Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (6)

Пета глава

Не искам да се чувстваш зле, но се срамувам от това, което се случи помежду ни. Не биваше. За да сме честни към всички в тази история, мисля, че не трябва да се виждаме повече.

В електронно писмо от мъж до жена

Антъни О’Хеър се събуди в Бразавил. Загледа се във вентилатора, който се въртеше лениво над главата му, смътно осъзнавайки, че през кепенците се просмуква слънчева светлина, и за миг се почуди дали този път ще умре. Главата му бе като стегната в менгеме, между слепоочията му прелитаха стрели. Бъбреците му се чувстваха така, сякаш някой ги бе млатил цялата предишна вечер. Устата му бе пресъхнала и вонеше, леко му се гадеше. За миг го обзе паника. Дали не е прострелян? Пребит в размириците? Притвори очи и се заслуша в шумовете от улицата, продавачите на сергиите, постоянното бръмчене на радиоапаратите, около които хората приклякаха и се опитваха да чуят къде ще е следващият сблъсък. Не откри куршум. Значи се бе разболял от жълта треска. Този път тя със сигурност щеше да го довърши. Но още докато мисълта се оформяше в главата му, осъзна, че не чува конгоански звуци: никакви викове от отворени прозорци, никаква музика от заведение, никакъв аромат на кванга, изпечена в бананови листа. Никакви изстрели. Никакви крясъци на лингала или суахили. Тишина. Далечният писък на чайки.

Не беше в Конго. Франция. Беше във Франция.

Изпита мигновена благодарност, след което болката се върна отново. Лекарите го бяха предупредили, че ще се чувства по-зле, ако пие отново, припомни си той с някаква далечна и все още способна да разсъждава част от мозъка си. Доктор Робъртсън щеше да е доволен, ако разбереше колко точно е предсказал последиците.

Когато сметна, че може да рискува да се изправи, той се надигна. Провеси крака от леглото и пристъпи неуверено към прозореца, долавяйки миризмата на застояла пот и на празните бутилки на масата, които говореха за дълга нощ. Разтвори леко пердето и видя блестящия залив долу, окъпан в бледа златиста светлина. Червените покриви по хълмовете бяха покрити с теракотени плочки, а не с ръждясалите ламарини на конгоанските къщурки; обитателите им бяха здрави, доволни от живота хора, които се разхождаха по кея, бъбреха, бягаха за здраве. Бели хора. Богати хора.

Той присви очи. Сцената беше безупречна, идилична. Пусна пердето, добра се до банята и повърна, превит над тоалетната чиния. Когато отново се изправи, застана замаяно под душа и се облегна на стената. Остави топлата вода да го облива в продължение на двайсет минути, надявайки се тя да измие отровата в него.

Хайде, вземи се в ръце!

Облече се, позвъни долу за кафе и чувствайки се малко по-стабилен, седна на бюрото. Беше почти единайсет. Трябваше да изпрати материала си, текста, върху който бе работил предния следобед. Взря се в надрасканите бележки и си припомни края на вечерта. Паметта му започна да се възвръща: Мариет, застанала пред хотела, вдигнала към него лице да я целуне. Решителният му отказ, макар да се бе упрекнал, че ще е глупак, ако не се възползва: момичето беше апетитно и му се предлагаше само. Тази вечер обаче той искаше да се зарадва поне мъничко за нещо, което не е направил.

О, господи! Дженифър Стърлинг, крехка и наранена, протягаща ръка със сакото му. Беше го чула как напада всички — лекомислено и неблагодарно. А какво точно бе казал за нея? Разглезена тай-тай… без оригинална мисъл в главата. Стисна плътно очи. „Във военните зони е по-лесно — помисли си. — По-безопасни са. Във военните зони винаги знаеш кой е врагът.“

Кафето пристигна. Антъни въздъхна дълбоко и си наля една чаша. Вдигна телефонната слушалка и уморено помоли операторката да го свърже с Лондон.

Госпожо Стърлинг,

Аз съм едно неблагодарно прасе. Бих искал да мога да се извиня с умората или с нетипична реакция на морската храна, но се боя, че бе комбинация от алкохол — който не бива да пия — и холеричния нрав на аутсайдера. Трудно бихте могли да кажете за мен нещо, до което вече да не съм стигнал сам в изводите си.

Моля ви, дайте ми възможност да се извиня. Много бих се радвал, ако ми позволите да поканя вас и господин Стърлинг на обяд, преди да се прибера в Лондон.

Посрамено ваш, Антъни О’Хеър

П.П. Прилагам копие от статията, която изпратих в Лондон, за да видите, че поне в това отношение съм почтен.

Антъни запечата плика с писмото и го заобръща в ръцете си. Изглежда, още не бе изтрезнял съвсем: не си спомняше друг път да е бил толкова искрен в писмо.

И в този миг се сети, че няма адрес, на който да го изпрати. Изруга тихо, ядосан на глупостта си. Предната вечер шофьорът на Стърлинг го бе взел от хотела, а не си спомняше почти нищо от обратния път, като се изключи собственият му гаф.

На рецепцията не можаха да му помогнат много. Стърлинг? Портиерът поклати глава.

— Познавате ли го? Богат човек. Известен — попита той. Устата му още лепнеше.

— Мосю — отвърна уморено портиерът, — тук всички са богати и известни.

Следобедът беше приятно топъл, въздухът сякаш фосфоресцираше под ясното небе. Антъни тръгна пеш, за да огледа пътя, по който бе минала колата предната вечер. Пътували бяха десетина минути: не би трябвало да е трудно да намери къщата. Щеше да остави писмото до вратата и да си тръгне. Не му се мислеше какво ще прави, когато се върне в града: от сутринта тялото му, което си бе възвърнало спомена за продължителната връзка с алкохола, се бе изпълнило с настоятелно, перверзно желание. Бира, настояваше то. Вино. Уиски. Бъбреците го боляха и все още малко трепереше. „Разходката ще ми се отрази добре“, каза си той, докато кимаше за поздрав на две усмихнати жени в сламени шапки.

Небето над Антиб бе искрящосиньо, плажовете — осеяни с летовници, които се припичаха на белия пясък. Антъни си спомни, че на кръстовището бяха завили наляво, и видя, че пътят, от двете страни на който бяха пръснати облицовани в теракота вили, води към хълмовете. Пейзажът му беше познат. Слънцето напичаше силно врата му и загряваше главата му през шапката. Свали сакото си, метна го през рамо и продължи да върви.

На хълмовете извън града обаче нещата се объркаха. Той свърна наляво при една църква, която му се стори смътно позната, и започна да изкачва хълма. Боровете и палмите оредяха, а после почти изчезнаха, като го оставиха без сянка в топлината, попиваща в скалите и асфалта. Усети как изложената на слънцето кожа се стяга и знаеше, че до вечерта ще е изгоряла и болезнена на пипане.

Понякога минаваха коли и под копелетата им се разхвърчаваше ситен чакъл. Снощи пътуването му се бе сторило кратко, вероятно заради прохладния бриз и аромата на диви билки. Сега километричните камъни се нижеха неумолимо пред него и мисълта, че може да се е изгубил, ставаше все по-настойчива.

На Дон Франклин това щеше да му хареса, помисли си той, когато спря да обърше глава с носната си кърпа. Антъни можеше да прекоси Африка от единия край до другия, без да се затрудни, а тук се изгуби в някакъв си десетминутен маршрут до милионерска вила. Отдръпна се да мине поредната кола и примигна изненадано, когато, с тихо проскърцване на спирачките, тя спря. С леко ръмжене пое на заден ход към него.

От даймлера последен модел се показа Ивон Монкрийф, избутала слънчевите си очила на темето.

— Да не сте си изгубили ума? — попита развеселено. — Ще се изпържите на това слънце!

Той надникна зад нея и на волана видя Дженифър Стърлинг. Тя беше с огромни слънчеви очила и прибрана назад коса. Изражението й бе неразгадаемо.

— Добър ден — поздрави той и свали шапката си. Внезапно осъзна, че потта се е просмукала през омачканата му риза, а лицето му лъщи на слънцето.

— Какво правите толкова далеч от града, господин О’Хеър? — попита Дженифър. — Търсите пикантни новини?

Той свали лененото сако от рамото си, бръкна в джоба на панталоните и й подаде писмото.

— Аз… исках да ви дам това.

— Какво е то?

— Извинение.

— Извинение?

— За поведението ми снощи.

Тя не посегна да вземе писмото.

— Да го взема ли аз, Дженифър? — Ивон Монкрийф й хвърли бърз поглед, явно объркана.

— Не. Ще го прочетете ли на глас, господин О’Хеър? — попита тя.

— Дженифър!

— След като господин О’Хеър го е написал, не виждам причина да не може да го прочете. — Лицето й зад очилата бе безизразно.

Той се поколеба за миг, погледна зад себе си към празния път и окъпаното от слънце курортно селище.

— Наистина бих предпочел…

— Какво извинение ще е тогава, господин О’Хеър? — попита тя мило. — Всеки може да надраска няколко думи.

Ивон Монкрийф гледаше в ръцете си и клатеше глава. Черните слънчеви очила на Дженифър бяха все така фокусирани в него, силуетът му се отразяваше в тъмните им стъкла.

Той отвори плика, извади листа хартия и след миг й прочете съдържанието; гласът му звучеше неестествено високо в планината. Свърши и го пъхна обратно в джоба си. Почувства се странно смутен в тишината, нарушавана само от лекото бръмчене на двигателя.

— Съпругът ми — каза накрая Дженифър, — замина за Африка. Отпътува тази сутрин.

— Тогава ще се радвам да ви поканя заедно с госпожа Монкрийф на обяд. — Той погледна часовника си. — Е, вече е малко късничко за обед.

— Аз не мога, скъпа. Франсис иска да погледнем една яхта следобед. Казах му, че човек може само да си мечтае.

— Ще ви откараме до града, господин О’Хеър. — Дженифър кимна към миниатюрната задна седалка. — Не бих си простила, ако безценният кореспондент на „Нейшън“ получи слънчев удар след алкохолно отравяне.

Тя изчака Ивон да слезе от колата и наклони напред седалката й, за да се качи Антъни, след което зарови в жабката.

— Вземете — каза и му подхвърли една носна кърпа. — Предполагам, знаете, че се движехте в напълно погрешна посока. Ние живеем ето там. — Тя посочи към далечен, обрасъл в дървета хълм. Устата й потрепна в ъгълчетата точно колкото да му покаже, че може би му е простила, и двете жени избухнаха в смях. С огромно облекчение Антъни О’Хеър нахлупи шапката на главата си и даймлерът потегли, като ускори по тесния път обратно към града.

 

 

Колата попадна в задръстване почти веднага щом оставиха Ивон в хотел „Сен Жорж“.

— И да се държите прилично — беше се пошегувала тя, докато им махаше за довиждане.

Антъни забеляза, че го каза с безгрижната увереност на човек, който знае, че алтернативата е изключена.

Щом останаха само двамата, настроението се промени. Дженифър Стърлинг мълчеше, насочила цялото си внимание към пътя пред тях. Той погледна крадешком към леко загорелите й ръце, профила й, докато се взираше в дългата редица от задни светлини. Започна да се чуди дали не му е по-сърдита, отколкото показва.

— Колко време ще остане съпругът ви в Африка? — попита, за да прекъсне тишината.

— Може би седмица. Рядко остава повече. — Тя надзърна през вратата, за да прецени какво е задръстването.

— Дълго пътуване за такъв кратък престой.

— Е, вие сте специалистът, господин О’Хеър.

— Аз?

Тя повдигна вежда.

— Нали знаете всичко за Африка. Казахте го снощи на вечерята.

— Всичко?

— Знаете, че всички, които правят бизнес там, са мошеници.

— Аз ли съм казал това?

— Да, на господин Лафайет.

Антъни се размърда неловко в седалката си.

— Госпожо Стърлинг… — поде той.

— О, не се безпокойте. Лорънс не ви чу. Франсис ви чу, но неговият бизнес там е малък и не го прие твърде лично.

Колата отново потегли.

— Нека ви поканя на обед — настоя той. — Моля ви. Дайте ми само половин час и ще ви покажа, че не съм пълно магаре.

— Мислите, че можете да промените мнението ми толкова бързо? — Отново тази усмивка.

— Готов съм да опитам, ако ми позволите. Вие изберете къде да отидем.

 

 

Сервитьорът й донесе голяма чаша с лимонада. Дженифър отпи, облегна се на стола си и огледа кея.

— Красив изглед — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя.

Косата й се спускаше в копринени руси вълни точно до раменете. Не беше съвсем негов тип. Той не харесваше блондинки със стандартна красота, а жени, в които имаше намек за нещо тъмно и скрито, с не толкова очевиден чар.

— Няма ли да пиете нещо?

Антъни погледна чашата си.

— Не бива да пия.

— По нареждане на жена ви?

— Бившата ми жена — поправи я той. — Не, на доктора.

— Значи вечерята снощи наистина е била непоносима за вас.

Той сви рамене.

— Не се движа често в такива кръгове.

— Турист по неволя.

— Признавам си. Въоръжените конфликти ме привличат повече.

Този път усмивката й беше закачлива.

— Значи, сте като Уилям Бут^[1] — каза тя. — Военната зона, наречена „Ривиера“, ви е непозната.

— Бут… — При споменаването на злополучния герой на Ивлин Уо той усети как се усмихва истински за пръв път този ден. — Дори по-зле.

В ресторанта влезе жена, притиснала към едрите си гърди кученце с кръгли като мъниста очи. Мина край масите с предпазлива решителност, сякаш се боеше да погледне другаде, освен към мястото, където отива. Когато седна на една празна маса, на няколко метра от тяхната, въздъхна облекчено. Остави кученцето на пода, където то застана разтреперано и с подвита между краката опашка.

— И тъй, госпожо Стърлинг…

— Дженифър.

— Дженифър. Кажете ми нещо за себе си — подкани я той, навеждайки се през масата.

— Вие сте този, който трябва да ми каже нещо за себе си. Или, по-скоро, да ми покаже.

— Да ви покажа?

— Че не сте пълно магаре. Дадохте си половин час, доколкото си спомням.

— А, да. Колко минути ми остават още?

Тя погледна часовника си.

— Около девет минути.

— И как се справям дотук?

— Едва ли очаквате резултат толкова скоро.

След тези думи двамата се умълчаха — той, защото не знаеше какво да каже (нещо нетипично за него), тя — може би съжаляваща за избора на думи. Антъни О’Хеър си помисли за последната жена, с която бе имал връзка — съпругата на неговия зъболекар. Тя бе червенокоса и имаше толкова прозрачна кожа, че избягваше да я гледа, боейки се да не види какво има под нея. Тя бе потисната от дългогодишното безразличие на съпруга й към нея. Антъни подозираше, че връзката й с него бе по-скоро отмъщение, отколкото нещо друго.

— Как прекарвате времето си, Дженифър?

— Срам ме е да кажа.

Той вдигна вежди.

— Всичко е ужасно незначително и се боя, че ще ви разочаровам. — Начинът, по който го каза, му даде да разбере, че изобщо не се бои.

— Грижите се за две къщи.

— Не, тук имаме приходящ персонал. А в Лондон госпожа Кордоза се справя с домакинството много по-добре от мен.

— Какво правите тогава?

— Организирам коктейли, вечери. Грижа се всичко да е красиво. Аз да съм красива.

— Много ви бива в това.

— О, експерт съм. За това се искат умения, знаете.

Той можеше да я гледа цял ден. Имаше нещо много чаровно в начина, по който горната й устна се извиваше леко под носа й. Това място си имаше име и той беше сигурен, че ако продължи да я гледа достатъчно дълго, ще се сети какво е.

— Правя това, за което съм създадена. Уредих се с богат съпруг и се грижа да е щастлив.

Усмивката й беше колеблива. Може би мъж без неговия опит щеше да пропусне издайническото присвиване на очите, загатващо за нещо по-сложно от видимото на повърхността.

— Всъщност аз ще пийна нещо — каза тя. — Нали не възразявате?

— Разбира се, че не възразявам. Ще се насладя на питието чрез вас. Можем да го наречем съпреживяване.

— Съпреживяване — повтори тя и махна на сервитьора. Поръча си мартини с много лед.

Леко питие, помисли си Антъни: тя нямаше намерение да се изповядва, да потърси утеха в алкохола. Остана малко разочарован.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, и аз не мога да върша нищо друго извън работата си — призна той.

— О, сигурна съм, че е така — отвърна тя. — За мъжете е по-лесно да работят, отколкото да се занимават с нещо друго.

— Нещо друго?

— Хаоса на всекидневието. Хора, които не се държат както ви се иска или изпитват неща, които предпочитате да не изпитват. Докато в работата постигате резултати, владеете положението. Подчинените ви правят каквото им наредите.

— Не и в моя свят — засмя се той.

— Но може да напишете някаква история и следващия ден да я видите в павилионите. Това не ви ли кара да се чувствате горд от себе си?

— Преди, да. След време чувството изчезва. Не мисля, че напоследък съм направил нещо, с което да се гордея. Всичко, което пиша, е ефимерно. Като вчерашния вестник…

— Нима? Защо работите толкова много тогава?

Антъни преглътна, опитвайки се да пропъди образа на сина си. Изведнъж закопня за питие. Усмихна се принудено.

— Заради това, което казахте. По-лесно е, отколкото всичко останало.

Очите им се срещнаха и в този миг на уязвимост усмивката на Дженифър се стопи. Тя се изчерви леко и забърка бавно питието си с коктейлната пръчица.

— Съпреживяване — изрече замислено. — Ще ми кажете ли какво означава това, Антъни?

Начинът, по който произнесе името му, намекваше за интимност. Обещаваше нещо, някакво повторение в бъдеще време.

— Означава… — Устата му беше пресъхнала. — Означава да изпитваш онова, което изпитва другият, да споделиш удоволствието му.

 

 

След като тя го остави пред хотела му, той се просна в леглото и остана загледан в тавана почти час. После слезе до рецепцията, поиска пощенска картичка и написа няколко реда на сина си, чудейки се дали Клариса ще си направи труда да му я предаде.

Когато се върна в стаята си, под вратата му бе пъхната бележка:

Скъпи Бут, тъй като още не съм убедена, че не сте пълно магаре, реших да ви дам нов шанс да ме убедите. Плановете ми за вечеря тази вечер се провалиха. Ще вечерям в хотел „Калипсо“ на улица „Сен Жак“ (20 часа) и ще се радвам на компания.

Той прочете написаното два пъти, после изтича долу и изпрати телеграма на Дон:

ПРОМЯНА В ПЛАНОВЕТЕ ТОЧКА ОСТАВАМ ТУК ДА РАБОТЯ ВЪРХУ СЕРИЯ МАТЕРИАЛИ ЗА ВИСШЕТО ОБЩЕСТВО В РИВИЕРАТА ТОЧКА ЩЕ ВКЛЮЧА МОДНИТЕ ТЕНДЕНЦИИ ТОЧКА

Усмихна се доволно, сгъна телеграмата и я подаде на служителката, представяйки си лицето на шефа си, когато я прочете, а след това започна да мисли как да уреди да почистят костюма му до вечерта.

 

 

Тази нощ Антъни О’Хеър бе неустоимо чаровен. Беше човекът, който би трябвало да бъде предишната вечер. Беше човекът, който навярно е трябвало да бъде, когато бе женен. Бе остроумен, внимателен, щедър. Тя никога не беше ходила в Конго — съпругът й бе заявил категорично, че не е за „такива като нея“ — и може би защото изпитваше някаква вътрешна нужда да противоречи на Стърлинг, Антъни си постави за цел да я накара да го заобича. Разказа й за елегантните трилентови улици на Леополдвил, за белгийските заселници, които внасяха хранителни продукти (консервирани и замразени, при това на безбожни цени), вместо да се хранят в този рог на изобилието. Разказа й за шока, преживян от европейските жители на града, когато въстанието в леополдвийския гарнизон бе довело до преследването им и бягство в относителната сигурност на Станливил.

Искаше да го види в най-добрата му светлина, да го гледа с възхищение, а не с това леко съжаление и досада. И се случи нещо странно: докато се държеше като изискан чаровник, за кратко наистина се почувства такъв. Припомни си думите на майка си. „Усмихвай се — съветваше го тя, когато беше момче, — така ще се почувстваш по-добре.“ Той не й бе повярвал.

Дженифър, от своя страна, бе безгрижна. Слушаше повече, отколкото говореше, както се очаква от изискана дама, а когато се засмееше на нещо, той се улавяше, че нарочно продължава с шегите, за да я накара да го направи отново. Стана му приятно, когато осъзна, че привличат възхитените погледи от околните — тази ужасно весела двойка на маса шестнайсет. Странно, но тя изобщо не се смущаваше, че я виждат с чужд мъж. Може би за обществото в Ривиерата това е нещо обикновено, помисли си Антъни, един безкраен социален дует с чужди съпрузи и съпруги. Опитваше се да пропъди от мислите си възможността, че мъж с неговото социално положение не може да бъде заплаха.

Малко след основното ястие на тяхната маса се появи висок човек в елегантен костюм. Целуна Дженифър по двете бузи и след разменените любезности зачака да го представят.

— Ричард, скъпи, това е господин Бут — каза тя, без да мигне. — Английски журналист, пише статия за Лари. Опитвам се да му покажа, че индустриалците и съпругите им не са пълна скука.

— Едва ли някой би те нарекъл скучна, Джени. — Мъжът протегна ръка към Антъни. — Ричард Кейс.

— Антъни… ъ-ъ-ъ… Бут. Доколкото виждам, в Ривиерата изобщо не е скучно. Господин и госпожа Стърлинг са прекрасни домакини — добави той. Бе твърдо решен да се държи дипломатично.

— Може би господин Бут ще напише нещичко и за теб. — Тя се обърна към Антъни: — Ричард е собственик на онзи фантастичен хотел на хълма. Той е в самия епицентър на тукашното общество.

— Заповядайте в хотела ми при следващата си визита, господин Бут — покани го мъжът.

— Благодаря ви, но първо ще изчакам да видя дали господин Стърлинг ще хареса статията ми. Може да се окаже, че не съм много желан тук — пошегува се той. След това си помисли, че и двамата постоянно се стараеха да споменават Лорънс, сякаш го издигаха като преграда помежду си.

Тази вечер Дженифър сияеше. Излъчваше невероятни енергийни вибрации и той подозираше, че е единственият, който би могъл да ги долови. „Аз ли съм причината за това? — питаше се той, докато я гледаше как се храни. — Или просто ти е приятно да си далеч от бдителното око на твоя съпруг?“ Спомняйки си как Стърлинг я бе унижавал предната вечер, той поиска мнението й за финансовите пазари, Макмилан^[2], кралската сватба, като внимаваше да не й налага мнението си. Тя не знаеше много за света извън своя кръг, но правеше проницателни бележки за човешката природа и проявяваше непресторен интерес към историите му. За миг Антъни си представи Клариса и нейните злъчни коментари за околните, склонността й да търси обиден подтекст в невинни жестове или думи. От години не се беше наслаждавал толкова на нечие присъствие.

— Време е да тръгвам — обяви тя след бегъл поглед към ръчния си часовник. Бяха поднесли кафето и изящна сребърна чиния с красиво аранжирани петифури.

Той остави платнената салфетка на масата, усещайки как се изпълва с разочарование.

— Не можете да си тръгнете — опита се да я спре и додаде бързо: — Все още не знам дали сте променили мнението си за мен.

— Нима? — Тя обърна глава, видя Ричард Кейс на бара с приятели. Той погледна бързо встрани, сякаш ги беше наблюдавал.

Дженифър се взря изучаващо в Антъни. Ако това беше изпит, той усети, че го е издържал. Тя се наведе напред и снижи глас.

— Можете ли да гребете?

— Да греба ли?

 

 

Отидоха пеш до кея. Тя се огледа неуверено, сякаш не беше сигурна коя е лодката и трябваше да прочете името й; накрая му я посочи. Антъни се качи пръв и й подаде ръка, за да се настани на мястото срещу него. Бризът беше топъл, светлините на рибарските лодки примигваха дружелюбно в мастилената тъмнина.

— Къде отиваме? — Той свали сакото си и го остави на седалката до себе си. После пое греблата.

— О, просто гребете в тази посока. Ще ви покажа, когато стигнем.

Той потегли бавно, заслушан в плискането на вълните в корпуса на малката лодка. Дженифър седеше срещу него, наметката бе полегнала нехайно върху раменете й. Извила се беше встрани, за да му показва посоката.

Мислите на Антъни бяха в застой. При нормални обстоятелства той щеше да мисли стратегически и да пресмята кога може да направи хода си, възбуден от перспективата за предстоящата нощ. Но макар да бе сам с тази жена, макар тя да го бе поканила на разходка с лодка в тъмното море, той не беше убеден, че знае накъде ще поеме вечерта.

— Ето там — посочи Дженифър. — Това е тя.

— Казахте „лодка“. — Той се загледа във внушителната бяла яхта с елегантен силует.

— Е, голяма лодка — засмя се тя. — Не си падам много по яхтите. Плавам на нея само един-два пъти в годината.

Те привързаха лодката и се качиха на борда.

Дженифър го покани да седне на покритата с възглавници пейка и няколко минути по-късно се появи от кабината. Той забеляза, че е свалила обувките си, и се помъчи да не гледа изящните й стъпала.

— Направих ви безалкохолен коктейл — каза тя и му подаде чашата. — Нямате нищо против още малко тоник, нали?

Беше топло, макар и толкова навътре в пристанището, вълните бяха кротки и яхтата едва се поклащаше. Зад нея се виждаха светлините на пристанището, редките коли, минаващи по крайбрежния път. Антъни си помисли за Конго и се почувства като човек, който се е измъкнал от ада и е попаднал в рай, за какъвто може само да мечтае.

Дженифър си бе наляла мартини и седеше по турски на отсрещната пейка.

— И тъй — каза той, — как се запознахте с вашия съпруг?

— Съпруга ми? Още ли работим?

— Не. Интересно ми е.

— Кое по-точно?

— Как той… — Антъни спря навреме. — Любопитно ми е как хората се събират.

— Срещнахме се на един бал. Лорънс даряваше пари на ранени полицаи. Седеше на моята маса и ме покани на вечеря. Това беше.

— Това беше?

— Да. Случи се бързо. След няколко месеца той ми предложи да се омъжа за него и аз приех.

— Били сте много млада.

— На двайсет и две. Родителите ми бяха очаровани.

— Защото е богат?

— Защото мислеха, че е подходящият за мен. Беше солиден и имаше добра репутация.

— И тези неща са важни за вас?

— Мисля, че са важни за всички. — Тя се заигра с подгъва на полата си, опъваше я и я изглаждаше. — Сега аз ще задавам въпросите. Колко време бяхте женен, Бут?

— Три години.

— Не е много.

— Твърде бързо разбрах, че сме направили грешка.

— И тя нямаше нищо против да я напуснете?

— Жена ми ме напусна. — Дженифър го изгледа, вероятно прехвърляше в ума си възможните причини. — Не бях верен съпруг — добави той. Не беше сигурен защо го казва.

— Синът ви навярно ви липсва.

— Да — промълви той. — Понякога се чудя дали щях да постъпя по същия начин, ако знаех последиците.

— Затова ли пиете?

Той се усмихна горчиво.

— Не се опитвайте да ми помогнете, госпожо Стърлинг. Познавам много добронамерени жени, за които това е нещо като хоби.

Тя се взря в питието си.

— Кой казва, че искам да ви помогна?

— Имате тази способност… да излъчвате милосърдие. Това малко ме изнервя.

— Не можете да скриете тъгата си.

— Нима?

— Не съм глупачка. Никой не получава всичко. Знаете го не по-зле от мен.

— Вашият съпруг го е получил.

— Много мило, че го казвате.

— Не исках да съм мил.

Впиха очи един в друг, после тя отмести поглед към брега. Атмосферата беше станала почти войнствена, сякаш таяха гняв един към друг. Далеч от брега и ограниченията на реалния живот помежду им нещо се бе отприщило. Желая я, помисли си Антъни и почти се успокои, че изпитва толкова естествено желание.

— С колко омъжени жени сте спали? — Гласът й прозвуча рязко в неподвижния въздух.

Той едва не се задави с питието си.

— По-лесно е да кажа, че съм спал с малко жени, които не са омъжени.

Тя се замисли над думите му.

— По-безопасни ли сме?

— Да.

— А тези жени — защо спят с вас?

— Не знам. Може би защото са нещастни.

— И вие ги ощастливявате.

— За известно време, предполагам.

— Това не ви ли прави жиголо? — Пак тази игрива усмивка в ъгълчетата на устните й.

— Не, просто някой, който обича да прави любов с омъжени жени.

Настанилото се мълчание сякаш проникна до костите му. Би го нарушил, ако знаеше какво да каже.

— Аз няма да правя любов с вас, господин О’Хеър.

На Антъни му трябваше известно време, за да осъзнае какво точно е казала. Отпи бавно от питието си.

— Чудесно.

— Наистина ли?

— Не. — Той се усмихна насила. — Не е. Но се налага да го приема.

— Не съм достатъчно нещастна, за да спя с вас.

Господи, когато го погледнеше, сякаш виждаше всичко. Не беше сигурен, че това му харесва.

— Дори не съм се целувала с друг, откакто се омъжих. С нито един.

— Това е достойно за уважение.

— Не ми вярвате.

— Напротив. Но се случва рядко.

— Сигурно ме мислите за много скучна. — Тя се изправи и се разходи из яхтата; щом стигна мостика, се обърна към него. — А вашите омъжени жени влюбват ли се във вас?

— Малко.

— Тъгуват ли, когато ги напуснете?

— Защо сте толкова сигурна, че те не ме напускат?

Тя изчака.

— Колкото до това дали се влюбват — каза той накрая, — обикновено не разговарям с тях след това.

— Отбягвате ги?

— Не. Често съм в чужбина. Рядко се задържам на едно място. А и те си имат своите съпрузи, своя живот… едва ли някоя от тях е възнамерявала да напусне съпруга си. А съм просто… глътка въздух.

— А вие обичали ли сте някоя от тях?

— Не.

— Обичахте ли жена си?

— Така мислех.

— Обичали ли сте някого изобщо?

— Сина си.

— На колко години е?

— Осем. От вас ще излезе добър журналист.

— Наистина не можете да понесете мисълта, че се държа необичайно, нали? — Тя се разсмя.

— Мисля, че може да провалите живота си.

— Нима? И какво предлагате? — Дженифър пристъпи по-близо. Луната огряваше бледата й кожа, синкавата сянка в трапчинката на шията й. Направи още една крачка, сега гласът й бе тих, сякаш някой можеше да ги чуе. — Какво ми казахте преди малко, Антъни? „Не се опитвайте да ми помагате.“

— И защо да го правите? Нали заявихте, че не сте нещастна? — Той с мъка си поемаше дъх. Сега тя бе така близо, очите й търсеха неговите… Почувства се опиянен, сетивата му се изостриха, сякаш всяка частица от нея се отпечатваше безпощадно в съзнанието му. Вдъхна аромата й, нещо с мирис на цветя, ориенталско.

— Мисля — изрече бавно тя, — че всичко, което ми казахте тази вечер, е част от вашия репертоар, предназначен за омъжени жени.

— Грешите — възрази той. Но знаеше, че е абсолютно права. Не можеше да измисли нищо друго, за да срази тази уста, да я затисне със своята. Струваше му се, че никога не е бил толкова възбуден в живота си.

— Мисля — продължи тя, — че двамата с вас можем да бъдем много нещастни заедно.

Докато Дженифър говореше, нещо дълбоко в него се преклони, сякаш се призна за победено.

— А аз мисля — отвърна бавно, — че това много би ми харесало.