Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (1)

Пролог

Честит рожден ден! Към писмото прилагам подарък, който се надявам да харесаш…

Мисля за теб, най-вече днес… Защото си дадох сметка, че макар да те обичам, не съм влюбена в теб. Не смятам, че си моята „липсваща половина“. Но се надявам, че ще харесаш подаръка и ще прекараш фантастичен рожден ден.

Доскоро

X

Из писмо на жена до мъж

Ели Хоуърт забеляза приятелите си в препълненото заведение и си запробива път към тях. Пусна дамската чанта в краката си и остави мобилния телефон на масата. Очевидно напредваха с питиетата — издаваха ги високите гласове, оживените ръкомахания, гръмкият смях и празните бутилки.

— Закъсня. — Ники й показа часовника си и размаха пръст. — Само не ми казвай, че си имала да довършваш материал.

— Интервю с жената на провинил се депутат. Съжалявам. Трябва да е готово за утрешния брой — обясни тя, настани се на свободното място и си наля от виното, останало на дъното на бутилката. Побутна мобилния си телефон през масата. — Така… Тази вечер изразът, който ще обсъждаме, е „доскоро“.

— „Доскоро“?

— В края на разговора. „Утре“ ли означава, или „по-късно днес“? Или е само формален израз на учтивост?

Ники се взря в светещото екранче.

— Пише „доскоро“ плюс знака за целувка. Повече ми прилича на „лека нощ“. Бих казала, че е „утре“.

— Определено е „утре“ — съгласи се Корин. — „Доскоро“ винаги е „утре“. — Тя замълча. — Или „вдругиден“.

— Много е неангажиращо.

— Неангажиращо?

— Все едно го казваш на пощальона.

— Ти би ли изпратила целувка на пощальона?

Ники се ухили.

— Защо не? Страхотен е.

Корин се зае да изучава съобщението.

— Според мен не сте прави. Може просто да означава, че е бързал за някъде.

— Да. Например да се върне при жена си.

Ели хвърли предупредителен поглед към Дъглас.

— Какво? — оправда се той. — Просто предположение.

Тя отпи от виното си и се наведе напред.

— Добре. Нуждая се от още едно питие, щом ще ми изнасяте лекция.

— Щом с някого сте достатъчно интимни да правите секс в офиса му, би трябвало да можеш да го попиташ кога ще се видите на кафе.

— Какво още пише в съобщението? Само не ми казвай, че намеква за секс в офиса.

Ели се взря в телефона си и прегледа есемесите.

— „Рисковано е да звъня от къщи. Следващата седмица съм в Дъблин, не знам как ще се развият нещата. Доскоро. X“

— Оставя си вратичка — отбеляза Дъглас.

— Освен ако… хммм… наистина не знае как ще се развият нещата.

— Тогава щеше да каже: „Ще ти се обадя от Дъблин“. Или дори: „Ела с мен в Дъблин“.

— Да не би да пътува с жена си?

— Никога не го прави. Това е командировка.

— Може да отива с друга жена — промърмори Дъглас над чашата с бира.

Ники поклати замислено глава.

— Господи, колко по-лесно беше едно време. Тогава поне можеше да усетиш по гласа му дали е охладнял.

— Да бе — изсумтя Корин. — И да чакаш вкъщи с часове да ти се обади.

— О, какви нощи съм имала само…

— … да проверяваш постоянно дали телефонът работи…

— … и да бързаш да го затвориш, да не би тъкмо в този момент да ти звънят.

Ели чуваше смеха им и си даваше сметка колко истина има в шегите им, но някаква малка част от нея продължаваше да се надява, че дисплеят внезапно ще светне и ще сигнализира обаждане. Обаждане, което, предвид часа и обстоятелството, че е „рисковано да звъни от къщи“, нямаше да получи.

 

 

Дъглас я изпрати до къщи. От четиримата единствено той живееше с някого, но Лена, приятелката му, имаше сериозен пиар бизнес и често оставаше в офиса до десет-единайсет през нощта. Не възразяваше гаджето й да излиза със старата си компания — тя самата бе идвала няколко пъти с него, но така и не успя да проникне през стената от шеги и намеци, която петнадесетте години приятелство издигаха около тях; затова в повечето случаи Дъглас идваше сам.

— Е, как я караш, приятелю? — попита Ели, докато заобикаляха количка от супермаркет, изоставена на тротоара. — Не каза нищо за себе си. Или съм го пропуснала?

— Няма много за казване — увери я Дъглас, но в гласа му имаше колебание. Пъхна ръце в джобовете си. — Всъщност не е точно така. Хм… Лена иска дете.

Ели го изгледа.

— О!

— И аз го искам — веднага добави той. — Говорим за това от сто години и решихме да действаме, тъй като едва ли ще дочакаме подходящия момент.

— Ах, ти, романтик такъв!

— Аз… не знам… всъщност доста се радвам. Лена ще продължи да работи, а аз ще остана вкъщи да се грижа за бебето. Е, при положение че всичко е както трябва и…

Ели се постара да звучи неутрално.

— А ти искаш ли го?

— Да. И без това не си харесвам работата. А и Лена печели за двама. Сигурно е доста приятно да се занимаваш с бебето по цял ден.

— Бащинството е повече от занимание… — поде тя.

— Знам. Внимавай… точно пред теб. — Той я хвана за лакътя и й помогна да заобиколи кучешкото ако на тротоара. — Но съм готов да го направя. Не ми се стои в кръчмата всяка вечер. Вече съм в очакване на следващото действие. Не казвам, че не ми е приятно да съм с вас, но понякога се чудя дали не ни е време на всички… ами да пораснем.

— О, не! — Ели стисна ръката му. — Преминал си в другия лагер!

— Е, аз не си харесвам работата като теб. За теб тя е всичко, нали?

— Почти всичко — съгласи се тя.

Повървяха мълчаливо още няколко пресечки, заслушани в далечните клаксони, затръшването на автомобилни врати, приглушената градска врява. Ели обожаваше тази част от вечерта, стоплена от приятелството, временно освободена от несигурността, която обгръщаше останалата част от живота й. Прекарала бе добре в кръчмата и сега се връщаше в уютния си апартамент. Беше здрава. Имаше кредитна карта с голям, неизползван лимит, планове за уикенда и единствена от приятелите си все още не си бе открила бял косъм. Животът й си го биваше.

— Мислила ли си изобщо за нея? — попита Дъглас.

— За коя „нея“?

— Жената на Джон. Мислиш ли, че тя знае?

Споменаването й помрачи настроението на Ели.

— Нямам представа. — И тъй като Дъглас не каза нищо, добави: — На нейно място щях да знам. Джон каза, че се интересува повече от децата, отколкото от него. Понякога си мисля, че дълбоко в себе си е доволна, че не трябва да се безпокои за него. Да го прави щастлив, искам да кажа.

— Хммм, ще ти се…

— Може би. Но ако трябва да съм откровена, отговорът е „не“. Не мисля за нея и не се чувствам виновна. Защото според мен това нямаше да се случи, ако бяха щастливи или… ами… един за друг.

— Вие, жените, живеете с погрешни представи за мъжете.

— Смяташ, че той е щастлив с нея? — Тя се взря изпитателно в него.

— Нямам представа. Просто мисля, че няма нужда да е нещастен, за да спи с теб.

Настроението леко се промени и сякаш за да му даде да разбере, тя пусна ръката му и нагласи шалчето около врата си.

— Значи, мислиш, че съм лош човек. Или смяташ него за лош.

Ето, казаха й го. Това, че го чу от Дъглас, най-толерантния от всичките й приятели, я жегна.

— Не, не смятам никого за лош. Просто си мисля за Лена и какво ще означава за нея да носи моето дете, а после аз да й изневерявам само защото обръща повече внимание на моето бебе, отколкото на мен…

— Значи наистина го смяташ за лош човек.

Дъглас поклати глава.

— Просто… — Спря и вдигна поглед към нощното небе, преди да отговори. — Просто казвам, че трябва да внимаваш, Ели. Всички тези опити да разгадаеш какво иска да каже, да търсиш подтекст… глупаво е. Губиш си времето. В моя роман нещата са доста по-прости. Някой харесва теб, ти също го харесваш, ставате гаджета и толкоз.

— В хубав свят живееш, Дъг. За жалост, не прилича на реалния.

— Хайде да сменим темата. Не биваше да я подхващаме на няколко питиета.

— Напротив. — Гласът й прозвуча остро. — In vino veritas. Всичко е наред. Поне знам какво мислиш по въпроса. Поздрави Лена от мен.

Тя измина сама последните две пресечки до дома си, без да се обърне нито веднъж, за да погледне стария си приятел.

 

 

„Нейшън“ събираше багажа си, кашон по кашон, за да се прехвърли в новия си дом със стъклена фасада на обновения крайбрежен булевард в източната част на града. Седмица подир седмица офисите на вестника постепенно се опразваха: на мястото на купищата стари вестници, папки и архивирани изрезки под острата светлина на неоновите лампи неочаквано лъсваха участъци от ламинирана повърхност. Сувенири от миналото излизаха на бял свят като археологически находки: флагове от кралски юбилеи, деформирани шлемове от далечни войни и грамоти за отдавна забравени награди. Навсякъде имаше оплетени кабели, мокетът бе вдигнат, на таваните се появяваха големи дупки, обект на престорен интерес от страна на здравни специалисти и експерти по безопасността, както и на безкрайна върволица посетители с бележници в ръка. Отделите за реклама, обяви и спорт вече се бяха преместили на „Компас Кий“. Съботното издание и „Бизнес и управление на финансите“ се канеха да се прехвърлят през следващите седмици. Отдел „Общество“ — този на Ели — щеше да ги последва, а най-накрая щяха да се преместят и „Новините“ като с вълшебна пръчица, така че съботният брой на вестника щеше да се подготви в старите офиси на Търнър стрийт, а понеделнишкият да „изскочи“ от новия адрес като заек от шапката на илюзионист.

Сградата, подслонявала вестника близо сто години, вече „не съответстваше на изискванията“, както се казваше в официалните съобщения. Според ръководството на „Нейшън“ тя не отговаряше на динамичната новаторска природа на модерната журналистика. Но в нея имаше толкова местенца, в които можеш да се скриеш, мислеха си някои от служителите, прилепнали към местата си като миди по дъното на кораб.

— Трябва да го отпразнуваме — каза Мелиса, шефката на отдел „Общество“, в почти опразнения офис на главния редактор. Облечена беше във виненочервена копринена рокля. В същата дреха Ели би изглеждала така, сякаш е навлякла нощницата на баба си. Ала на Мелиса изглеждаше каквато си бе — определено висша мода.

— Преместването? — Ели хвърли поглед на мобилния си телефон, оставен на тих режим до нея. Колегите й от отдел „Общество“ стояха безмълвни с бележници на коленете.

— Да. Онази вечер разговарях с един от библиотекарите. Каза, че има много стари папки, които не са отваряни от години. Искам нещо за женските страници на вестника отпреди петдесет години. Как са се променили отношенията между половете, заниманията на жените, модата. Съпоставяне на истории, тогава и сега. — Мелиса разгърна една папка и извади няколко фотокопирани листа, формат А3. Говореше с лекотата на човек, свикнал да го слушат. — Например „Моля ви, кажете ми какво да направя, за да накарам жена си да се облича по-модерно и да изглежда по-привлекателна? Доходът ми е 15 000 лири годишно и все повече се утвърждавам в отдела по продажбите. Често получавам покани от клиенти, но напоследък гледам да ги отклонявам, защото жена ми прилича на Баба Яга“.

В стаята се разнесе лек смях.

„Намекнах й, че трябва да обръща повече внимание на вида си, а тя отвърна, че модата не я интересува и че не обича да се гримира и кичи с дрънкулки. Честно казано, изобщо не изглежда като съпруга на успял мъж, както би ми се искало.“

Веднъж Джон бе казал на Ели, че след появата на децата съпругата му престанала да се грижи за външния си вид. Смени темата почти веднага и никога повече не я подхвана отново. Може би го смяташе за по-голямо предателство от това да спи с друга жена. На Ели този джентълменски жест на лоялност никак не й се беше понравил, макар дълбоко в себе си да му се бе възхитила.

Ала думите на Джон бяха задействали въображението й. В представите й изплува жена, облечена в развлечена нощница, която притискаше бебе до гърдите си и натякваше на съпруга си, че парите не стигат за нищо. Искаше й се да му каже, че тя никога не би се държала така с него.

— Този въпрос може да се обсъди в рубриката на психотерапевта — отбеляза Филип, редакторът на съботното издание, докато се навеждаше да надзърне в останалите фотокопирани страници.

— Не съм сигурна. Чуйте отговора: „Може би на жена ти изобщо не й е хрумвало, че трябва да играе ролята на витрина. Вероятно смята — ако този въпрос въобще я занимава — че вече е омъжена, осигурена, доволна и няма смисъл да си прави труда“.

— Ах! — възкликна Дерек. — Успокоението, идващо от двойното легло.

— Забелязала съм, че това се случва невероятно бързо — както с млади момичета, така и с жени, които са щастливо омъжени. В един момент са свежи като нова боя, борят се героично с килограмите, всичко по тях трепти от чистота, използват скъпи парфюми. Някой мъж казва: „Обичам те“, и в следващия миг бляскавото момиче се превръща в повлекана. Щастлива повлекана.

Стаята за кратко се изпълни с любезен, одобрителен смях.

— Е, вие какво предпочитате, момичета? Да се борите героично с теглото си или да се превърнете в доволни повлекани?

— Наскоро гледах филм с подобно заглавие — отбеляза Дерек. Усмивката му изчезна, когато осъзна, че смехът е замрял.

— Тук има доста възможности. — Мелиса посочи папката. — Ели, ще се заемеш ли с това следобед? Да видим какво друго може да изскочи. Търсим случай отпреди четирийсет-петдесет години. Сто е прекалено отдавна. Шефът иска да отбележим преместването с нещо, което ще прикове вниманието на читателите.

— Искаш да се ровя в архива?

— Проблем ли има?

Не, ако си умираш да седиш в тъмни мазета, пълни с пожълтели документи, охранявани от застарели мъже със сталинистки разбирания, които не са виждали слънчева светлина от трийсетина години.

— Никакъв — отвърна бодро тя. — Сигурна съм, че ще открия нещо.

— Вземи двама стажанти, ако искаш. Чух, че една двойка се мотае в отдел „Мода“.

Ели не обърна внимание на злорадата усмивчица, която разтегли чертите на шефката й при мисълта да изпрати последното попълнение от поклонници на Ана Уинтур^[1] дълбоко в недрата на вестника. Умът й беше зает с друго: „По дяволите! В мазето мобилните телефони нямат обхват!“.

— Между другото, Ели, къде беше тази сутрин?

— Моля?

— Тази сутрин. Исках да преработиш материала за децата в неравностойно положение. Никой не можа да ми каже къде си.

— Взимах интервю.

— От кого?

Ели си помисли, че един експерт по езика на тялото веднага би разбрал какво се крие зад изкуствената усмивка на Мелиса.

— От един адвокат. Разпитвах го за сексизма в съдебната зала.

— Хммм… Не е кой знае какво откритие. Гледай утре да си в редакцията в работно време. Самоинициативите — в извънработно. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре. Искам две страници за първия брой в „Компас Кий“. Нещо от рода на „новата стара история“. — Тя надраска нещо в подвързания си с кожа бележник. — Следобед ми донеси няколко страници, да видим какво имаш.

— Слушам. — Усмивката на Ели беше най-широката и най-деловата в цялата стая, докато напускаше офиса с останалите си колеги.

 

 

„Днес прекарах деня в съвременна версия на Чистилището — написа тя и спря, за да отпие от виното си. — Архива на вестника.“

Той й бе изпратил съобщение от хотмейла си. Наричаше се Драскача. Шега между двамата. Тя кръстоса крака под стола в очакване компютърът да сигнализира отговора му.

„Ужасна дивачка си! Аз умирам да се ровя в архиви — изписа се на екрана. — Напомни ми на следващата ни среща да те заведа в отдела за периодика на Британската библиотека.“

Тя се усмихна доволно.

„Знаеш как да забавляваш едно момиче.“

„Старая се.“

„Библиотекарят ми даде цял куп папки. Да не скучая вечер в леглото.“

Боейки се, че това може да прозвучи саркастично, тя му изпрати усмихнат емотикон и се прокле на мига, защото си спомни, че той бе написал есе за „Литературен преглед“, в което твърдеше, че емотиконите са символ на непълноценната съвременна комуникация.

„Това беше ироничен емотикон“, добави тя и пъхна юмрук в устата си.

„Изчакай малко. Някой звъни.“ Екранът застина.

„Някой звъни.“ Жена му? Той се намираше в хотелска стая в Дъблин. Гледала към реката, така й каза. „Щеше да ти хареса.“ Какво трябваше да отговори на това? „Тогава ме вземи с теб следващия път?“ Твърде директно. „Сигурно?“ Звучеше малко саркастично. Накрая, изпускайки дълга, безшумна въздишка, тя бе отвърнала: „Да“.

Вината си беше само нейна, така твърдяха приятелите й. Ала тя не можеше да не се съгласи с тях — нещо необичайно за нея.

Срещнала го бе на литературния фестивал в Съфолк, където я бяха изпратили да интервюира писателя на трилъри, направил състояние, след като се бе отказал от жертвоприношенията пред олтара на високата литература. Името му бе Джон Армър, а неговият герой, Дан Хобсън, приличаше на анимационна амалгама от старомодни герои мъжкари. Интервюирала го беше по време на един обед, очаквайки доста несъстоятелна защита на жанра, може би леко недоволство, свързано с издателската индустрия — установила бе, че писателите са доста предпазливи в интервютата си. Очаквала бе шкембелия на средна възраст, с отпуснато тяло след годините, прекарани зад бюро. Но високият загорял мъж, който стана да се ръкува с нея, беше строен, с луничаво лице и приличаше на корав южноафрикански фермер. Оказа се забавен, чаровен, изпълнен със самоирония и открит. Вместо тя да му задава въпроси, той бе започнал да я разпитва за живота й, а след това сподели с нея теорията си за произхода на езика и убеждението, че съвременната комуникация става все по-вяла, безжизнена и уродлива.

Когато поднесоха кафето, Ели осъзна, че цели четирийсет минути не бе записвала нищо в бележника си.

— Не ви ли харесват? — попита тя, когато напуснаха ресторанта и тръгнаха към културния център, където се провеждаше фестивалът. Беше краят на годината и зимното слънце се бе скрило зад ниските сгради на притихналата главна улица. Ели бе прекалила с пиенето, достигайки точката, в която устата й своеволно изричаше необмислени неща. Не й се тръгваше от ресторанта.

— Кои по-точно?

— Испанските. И италианските. Обожавам италианската опера и не понасям немската — с всички тези твърди, гърлени звукове.

Той се замисли и паузата я обърка. Заговори отново, заеквайки от смущение:

— Знам, че е ужасно демодирано, но харесвам Пучини. Допадат ми силните чувства. Харесва ми звучното „р“, стакатото на думите… — Млъкна, защото осъзна претенциозността на казаното.

Той спря пред един вход, огледа бързо улицата зад тях и призна:

— Аз не обичам опера.

Гледаше я право в очите, когато го каза. Сякаш бе някакво предизвикателство. Тя усети как дълбоко в нея нещо поддава. „О, господи“, помисли си.

— Ели — произнесе той, след като бяха стояли, без да помръднат, близо минута. За пръв път я наричаше по име. — Ели, трябва да взема нещо от хотела, преди да се върна на фестивала. Искате ли да дойдете с мен?

Още преди да затвори вратата на спалнята зад тях, двамата се вкопчиха един в друг, впиха устни и сплетоха тела; ръцете им не спираха да се движат, заети с трескавата хореография на разсъбличането.

След това тя бе премисляла неведнъж поведението си, питайки се дали не е предугаждала случилото се. Стотици пъти се връщаше към онзи следобед, опитваше се да се отърси от силната емоция и се взираше в детайлите. Бельото й, всекидневно, неподходящо, метнато върху пресата за панталони; безумното им кикотене на пода и под синтетичната хотелска завивка с флорални мотиви; задоволството на Джон и неуместно щедрия му чар, докато връщаше ключа на момичето от рецепцията.

Позвънил й бе два дни по-късно, след като еуфорията от онзи ден се бе уталожила значително.

— Знаеш, че съм женен — предупреди я. — Прочела си интервютата ми.

— Проверила съм те подробно в „Гугъл“ — отвърна тя тихо.

— Досега не съм… изневерявал. Все още не мога да разбера как се случи.

— Сигурно е от калориите в десерта — пошегува се тя.

— Ти ме омагьоса, Ели Хоуърт. Не съм написал дума от четирийсет и осем часа. — Той замълча. — Караш ме да забравя какво искам да кажа.

„Тогава съм обречена“, помисли си тя, защото още щом бе усетила тялото му върху своето, устните му върху своите, знаеше — въпреки всичко, което бе казвала на приятелите си за женените мъже, въпреки всичко, в което бе вярвала — че е достатъчно съвсем малко внимание от негова страна, за да се почувства изгубена.

Оттогава беше изминала година, а тя дори не бе започнала да мисли как да се измъкне.

Той се върна онлайн след около четирийсет и пет минути. В това време тя стана от компютъра, приготви си ново питие, разходи се безцелно из апартамента, огледа кожата си в огледалото в банята, а после събра разхвърляните чорапи и ги пусна в коша за пране. Чу сигнала и моментално се върна на стола си.

„Съжалявам, че се забавих толкова. Надявам се утре да поговорим.“

Не спомена нищо за обаждане по мобилния телефон. То щеше да фигурира в месечните сметки.

„В хотела ли си? — написа тя бързо. — Мога да ти се обадя в стаята.“ Устната комуникация бе лукс, рядка възможност. Господи, как копнееше да чуе гласа му. „Трябва да излизам за вечеря, миличка. Съжалявам, вече закъснявам. Доскоро. X“

Това беше.

Ели се взря в празния екран. Сега той щеше да прекоси хотелското фоайе, да очарова персонала на рецепцията, да се качи в каквато там кола му бяха уредили организаторите на фестивала. Щеше да произнесе умна, непринудена реч по време на вечерята, а после да се държи по познатия забавен, леко отнесен начин с късметлиите, успели да седнат на неговата маса. Щеше да се наслаждава на живота си пълноценно, докато тя тръпнеше в постоянно очакване.

Какви ги вършеше, по дяволите!

— Какви ги върша? — изрече гласно и натисна бутона за изключване. Изкрещя безсилно към тавана и се отпусна тежко върху огромното си празно легло. Не можеше да се обади на приятелите си: много пъти ги бе изтезавала с подобни разговори и знаеше точно какво ще й отговорят — единственото, което можеха. От думите на Дъг я бе заболяло. Но и тя би казала абсолютно същото на всеки от тях.

Настани се на дивана и включи телевизора. Най-сетне, вторачена в купчината листи на масичката пред себе си, ги взе в скута си, проклинайки Мелиса.

„Разнородна купчина — така й бе обяснил библиотекарят, — не е подредена хронологично или тематично. Нямам време да прегледам всичките. Зарити сме с такива папки.“

Той беше единственият библиотекар под петдесет години в мазето. Странно защо не го бе виждала никога досега.

„Вижте дали нещо ще ви свърши работа.“ При тези думи мъжът се бе навел конспиративно напред. „Изхвърлете ненужното, но не казвайте на шефа. В момента не е в състояние да преглежда всяка хартийка.“

Скоро й стана ясно защо й го бе предложил: папките съдържаха няколко театрални рецензии, списък на пътниците на круизен кораб, менюта от празнични журналистически вечери. Тя ги прелисти, като от време на време хвърляше бегъл поглед към телевизора. Не виждаше нищо, което би заинтригувало Мелиса.

Започна да прелиства овехтяла папка с някакви медицински картони. Отбеляза разсеяно, че всички бяха на белодробно болни. Нещо свързано с мините. Тъкмо се канеше да хвърли всичко в кофата за боклук, когато зърна различен бледосин крайчец. Хвана го с два пръста и издърпа адресиран на ръка плик. Беше отворен. Писмото в него бе с дата 4 октомври 1960 година.

Моя прекрасна и единствена любов,

Не се отказвам от думите си. Стигнах до заключението, че ако двамата искаме да продължим напред, единственият начин е да вземем смело решение.

Не съм силен като теб. Когато се запознахме, реших, че си крехко създание и се нуждаеш от защита. Сега осъзнавам, че всичко съм объркал. Ти си силната, ти си човекът, който може да живее с тази любов и да се примири с факта, че тя никога няма да ни бъде позволена.

Моля те, не ме съди за слабостта. Единственият изход за мен е да отида на място, където никога няма да те срещна и няма да ме преследва мисълта, че мога да те видя с него. Имам нужда да съм някъде, където работата ще те изтласква от мислите ми минута след минута, час подир час. Тук това е невъзможно.

Ще приема назначението. Ще бъда на гара „Падингтън“, четвърти перон, в 7:15 в петък вечерта, и ще съм най-щастливият човек на света, ако събереш смелост да дойдеш с мен.

Ако не дойдеш, ще знам, че каквото и да изпитваме един към друг, не е достатъчно. Няма да те упреквам, любов моя. Знам, че в последните няколко седмици бе подложена на неимоверно напрежение и това ме измъчва. Мисълта, че ти причинявам страдание, ме съсипва.

Ще те чакам на перона от седем без петнайсет. Знай, че държиш сърцето ми, надеждите ми в своите ръце.

Твой,

Б.

Ели го прочете още веднъж и усети как, кой знае защо, очите й се насълзиха. Не можеше да свали поглед от едрия наклонен почерк; думите изплуваха пред нея след повече от четирийсет години. Огледа писмото, провери и плика за някаква информация. Адресирано беше до пощенска кутия номер 13, Лондон. Какво направи ти, собственице на пощенска кутия номер 13, попита безмълвно.

Изправи се, внимателно върна писмото в плика и отиде при компютъра си. Отвори файла с пощата и натисна „презареди“. Нищо след съобщението, което бе получила в седем и четирийсет и пет.

Трябва да излизам за вечеря, миличка. Съжалявам, вече закъснявам. Доскоро. X