Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (2)

Първа глава

1960 година

— Тя идва на себе си.

Чу се рязък звук от преместване на стол, после бързото изтракване на халките на перде. Шепненето на два гласа.

— Ще повикам доктор Харгрийвс.

Думите бяха последвани от тишина, в която тя бавно осъзна наличието на други звуци — гласове, приглушени от разстоянието, минаваща кола. Странно, струваше й се, че под нея има някакъв път. Остана да лежи и да осмисля това, позволявайки му да кристализира, давайки време на съзнанието си да навакса, докато разпознае всеки отделен звук.

И тогава почувства болката. Пробиваше си път в тялото й с изискана последователност: първо ръката — остро, парещо усещане от лакътя до рамото, после главата — монотонна, безпощадна. Останалата част от тялото й я болеше, както когато…

Когато…?

— Докторът ще е тук всеки момент. Каза да спусна щорите.

Устата й беше много суха. Стисна устни и преглътна с мъка. Искаше да помоли за вода, но думите отказваха да излязат. Отвори с мъка очи. Около нея се движеха две неясни сенки. Всеки път, когато мислеше, че ги е разпознала, те отново започваха да се движат. Сини. Бяха сини.

— Знаеш ли кого приеха току-що?

Единият от гласовете се снижи:

— Приятелката на Еди Кокран. Момичето, което оцеляло в автомобилната катастрофа. Пишела песни за него. Е, вече няма да го прави…

Тя не разбираше за какво говорят. Болката в главата й се бе превърнала в кънтящ, пулсиращ звук, който ставаше все по-висок и по-силен. Не й оставаше друго, освен да притвори очи и да изчака, докато болката отмине. Изведнъж се появи някаква белота, заля я като приливна вълна. Тя въздъхна тихо и с известна благодарност се остави в прегръдката й.

 

 

— Будна ли сте, скъпа? Имате посетител.

Над нея потрепваше размит образ, причудлива форма, която се движеше бързо насам-натам. Изведнъж си припомни първия си ръчен часовник и как бе правила слънчеви зайчета със стъкленото му капаче, които танцуваха върху тавана на детската стая и разлайваха кученцето й.

Ето го пак синьото. Гледаше го как се движи, придружавано от шумолящ звук. Усети една ръка върху китката си и в следващия миг я прониза остра болка, която я накара да извика.

— Малко по-внимателно с тази страна, сестро — предупреди гласът.

— Ужасно съжалявам, доктор Харгрийвс.

— Ръката се нуждае от допълнителна операция. Закрепили сме я, но не е достатъчно.

Тъмна сянка се надвеси над краката й. Искаше й се сянката да придобие плът, но и тя като сините сенки отказа да го стори. Отново притвори очи.

— Може да поседите при нея, ако желаете. Говорете й. Тя ви чува.

— Какво е положението с… другите наранявания?

— Боя се, че ще й останат няколко белега. Особено на ръката. Получила е силен удар в главата, затова може да мине известно време, преди да дойде на себе си. Но предвид тежката катастрофа, можем да кажем, че се е отървала леко.

Последва кратко мълчание.

— Да.

Някой бе оставил фруктиера с плодове на шкафчето до нея. Тя отново отвори очи, погледът й обхвана предмета, постепенно формата и цветовете станаха по-плътни. Отпусна се, усещайки рязка болка, но беше доволна, че е разпознала какво е. Грозде, каза си. После отново повтори думата, оставяйки я да се настани в главата й: грозде. Това й се стори важно, сякаш й помагаше да се задържи в тази нова реалност.

После, също толкова бързо, колкото се бе появило, гроздето изчезна, скрито от тъмната синя маса, която се бе настанила до нея. Когато дойде по-близо, тя успя да различи едва доловим мирис на тютюн. Гласът, който се разнесе, бе грижовен и леко притеснен.

— Дженифър? Дженифър? Чуваш ли ме?

Думите бяха толкова силни; странно натрапчиви.

— Джени, скъпа, аз съм.

Тя се зачуди дали ще я оставят да види отново гроздето. То й се струваше важно: едро, мораво, солидно. Познато.

— Сигурна ли сте, че ме чува?

— Сигурна съм, но за нея общуването е много болезнено.

Последва шепот, който тя не можа да разбере. Или просто бе спряла да опитва. Нищо не беше ясно.

— Можеш ли… — прошепна тя.

— Но мозъкът й не е увреден? От катастрофата? Знаете ли колко време ще е нужно, за да…

— Както казах, получила е доста силен удар по главата, но няма обезпокоителни симптоми. — Звук от прелистване на страници. — Няма фрактури, няма оток на мозъка. Но тези неща винаги са малко непредсказуеми… Пациентите реагират различно. Трябва да сте малко по…

— Моля ви… — Гласът й бе едва доловим шепот.

— Доктор Харгрийвс! Май се опитва да говори!

— … искам да видя…

Край нея изплува лице.

— Да?

— … искам да видя… — Копнееше да види зърната грозде.

— Иска да види съпруга си! — Сестрата се изправи тържествуващо. — Мисля, че иска да види съпруга си!

Последва мълчание, след което някой се надвеси над нея.

— Тук съм, скъпа. Всичко е наред.

Тялото се оттегли и тя чу звук, който приличаше на потупване по гърба.

— Ето, видяхте ли? Вече идва на себе си. Трябва само да имаме търпение.

Отново се разнесе мъжки глас:

— Сестра? Бихте ли се погрижили да приготвят вечеря? Нещо леко и лесно за преглъщане… И ако не ви затруднява, можете да ни донесете по чаша чай. — Тя чу стъпки, гласове, които продължиха да разговарят тихо край нея. Последната й мисъл, когато светлината отново изчезна, бе: Съпруг?

 

 

По-късно, когато й казаха колко дълго е била в болницата, й беше трудно да повярва. Времето бе накъсано, неуправляемо, появяваше се и изчезваше в хаотичен набор от часове. Беше вторник, закуска. После сряда, обед. Явно бе спала осемнайсет часа — съобщиха й го с известно неодобрение, сякаш да спиш толкова бе проява на лошо възпитание. А после дойде петък. Отново.

Понякога, когато се събуждаше, беше тъмно и тя повдигаше леко глава върху колосаната бяла възглавница и се заслушваше в тихите движения в отделението: звука от меките обувки на сестрите, разговора между сестра и пациент. Сестрите й бяха казали, че ако желае, вечер може да гледа телевизия. Съпругът й плащал за частното лечение — би могла да има каквото пожелае. Винаги благодареше и отказваше, обяснявайки, че е достатъчно объркана от постоянния приток на информация, за да има нужда от безкрайното бърборене на кутията в ъгъла.

Когато започна да спи по-малко и периодите на будуване се увеличиха, тя свикна с лицата на жените в малкото отделение. По-възрастната пациентка в стаята отдясно на нейната имаше мастиленочерна коса, старателно прибрана в строга, идеално оформена прическа; чертите й сякаш бяха замръзнали в смаяно, леко разочаровано изражение. На младини бе играла в някакъв филм и удостояваше с тази информация всяка нова сестра. Имаше началнически глас и малко посетители. В стаята отсреща лежеше пълна млада жена, която плачеше тихо в ранните часове на деня. Енергична по-възрастна жена — може би бавачка? — всяка вечер водеше малки деца да я видят. Оставаха около час. Двете момченца се катереха по леглото, прегръщаха я, докато бавачката не им кажеше да я оставят, за да не „наранят майка си“.

Сестрите й казаха имената на тези жени, а също и своите, но тя не можеше да ги запомни. Подозираше, че ги разочарова.

Съпругът й, както го наричаха всички, идваше почти всяка вечер. Носеше елегантен костюм, тъмносин или сив, целуваше я леко по бузата и обикновено сядаше в края на леглото. Питаше я загрижено как намира храната и дали не иска да й донесе нещо. А понякога просто четеше вестник.

Беше красив мъж, може би десетина години по-възрастен от нея, с високо чело и очи, които гледаха сериозно под падналите клепачи. Дълбоко в себе си тя знаеше — той наистина е човекът, който твърди, че е, и тя е омъжена за него, но се озадачаваше, че не изпитва нищо, макар всички да очакваха различна реакция. Понякога, когато той не я гледаше, го изучаваше с надеждата, че ще открие нещо, което да разбуди спомените й. Понякога отваряше очи и виждаше, че той седи с вестник на коленете и я наблюдава, сякаш изпитва нещо подобно.

Доктор Харгрийвс, лекуващият лекар, идваше всеки ден, преглеждаше картона, питаше я дали може да му каже кой ден е днес, колко е часът, как й е името. Тя винаги отговаряше правилно. Дори успя да му каже, че министър-председателят е Макмилан, както и възрастта си, двайсет и седем години. Но се затрудняваше с вестникарските заглавия, със събития, случили се преди идването й тук.

— И това ще стане — потупваше я по ръката той. — Не се насилвайте.

А после се появи и майка й, която й донесе малки подаръци — сапун, хубав шампоан, списания — сякаш се надяваше те да й помогнат да си спомни коя е.

— Всички много се тревожим за теб, Джени, скъпа — казваше и поставяше хладна ръка върху челото й. Това й харесваше. Не й беше познато, но й харесваше. От време на време майка й понечваше да каже нещо, после промърморваше: — Не бива да те уморявам с моите въпроси. Ще си спомниш всичко. Така казват докторите. Не бива да се тревожиш.

Тя искаше да я увери, че не се тревожи. Чувстваше се добре в своята обвивка. Просто изпитваше смътно неудобство, че не може да е човекът, когото всички явно очакват да бъде. В подобни моменти, когато мислите й бяха твърде объркани, тя неизменно заспиваше отново.

 

 

Накрая й съобщиха, че се прибира у дома. Беше мразовита утрин, толкова студена, че следите от самолетите не се разнасяха, а се открояваха като гора в яркосиньото зимно небе. Тя вече бе започнала да се разхожда из отделението и да разменя списания с останалите пациенти, които бъбреха със сестрите, а понякога, ако имаха желание, слушаха радио. Направиха й втора операция на ръката, която заздравяваше добре, така й казаха, макар че дългият червен белег на мястото, където бе вкарана пластината, я караше да потръпва и тя се опитваше да го крие под дългия ръкав. Изследваха зрението и слуха й; кожата й се бе изчистила от хилядите драскотини, причинени от късчетата стъкло. Синините бяха избледнели, а счупеното й ребро и ключицата бяха зараснали достатъчно, за да може да лежи в различни пози, без да изпитва болка.

Според лекарите всички признаци сочеха, че е възвърнала „предишната си форма“. Те повтаряха тази фраза като магическо заклинание, което би трябвало да я накара да си спомни коя е. Междувременно майка й прекарваше часове да й показва черно-бели фотографии, в опит да й припомни предишния й живот.

Тя научи, че е омъжена от четири години. Нямаше деца — от приглушения глас на майка си предположи, че това е източник на известно разочарование за всички. Живееше в скъпа къща в най-добрата част на Лондон, с икономка и шофьор; увериха я, че много млади дами биха дали мило и драго да имат и половината от това. Съпругът й бе важна фигура в минния бизнес — често отсъствал, но й бил толкова предан, че отложил няколко много важни командировки след катастрофата. Съдейки от почтителния начин, по който медицинският персонал разговаряше с него, тя предположи, че той наистина е доста важна персона и че съответно тя също би трябвало да очаква известен респект, макар това да й се струваше безсмислено.

Никой не й обясни в подробности как се бе озовала тук, но веднъж успя да хвърли око в папката на лекаря и знаеше, че е претърпяла автомобилна катастрофа. В единствения случай, когато притисна майка си да й каже подробности, тя почервеня и поставяйки малката си пълна ръка върху дланта на Дженифър, отвърна: „Не мисли за това, скъпа. Много ще се разстроиш“. Очите й се напълниха със сълзи и Дженифър, не желаейки да я тревожи, се отказа да настоява.

 

 

Бъбриво момиче с бухнала яркооранжева коса бе дошло от другия край на болницата да подстриже Дженифър и да оформи прическата й. Това, както й обясни, щяло да я накара да се почувства много по-добре. Дженифър бе изгубила малко коса на тила — обръснали я бяха, за да зашият раната — а фризьорката заяви, че е невероятна в прикриването на подобни наранявания.

Около час по-късно театрално й подаде едно огледало. Дженифър се взря в момичето в огледалото, което й отвърна със същото. Доста красиво, каза си тя със смътно задоволство. Малко бледо, със следи от натъртвания, но приятно лице. „Моето лице“, помисли си тя.

— Имате ли някакви гримове? — попита я фризьорката. — Мога да ви гримирам, ако ръката още ви боли. Малко червило ще освежи лицето ви, мадам. Също и пудра.

Дженифър не откъсваше очи от огледалото.

— Мислите ли, че трябва?

— О, да. Такова хубаво момиче като вас. Може да ви гримирам съвсем леко… но страните ви ще добият цвят. Почакайте, ще изтичам долу да донеса моя комплект. Имам хубави сенки и червило, което е идеално за вас.

 

 

— Изглеждате страхотно! Една дама не може без грим. Така ни показвате, че сте над нещата — отбеляза доктор Харгрийвс по време на визитацията малко по-късно. — Нямаме търпение да се приберем у дома, а?

— Да, благодаря — отвърна тя любезно. Изобщо не знаеше как да му каже, че няма представа какъв е този дом.

Той я изгледа за миг, може би преценяваше неувереността й. Приседна на леглото и постави ръка на рамото й.

— Разбирам, че всичко ви се струва малко обезпокоително, че може би още не се чувствате съвсем възстановена, ала неяснотите не бива да ви тревожат. Амнезията след такава травма на главата е обичайно явление. Но вие имате много грижовно семейство и съм сигурен, че щом се върнете при познатите неща, предишните си навици, приятелите, пазаруването, всичко ще си дойде на мястото.

Тя кимна покорно. Отдавна бе установила, че всички изглеждат доволни, когато реагира така.

— Но бих искал да дойдете след седмица, за да видя как зараства ръката. Ще има нужда от малко физиотерапия, за да се възстанови напълно. Главното е да си почивате и да не се тревожите за нищо. Разбрахме се, нали?

 

 

Съпругът й я взе малко преди следобедния чай. Сестрите се бяха строили на рецепцията, за да се сбогуват с нея, трептящи от чистота в колосаните си униформи. Все още чувстваше необичайна слабост и краката не я държаха, затова пое с благодарност ръката, която той й протегна.

— Благодаря ви за грижите към жена ми. Изпратете сметката в кабинета ми, ако обичате — каза той на старшата сестра.

— Удоволствието беше наше — отвърна тя, ръкува се с него и се усмихна широко на Дженифър. — Радваме се, че й помогнахме да се възстанови. Изглеждате прекрасно, госпожо Стърлинг.

— Чувствам се… много по-добре. — Тя носеше дълго кашмирено палто и овална шапчица в същия цвят. Той бе уредил да й изпратят три тоалета. Тя бе избрала най-семплия; не искаше да привлича вниманието.

Вдигнаха очи, когато доктор Харгрийвс подаде глава от кабинета си.

— Секретарката ми каза, че отвън имало някакви журналисти — искали да видят момичето на Кокран. Може да излезете през задния вход, ако не желаете да се вдига шум.

— Да, така е по-добре. Бихте ли казали на шофьора да ни чака там?

След седмици в топлината на отделението, въздухът й се стори болезнено студен. Едва успяваше да следва мъжа си, поемайки дъх с усилие, после се озова в голяма черна кола, погълната от огромните кожени седалки. Вратите се затвориха меко, с луксозен звук, и колата се вля в лондонския трафик с тихо мъркане.

Тя надникна през прозореца и успя да зърне репортерите пред главния вход, фотографите, които насочваха обективите си. Зад тях централните лондонски улици гъмжаха от забързани хора, вдигнали яки заради вятъра, мъже, нахлупили филцовите си шапки ниско над очите.

— Кое е момичето на Кокран? — попита тя и се обърна към съпруга си.

Той тъкмо казваше нещо на шофьора.

— Какво?

— Момичето на Кокран. Онази, за която говореше доктор Харгрийвс.

— Приятелката на един известен музикант. Двамата катастрофирали малко преди…

— Всички говореха за нея. Сестрите, цялата болница.

Той, изглежда, загуби интерес.

— Ще оставим госпожа Стърлинг вкъщи, а щом се настани, ще се върна в офиса — обясни той на шофьора.

— Какво се е случило с него? — поиска да знае тя.

— С кого?

— Кокран.

Съпругът й я погледна, сякаш преценяваше какво да й каже.

— Мъртъв е — отвърна той. И отново се обърна към шофьора.

 

 

Дженифър пое бавно по стълбите към бялата къща с венецианска мазилка. Щом стигна до вратата, тя се отвори сякаш от само себе си. Шофьорът остави внимателно куфара й в коридора и си тръгна. Съпругът й, застанал зад нея, кимна на една жена, която беше излязла в коридора да ги посрещне. Беше към шейсетте, тъмната й коса бе прибрана назад в стегнат кок, носеше тъмносин костюм.

— Добре дошли у дома, мадам — каза тя и протегна ръка. Усмивката й беше искрена и говореше английски със силен акцент. — Много се радваме, че отново сте добре.

— Благодаря — отвърна Дженифър. Искаше да я назове по име, но й беше неудобно да я попита как се казва.

Икономката изчака да вземе палтата им и изчезна с тях по коридора.

— Уморена ли си? — Съпругът й наведе глава и се вгледа в лицето й.

— Не, не. Добре съм. — Тя се огледа из къщата, опитвайки се да скрие изумлението си — чувстваше се така, сякаш не я беше виждала никога.

— Трябва да вървя в офиса. Нали нямаш нищо против да останеш само с госпожа Кордоза?

Кордоза. Името й се стори познато. Почувства лек прилив на благодарност. Госпожа Кордоза.

— Разбира се, че не. Не се безпокой за мен.

— Ще се върна в седем часа… ако не възразяваш… — Той явно искаше да тръгне. Наведе се, целуна я по страната и след кратко колебание излезе.

Тя остана да стои в коридора, заслушана в стъпките му по стъпалата отвън и в мекото ръмжене на мотора, докато голямата му кола потегляше. Внезапно къщата й се стори потискащо празна.

Докосна копринените тапети, огледа дъбовия паркет, замайващо високите тавани. Свали ръкавиците си с точни, привични движения. После се наведе, за да огледа по-добре снимките на масичката в коридора. Най-голямата беше сватбена — в гравирана, излъскана до блясък сребърна рамка. На нея беше тя, облечена в бяла рокля, с покрито от бял дантелен воал лице, съпругът й се усмихваше широко до нея. „Наистина съм омъжена за него“, помисли си тя. И веднага след това: „Изглеждам толкова щастлива“.

Подскочи стреснато. Госпожа Кордоза се бе приближила незабелязано и стоеше зад нея, сключила ръце.

— Дойдох да ви попитам дали не желаете чаша чай. Може би ще искате да го изпиете в дневната. Запалила съм камината.

— Това е добра идея… — Дженифър хвърли поглед към многото врати в коридора. След това очите й се върнаха на снимката. Измина кратък миг, преди да заговори отново: — Госпожо Кордоза… може ли да ви хвана под ръка? Само докато седна. Чувствам се малко нестабилна.

Не желаеше жената да разбере, че не си спомня разположението на собствената си къща.

Просто й се струваше, че ако се преструва и всички й повярват, играта може да се превърне в истина.

 

 

Икономката беше приготвила вечеря: говеждо задушено с картофи и зелен фасул. Оставила го бе в долната фурна, така каза на Дженифър. Налагаше се да изчака завръщането на съпруга си: дясната й ръка все още бе слаба и се боеше да не изпусне тежката чугунена тенджера.

Прекара около час в обикаляне из огромната къща, за да я опознае — отваряше чекмеджета, разглеждаше снимки. Моята къща, повтаряше си постоянно. Моите неща. Моят съпруг. Един-два пъти позволи на мозъка си да отдъхне и краката й я отнесоха където мислеше, че може да има баня или кабинет; с благодарност откри, че някаква част от нея помни мястото. Разгледа внимателно книгите в дневната, като с леко задоволство установи, че макар доста неща да й бяха непознати, можеше да преразкаже точно сюжетите на много от романите.

Най-дълго се задържа в спалнята си. Госпожа Кордоза беше разопаковала багажа й и бе прибрала всичко на мястото му. Двата вградени гардероба разкриваха внушителни количества безупречно подредени дрехи. Всичко й ставаше идеално, дори най-износените обувки. Четката й за коса, парфюмите и пудрите бяха подредени на тоалетката. Уханията докоснаха кожата й с приятна фамилиарност. Изборът на маркова козметика й допадаше: Коти, Шанел, Елизабет Арден, Дороти Грей — огледалото й бе обградено от малък батальон скъпи кремове и унгвенти.

Издърпа едно чекмедже и загреба от пластовете шифон, сутиени и друго бельо от коприна и дантела. Заключи, че е жена, за която външният вид е важен. Седна и се взря в себе си в тристранното огледало, след което се зае да четка косата си с бавни, уверени движения. „Така го правя аз“, каза си тя.

В малкото моменти, когато почувства, че непознатото я потиска, се залови да изпълнява дребни задачи: пренареди хавлиените кърпи в шкафа на долния етаж, извади чинии и чаши.

Съпругът й се върна малко преди седем. Тя го чакаше в коридора с пресен грим и лек парфюм по шията и раменете. Видя, че това му хареса. Пое палтото му, окачи го в гардероба и го попита иска ли да пийне нещо.

— С удоволствие. Благодаря — отвърна той.

Дженифър се поколеба, с ръка върху една гарафа.

Той се извърна и забеляза колебанието й.

— Да, скъпа, това е. Уиски. Два пръста, с лед. Благодаря.

На вечеря той седна от дясната й страна на огромната махагонова маса. Тя сипа от димящото ястие в чиниите, а той ги постави на местата, където седяха. „Значи това е моят живот — улови се да мисли тя, докато гледаше как се движат ръцете му. — Това правим вечер.“

— Какво ще кажеш да поканим семейство Монкрийф на вечеря в събота?

Тя хапна малко късче от вилицата си.

— Защо не.

— Добре. — Съпругът й кимна. — Приятелите ни постоянно питат за теб. Ще се радват да видят, че отново си… същата като преди.

Тя се усмихна бегло.

— Много мило от тяхна страна.

— Мисля една-две седмици да не каним много гости. Нужно ти е време да свикнеш.

— Благодаря.

— Това е много вкусно. Ти ли го приготви?

— Не. Госпожа Кордоза.

— А.

Продължиха да се хранят в мълчание. Тя пи вода — доктор Харгрийвс й бе казал да избягва силните питиета — но завиждаше на съпруга си за чашата пред него. Алкохолът щеше да разсее потискащата несигурност, да я смекчи.

— Как са нещата в работата?

Главата му остана наведена над чинията.

— Добре. През следващите две седмици трябва да отскоча до мините. Но не и преди да се уверя, че можеш да се справяш без мен. Разбира се, госпожа Кордоза ще ти помага.

Тя почувства леко облекчение при мисълта, че ще остане сама.

— Сигурна съм, че ще се справя.

— А след това мисля да отскочим до Ривиерата за две седмици. Там имам малко работа, а слънцето може да ти се отрази добре. Доктор Харгрийвс каза, че помага за избледняването… на белезите ти… — Гласът му заглъхна.

— Ривиерата — повтори тя. Внезапно си представи огрян от луната бряг. Смях. Звън на стъклени чаши. Притвори очи, надявайки се изплъзващото се видение да стане по-ясно.

— Този път може да шофираме дотам, само двамата.

Дженифър не си спомняше нищо. Чуваше шума на кръвта в ушите си. „Успокой се! — нареди си. — Ще си спомниш! Доктор Харгрийвс каза, че ще си върнеш паметта.“

— Там винаги изглеждаш много щастлива. По-щастлива отколкото в Лондон. — Той вдигна очи към нея, а после ги отмести.

Ето го отново — чувството, че я изпитват. Тя се насили да дъвче и да преглъща.

— Щом така мислиш — отвърна тихо.

В стаята стана тихо, чуваше се само потракването на приборите в чинията му, потискащ звук. Изведнъж храната й се стори отблъскваща.

— Всъщност съм по-уморена, отколкото мислех. Нали не възразяваш да полегна?

Когато стана, и той се изправи.

— Трябваше да кажа на госпожа Кордоза да приготви нещо по-леко. Да ти помогна ли да се качиш в спалнята?

— Не, няма нужда. — Дженифър махна леко, отклонявайки предложената й ръка. — Просто съм малко уморена. Сигурна съм, че утре ще се чувствам по-добре.

 

 

В десет без четвърт тя го чу да влиза в стаята. Лежеше в леглото и усещаше всичко с необикновена острота — допира на чаршафите, лунната светлина, която проникваше през дългите завеси, далечните звуци от трафика на площада, такситата, забавящи скорост, за да слезе някой клиент, любезните поздрави между хората, които разхождаха кучетата си. Не помръдваше, очаквайки нещо в съзнанието й да се намести и всичко в главата й да се подреди със същата лекота, с която се бе приспособила към физическата си среда.

И тогава вратата се отвори.

Той не включи осветлението. Тя чу тихото трополене на дървени закачалки, докато окачваше сакото си, мекият звук от свалянето на обувките. И изведнъж се вцепени. Нейният съпруг — този мъж, този непознат — се канеше да легне в леглото й. Толкова бе заета да свикне с всичко около нея, че не се бе сетила за това. Дълбоко в себе си се бе надявала той да спи в стаята за гости.

Стисна очи и си наложи да диша спокойно, преструвайки се, че спи. Чу как той изчезна в банята, шума от водата, енергичното миене на зъбите и кратката гаргара. Краката му прекосиха тихо застлания с килим под и съпругът й се плъзна под завивките — от тежестта му матракът хлътна, а рамката на леглото изскърца недоволно. За миг остана да лежи неподвижно, а тя продължи да се преструва, че спи. „Господи, не още — помоли се. — Едва го познавам.“

— Джени? — прошепна той.

Тя почувства ръката му върху бедрото си и положи усилия да не трепне.

Мъжът й го погали колебливо.

— Джени?

Тя въздъхна дълбоко, сякаш бе потънала в невинната забрава на съня. Усети как той спря, ръката му остана неподвижна, а после, също въздъхвайки, отпусна тежко глава върху възглавницата си.