Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (12)

Единадесета глава

Скъпи… знам, че се държах идиотски и съжалявам. Знам, че утре се прибираш у дома, но няма да можем да се видим. С Дейвид се женим… и повече няма да се виждаме. Дълбоко в себе си те обичам, но Дейвид обичам повече. Сбогом, Дж. XXX

В писмо от жена до мъж

Антъни ги видя през витрината на кафенето, замъглена от изпарения, дори в тази вечер късно през лятото. Синът му седеше на масата до прозореца и краката му се люлееха, докато четеше менюто. Той спря на тротоара, загледан в дългите крайници, загубили меките детски очертания. Почти си представи мъжа, в който синът му щеше да се превърне, и почувства как сърцето му се свива. Пъхна пакета под мишница и влезе в заведението.

Кафенето беше избрано от Клариса, огромно, шумно място, където сервитьорките носеха старомодни униформи с бели престилки тип сукман. Нарекла го бе чайна, сякаш се смущаваше от думата „кафене“.

— Филип?

— Татко?

Той спря до масата и забеляза с удоволствие усмивката на момчето при вида му.

— Здравей, Клариса — обърна се към майка му.

Тя не изглеждаше много сърдита. През последните няколко години в лицето й винаги имаше някаква напрегнатост, която го караше да се чувства виновен, когато се срещаха. Сега бившата му съпруга го бе погледнала с известно любопитство, както човек би се загледал в нещо крехко, което лесно може да се строши — като лекар и отдалеч.

— Изглеждаш много добре — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна тя.

— А ти си се източил — обърна се към сина си. — Господи, сигурно си пораснал с дванайсет сантиметра за два месеца.

— Три месеца — обади се Клариса. — На тази възраст се случва. — Устните й се извиха в гримаса на леко неодобрение, която той познаваше много добре. За миг си представи устните на Дженифър. Едва ли щеше да я види някога да прави подобна гримаса; може би същността й не го позволяваше.

— А ти… добре ли си? — попита тя, докато му наливаше чаша чай, която побутна към него.

— Да, благодаря. Имам доста работа.

— Както винаги.

— Разбира се. А ти, Филип? Как е в училище?

Лицето на сина му бе заровено в менюто.

— Отговори на баща си.

— Чудесно.

— Добре. Повиши ли си оценките?

— Нося характеристиката му от класната. Мислех, че може да поискаш да я видиш. — Тя бръкна в чантата си и му я подаде.

Антъни забеляза — с неочаквана гордост — че на няколко места се споменаваха „старанието“ и „добрият характер“ на Филип.

— Капитан е на футболния отбор. — Тя не можеше да скрие задоволството в гласа си.

— Браво, момчето ми! — Той потупа сина си по рамото.

— Всяка вечер си пише домашните. Държа го изкъсо.

Филип не го поглеждаше. Дали Едгар вече не бе запълнил празнотата от липсата на баща, която вероятно съществуваше в живота на сина му? Дали играеше крикет с него? Четеше ли му вечер? Антъни почувства как настроението му се помрачава и отпи от чая, за да се овладее. Извика една сервитьорка и поръча торти.

— Най-големите, които имате.

— Ще си развали вечерята — възпротиви се Клариса.

— Не му се случва всеки ден.

Тя извърна глава, очевидно полагайки усилия да се сдържи.

Край тях шумът в кафенето като че ли се бе усилил. Тортите пристигнаха, подредени спретнато върху сребърна табла. Антъни видя как очите на сина му се плъзнаха към тях и му направи знак да си вземе.

— Предложиха ми нова работа — каза той, когато мълчанието стана прекалено неловко.

— От вестника?

— Да, но в Ню Йорк. Нашият човек в Обединените нации се пенсионира и ме попитаха дали не бих искал да заема мястото му за година. Осигуряват ми апартамент в центъра на града. — Той едва беше повярвал на Дон, когато му го каза. „Това означава, че ти имаме доверие“ — бе заявил той. Ако се справи, кой знае? Може по същото време догодина отново да е на път.

— Звучи чудесно. — Тя си взе малка торта със сметана и я остави в чинията пред себе си.

— Предложението малко ме изненада, но е добра възможност.

— Да. Е, ти винаги си обичал да пътуваш.

— Няма да пътувам. Ще работя в града.

Антъни бе изпитал облекчение, когато Дон му предложи мястото. То щеше да реши нещата. Даваха му по-добра работа, което означаваше, че Дженифър може да дойде с него и да започнат нов живот… Освен това, макар да се опитваше да не мисли за подобна възможност, знаеше, че ако тя откаже, назначението ще му осигури път за бягство. Лондон бе необратимо свързан с Дженифър: навсякъде имаше места, които му напомняха за нея.

— Както и да е, ще си идвам рядко. Знам какво каза, но бих искал да ви изпращам писма.

— Не съм сигурна дали…

— Бих искал да разказвам на Филип за живота си отвъд океана. И може да ми дойде на гости, като порасне.

— Едгар смята, че за всички ще е по-добре, ако не усложняваме нещата. Той не обича… безредието.

— Едгар не е баща на Филип.

— Справя се не по-зле от тебе.

Двамата се изгледаха с неприязън.

Тортата на Филип си стоеше в средата на чинията му, ръцете му бяха пъхнати под бедрата.

— Да не обсъждаме това сега. Днес е рожденият ден на Филип. — Той заговори бодро. — Сигурно искаш да видиш подаръка си.

Синът му не каза нищо. „Господи — помисли си Антъни. — Какво му причиняваме.“ Бръкна под масата и извади голям правоъгълен пакет.

— Може да го запазиш за големия ден, ако искаш, но майка ти ми каза, че вие… че утре всички ще празнувате навън, затова си помислих, че може да го искаш сега.

Той му го подаде. Филип го взе и погледна предпазливо майка си.

— Отвори го, утре наистина може да нямаш много време — подкани го Клариса и направи опит да се усмихне. — Извинете ме, ще отида да си напудря носа. — Тя стана и той я проследи с очи между масите, чудейки се дали и нейното сърце се къса като неговото по време на тези посещения. Може би отиваше да потърси обществен телефон, откъдето да позвъни на Едгар и да се оплаче от неразумния си бивш съпруг.

— Хайде, отвори го — обърна се към сина си.

В отсъствието на строгата си майка Филип малко се оживи. Разкъса кафявата хартия и спря изумено, когато видя какво има под нея.

— Това е Хорнби — каза Антъни. — Най-добрият на пазара. А това е Летящият шотландец. Чувал си за тях, нали?

Филип кимна.

— Има и релси. Освен това накарах човека да добави малка гара и няколко железничари. Те са в тази чанта тук. Ще успееш ли да ги сглобиш?

— Ще помоля Едгар да ми помогне.

Това бе като силен ритник в ребрата. Антъни направи усилие да овладее болката. Момчето не беше виновно.

— Да — произнесе през стиснати зъби. — Сигурен съм, че ще се справи.

Няколко мига мълчаха. После ръката на Филип се стрелна, грабна тортата и я напъха в устата му, импулсивно действие, предизвикано от предвкусването на удоволствието. След малко синът му си избра друга, шоколадова, и намигна заговорнически на баща си, преди парчето да последва първото.

— Още ли се радваш да ме видиш?

Филип се наведе напред и положи глава върху гърдите на Антъни. Той уви ръце около него и го прегърна здраво, вдишвайки аромата на косата му, усещайки дълбоката връзка помежду им.

— Сега по-добре ли си? — попита го момчето, когато Антъни го пусна. Липсваше му един преден зъб.

— Моля?

Филип се зае да вади влакчето от кутията.

— Мама каза, че не си както преди и затова не можеш да пишеш.

— По-добре съм, благодаря.

— Какво се случи?

— Ами… в Африка станаха някои неприятни неща. Неща, които ме разстроиха. Разболях се, а после започнах да пия твърде много, което беше глупаво.

— Наистина е било.

— Да. Да, така беше. Няма да се повтори.

Клариса се върна на масата. Той видя стреснато, че носът й е розов, а очите й са зачервени. Направи опит да й се усмихне и тя също му се усмихна принудено.

— Той хареса подаръка — осведоми я Антъни.

— Божичко! Това се казва подарък! — Клариса се взря в лъскавия локомотив, долови искрения възторг на детето и добави: — Надявам се, че си благодарил, Филип. — Антъни постави парче торта в чинийката и й я подаде, после и той си взе едно и останаха да седят в напрегнато подобие на семейна близост.

— Нека да му пиша — настоя Антъни.

— Опитвам се да започна нов живот, Антъни — прошепна тя. — Опитвам се да започна отначало. — Гласът й звучеше почти умолително.

— Но това са само писма.

Двамата се изгледаха през масата. До тях синът им си играеше с новото си влакче и му се радваше от сърце.

— Писма. Не виждам нищо разстройващо.

 

 

Дженифър разтвори вестника, който Лорънс бе оставил, изглади го върху кухненската маса и го запрелиства. Съпругът й се виждаше през отворената врата, проверяваше отражението си в огледалото в коридора, наместваше вратовръзката си.

— Не забравяй за вечерята у Хенли довечера. Съпругите са поканени, затова не е зле да помислиш какво ще облечеш.

Когато тя не отговори, той се провикна въпросително:

— Дженифър? Говоря за довечера. И ще е в шатра.

— Имам цял ден да избера рокля — отвърна тя.

Съпругът й стоеше на вратата. Намръщи се, когато видя вестника.

— Защо си правиш труда?

— Чета новините.

— Къде са ти списанията, не са ли пристигнали още?

— Аз просто… реших да почета малко. Да видя какво става по света.

— Не виждам какво толкова те засяга.

Тя хвърли поглед към госпожа Кордоза, която се преструваше, че не слуша, и миеше чинии на мивката.

— Четях — натърти тя — за „Лейди Чатърли“ и съдебния процес. Доста е любопитно.

По-скоро почувства, отколкото видя раздразнението му — очите й още се взираха във вестника.

— Не проумявам защо се вдига толкова шум. Това е просто книга. Доколкото разбирам, любовна история.

— Е, мисленето не е най-силната ти страна. Романът е боклук. Монкрийф го е прочел и казва, че е скандален.

Госпожа Кордоза търкаше старателно един тиган. Беше започнала да си тананика тихичко. Отвън вятърът се усилваше и край прозореца прелетяха няколко пожълтели листа.

— Трябва да ни оставят да преценим сами. Ние сме зрели хора. Ония, които намират романа за възмутителен, да не го четат.

— Щом казваш. Само не натрапвай мнението си на вечерята, ако обичаш. На гостите няма да им хареса, че коментираш неща, за които не знаеш нищо.

Дженифър въздъхна.

— Е, смятам да помоля Франсис да ми даде неговия екземпляр. Тогава ще знам какво коментирам. Това устройва ли те? — Челюстта й бе стегната, върху бузата й заигра мускулче.

— Напоследък сутрин си много раздразнителна — каза Лорънс с пренебрежителен тон и взе дипломатическото си куфарче. — Постарай се да изглеждаш по-спокойна тази вечер. Ако четенето на вестници ти се отразява така, ще поискам да ги доставят направо в офиса ми.

Тя не стана от стола си да го целуне по бузата, както би направила преди. Захапа долната си устна и продължи да разглежда вестника, докато звукът от затварянето на входната врата й подсказа, че съпругът й е поел към офиса.

 

 

В продължение на три дни Дженифър почти не спа и не яде. След това през повечето нощи лежеше будна в малките часове и чакаше нещо съдбовно да изпадне от тъмнината над главата й. През цялото време изпитваше тиха ярост към Лорънс; сега го виждаше през очите на Антъни и се улавяше как се съобразява с унищожителните му оценки. После пък мразеше Антъни, задето я бе накарал да възприема съпруга си по този начин, и се гневеше, че не може да му го каже. Нощем си спомняше докосването на ръцете му, устата му, представяше си как прави неща, които я караха да се изчервява на утринна светлина. Веднъж, в отчаян стремеж да уталожи объркването си, да мине отново на страната на съпруга си, тя плъзна крака си над него и го разбуди с целувки. Но той я отблъсна и попита какво, за бога, я е прихванало. Обърна й гръб и я остави да плаче във възглавницата си с мълчаливи сълзи на унижение.

По време на тези безсънни часове, измъчвана от токсичната комбинация от копнеж и вина, тя прехвърляше през ума си безкрайни възможности: можеше да напусне съпруга си и някак да преживее вината, загубата на пари и разочарованието на родителите си. Би могла да намери начин връзката й да съществува успоредно с обичайния й живот. Разбира се, причината не беше само в „Лейди Чатърли“. В техния социален кръг непрекъснато се говореше за това кой с кого ходи. Би могла да скъса с Антъни и да бъде добра съпруга. Ако бракът й не вървеше, значи вината бе нейна — трябваше да се старае повече. Всички списания даваха такива съвети: да е малко по-мила, малко по-любяща, да обръща повече внимание на външния си вид. И да престане „да търси под вола теле“, както обичаше да се изразява майка й.

 

 

Стигнала бе най-отпред на опашката.

— Бихте ли проверили пощенската ми кутия? Стърлинг, кутия тринайсет.

Не бе идвала тук от нощта в бара „При Алберто“, уверявайки се, че така е по-добре. Нещата — тя избягваше думата „връзка“ — бяха станали твърде опасни. Трябваше да поохладят страстите, за да могат да мислят трезво. Но неприятният разговор със съпруга й тази сутрин промени решението й. Написа писмото набързо, седнала на малкото си бюро в дневната, докато госпожа Кордоза чистеше с прахосмукачката. В него умоляваше Антъни да я разбере. Казваше му, че не знае какво да прави: не иска да го нарани… но не може да понесе да живее без него.

Аз имам съпруг. Един мъж по-лесно може да се откаже от брака си, но една жена? В момента ти мислиш, че всичко, което правя, е прекрасно. Гледаш ме през розови очила. Но знам, че ще дойде ден, когато това ще се промени. Не искам да видиш в мен всичко, което презираш в другите жени.

Писмото звучеше малко несвързано, почеркът й беше нечетлив и неравен.

Пощенската служителка взе от нея плика и се върна с друг.

Сърцето й пак се разтуптя, когато видя името си, написано с неговия почерк. Той се изразяваше толкова красиво, че тя можеше да рецитира наум в тъмното цели откъси, като поезия. Отвори писмото нетърпеливо, още на гишето, само се отмести малко, за да може следващият човек на опашката да бъде обслужен. Този път обаче думите бяха малко по-различни.

Едва ли някой забеляза промяната в изражението на русата жена в синьо палто, начина, по който тя протегна ръка да се подпре на плота, когато свърши с четенето на писмото. Ала промяната в поведението й бе поразителна. Тя остана на мястото си още миг, пъхна писмото в чантата си с трепереща ръка и се отдалечи бавно, с несигурна походка.

 

 

Дженифър кръстосваше лондонските улици целия следобед, като оглеждаше разсеяно витрините на магазините. Неспособна да се прибере у дома, тя изчака мислите й да се прояснят сред многолюдната тълпа. Часове по-късно, когато влезе през входната врата, завари госпожа Кордоза в коридора с две рокли, преметнати през ръката й.

— Не ми казахте коя искате да облечете за вечерята, госпожо Стърлинг. Изгладих тези, в случай че ги сметнете за подходящи. — Слънцето заля коридора с меката светлина на късното лято, докато Дженифър стоеше в рамката на вратата. Щом затвори вратата след себе си, всичко отново стана сиво.

— Благодаря ви. — Мина покрай икономката и влезе в кухнята. Стенният часовник показваше почти пет. Дали той вече събираше багажа си?

Ръката на Дженифър докосна писмото в джоба й. Тя го бе прочела три пъти. Провери датата: той наистина имаше предвид тази вечер. Как можеше да вземе такова решение толкова бързо? Как изобщо го бе направил? Тя се прокле, че не е взела писмото по-рано, не си е дала време да го помоли да премисли.

Не съм силен като теб. Когато се запознахме, реших, че си крехко създание и се нуждаеш от защита. Сега осъзнавам, че всичко съм объркал. Ти си силната, ти си човекът, който може да живее с тази любов и да се примири с факта, че тя никога няма да ни бъде позволена.

Моля те, не ме съди за слабостта. Единственият изход за мен е да отида на място, където никога няма да те срещна и няма да ме преследва мисълта, че мога да те видя с него. Имам нужда да съм някъде, където работата ще те изтласква от мислите ми минута след минута, час подир час. Тук това е невъзможно.

В един момент тя се гневеше, задето я поставя натясно. В следващия я обхващаше ужасен страх, че той ще си замине. Как ще се чувства, ако знае, че никога повече няма да го види? Как ще остане в стария си живот, след като е имала алтернативата, предложена от него?

Ще приема назначението. Ще бъда на гара „Падингтън“, четвърти перон, в 7:15 в петък вечерта, и ще съм най-щастливият човек на света, ако събереш смелост да дойдеш с мен.

Ако не дойдеш, ще знам, че каквото и да изпитваме един към друг, не е достатъчно. Няма да те упреквам, любов моя. Знам, че в последните няколко седмици бе подложена на неимоверно напрежение и това ме измъчва. Мисълта, че ти причинявам страдание, ме съсипва.

Ще те чакам на перона от седем без петнайсет. Знай, че държиш сърцето ми, надеждите ми в своите ръце.

Тя бе твърде откровена с него. Не биваше да признава объркването, неспокойните нощи. Ако той не знаеше, че е толкова разстроена, не би взел подобно решение.

Знай, че държиш сърцето ми, надеждите ми в своите ръце.

И тази огромна нежност. Антъни, който не можеше да понесе мисълта да й предложи по-лош живот, който искаше да я закриля от най-кошмарните й чувства, й бе оставил две възможности: или да тръгне с него, или да остане където е, и да знае, че е обичана. Какво повече би могъл да стори?

Но как да вземе решение в толкова кратко време? Помисли си да отиде при него у дома, но не беше сигурна дали ще е там. Помисли си да отиде във вестника, но се боеше да не ги види някой светски хроникьор и да предизвикат любопитството му. Боеше се и че появата й там може да смути Антъни. Освен това как щеше да го убеди да промени решението си? Всичко, което той бе казал, беше вярно. Нямаше друг възможен изход от тази ситуация. Нямаше друг начин да я разрешат.

— О, щях да забравя. Господин Стърлинг позвъни и каза, че ще ви вземе около седем без четвърт. Имал още малко работа в офиса. Изпрати шофьора за вечерния си костюм.

— Да — каза тя разсеяно. Изведнъж й премаля и потърси опора в перилата на стълбището.

— Госпожо Стърлинг, добре ли сте?

— Да.

— Изглеждате малко уморена. — Госпожа Кордоза постави внимателно роклите върху стола в коридора и пое палтото на Дженифър от нея. — Да ви приготвя ли ваната? Мога да ви направя чай, докато се пълни.

Тя се обърна към икономката.

— Да. Добра идея. Седем без четвърт ли каза? — Започна да изкачва стълбите.

— Госпожо Стърлинг? Роклите? Коя от двете?

— О, не знам. Вие изберете.

 

 

Дженифър се отпусна във ваната, без да усеща топлата вода, вцепенена от мисълта за онова, което щеше да се случи. „Аз съм добра съпруга — каза си тя. — Ще отида на вечерята, ще бъда забавна и няма да обсъждам неща, за които не знам нищо.“

Какво й беше написал веднъж Антъни? Човек изпитва удоволствие от своята почтеност. Макар сега да не го осъзнаваш.

Тя излезе от ваната. Не можеше да се отпусне. Нуждаеше се от нещо, което да я откъсне от мислите й. Изведнъж й се прииска да се упои и да проспи следващите два часа. Дори следващите два месеца, помисли си мрачно, докато посягаше към хавлията.

Отвори вратата на банята и видя, че госпожа Кордоза е оставила двете рокли на леглото: отляво беше люляковата, която бе носила на рождения ден на Лорънс. Прекарали бяха весела вечер в казиното. Бил спечели голяма сума на рулетката и настоя да купи шампанско за всички. Тя пи твърде много, главата й се замая и не хапна нищо. Сега, в тишината на стаята, си припомни други неща от вечерта, които покорно бе изтрила от паметта си. Спомни си как Лорънс я упрекваше, че харчи твърде много за чипове. Спомни си как мърмореше, че го злепоставя — до момента, в който Ивон с очарователна непринуденост го помоли да не бъде такъв сърдитко. Той ще те смачка, ще унищожи същността ти. Дженифър си припомни как съпругът й стоеше на вратата на кухнята тази сутрин. Защо си правиш труда да четеш вестници?… Надявам се тази вечер да си в по-добро настроение.

Тя погледна към другата рокля на леглото: бледозлатист брокат, висока яка, без ръкави. Роклята, която бе носила вечерта, когато Антъни О’Хеър й бе отказал да прави любов с нея.

Сякаш се вдигна тежка мъгла. Тя смъкна хавлията и се облече бързо. Започна да мята разни неща на леглото. Вельо. Обувки. Чорапи. За бога, какъв багаж да вземе човек, когато си тръгва завинаги?

Ръцете й трепереха. Почти без да осъзнава какво върши, издърпа куфара си от горния рафт на гардероба и го отвори. Намята в него каквото й попадна, боейки се, че ако спре да мисли за онова, което прави, изобщо няма да го стори.

— Отивате ли някъде, мадам? Да ви помогна ли с багажа? — Госпожа Кордоза се бе появила на вратата зад нея с чаша чай върху таблата.

Ръката на Дженифър се стрелна към шията й. Тя опита да закрие куфара с тялото си.

— Не… не. Просто ще отнеса малко дрехи на госпожа Монкрийф. За племенницата й. Неща, които са ми омръзнали.

— В пералното помещение има още — казахте, че вече не ви стават. Искате ли да донеса и тях?

— Не. Мога да го направя и сама.

Госпожа Кордоза надзърна зад нея.

— Но това е роклята ви в златисто жълто. Вие я обожавате.

— Моля ви, оставете ме да реша сама, госпожо Кордоза — каза рязко Дженифър.

Икономката трепна.

— Съжалявам, госпожо Стърлинг — промълви тя и се оттегли с обидено мълчание.

Дженифър се разплака. Риданията й ставаха все по-силни и се разразяваха в плашещи изблици. Тя се сви върху кувертюрата с ръце над главата и зави безпомощно, съзнавайки, че с всяка изминала секунда нерешителност съдбата й виси на косъм. Чу гласа на майка си, видя ужасеното й лице при новината за позорните действия на дъщеря й, шепотът на доволните клюкарки в църквата. Видя живота, който бе планирала, децата, които сигурно щяха да смекчат студенината на Лорънс, да го променят към по-добро. Видя жилища под наем, Антъни, който е на работа по цял ден, себе си, чувстваща се не на място в непозната държава. Видя как той се отегчава от нея и износените й дрехи, а погледът му вече е отправен към други омъжени жени.

Никога няма да престана да те обичам. Никога не съм обичал друга преди теб и никога няма да има друга след теб.

Когато се изправи с усилие, видя госпожа Кордоза от другата страна на леглото.

Тя избърса очите си, носа си и се канеше да се извини, че се е държала грубо, когато видя, че по-възрастната жена опакова багажа й.

— Сложих обувките ви с равни подметки и кафявия панталон. Те не се нуждаят от много гладене.

Дженифър се вторачи в нея, като все още хълцаше.

— Има и бельо, и една нощница.

— Аз… аз не…

Госпожа Кордоза продължи да прибира багажа й. Извади някои неща от куфара, уви ги с мека хартия и ги върна обратно със същото почтително старание, с което човек се грижи за новородено. Дженифър бе хипнотизирана от вида на тези ръце, които сгъваха, преместваха и нареждаха.

— Госпожо Стърлинг — поде икономката, без да я гледа, — никога не съм ви казвала това. В Южна Африка имаме обичай да мажем прозорците с пепел, когато умре мъж. Когато съпругът ми почина, аз ги оставих чисти. Всъщност почистих ги така, че заблестяха.

Сигурна, че е спечелила вниманието на Дженифър, тя продължи да сгъва. Сега прибираше обувките — събра ги плътно една до друга в тънка памучна торба и ги пъхна в единия край на куфара, последваха ги чифт бели спортни обувки и четка за коса.

— Обичах съпруга си, когато бяхме млади, но той не беше добър човек. С възрастта все по-малко се съобразяваше с мен. Когато почина внезапно, да ме прости господ, се почувствах така, сякаш някой ме е освободил. — Тя се поколеба, вторачена в наполовина опакования куфар. — Ако преди много години имах възможност, щях да си тръгна. Мисля, че щях да уредя живота си по-добре.

Тя остави последните сгънати дрехи най-отгоре и затвори капака, като щракна закопчалките от двете страни на дръжката.

— Вече е шест и половина. Господин Стърлинг каза, че ще се прибере у дома в седем без четвърт, в случай че сте забравили. — След тези думи се изправи и излезе от стаята.

Дженифър погледна часовника си и се дооблече. Изтича през стаята и пъхна крака в най-близкия чифт обувки. Отиде до тоалетката си и зарови в дъното на едно чекмедже за парите за спешни случаи, които винаги държеше свити на ролка в чифт чорапи. Пъхна банкнотите в джоба си, с шепа пръстени и колиета от кутията с бижута. След това взе куфара си и го понесе надолу по стълбите.

Госпожа Кордоза й държеше шлифера.

— Най-лесно ще хванете такси на улица „Ню Кавендиш“.

— Улица „Ню Кавендиш“.

Никоя от тях не помръдваше, вероятно и двете бяха зашеметени от случващото се. Накрая Дженифър пристъпи и прегърна импулсивно икономката си.

— Благодаря ви. Аз…

— Ще кажа на господин Стърлинг, че вероятно сте излезли на пазар.

— Да, добре. Благодаря ви.

И изведнъж се озова в настъпващата нощ, която се бе изпълнила с възможности. Слезе внимателно по стъпалата и огледа площада за жълтата светлина на някое такси. Щом стъпи на тротоара, забърза в здрача към града.

Изпитваше огромно облекчение — вече не трябваше да е госпожа Стърлинг, да се облича за вечеря, да се държи както иска съпругът й, да обича по определен начин. Замаяно осъзна, че няма представа коя ще е и къде ще бъде след година време, и се усмихна широко.

Улиците гъмжаха от забързани пешеходци, уличните лампи светеха в сгъстяващия се мрак. Дженифър тичаше, куфарът се блъскаше в краката й, а сърцето й биеше до пръсване. Беше почти седем без четвърт. Представи си как Лорънс се прибира у дома и я вика раздразнено, госпожа Кордоза увива шала около главата си и отбелязва, че мадам пазарува много дълго. Щеше да мине още половин час, преди той да започне сериозно да се притеснява, а дотогава тя щеше да е на перона.

Идвам, Антъни, каза тя безмълвно, а чувството, което се надигна в гърдите й, би могло да бъде възбуда или страх, или замайваща комбинация от двете.

 

 

В безкрайния поток от хора на перона бе почти невъзможно да забележиш когото и да било. Край Антъни гъмжеше от пътници и той вече не знаеше какво точно гледа. Стоеше край чугунената пейка с куфари до краката и за хиляден път проверяваше колко е часът. Беше почти седем. Ако тя е решила да дойде, не трябваше ли вече да е тук?

Той вдигна очи към таблото с дестинациите, а след това към влака, който щеше да го откара до „Хийтроу“. Вземи се в ръце, човече, каза си Антъни. Тя ще дойде.

— За седем и петнайсет ли сте, господине?

До него застана един служител.

— Влакът тръгва след няколко минути. Ако е вашият, съветвам ви да се качвате.

— Чакам един човек.

Той огледа перона до турникета за пътници. Пред него бе спряла възрастна жена и ровеше в чантата си за билета. Поклати глава, явно не за първи път дамската й чанта поглъщаше важен документ. Двама хамали стояха и си приказваха. Никой друг не мина през турникета.

— Влакът няма да чака, господине. Следващият е в девет и четирийсет и пет, ако ви интересува.

Антъни закрачи между двете чугунени пейки, като се опитваше да не поглежда часовника си. Мислеше за лицето й онази вечер в клуба „При Алберто“, когато му каза, че го обича. В тона й нямаше горчивина, само откровеност. Тя не умееше да лъже. Антъни не смееше да мисли какво ще е да се събужда до нея всяка сутрин, насладата да е обичан от нея, да е свободен да й отговори със същото.

Това беше нещо като игра на покер — писмото, което й изпрати, ултиматума, който съдържаше — но бе осъзнал, че тя е права: не можеха да продължават така. Силата на чувствата им щеше да се превърне в нещо опасно. Щяха да започнат да се мразят заради неспособността си да имат каквото искат. Ако се случи най-лошото, не спираше да си повтаря той, поне се бе държал почтено. Но някак не можеше да повярва, че ще се случи най-лошото. Тя ще дойде. Всичко в нея му казваше, че ще го направи.

Отново погледна часовника си и прекара пръсти през косата, с очи пробягващи по неколцината редовни пътници, които минаха през турникета.

— Това ще е добър ход — беше му казал Дон. — Само не прави щуротии. — Той се бе зачудил дали шефът му не изпитва тайно облекчение, че го изпращат в друга част на света.

Възможно е, отговори му сега, като правеше път на група забързани бизнесмени, които минаха край него и се качиха на влака. Имам петнайсет минути да разбера дали е истина.

 

 

Направо не беше за вярване. Започна да вали малко след като тя стигна до улица „Ню Кавендиш“ — отначало небето бе станало мътнооранжево, а после черно. Сякаш по нечие негласно нареждане, всички таксита бяха заети. Всяко черно очертание, което видя, беше с угасена светлина; някой неразличим пътник вече бе на път към желаното място. Въпреки това тя замаха с ръка. „Не разбирате ли колко е спешно? — искаше й се да изкрещи. — Животът ми зависи от това пътуване!“

Дъждът вече се изливаше като из ведро, падаше в тежки струи, подобно на тропическа буря. Около нея се разтваряха чадъри, докато тя пристъпваше от крак на крак върху бордюра на тротоара. Дрехите й постепенно подгизваха.

Стрелката на часовника й напредваше към седем часа и първоначалната й лека възбуда се превърна в страх. Нямаше да стигне навреме. Лорънс сигурно вече я търсеше. Не би могла да успее пеша, дори ако захвърли куфара си.

Тревогата в нея растеше и се надигаше, подобно на прилив. Колите профучаваха и обливаха непредпазливите пешеходци с гейзери от вода и кал.

Идеята й хрумна, когато видя мъжа в червената риза. Затича, пробивайки си път между хората, без да се интересува какво впечатление прави. Тичаше по познатите улици, докато намери онова, което търсеше. Остави куфара пред стълбите и се втурна с развята коса надолу в тъмнината на клуба.

Фелипе стоеше на бара и бършеше чаши. Нямаше никой друг, освен Шери, гардеробиерката. Преди появата на клиентите барът изглеждаше като вкаменен и навяваше чувство на пустота, въпреки тихата музика, която го озвучаваше.

— Той не е тук, госпожо. — Фелипе дори не вдигна поглед.

— Знам. — Тя бе толкова задъхана, че едва говореше. — Но се нуждая от помощ. Имате ли кола?

Начинът, по който я изгледа, не беше особено дружелюбен.

— Може и да имам.

— Възможно ли е да ме откарате до гарата? До „Падингтън“?

— Искате да ви откарам до гарата? — Той огледа мокрите й дрехи, залепената за главата коса.

— Да. Да! Имам само петнайсет минути! Моля ви!

Той я изучаваше. Тя забеляза пред него голяма, полупразна чаша уиски.

— Моля ви! Не бих настоявала, ако не беше ужасно важно. — Дженифър се наведе напред. — Трябва да се срещна с Тони. Вижте, имам пари… — Тя зарови в джоба си за банкнотите. Извади ги, бяха овлажнели от дъжда.

Фелипе се пресегна зад гърба си през една врата и издърпа връзка ключове.

— Не ви искам парите.

— Благодаря ви! — каза тя развълнувано. — Само побързайте! Имаме по-малко от петнайсет минути!

Колата му беше наблизо и когато стигнаха до нея, той също бе мокър до кости. Не й отвори вратата и тя трябваше да се пребори с дръжката; успя да хвърли на задната седалка куфара си, от който капеше вода.

— Моля ви! Побързайте! — подкани го, докато отмяташе мокрите къдрици от лицето си. Фелипе не помръдваше в шофьорското място, явно размишляваше. „О, господи, дано не си пиян — помоли се тя безмълвно. — Дано не ми кажеш, че не можеш да шофираш, че ти е свършил бензинът, че си променил решението си.“ — Моля ви! Имам много малко време! — Помъчи се да скрие отчаянието в гласа си.

— Първо искам да ви попитам нещо, госпожо Стърлинг.

— Да?

— Трябва да съм сигурен… Тони е добър човек, но…

— Знам, че е бил женен. Знам за сина му. Знам всичко — каза тя нетърпеливо.

— Той е по-чувствителен, отколкото показва.

— Какво?

— Не му разбивайте сърцето. Никога не съм го виждал такъв с друга жена. Ако се колебаете и не сте сигурна дали няма да се върнете при съпруга си, не правете това. Моля ви.

Дъждът трополеше по покрива на малката кола. Тя протегна ръка и я постави върху лакътя му.

— Аз не съм… Не съм такава, за каквато ме мислите. Наистина.

Той й хвърли кос поглед.

— Аз… просто искам да съм с него. Отказвам се от всичко заради него. Искам само него. Само Антъни — призна и думите й извикаха в нея желание да се засмее от страх и безпокойство. — Хайде, тръгвайте! Моля ви!

— Добре тогава — омекна той и подкара колата толкова рязко, че гумите изсвириха. — Накъде? — Насочи колата към Юстън Роуд, като удари силно по копчето за чистачките, за да ги пусне в действие. Тя си помисли за миг за прозорците на госпожа Кордоза, която ги миеше, докато заблестят, а след това извади писмото от плика.

Моя прекрасна и единствена любов,

Не се отказвам от думите си. Стигнах до заключението, че единственият път пред нас е да вземем смело решение.

Ще приема назначението. Ще бъда на гара „Падингтън“, четвърти перон, в 7:15 в петък вечерта…

— Четвърти перон — извика тя. — Имаме единайсет минути. Мислите ли, че ще успеем да…