Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (27)

Двадесет и шеста глава

Веднъж някой ми каза, че писането е опасно, защото човек не може да е сигурен как ще се възприемат думите му. Затова ще бъда пряма. Съжалявам. Много съжалявам. Прости ми. Кажи ми, ако мога някак да променя мнението ти за мен.

Из писмо от жена до мъж

Скъпа Дженифър, наистина ли си ти? Прости ми. Опитах се да напиша това писмо десетина пъти, но просто не знам какво да кажа.

Антъни О’Хеър

 

Ели подреди нещата върху бюрото си, изключи компютъра и излезе от отдела, като преди това каза едно беззвучно „довиждане“ на Рупърт. Той се трудеше над интервю с „непоносимо скучен автор“, както не бе спрял да повтаря целия следобед. Тя специално бе помолила засега да не пише за раздел „Литература“. Ели бе предала материала за сурогатните майки, а утре щеше да пътува до Париж — за интервю с китайка, занимаваща се с благотворителна дейност, която не можеше да се върне в родината заради противоречивите си коментари в британски документален филм. Ели провери адреса и хукна да хване автобуса. Докато си пробиваше път към мястото си, съзнанието й бе заето да подрежда събраната първоначална информация.

По-късно през деня щеше да се срещне с Корин и Ники в ресторант, който никоя от тях не можеше да си позволи. И Дъглас щеше да е там. Държал се бе много мило, когато му позвъни онзи ден — жалко, че не бяха разговаряли от толкова време. След секунди стана ясно, че той знае какво се е случило с връзката й.

— Корин и Ники могат да направят кариера в „Нейшън“, ако решат да се откажат от сегашната си работа — засмя се тя. — И не се безпокой, този път няма да те занимавам с глупости — увери го тя, когато Дъглас се съгласи да се видят.

— Слава богу! — отвърна той.

— Но ще те черпя един обяд. За да ти се извиня.

— Значи, без любовни истории?

— Само ако си говорим за твоята приятелка.

— Знаех си, че ще го кажеш.

Тя се усмихваше широко, когато остави телефона.

 

 

Скъпи Антъни,

Да, аз съм. Или каквото е останало от момичето, което познаваше някога. Сигурно си се досетил, че нашата приятелка журналистка вече разговаря с мен. Все още се опитвам да осмисля онова, което ми каза.

Но тази сутрин в пощенската кутия имаше писмо от теб. С твоя почерк, такъв, какъвто си го спомням отпреди четирийсет години. Сякаш изминалото време се стопи. Не мога да повярвам, че държа в ръцете си нещо, написано от теб преди два дни, не мога да повярвам какво означава.

Тя ми разказа малко за теб. Седях и се чудех, и не можех да повярвам, че е възможно да седна и да си поговоря с теб.

Моля се да си щастлив.

Дженифър

 

 

Така е във вестниците: написаното от теб може да те изкачи най-високо в класацията два пъти по-бързо, отколкото може да те прати на дъното. Две добри истории и се превръщаш в номер едно в нюзрума, обект на коментари и възхищение. Историята ти може да се размножи в интернет, да се чете в Ню Йорк, Австралия, Южна Америка. Казаха й, че статията се харесва. Тъкмо онова, което се търсело на пазара. В рамките на четирийсет и осем часа Ели получи имейли от читатели, които й доверяваха собствените си истории. Позвънил й бе един агент и я бе попитал дали има достатъчно материал за книга.

Що се отнасяше до Мелиса, Ели бе най-добрата. Тя бе първата, към която се обръщаше по време на съвещание, когато разпределяше материал от пет страници. Тази седмица кратките й материали бяха излезли два пъти на първа страница. Това се равняваше на печалба от лотарията. Нарасналата известност означаваше, че я търсят повече. Виждаше любопитни истории навсякъде. Сякаш се бе превърнала в магнит: към нея летяха контакти, статии. В девет часа вече беше на бюрото си и работеше до късно следобед. Този път нямаше да изпусне шанса си.

Мястото й на голямото овално бюро бе блестящо и бяло: на него имаше 17-инчов екран с висока резолюция и вътрешен телефон с нейното име.

Рупърт вече не й носеше чай.

 

 

Скъпа Дженифър,

Извинявай за закъснелия отговор. Причината не е резервираност, както може би ти се струва. От много години не съм използвал перото си, освен когато плащам сметки или записвам оплакване. Не мисля, че знам какво да кажа. Вече десетилетия живея само чрез думите на други хора; пренареждам ги, архивирам ги, дублирам ги и ги степенувам. Съхранявам ги. Подозирам, че отдавна съм забравил моите собствени. Авторът на онези писма ми се струва непознат.

Ти звучиш много по-различно от момичето, което видях в хотел „Риджънт“. И все пак, най-хубавото в теб явно се е запазило. Радвам се, че си добре. Радвам се, че имам възможността да ти го кажа. Бих те помолил да се срещнем, но се боя да не установиш, че съм много по-различен от мъжа, когото помниш. Не знам.

Прости ми.

Антъни

 

 

Два дни преди това, докато слизаше по стълбите на старата сграда за последен път, Ели бе чула някой да вика името й. Извърна се и видя Антъни О’Хеър. Стоеше на стълбищната площадка и държеше късче хартия с написан набързо адрес.

Тя се върна веднага.

— Знаете ли какво, Ели Хоуърт. Не му изпращайте писмо. — Гласът му бе изпълнен с радост, трепет и съжаление. — По-добре се срещнете с него. Лично.

 

 

Мили, мили мой Бут,

Думите буквално експлодират в мен! Живях половин век, без да мога да говоря. Опитвах се единствено да огранича пораженията и да спася доброто от онова, което бе разрушено, съсипано. Разкайвах се мълчаливо за стореното от мен. А сега… сега? Проглуших с приказките си ушите на горката Ели Хоуърт и тя започна да ме гледа изумено, сигурно си мислеше: къде й е достойнството на тази възрастна жена? Защо се държи като четиринайсетгодишна? Искам да разговарям с теб, Антъни. Искам да разговарям с теб, докато гласовете ни одрезгавеят и едва можем да говорим. Имам да наваксвам четирийсет години.

Как можеш да кажеш, че не знаеш? Не може да е от страх. Как бих могла да се разочаровам от теб? След всичко, което се случи, как бих могла да чувствам друго, освен искрена радост, че ще те видя отново? Косата ми е посребряла, не е руса. Лицето ми е набраздено от бръчки. Имам болежки, гълтам хранителни добавки, а внуците ми ме смятат за динозавър.

Ние сме стари, Антъни. Да. И не разполагаме с още четирийсет години. Затова, ако все още те има, ако ми позволиш да пренарисувам образа на момичето от спомените ти, и аз съм готова да направя същото за теб.

Дженифър X

 

 

Дженифър Стърлинг стоеше насред стаята по пеньоар, косата й беше сплескана от едната страна.

— Виж ме само — промърмори отчаяно. — Умирам от страх. Снощи не можах да спя, унесох се чак след пет часа. Не съм чула будилника и пропуснах часа си при фризьорката.

Ели я гледаше смаяно. Никога не я беше виждала такава. От нея се излъчваше безпокойство. Без грим кожата й беше като на дете, лицето й изглеждаше уязвимо.

— Успокой се, Дженифър! Прекрасна си.

— Снощи позвъних на дъщеря си и й разказах малко от историята ни. Не всичко. Обясних й, че ще се срещна с мъж, когото някога съм обичала и не съм виждала от момиче. Ужасна лъжа ли съм й казала?

— Не — увери я Ели.

— Знаеш ли какъв имейл ми изпрати днес? Ето го. — Тя й подаде напечатан лист, факсимиле от американски вестник, в него се говореше за двойка, която се бе събрала след петдесетгодишно прекъсване на отношенията. — Какво да правя с това? Виждала ли си нещо по-абсурдно? — Гласът й пресекваше от нерви.

— Кога е срещата ви?

— По обед. Не виждам как ще успея. Трябва да я отменя.

Ели стана и отиде да включи чайника.

— Върви да се облечеш. Имаш четирийсет минути. Аз ще те закарам.

— Сигурно изглеждам смешна. — За пръв път Ели виждаше Дженифър да се държи различно от най-уравновесената жена в цялата вселена. — Смешна бабичка. Като момиче на първа среща.

— Не — увери я Ели.

— Справях се, докато бяха само писмата — оправда се Дженифър, едва чувайки я. — Можех да бъда себе си. Можех да бъда жената, която той помни. Толкова бях спокойна и уверена. А сега… Единственото успокоение във всичко това е, че има мъж, който ме обича, който вижда най-хубавото в мен. Въпреки ужасната ни последна среща, знам, че в мен той вижда нещо, което желае повече от всичко друго на света. Но ако ме погледне и се разочарова? Ще е по-лошо, отколкото изобщо да не се срещнем. По-лошо.

— Покажи ми писмото — поиска Дженифър.

— Не мога. Не мислиш ли, че понякога е по-добре да не предприемеш нещо.

— Писмото, Дженифър.

Дженифър го взе от бюфета, подържа го за миг и й го подаде.

Мила моя Дженифър,

Позволено ли е на възрастните мъже да плачат? Седя тук, чета и препрочитам писмото, което ми изпрати, и ми е трудно да повярвам, че животът ми е поел в толкова неочаквана, щастлива посока. Подобни неща се случват рядко. Научих се да съм благодарен за онова, което имам: моя син, неговите деца, добър живот, макар и монотонен. Оцеляване. О, да, всичко винаги се свеждаше до оцеляването.

А сега — отново ти. Твоите думи, твоите емоции ме накараха да изпитам стария копнеж. Може ли да искаме толкова много? Дали ще събера смелост да те видя отново? Съдбата бе толкова сурова към нас, че ми е трудно да повярвам, че ще се срещнем. Сигурно ще се окажа повален от болест, ще ме блъсне автобус, ще бъда погълнат от първия кит в Темза. (Да, все още виждам живота във вестникарски заглавия.)

Последните две нощи чувах думите ти в съня си. Чувах гласа ти и ми идваше да запея. Припомних си неща, които мислех, че съм забравил. Усмихвам се за щяло и нещяло, плаша близките си и ги карам да четат какви са признаците на деменцията.

Ти беше съкрушена, когато се видяхме за последен път в онзи хотел; пълноценният ти живот след това ме накара да променя представата си за света. Сигурно е добро място, щом се е погрижил за теб и дъщеря ти. Не можеш да си представиш колко ме радва това. Безкрайно. Не мога да пиша повече. Затова ще рискувам, изпълнен с трепет: Поустман Парк. Четвъртък. По обед?

Твой Бут X

Очите на Ели се просълзиха.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Не виждам никаква причина да се тревожиш.

 

 

Антъни О’Хеър седеше на пейка в парка, в който не бе идвал от четирийсет и четири години, с вестник, който не можеше да чете, и с известна изненада осъзна, че си спомня подробностите на всяка възпоминателна плочка^[1].

МЕРИ РОДЖЪРС, СТЮАРДЕСА НА „СТЕЛА“, ОТСТЪПИЛА СПАСИТЕЛНАТА СИ ЖИЛЕТКА И ОСТАНАЛА ДОБРОВОЛНО НА ПОТЪВАЩИЯ КОРАБ.

 

УИЛЯМ ДРЕЙК, ЗАГУБИЛ ЖИВОТА СИ, ЗА ДА СПАСИ ДАМА В ХАЙД ПАРК, КОГАТО КОНЕТЕ Й СТАНАЛИ НЕУПРАВЛЯЕМИ СЛЕД ПОВРЕДА В КАРЕТАТА.

 

ДЖОУЗЕФ АНДРЮ ФОРД, СПАСИЛ ШЕСТИМА ДУШИ ОТ ПОЖАР НА ГРЕЙН ИН РОУД, НО ЗАГИНАЛ ОТ ИЗГАРЯНИЯТА СИ.

Антъни седеше тук от единайсет и четирийсет. Сега бе дванайсет и седем минути.

Той вдигна часовника към ухото си и го разклати. Дълбоко в сърцето си не вярваше, че това ще се случи. И как би могло? Ако работиш твърде дълго в архива на някой вестник, виждаш, че историите се повтарят: войни, глад, финансови кризи, погубена любов, разделени семейства. Смърт. Разбити сърца. Щастливият завършек е рядкост. „Животът ми не е бил съвсем лош“, каза си той твърдо, докато минутите се изнизваха. Тази фраза му бе до болка позната.

Дъждът се бе усилил и малкият парк се изпразни. Под навеса седеше само той. В далечината виждаше булеварда, колите, които минаваха през локвите и заливаха със струи вода непредпазливите.

Стана дванайсет и петнайсет.

Антъни О’Хеър си припомни всички причини, заради които трябваше да изпитва благодарност. Лекарят му бе изумен, че изобщо е жив. Антъни подозираше, че отдавна чака да го посочи за пример на лекомислие на пациентите си с чернодробни проблеми. Фактът, че продължаваше да живее, поставяше под съмнение авторитета на доктора и на медицинската наука. За миг той се запита дали наистина би могъл да пътува. Не искаше отново да види Конго, но Южна Африка му беше интересна. Може би Кения. Ще се прибере у дома и ще планира пътуването. Така ще има за какво да мисли.

Чу острия звук от спирачките на автобус, вика на сърдит велосипедист. Беше му достатъчно да знае, че тя го е обичала. Че е била щастлива. Това би трябвало да е достатъчно, нали? Не е ли предимство на третата възраст да вижда нещата в перспектива? Някога бе обичал жена, която, както се оказа, също го бе обичала много. Трябваше да е благодарен на съдбата за това.

Беше дванайсет и двайсет и една минути.

И тогава, в мига, в който се канеше да стане, да сгъне вестника си и да поеме към дома, видя, че край входа на парка спира малка кола. Изчака, скрит в сумрака под малкия навес.

След известно забавяне вратата се отвори и един чадър се отвори шумно. Вдигнаха го и под него той видя чифт крака, тъмен дъждобран. Докато гледаше, фигурата се наведе да каже нещо на шофьора, краката поеха към парка, а после по тясната пътека, насочвайки се право към навеса.

Антъни О’Хеър осъзна, че е станал, улови се, че изпъва сакото си и приглажда коса. Не можеше да свали очи от тези обувки, характерната изправена стойка, видима въпреки чадъра. Пристъпи напред, без да мисли какво ще каже, какво ще направи. Сърцето му се бе качило в гърлото. Ушите му звъняха. Краката, обути в тъмен чорапогащник, спряха пред него. Чадърът се повдигна бавно. И се показа тя — все още същата, стряскащо, абсурдно същата, в ъгълчетата на устните й заигра усмивка, когато очите й срещнаха неговите. Той не можеше да говори. Можеше само да гледа, докато името й ехтеше в ушите му.

Дженифър.

— Здравей, Бут — каза тя.

 

 

Ели седеше в колата и бършеше с ръкав парата от прозореца срещу шофьорското място. Паркирала беше на непозволено място и всеки момент можеха да я глобят, но не я интересуваше. Не можеше да помръдне.

Наблюдаваше как Дженифър поема по пътеката, забеляза лекото колебание в крачката й, което издаваше опасенията й. На два пъти възрастната жена бе настояла да се върнат у дома, защото са закъснели, защото всичко е загубено, безполезно. Ели се бе престорила на глуха. Тананикаше си тихичко, докато накрая Дженифър Стърлинг, с необичайно раздразнение, я нарече „упорито, твърдоглаво момиче“.

Наблюдаваше как Дженифър върви, скрита под чадъра си, и се боеше, че всеки момент ще се обърне и ще побегне. Това й показваше, че възрастта не е защита срещу опасностите на любовта. Докато слушаше думите на Дженифър, мятащи се шеметно между радостта и опасенията, сякаш чуваше собствените си безкрайни анализи на думите на Джон, долавяше собствената си отчаяна нужда от нещо, което бе очевидно погрешно. Сякаш някой изричаше собствените й прогнози за изхода, опитваше се да разгадае смисъла на всяка изречена дума.

Но Антъни О’Хеър бе различен човек.

Тя отново избърса прозореца и видя как Дженифър забави крачки и спря. Той пристъпи към нея, някак по-висок отпреди, леко приведен, докато излизаше изпод навеса. Застанаха един срещу друг, стройната жена в дъждобрана и библиотекарят. Дори от това разстояние Ели виждаше, че не забелязват дъжда, малкия красив парк, любопитните очи на хората. Гледаха се безмълвно и стояха така, сякаш нямаха намерение да помръднат хиляди години. Дженифър пусна чадъра на земята, наклони изящно глава на една страна и вдигна ръка към лицето му. Ръката на Антъни също се вдигна и притисна дланта й към кожата си.

Ели Хоуърт продължи да ги гледа още миг, после се отмести от прозореца и остави парата да замъгли стъклото. Премести се на шофьорското място, издуха носа си и запали двигателя. Добрите журналисти знаят кога да сложат край на историята.

 

 

Къщата бе разположена на улица с еднотипни викториански сгради. Прозорците и входът й бяха очертани с рамка от бяла боя, но разнородните щори и пердета говореха за различни собственици. Ели изключи двигателя, слезе от колата и се упъти към входната врата. Огледа имената върху звънците, на партера бе само неговото име. Тя малко се изненада; не предполагаше, че Рори притежава апартамент. Но пък какво ли изобщо знаеше за живота му? Абсолютно нищо.

Статията бе в голям кафяв плик, с неговото име отгоре. Тя го пъхна под вратата и нарочно хлопна шумно капака на пощенската кутия. Върна се на входа и седна на тухления парапет, като уви шала около лицето си. Беше се усъвършенствала в седенето. Откри, че й е приятно да наблюдава как животът си тече наоколо. Понякога го правеше по най-неочакван начин.

От другата страна на улицата висока жена махаше с ръка на тийнейджър. Той си сложи качулката, пъхна слушалки в ушите си и не се обърна назад да я погледне. Надолу по улицата двама мъже се бяха облегнали на отворения капак на голяма кола. Разговаряха, сякаш нехаещи за мотора вътре.

— Написала си Руарид неправилно.

Тя погледна зад себе си и го видя да се подпира на рамката на вратата, с вестника в ръка.

— Много неща върша неправилно.

Рори носеше същата тениска с дълги ръкави, с която бе първия път, когато го видя, размъкната от години употреба. Тя си помисли, че харесва пренебрежителното му отношение към дрехите. Припомни си каква бе тъканта на тениската на допир.

— Хубава статия — каза Рори и вдигна вестника. — „Скъпи Джон! Петдесет години от последните писма на една голяма любов.“ Разбрах, че си златното момиче на отдел „Общество“.

— Засега. Всъщност — продължи тя — вътре има едно писмо, което си измислих. Нещо, което бих казала аз. Ако ми се удаде възможност.

Той сякаш не я чу.

— А Дженифър ти е позволила да използваш първото.

— Анонимно, да. Беше страхотна. Разказах й всичко и тя беше страхотна. — Лицето му остана безизразно.

Чу ли какво казах?, попита го тя безмълвно.

— Мисля, че беше малко шокирана, но след всичко, което се случи, едва ли я е било грижа.

— Антъни беше тук вчера. Сякаш е друг човек. Не знам защо дойде. Може би просто искаше да поговори с някого. — Рори кимна замислено с глава. — Носеше нова риза и вратовръзка. И се беше подстригал.

Думите му я накараха да се усмихне.

В тишината Руарид се изпъна на стъпалото, сключи ръце над главата си.

— Ти направи едно добро дело.

— Надявам се — каза тя. — Чудесно е да знаеш, че някои истории имат щастлив край.

Покрай тях мина възрастен човек с кучето си. Върхът на носа му имаше цвят на червено грозде. Тримата се поздравиха. Когато Ели вдигна очи, Руарид гледаше в краката си. Тя се взря в него, питайки се дали се виждат за последен път. „Съжалявам“, каза му наум.

— Бих те поканил вътре — рече той, — но си приготвям багажа. Имам много работа.

Тя вдигна ръка в опит да прикрие разочарованието си. Стана от парапета, панталонът й се закачи леко за грапавата повърхност, и метна чантата си през рамо. Краката й бяха изтръпнали.

— Е… има ли нещо, което искаш? Освен да бъдеш златното момиче на вестника?

Ставаше студено. Ели пъхна ръце в джобовете си. Той я гледаше въпросително. Тя се боеше да отговори. Ако кажеше „не“, щеше да я заболи. Но пък какво имаше да губи? И бездруго повече нямаше да го види.

Пое си дълбоко дъх.

— Исках да знам… дали може да ми пишеш.

— Да ти пиша?

— Докато те няма. Руарид, знам, че развалих всичко. Не мога да искам нищо от теб, но ми липсваш. Наистина ми липсваш. Просто не ми се иска да мисля, че това е краят. Двамата бихме могли… — Тя запристъпва от крак на крак, потърка носа си. — … да си пишем.

— Да си пишем.

— Просто така. Какво правим. Как я караме. Къде си в момента. — Думите й звучаха неуверено.

Той бе мушнал ръце в джобовете и гледаше към улицата. Не отговори. Мълчанието бе дълго като улицата.

— Много е студено — отбеляза накрая.

В стомаха й се бе настанила огромна буца.

Между тях всичко бе приключило. Рори не знаеше как да й го каже. Огледа се извинително зад себе си.

— Къщата ще изстине.

Тя не можеше да говори. Вдигна рамене, за да му го покаже, изписа на лицето си усмивка, която сигурно приличаше повече на гримаса. Докато се обръщаше да си върви, отново чу гласа му.

— Защо не влезеш да ми направиш едно кафе? Докато подреждам багажа. Дължиш ми едно кафе, доколкото си спомням.

Когато тя се обърна към него, лицето му се бе отпуснало. Не беше омекнало съвсем, но промяната бе явна.

— Може да хвърлиш едно око и на перуанската ми виза. Да видиш дали няма правописни грешки.

Тя се взря в него продължително — в краката му по чорапи, в косата му, която се нуждаеше от подстригване.

— Дадено. Не е все едно дали си написал Паталакта или Фуюпатмарка.

Той вдигна очи към небето, поклати бавно глава.

Като се опитваше да скрие широката си усмивка, Ели го последва вътре.