Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (4)

Трета глава

Няма да сме щастливи… Причината не е в теб, а в мен.

В пощенска картичка, изпратена от мъж до жена

— Биографичен очерк. На индустриалец. — Коремът на Дон Франклин сякаш всеки момент щеше да експлодира. Ризата над колана на панталона му бе опъната и разкриваше триъгълник от бледа космата кожа. Той се облегна на стола и вдигна очилата на темето си. — Главният държи на това, О’Хеър. Иска цяла страница за минерала чудо в раздела за реклами.

— Че какво разбирам аз от мини и фабрики? Знаеш, че съм международен кореспондент, за бога!

— Беше — поправи го Дон. — Не можем да те изпратим пак, Антъни, известно ти е, а ми трябва човек, който ще свърши добра работа. Не можеш да се мотаеш из редакцията и само да разхвърляш.

Антъни се отпусна на стола от другата страна на бюрото и извади цигара.

Седнал зад редактора на новините, който едва се забелязваше през стъклената стена на кабинета, Фипс, младшият репортер, издърпа трите листа хартия от пишещата си машина и с изкривено от безсилие лице ги върна обратно с два листа индиго помежду им.

— Знам, че можеш, виждал съм те. Само трябва да пуснеш чара си в действие.

— Дори няма да е истински очерк. Надувки с рекламна цел.

— Той има филиал в Конго. Ти познаваш страната.

— Наясно съм какви хора притежават мини в Конго.

Дон протегна ръка за цигара. Антъни му даде една и му поднесе огънче.

— Не е толкова зле.

— Нима?

— Ще интервюираш този тип в лятната му резиденция в Южна Франция. Ривиерата. Няколко дни на слънце, един-два омара на разноски на вестника, току-виж, си зърнал и Бриджит Бардо… Би трябвало да ми благодариш.

— Изпрати Питърсън. Той си пада по такива неща.

— Питърсън има да пише материал за детето убиец от Норич.

— Тогава Мърфет. Той умее да се подмазва.

— Мърфет замина за Гана да отразява размириците в Ашанти.

Антъни не повярва на ушите си.

— Че той не може да отрази и училищен бой! А вие сте го изпратили в Гана! — Той снижи гласа си. — Върни ме обратно, Дон.

— Не.

— Може да съм неуправляем алкохолик и да съм се лекувал в клиника, но въпреки това съм по-добър от Мърфет и ти го знаеш.

— Проблемът ти, О’Хеър, е, че не разбираш какъв късметлия си. — Дон се наведе напред и заговори по-тихо. — Виж, просто спри да мърмориш и ме чуй. Когато се върна от Африка, горе доста умуваха — той посочи към кабинета на главния редактор — дали да не те уволнят. Това, което се случи… Безпокояха се за теб, човече. Както и да е. Един бог знае защо, но тук имаш много приятели, а някои са доста влиятелни. Взеха предвид всичко, което си преживял, и те оставиха на работа. Въпреки че беше в… — той посочи неловко зад себе си — … знаеш къде.

Лицето на Антъни остана безизразно.

— Както и да е. Не искат да вършиш нещо, което ще те разстрои. Тъй че се вземи в ръце, иди във Франция и бъди благодарен, че имаш работа, която при това включва вечери сред хълмовете на Монте Карло. А и кой знае? Може да успееш да изчукаш някоя начинаеща актриса, докато си там.

Последва дълго мълчание.

Когато Антъни отказа да се впечатли, Дон смачка цигарата си.

— Ама ти наистина не искаш да го направиш.

— Не, Дон. Знаеш го. Ако започна с подобни неща, следващата стъпка ще е да отразявам ражданията и погребенията.

— Господи, О’Хеър, голям инат си! — Шефът му откъсна напечатано листче хартия от шиша на бюрото си. — Добре тогава, вземи това. Вивиан Лий пристига от Америка. Ще спи в палатка пред театъра, където играе Оливие. Явно той отказва да разговаря с нея, а тя разправя на светските репортери, че не знае защо. Какво ще кажеш да разбереш дали ще се развеждат? Можеш да опишеш и облеклото й, докато си там.

Последва ново продължително мълчание. Отвън Фипс издърпа нови три страници, плесна се по челото и замърда устни, произнасяйки безмълвно ругатня.

Антъни смачка цигарата и изгледа мрачно шефа си.

— Отивам да се приготвя — промърмори накрая.

 

 

Има нещо в богатите хора, мислеше си Антъни, докато се обличаше за вечеря, което неизменно те предизвиква да задълбаеш по-сериозно в живота им. Може би се дължеше на присъщата за някои мъже самоувереност, идваща от обстоятелството, че рядко им противоречаха; или на прекаленото самочувствие на ония, чиито най-банални мнения се приемаха възторжено от всички.

В началото установи, че Лорънс Стърлинг не е толкова надут, колкото бе очаквал; държа се любезно, отговорите му бяха смислени, политиката спрямо работниците му — доста напредничава. Но постепенно на Антъни му стана ясно, че Стърлинг е от хората, за които контролът бе всичко. Наистина, разговаряше с хората, но не се стараеше да научи повече за тях. Не се интересуваше от неща извън собствения си кръг. Беше скучен, богат и достатъчно успял, за да се опитва да бъде нещо друго.

Антъни изчетка сакото си, чудейки се защо се бе съгласил да отиде на вечерята, на която го покани Стърлинг в края на интервюто. Сварен бе неподготвен и трябваше да признае, че не познава никого в Антиб и няма други планове, освен да хапне набързо в хотела. След това заподозря, че Стърлинг го бе поканил, за да е сигурен, че ще напише нещо ласкателно за него. Беше инструктирал шофьора си да го вземе от хотел „Кап“ в седем и половина. „Няма да намерите къщата — обясни той. — Не се вижда от пътя.“

Разбира се, помисли си Антъни. Стърлинг не приличаше на човек, който би търпял случайни натрапници.

Портиерът тутакси се разсъни, когато видя лимузината отпред. Втурна се да отвори вратата на Антъни със залепена на лицето усмивка, която липсваше при пристигането му.

Той не му обърна внимание. Поздрави шофьора и се настани отпред до него — по-късно осъзна, че му бе причинил известно неудобство, но отзад щеше да се чувства изолиран. Свали прозореца, за да позволи на топлия средиземноморски бриз да гали кожата му, докато луксозният автомобил се носеше по крайбрежния път, край който растяха розмарин и мащерка. Погледът му обгърна моравите хълмове. Свикнал беше с екзотичните африкански пейзажи и бе забравил колко красиви са някои части от Европа.

Подхвана непринуден разговор — разпита шофьора за района, за кого още е работил, какъв е животът на обикновения човек в тази част на страната. Не можеше да се сдържи: знанието беше всичко. Част от най-интересната си информация добиваше от шофьорите и останалата прислуга на могъщи мъже.

— Добър шеф ли е господин Стърлинг? — попита той.

Шофьорът му хвърли бърз поглед и видимо се напрегна.

— Добър е — потвърди лаконично, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

— Радвам се да го чуя — каза Антъни и остави щедър бакшиш на човека, щом пристигнаха пред огромната бяла къща. Докато гледаше как колата изчезва отзад, където вероятно се намираше гаражът, изпита леко съжаление. Предпочиташе да хапне сандвич в компанията на шофьора и да поиграе на карти с него, вместо да любезничи с отегчения богаташ от Ривиерата.

 

 

Къщата от осемнайсети век, също като другите къщи на богаташи, беше огромна, с красива фасада — за безукорния й вид вероятно бяха полагали грижи няколко поколения персонал. Застланата с чакъл алея бе широка и идеално поддържана, обградена от високи, застлани с плочи пътеки, в които не смееше да поникне плевел. Елегантните прозорци проблясваха през боядисаните кепенци. Стръмно каменно стълбище водеше към огромно фоайе, което вече ехтеше от разговорите на останалите гости: върху мраморни постаменти отстрани бяха разположени вази и саксии с красиви цветя. Антъни тръгна бавно по стълбите, още топли от силното слънце през деня.

На вечерята имаше още седем гости: семейство Монкрийф, приятели на Стърлинг от Лондон — погледът на съпругата бе открито преценяващ; местният кмет, мосю Лафайет, със съпругата и дъщеря си, слаба брюнетка със силно гримирани очи и палаво излъчване; възрастните господин и госпожа Демарсие, които явно живееха в съседната вила. Съпругата на Стърлинг бе впечатляваща блондинка от типа Грейс Кели; такива жени обикновено бяха скучни и разглезени, тъй като постоянно се възхищаваха на красотата им. Той се надяваше да седне до госпожа Монкрийф. Не се подразни, че го бе огледала толкова безцеремонно. Тя щеше да е предизвикателство.

— Значи работите във вестник, господин О’Хеър? — Възрастната французойка надничаше към него.

— Да. В Англия. — Край него изникна прислужник с табла с напитки. — Имате ли нещо безалкохолно? Тоник, може би? — Мъжът кимна и изчезна.

— Как се нарича вестникът? — попита тя.

— „Нейшън“.

— „Нейшън“ — повтори тя, явно учудена. — Не го знам. Чувала съм за „Таймс“. Той е най-добрият вестник, нали?

— И аз така съм чувал. — „О, господи — помисли си. — Дано поне храната е добра.“

Сребърната табла се появи до него с висока чаша леден тоник. Антъни се въздържаше да гледа към питиетата на останалите. Вместо това упражняваше френския си от прогимназията с дъщерята на кмета, която му отговаряше на идеален английски с чаровен акцент. Твърде млада е, помисли си той, забелязвайки смръщената физиономия на кмета.

Благодарен бе, че го настаниха до Ивон Монкрийф, когато най-сетне настъпи моментът да седнат около масата. Тя беше мила, забавна… и напълно безразлична към него. По дяволите щастливо омъжените! Дженифър Стърлинг беше от лявата му страна и разговаряше със съседа си.

— Често ли идвате тук, господин О’Хеър? — Франсис Монкрийф бе висок, слаб човек, мъжкият вариант на съпругата си.

— Не.

— Значи, повече пишете за Ситито?

— Не, не пиша.

— Не сте ли от финансовия отдел?

— Аз съм международен кореспондент. Отразявам… размириците в чужбина.

— Които Лари причинява — засмя се Монкрийф. — За какво точно пишете?

— О, за войни, за глад. Радостите в живота.

— Не намирам нищо радостно в това. — Възрастната французойка отпи от виното си.

— Миналата година отразявах кризата в Конго.

— Лумумба е голям проблем — включи се в разговора Стърлинг, — а белгийците са страхливи глупаци, които си въобразяват, че без тях страната е загубена.

— Не мислите ли, че африканците могат да се грижат сами за себе си?

— Лумумба е неук пощаджия. В цяло Конго няма един образован цветнокож. — Стърлинг запали цигара и издуха облачета дим. — Как ще управляват банките, когато белгийците си отидат? Ами болниците? Страната ще се превърне в бойно поле. Мините ми са на родезийско-конгоанската граница и се наложи да засиля охраната. На конгоанците вече не може да се вярва.

Настъпи кратко мълчание. Върху челюстта на Антъни заигра мускулче.

Стърлинг изтръска пурата си.

— А вие къде точно бяхте в Конго, господин О’Хеър?

— Предимно в Леополдвил. И в Бразавил.

— Тогава знаете, че конгоанската армия не може да бъде контролирана.

— Знам, че всяка новоосвободена страна минава през труден период. И че ако генерал Янсен бе по-дипломатичен, нямаше да загинат толкова много хора.

Стърлинг го изгледа през дима на пурата си. Антъни почувства, че отново го преценява.

— Май и вие сте се поддали на чара на Лумумба. Още един наивен либерал? — Усмивката му беше ледена.

— Трудно е да повярваш, че условията на живот в страната могат да станат по-лоши.

— Не съм съгласен с вас — възрази Стърлинг. — За някои хора свободата може да се окаже опасен подарък.

В стаята настъпи тишина. В далечината някакъв мотоциклет изкачваше склона с шумно ръмжене. Мадам Лафайет поглади притеснено косата си.

— Е, не знам почти нищо за това — наруши мълчанието Дженифър Стърлинг и разстла внимателно салфетката върху коленете си.

— Да, неприятна тема — съгласи се Ивон Монкрийф. — Понякога сутрин не ми се четат вестници. Франсис чете спорта и финансовите страници, а аз си гледам списанията.

— Жена ми смята, че щом нещо не е на страниците на „Вог“, не е новина — пошегува се Монкрийф.

Напрежението се уталожи. Разговорът продължи спокойно, сервитьорите допълниха чашите. Мъжете обсъждаха фондовата борса и изграждането на комплекси в Ривиерата поради големия наплив от желаещи да почиват в нея. Възрастната двойка побърза да се оплаче от „падането на нивото“, безкрайните строителни работи и ужасните нови членове в Британския бридж клуб.

— На ваше място не бих се тревожил толкова — успокои ги Монкрийф. — Тази година вилите в Монте Карло струват петдесет лири на седмица.

— Чух, че Елза Максуел поискала да покрият плажа с гумена настилка, за да не си боде краката.

— Да им имам проблемите — каза тихо Антъни. Искаше да си тръгне, но на този етап от вечерята беше невъзможно. Тук не се чувстваше в свои води — сякаш бе попаднал в някаква паралелна вселена. Как можеха да са толкова безразлични към случващото се в Африка, при положение че тя ги хранеше?

Поколеба се за миг и направи знак на сервитьора за чаша вино. На масата сякаш никой не забеляза.

— Значи ще напишете прекрасни неща за съпруга ми, така ли? — Госпожа Стърлинг гледаше ръкавелите му. Пред него бяха поставили второто блюдо — плато с прясна морска храна — и тя се бе извърнала към него.

Той нагласи салфетката си.

— Не знам. Трябва ли? Наистина ли е прекрасен?

— Според нашия скъп приятел, господин Монкрийф, Лари е пример за добър търговски усет. Фабриките му отговарят на всички съвременни изисквания. Оборотът му расте с всяка изминала година.

— Аз ви попитах друго.

— Така ли?

— Попитах ви дали е прекрасен. — Знаеше, че се заяжда, но алкохолът вече бе започнал да действа.

— Не бива да питате мен, господин О’Хеър. Една съпруга не може да бъде безпристрастна.

— О, според моя опит няма по-безпристрастен човек от съпругата.

— Продължете, моля.

— Кой друг може да научи всички недостатъци на съпруга си само седмици след брака и да ги изтъква — редовно и по памет — с медицинска точност?

— Вашата съпруга, изглежда, е много строга. Това ми харесва.

— Всъщност е много умна. — Той гледаше как Дженифър Стърлинг пъха една скарида в устата си.

— Така ли?

— Да. Достатъчно умна, за да ме напусне още преди години.

Тя му подаде майонезата. И когато той не я пое, изсипа една лъжица от нея отстрани в чинията му.

— Това означава ли, че вие не сте безукорен, господин О’Хеър?

— Като съпруг? Не съм. Разбира се, във всяко друго отношение съм забележителен. И, моля, наричайте ме Антъни. — Сякаш се бе заразил от маниерите им, от нехайния им, леко арогантен начин на говорене.

— В такъв случай, Антъни, двамата със съпруга ми ще се разбирате отлично. Той мисли почти по същия начин за себе си. — Очите й се впиха в Стърлинг, после отново се върнаха на него, задържайки се достатъчно дълго, за да го накарат да реши, че може би не е чак толкова скучна.

По време на основното ястие — телешко руло със сметана и гъби — той откри, че Дженифър Стърлинг, по баща Вериндър, е омъжена от четири години. Живеела предимно в Лондон, а съпругът й постоянно пътувал в чужбина, за да наглежда мините си. Идвали в Ривиерата през зимата, малко през лятото и по време на някои празници, когато в Лондон ставало скучно. Тук не познавали много хора, обясни тя и погледна към жената на кмета срещу себе си. И не би искала да живее тук за постоянно, в този аквариум за златни рибки.

Това бяха нещата, които сподели с него и които би трябвало да я обрисуват като поредната разглезена жена на богаташ. Но той забеляза и друго: Дженифър Стърлинг вероятно бе леко пренебрегвана. Тя бе по-умна, отколкото изискваше положението й, и не осъзнаваше какво може да й причини тази комбинация след година-две. Засега само леката тъга в очите й говореше, че не се чувства комфортно. Впримчена бе в безкрайна и безсмислена социална въртележка.

Нямаше деца.

— Мисля, че за това двамата трябва поне известно време да живеят в една и съща страна. — Когато го каза, той се запита дали не му намеква нещо. Ала тя не изглеждаше разочарована, по-скоро се забавляваше с положението си. — А вие имате ли деца, Антъни?

— Аз… може би съм изгубил моето. Синът ми живее с бившата ми жена, която прави всичко възможно да го държи далеч от вредното ми влияние. — Още щом го изрече, осъзна, че е пиян. Трезвен никога не би споменал Филип.

Този път забеляза нещо сериозно зад усмивката й. Май се опитваше да му съчувства. Недей, настоя той с поглед. За да скрие неудобството си, наля нова чаша вино.

— Всичко е наред. Той…

— И в какво точно се изразява вредното ви влияние, господин О’Хеър? — попита през масата Мариет, дъщерята на кмета.

— Вероятно в това, мадмоазел, че съм безнравствен — уточни той. — Ако вече не бях решил да напиша положителна статия за господин Стърлинг, сигурно щях да бъда спечелен от храната и компанията на масата му. — Той замълча. — А вас с какво могат да ви купят, госпожо Монкрийф? — попита шеговито, тя му изглеждаше най-безопасният човек за подобен въпрос.

— О, аз се продавам евтино. Само че досега никой не се е опитвал да ме купи — засмя се тя.

— Лъже — промърмори мъжът й с обич. — Отне ми месеци да те спечеля.

— Е, налагаше се, скъпи. Не притежаваш външния вид и чара на господин О’Хеър. — Тя му изпрати въздушна целувка. — Виж, Джени не се поддава на корумпиране. От нея се излъчва единствено доброта.

— Всеки човек може да бъде купен, стига цената да е достатъчно висока — настоя Монкрийф. — Дори нашата сладка Джени.

— Не съм съгласна, Франсис. Мосю Лафайет например е олицетворение на почтеността — възрази Дженифър и устните й потрепнаха закачливо в ъгълчетата. Изглеждаше леко пияна. — Никой не би могъл да обвини в корупция френската политика.

— Скъпа, не си компетентна да обсъждаш френската политика — сряза я Лорънс Стърлинг.

Антъни забеляза, че страните й леко поруменяха.

— Просто казвах, че…

— Е, не го прави — прекъсна я безцеремонно той.

Тя примигна и се загледа в чинията си.

Настъпи кратко мълчание.

— Май сте права, госпожо. — Мосю Лафайет се обърна галантно към Дженифър, докато оставяше чашата си. — Макар да съм сигурен, че моят съперник за поста като нищо би се продал… стига да му предложат добра цена, разбира се.

Всички на масата се засмяха. Кракът на Мариет се притискаше към този на Антъни под масата. От другата му страна Дженифър Стърлинг тихичко нареждаше на персонала да прибере чиниите от масата. Семейство Монкрийф бяха заети в разговор с мосю Демарсие.

„Господи — помисли си той. — Какво правя с тези хора? Това не е моят свят.“ Лорънс Стърлинг говореше назидателно на съседа си. Глупак, помисли си Антъни, макар да съзнаваше, че с изгубеното си семейство, западаща кариера и липса на пари отговаря по-точно на това определение. Споменаването на сина му, унижението на Дженифър Стърлинг и алкохолът сякаш се бяха наговорили да помрачат настроението му. За това имаше само един лек: той направи знак на сервитьора да донесе още вино.

 

 

Семейство Демарсие си тръгна малко след единайсет, а Лафайет — няколко минути по-късно. Кметът поясни, че имал работа в общината сутринта.

— Ние започваме по-рано от вас, англичаните. — Ръкува се с гостите на огромната веранда, където се бяха преместили за кафето и брендито. — С удоволствие ще прочета статията ви, господин О’Хеър. Радвам се, че се запознахме.

— И аз. Наистина. — Антъни се изправи с олюляване. — Никой кмет не ме е впечатлявал толкова досега. — Вече беше много пиян. Думите излизаха от устата му, преди да осъзнае какво казва, и му беше трудно да прецени как се приемат. Нямаше спомен какво бе говорил през последния час. За миг очите на кмета се задържаха върху лицето му. След това мъжът освободи ръката си и се извърна.

— Папа, аз ще остана още малко, ако не възразяваш. Сигурна съм, че някой от тези любезни господа ще ме изпрати до вкъщи. — Мариет изгледа многозначително Антъни, който кимна неохотно.

— По-скоро аз се нуждая от помощ, мадмоазел. Идея си нямам къде съм — отвърна.

Дженифър Стърлинг целуна двамата Лафайет за довиждане.

— Ще се погрижа дъщеря ви да се прибере невредима у дома — увери ги тя. — Благодаря ви много, че дойдохте. — После каза нещо на френски, което той не разбра.

Нощта беше хладна, но Антъни изобщо не усещаше студа. Чуваше вълните, които се плискаха долу на брега, звъна на чашите, откъслеци от разговора между Монкрийф и Стърлинг — двамата обсъждаха фондовите борси и възможностите за инвестиране в чужбина — но малко го интересуваше, докато поглъщаше отличния коняк, поставен от някого в ръката му. Свикнал бе да е сам в непозната страна и собствената му компания му бе напълно достатъчна, затова тази вечер беше неуравновесен, раздразнителен.

Погледна към трите жени, двете брюнетки и блондинката. Дженифър Стърлинг в този момент протягаше ръка, може би показваше новото си бижу. Другите две казаха нещо, смехът им накъсваше разговора. От време на време Мариет му хвърляше бързи погледи и се усмихваше. Намеци ли му правеше? „На седемнайсет е — напомни си той. — Прекалено млада.“

Чуваше щурци, смеха на жените, джазова музика някъде в къщата. Притвори очи, после ги отвори и погледна часовника си. Изминал бе още един час, без да усети. Имаше неприятното чувство, че е задрямал. Все едно, време беше да си върви.

— Май ще се прибирам в хотела — обърна се към мъжете, след като успя да се надигне от стола.

Лорънс Стърлинг се изправи. Пушеше голяма пура.

— Ще извикам шофьора. — Понечи да влезе в къщата.

— Не, не — спря го Антъни. — Чистият въздух ще ми се отрази добре. Благодаря ви много за… интересната вечер.

— Телефонирайте в офиса ми утре, ако ви трябва допълнителна информация. Аз ще съм там до обед. После заминавам за Африка. Освен ако не искате да дойдете и да видите лично мините? Познавач на Африка като вас винаги е от полза.

— Някой друг път — отклони поканата му Антъни.

Стърлинг стисна ръката му — кратко, твърдо ръкостискане.

Антъни се обърна и пое към градинската порта. Пътеката бе осветена от малки фенери, поставени в лехите с цветя. Отпред, в черната безбрежност на морето, се виждаха светлините на корабите. От верандата до слуха му достигнаха приглушени гласове.

— Интересен човек — казваше Монкрийф с тон, който говореше, че мисли обратното.

— По-добре от самодоволно копеле — промърмори Антъни.

— Господин О’Хеър? Нали не възразявате да повървя с вас?

Той се извърна, залитайки леко. Зад него стоеше Мариет, стиснала дамска чантичка. Жилетката бе наметната на раменете й.

— Знам пътя до града — може да минем по една пътека край морето. Иначе рискувате да се изгубите.

Той пое несигурно по каменистата пътека. Момичето го улови за лакътя с красивата си загоряла ръка.

— Имаме късмет, че е пълнолуние. Иначе нямаше да виждаме къде стъпваме — отбеляза тя.

Повървяха малко в мълчание; Антъни, вслушан в скърцането на обувките си по земята, издаваше леки възклицания, когато се спъваше в някоя туфа лавандула.

— Много сте тих, господин О’Хеър. Да не задрямахте отново?

От къщата внезапно долетя смях.

— Кажете ми честно — поде той, — харесват ли ви подобни вечери?

Тя сви рамене.

— Къщата е хубава.

— Къщата е хубава. Това ли е критерият ви за приятна вечер, мадмоазел?

Тя вдигна вежди, без да се смути от иронията в гласа му.

— Наричайте ме Мариет, моля ви. Да разбирам ли, че не сте прекарали добре?

— Такива хора — отвърна той, съзнавайки, че думите му ще прозвучат пиянски агресивно — могат да ме накарат да тикна дулото на пистолет в устата си и да натисна спусъка.

Тя се изкикоти. Донякъде благодарен за явното й съучастничество, той продължи по темата:

— Мъжете говорят само колко са богати. Жените не виждат по-далеч от проклетите си бижута. Имат парите, възможностите да правят всичко, да видят всичко и въпреки това, никой от тях няма представа за нещата извън собствения си ограничен свят. — Той се спъна отново и ръката на Мариет стисна по-здраво лакътя му. — По-добре да бях прекарал вечерта с просяците пред хотел „Кап“.

— Мислех, че харесвате госпожа Стърлинг — каза тя. — Половината мъже на Ривиерата са влюбени в нея.

— Разглезена малка тай-тай^[1]. Такива като нея може да ги видите във всеки по-голям град, мадмоа… Мариет. Красива като кукла, но без оригинална мисъл в главата.

Антъни продължи тирадата си известно време, преди да осъзнае, че момичето е спряло. Долавяйки някаква промяна във въздуха, той се извърна и след като фокусира погледа си, видя, че на няколко крачки зад тях върви Дженифър Стърлинг. Стискаше в ръка лененото му сако, русата й коса сребрееше на лунната светлина.

— Забравихте това — каза и му подаде дрехата. Челюстта й бе стегната, очите проблясваха гневно в синята нощ.

Той я приближи и взе сакото.

— Съжалявам, че ви разочаровахме толкова, господин О’Хеър, и че нашият начин на живот ви оскърбява. Може би щяхте да ни харесате повече, ако бяхме тъмнокожи бедняци.

— Господи! — промълви той и преглътна. — Съжалявам. Аз… пих ужасно много.

— Очевидно. Все пак се надявам, че въпреки мнението ви за мен и за лентяйския ми живот, няма да нападате Лорънс в статията си. — Тя пое обратно по хълма.

Докато Антъни примигваше и се проклинаше наум, до ушите му достигнаха прощалните й думи:

— Когато следващия път се изправите пред перспективата да попаднете в подобна скучна компания, може би ще е по-просто да откажете.