Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (10)

Девета глава

В теб има неща, които обожавам, но и неща, които мразя. Може би трябва да знаеш, че все повече мисля за нещата, които ме притесняват. Например начина, по който уби онзи омар.

Начинът, по който пляскаше с ръце и викаше на онези крави, за да се махнат от пътя. Защо просто не ги изчакахме да отминат? Можехме да пропуснем филма… Опасния начин, по който режеш зеленчуците. Постоянния ти песимизъм.

Нужни ми бяха три слоя боя, за да скрия телефонния ти номер, написан с червено мастило на стената. Знам, че стаята имаше нужда от освежаване, но това си беше чиста загуба на боя.

Из писмо от мъж до жена

Антъни седеше на високо столче край бара, държеше празна чаша от кафе и наблюдаваше стълбището, водещо към улицата, за чифт стройни крака. От време на време някоя двойка слизаше по стъпалата в „При Алберто“, отбелязваше колко топло е навън, говореше за ужасната си жажда и подминаваше Шери, отегчената млада гардеробиерка, зачетена в поредния розов роман. Той оглеждаше лицата им и се извръщаше към бара.

Беше седем и четвърт. „Шест и половина“, беше написала тя в писмото. Той отново го извади от джоба си, оглади измачканата хартия, взря се в едрия калиграфски почерк, който го уверяваше, че тя ще дойде. Целувки, Дж.

В продължение на пет седмици си бяха разменяли писма. Той изпращаше писмата си в офиса на Лангли стрийт, където Джени бе наела пощенска кутия номер 13 — кутия, която никой не искал, както бе признала служителката. Виждали се бяха само пет-шест пъти и срещите им обикновено биваха кратки — ужасно кратки — и съобразени с неговия работен график или този на Лорънс.

Онова, което невинаги можеше да й каже лично, се съдържаше в писмата му. Пишеше почти всеки ден и й доверяваше всичко, без да се срамува или смущава. Сякаш някакъв бент в него се бе отприщил. Признаваше й колко му липсва, разказваше й за живота си в чужбина, как досега се е чувствал вечно неспокоен, сякаш постоянно е бил заслушан в нечий чужд разговор.

Разкриваше й откровено недостатъците си — говореше за егоизма си, ината си, себичността си и й признаваше как благодарение на нея е започнал да се отърсва от тях. Уверяваше я, че я обича, отново и отново, опивайки се от начина, по който изглеждаха думите върху хартията.

За разлика от неговите писма, нейните винаги бяха кратки и делови. Да се срещнем еди-къде си, или: Това време е неудобно, да го направим половин час по-късно. Или просто: Да. И аз. В началото се боеше, че тази лаконичност говори за липса на чувства от нейна страна и трудно свързваше жената, която познаваше — всеотдайна, нежна, закачлива, грижовна — със сдържаните й писма.

Една нощ тя бе дошла много късно — каза му, че Лорънс се прибрал у дома рано и се наложило да го излъже, че отива при болна приятелка, за да може да се измъкне от къщи — и го бе заварила пиян и заядлив на бара.

— Колко мило, че се отби! — промърмори той саркастично, поздравявайки я с вдигната чаша. През двата часа, докато я чакаше, бе изпил четири двойни уискита.

Тя свали шала от главата си и си поръча мартини, но след секунда се отказа от него.

— Няма ли да останеш?

— Не искам да те виждам такъв.

Той я бе упрекнал за всички неща, от които тя го лишаваше: за кратките мигове, прекарани заедно, за липсата на нещо, записано на хартия, което би могъл да задържи за себе си — пренебрегвайки възпиращата ръка, която Фелипе, барманът, бе поставил върху неговата. Чувствата му го плашеха и затова нараняваше нея.

— Какъв е проблемът? Боиш се да напишеш нещо, което би могло да се използва като улика срещу теб?

Мразеше се, докато изричаше тези думи, знаеше, че прекалява и се превръща в обект на съжаление — нещо, което отчаяно се бе опитвал да предотврати.

Дженифър се обърна и изкачи бързо стълбите към улицата, без да обръща внимание на извинението, което изкрещя подире й, на настояването му да се върне обратно.

На следващата сутрин Антъни бе оставил писмо от една дума в пощенската кутия и след два безкрайни, изпълнени с разкаяние дни, бе получил отговор.

Бут, аз не мога да изливам чувствата си върху хартия. Всъщност ми е трудно да ги показвам. Твоята работа е свързана с думите и аз ценя всичко, написано от теб. Но не съди за чувствата ми от начина, по който ти отговарям.

Боя се, че ако се опитам да ти пиша, както правиш ти, ще се почувстваш подведен. Както казах веднъж, рядко се интересуват от мнението ми за каквото и да било — да не говорим за нещо толкова важно като това — и не ми е лесно да се престраша. Повярвай в чувствата ми. Съди по действията ми, по нежността ми. Те са моето оръжие.

Твоя,

Дж.

Той плака от срам и облекчение, когато го получи. Подозираше, че сдържаността й се дължи отчасти и на унижението от онази хотелска стая, независимо от опитите да й обясни причините за отказа си да прави любов с нея тогава. Според него тя все още не бе напълно убедена, че е нещо повече от поредната омъжена жена.

— Приятелката ти не идва, а? — Фелипе се бе настанил на мястото до него. Сега клубът бе пълен. От масите се разнасяха разговори, в ъгъла пианистът свиреше. Имаше половин час до времето, когато Фелипе щеше да надигне тромпета си. Над главите им вентилаторът се въртеше мързеливо, едва раздвижвайки застоялия въздух. — Нали няма пак да се отрежеш?

— Това е кафе.

— Трябва да внимаваш, Тони.

— Казах ти, кафе е.

— Нямам предвид пиенето. Някой ден ще се хванеш с неподходящата жена. Някой ден нечий съпруг ще ти види сметката.

Антъни протегна ръка за още кафе.

— Поласкан съм, Фелипе, че вземаш толкова присърце благополучието ми, но, първо, винаги съм внимавал в избора на партньорка. — Той му се усмихна лукаво. — Повярвай ми, трябва да си сигурен в способността си да останеш дискретен, ако смяташ да позволиш на зъболекаря да работи с машинката в устата ти по-малко от час след като си… хммм… забавлявал съпругата му.

Фелипе не се сдържа и се засмя.

— Нямаш срам, приятел.

— Не е вярно. Защото, второ, повече няма да има омъжени жени.

— Само неомъжени, значи.

— Не. Никакви жени. Това е Тя, първата и последната.

— Сто и първата, искаш да кажеш. — Фелипе се засмя с къс, горчив смях. — Остава да признаеш, че си започнал да изучаваш Библията.

В цялата ситуация имаше някаква дълбока ирония: колкото повече пишеше на Дженифър и с все сили се опитваше да я убеди в чувствата си, толкова тя сякаш подозираше, че думите му са изпразнени от смисъл, че излизат твърде лесно изпод перото му. Няколко пъти се бе пошегувала на тази тема — но той усещаше тръпчивия привкус на шегите й.

Дженифър и Фелипе виждаха едно и също: някой, неспособен на истинска любов. Някой, който желае недостижимото само докато се добере до него.

— Един ден, Фелипе, приятелю, може и да те изненадам.

— Тони, толкова отдавна седиш на това място, че няма как да ме изненадаш. А, говорим за вълка, а той в кошарата… Твоят подарък за рождения ден пристигна. И как е опакован само!

Антъни вдигна бързо поглед и видя чифт смарагдовозелени обувки, които внимателно опипваха стълбите. Тя вървеше предпазливо, с ръка на перилото — както го бе направила първия път, когато той я бе наблюдавал да слиза по тези стъпала — разкривайки му се сантиметър по сантиметър, докато лицето й, зачервено и леко запотено, се бе озовало точно пред него. При вида й за миг бе останал без дъх.

— Съжалявам — извини се тя и го целуна по бузата.

Той усети топъл лъх на парфюм, почувства как влагата върху страните й се прехвърля върху неговите. Пръстите й го стиснаха лекичко.

— Не беше лесно да… стигна дотук. Има ли къде да седнем?

Фелипе им показа едно сепаре, а тя се опита да приглади косата си.

— Реших, че няма да дойдеш — призна той, след като Фелипе й донесе мартини.

— Свекърва ми се появи неканена, както винаги. Не спря да дърдори. Седях и й наливах чай, а ми идеше да се разкрещя.

— Той къде е? — Антъни протегна ръка под масата и улови нейната. Господи, колко приятен бе допирът до кожата й!

— Командировка в Париж. Ще се среща с хора от „Ситроен“ за спирачните накладки или нещо подобно.

— Ако беше моя — увери я Антъни, — нямаше да те оставя и минута сама.

— Бас държа, че казваш това на всички момичета.

— Недей! — спря я той. — Мразя това!

— О, не ми казвай, че не си използвал тези думи с други жени. Познавам те, Бут. Ти самият ми призна, забрави ли?

Той въздъхна.

— Ето докъде води честността. Нищо чудно, че не съм я използвал преди. — Антъни усети как тя се премести леко, за да са по-близо един до друг, краката й се увиха около неговите и нещо в него се отпусна. Дженифър изпи мартинито си, после още едно, а накрая, в уютното сепаре, с нея до себе си, той се наслаждаваше на мимолетното чувство за притежание. Оркестърът засвири, Фелипе се включи с тромпета, а докато тя го гледаше и лицето й бе огряно от свещта и от удоволствие, Антъни тайничко я наблюдаваше. Знаеше — с необяснима сигурност — че тя е единствената жена, която може да го накара да се чувства така.

— Ще танцуваме ли?

На тъмния дансинг вече имаше други двойки, полюшващи се в такт с музиката. Той я прегърна, вдъхвайки аромата на косата й, усещайки тялото й до своето, представяйки си, че са само те двамата, музиката и мекотата на кожата й.

— Джени?

— Да?

— Целуни ме.

Всяка целувка след първата в Поустман Парк беше тайна; в колата му, на някоя тиха уличка в предградие, в задната част на ресторанта. Той видя как върху устните й се оформя протест: „Тук? Пред всички тези хора?“. Очакваше да му каже, че рискът е твърде голям. Ала може би нещо в изражението му отекна в нея и лицето й омекна, както ставаше винаги, когато бе само на милиметри от неговото. Тя докосна с ръка бузата му и го целуна — нежна, страстна целувка.

— Наистина ми е добре с теб, знаеш ли — призна тя тихо, потвърждавайки усещането му, че не й се е случвало преди. Пръстите й се вплетоха в неговите; собственически, уверено.

— Тогава го напусни. — Думите сами излязоха от устата му.

— Какво каза?

— Напусни го. Ела да живееш с мен. Предложиха ми работа. Можем просто да изчезнем.

— Не го прави.

— Какво да не правя?

— Не говори така. Знаеш, че е невъзможно.

— Защо? — попита той. Усети настоятелната нотка в гласа си. — Защо да е невъзможно?

— Ние… всъщност ние не се познаваме.

— Напротив. Знаеш, че не е вярно.

Антъни наведе глава и отново я целуна. Този път почувства лек отпор и я притегли по-плътно към себе си. Музиката утихна, той повдигна косата й от тила с една ръка и спря, усещайки влагата отдолу. Клепачите й бяха притворени, главата й бе леко наклонена на една страна, устните й — открехнати.

Сините очи се отвориха и се впиха в неговите; тя се усмихна със замаяна полуусмивка, говореща за собственото й желание. Колко често един мъж виждаше подобна усмивка? Не изражение на търпимост, на привързаност, на задължение. О, добре, скъпи, щом толкова искаш. Дженифър Стърлинг го желаеше. Желаеше го, както той нея.

— Ужасно ми е горещо — промърмори тя, очите й все така бяха впити в неговите.

— Тогава да излезем на въздух. — Той я улови за ръката и я поведе през двойките танцуващи. Усещаше я как се смее и докосва ризата му отзад. Стигнаха до сравнително усамотения коридор, където той заглуши смеха й с целувки и зарови ръце в косата й, усещайки топлата й уста под устните си. Тя отговори на целувките му с все по-засилваща се страст, без да спре дори когато чу стъпки край тях. Антъни почувства ръцете й под ризата си, допирът на пръстите й бе толкова приятен, че той за миг изгуби способност да мисли. Какво да прави? Какво да прави? Целувките им станаха по-страстни, по-настойчиви. Той знаеше, че ако не я има, ще експлодира. Отдръпна се леко от нея, с ръце на лицето й, видя пламналата й кожа, очите, потъмнели от копнеж.

Антъни погледна вдясно. Шери се бе зачела в книгата си, гардеробната беше излишна в лепкавата августовска жега. Жената изобщо не им обръщаше внимание, свикнала от години на подобни флиртове около нея.

— Шери — обърна се той към нея и извади банкнота от десет шилинга от джоба си, — защо не изпиеш чаша чай?

Тя вдигна вежди, взе парите и се смъкна от високото си столче.

— Десет минути — предупреди.

Дженифър го последва в гардеробната с лек смях, докато той затваряше колкото може по-плътно завесата на малката ниша.

Тук тъмнината бе мека и пълна, във въздуха се носеше мирисът на стотиците палта, минали оттук. Притиснати един към друг, те се подпряха в края на пръта, металните закачалки се удряха в главите им като подрънкващи цимбали. Той не можеше да я види, но тя се подпря на стената и се обърна с лице към него, а устните й се озоваха върху неговите, вече много настоятелни, чу я да промърморва името му.

Нещо в него му подсказа — още тогава — че това ще го погуби.

— Кажи ми да престана — прошепна с ръка върху гърдите й, задъхан, знаейки, че това ще е единствената възможна спирачка. — Кажи ми да престана. — Тя поклати глава в знак на безмълвен отказ. — О, господи! — промърмори той. След това възбудата ги заля, тя задиша учестено, краката й се увиха около неговите. Той провря ръка под роклята й, дланите му се плъзнаха по коприната и дантелите на бельото й. Усети как пръстите й се заровиха в косата му, едната й ръка посегна към панталоните му и той леко се шокира, сякаш учуден, че чувството й за благоприличие й позволява подобна волност.

Времето забави ход, въздухът се превърна във вакуум, дъхът им се смеси. Започнаха трескаво да свалят дрехите си. Краката им овлажняха, неговите се стегнаха, за да поддържат тялото й. А после — о, господи! — той проникна в нея и сякаш за миг всичко спря: нейният дъх, движенията им, сърцето му. Може би и светът. Почувства устните й върху своите, чу я как си поема дъх. Двамата започнаха да се движат и той се превърна в едно-единствено усещане, глух за потракващите заключалки, приглушената музика от другата страна на стената, поздрава между двама приятели в коридора. Бяха само двамата с Дженифър, движеха се бавно, после по-бързо, тя го бе прегърнала силно, вече не се смееше, устните му бяха върху кожата й, дъхът й — в ушите му. Антъни усети как движенията й стават все по-неконтролируеми, почувства как тя изчезва някъде в себе си. Знаеше, доколкото му бе останала някаква рационалност, че тя не бива да издава звук. Усещайки как викът набира сила в гърлото й, докато главата й се отмяташе назад, той го възпря с устата си, погълна звука, удоволствието й, толкова пълно, че се превърна в негово.

Съпреживяване.

След това, докато той я сваляше, се опитваха да запазят равновесие, защото краката му се бяха схванали; притиснаха се плътно един към друг, той усети сълзите върху бузите й, докато тя потреперваше отпусната в ръцете му. След това Антъни не помнеше какво й бе казал в този миг. „Обичам те. Обичам те. Никога не ме изоставяй. Толкова си красива.“ Помнеше само как бе обърсал нежно сълзите от очите й, прошепнатата й благодарност, леките усмивки, целувките й, целувките й, целувките й.

А после, сякаш в края на някакъв тунел, двамата чуха многозначителното покашляне на Шери. Дженифър оправи дрехите си, позволи му да приглади полата й, а той усети натиска на ръката й, докато го водеше обратно към светлината, реалния свят. Краката му още бяха слаби, дишането му не се бе успокоило и вече съжаляваше, че е изоставил тъмния рай зад себе си.

— Петнайсет минути — промърмори Шери, наведена над книгата си, докато Дженифър пристъпи в коридора. Роклята й изглеждаше добре, само сплесканата коса на тила й издаваше какво се бе случило.

— Щом казваш. — Той подаде на момичето друга банкнота.

Дженифър се обърна към него, лицето й още бе зачервено.

— Обувката ми! — възкликна тя и вдигна обутия си в чорап крак. Избухна в смях и закри уста с ръка. Антъни се зарадва на палавото й изражение — боял се беше, че тя може да помръкне и да изпита угризения.

— Аз ще я взема. — Той се пъхна обратно в гардеробната.

— Кой казва, че нямало кавалери — промърмори Шери.

Той заопипва в тъмното за смарагдовата копринена обувка, със свободната си ръка приглади косата си, да не би да е издайнически разрошена като тази на Дженифър. Стори му се, че долавя мириса на скорошен секс, вече примесен с уханието на парфюм. Даде си сметка, че никога не се бе чувствал така. Притвори очи за миг, за да извика отново насладата от…

— Здравейте, госпожо Стърлинг!

Той намери обувката под един преобърнат стол и чу гласа на Дженифър, краткия приглушен разговор.

Когато излезе от гардеробната, до нея стоеше млад мъж. В ъгъла на устните му бе пъхната цигара и бе прегърнал през рамо тъмнокосо момиче, което пляскаше ентусиазирано в такт с музиката в бара.

— Как си, Реджи? — Дженифър протегна ръка и той я задържа за миг.

Антъни видя, че очите на мъжа се плъзнаха към него.

— Добре съм. И съпругът ти ли е тук?

Тя се поколеба само миг.

— Лорънс е в командировка. Това е Антъни, наш приятел. Беше така любезен да ме изведе тази вечер.

Реджи подаде ръка.

— Приятно ми е.

Антъни усети, че усмивката му е като гримаса.

Реджи не помръдваше, очите му се вдигнаха към косата на Дженифър, леката червенина на бузите й, в погледа му се появи неприятно осъзнаване на ситуацията. Кимна към краката й.

— Едната ти обувка май липсва…

— Обувките ми за танци. Дадох ги на гардероб и ми върнаха две различни. — Гласът й беше хладен, напълно овладян.

Антъни й подаде обувката.

— Намерих я — каза. — Сложих другите ти обувки под палтото.

Шери седеше зад него мълчаливо, заровила лице в книгата си.

Реджи се подсмихна, явно се забавляваше, че ги е „хванал в крачка“. За миг Антъни се почуди дали не чака да му предложат питие, или да го поканят при тях, и изруга наум.

Слава богу, приятелката му го задърпа за ръката.

— Хайде, Реджи. Виж, Мел вече е тук.

— Дългът ме зове. — Реджи им махна и се отдалечи, провирайки се между масите. — Приятни… танци.

— По дяволите! — промърмори тя. — По дяволите! По дяволите!

Той я поведе обратно в главното помещение.

— Хайде да пийнем нещо.

Влязоха в сепарето, страстта отпреди десет минути сега бе блед спомен. Антъни веднага се бе изпълнил с неприязън към младия мъж — а сега вече му се искаше направо да го убие.

Дженифър изпи мартинито си на една глътка. При други обстоятелства това щеше да му се стори забавно. Сега обаче означаваше, че е разстроена.

— Не го вземай навътре — опита се да я успокои. — И без това не можеш да направиш нищо.

— Но ако той каже…

— Тогава ще напуснеш Лорънс. Просто е.

— Антъни…

— Не можеш да се върнеш при него, Джени. Не и след това. Знаеш го.

Тя извади кутия с гримове и се опита да освежи очната си линия. Явно недоволна, затвори рязко кутията.

— Джени?

— Не знаеш какво искаш от мен. Ще загубя всичко. Семейството ми… всичко, от което се състои животът ми. Ще бъда презряна.

— Но ще имаш мен. Аз ще те направя щастлива. Ти самата го каза.

— При жените е различно. Ще бъда…

— Ще се оженим.

— Наистина ли мислиш, че Лорънс ще ми даде развод? Че ще ме остави да си тръгна? — Лицето й помръкна.

— Знам, че той не е за теб. Аз съм твоят мъж. — Тя не отговори и Антъни продължи: — Щастлива ли си с него? Това ли е животът, който искаш за себе си? Затворница в златна клетка?

— Аз не съм затворница. Не ставай смешен.

— Просто не можеш да го видиш.

— Не. Така искаш да го видиш ти. Лари не е лош човек.

— Още не го знаеш, Джени, но с времето ще си все по-нещастна с него.

— Сега и пророк ли стана?

Антъни още беше под впечатлението на преживяното и това го направи дързък.

— Той ще унищожи същността ти. Дженифър, този човек е глупак. Опасен глупак, а ти си твърде заслепена и не го виждаш.

Тя обърна рязко лицето си към него.

— Как смееш?

Той видя сълзите в очите й и гневът му се уталожи. Бръкна в джоба си за носна кърпа, понечи да обърше очите й с нея, но тя спря ръката му.

— Недей — промълви тя. — Реджи може да ни наблюдава. Седяха с помръкнало настроение, вперили поглед в дансинга.

— Просто ми е много трудно — призна тя. — Мислех, че съм щастлива. Мислех, че животът ми е чудесен. А после се появи ти и… вече нищо не разбирам. Всичко, което бях планирала — къща, деца, почивки — вече не ги искам. Не мога да спя. Не мога да се храня. Мисля за теб през цялото време. И знам, че няма да мога да спра да мисля за това. — Тя посочи към гардеробната. — Но мисълта да го напусна наистина — Дженифър подсмръкна — ме кара да се чувствам така, сякаш съм изправена пред бездна.

— Бездна?

Тя издуха носа си.

— Любовта ми към теб ще ми струва скъпо. Родителите ми ще ме лишат от наследство. Няма да имам нищо свое. Аз не мога да върша нищо, Антъни. Не ставам за друго, освен да живея както сега. А ако не се справя дори като домакиня?

Долната й устна трепереше. Той се мразеше, задето й бе говорил така. Седяха мълчаливо, заслушани в свиренето на Фелипе — и двамата, потънали в мисли.

— Предложиха ми работа — каза той накрая. — В Ню Йорк, ще отразявам работата на ООН.

Тя се извърна към него.

— Заминаваш ли?

— Чуй ме. От години затъвам. Когато бях в Африка, се чувствах зле. Когато бях у дома, нямах търпение да се върна там. Не ме свърта никъде, вечно имам чувството, че трябва да съм някъде другаде, да правя нещо друго. — Той взе ръката й. — А после срещнах теб. И изведнъж ми се прииска да се установя, да уредя живота си. Работата в Ню Йорк е чудесна възможност. Но искам да съм с теб.

— Не мога. Ти не разбираш.

— Какво?

— Страх ме е.

— От онова, което той може да ти стори? — В Антъни се надигна ярост. — И мислиш, че аз не мога да те защитя от него?

— Не се боя от него. Моля те, говори по-тихо.

— От онези сноби, с които се движиш? Наистина ли те интересува мнението им? Те са празни, глупави хора с…

— Престани! Не са те!

— Какво е тогава? От какво се боиш?

— От теб.

Той се озадачи.

— Но аз няма да…

— Боя се от чувствата си към теб. Боя се да обичам някого толкова много. — Гласът й прозвуча задавено. Сгъна салфетката си и я завъртя между изящните си пръсти. — И него обичам, но не така. Ту го харесвам, ту го презирам, но през повечето време живеем доста добре, аз съм се приспособила и знам, че мога да живея така. Разбираш ли? Знам, че мога да продължа така до края на живота си и няма да е толкова зле. Много жени имат по-лош късмет.

— А с мен?

Отговорът й се забави толкова дълго, че той вече се канеше да повтори въпроса.

— Ако се оставя на любовта си към теб, тя ще ме погълне. Няма да съществува друго, освен теб. Постоянно ще се страхувам, че може да промениш решението си. А ако го направиш, ще умра.

Той взе ръцете й, поднесе ги към устните си, въпреки тихия й протест. Целуна връхчетата на пръстите й. Искаше да я погълне цялата. Искаше да я задуши в прегръдките си и да не я пусне никога.

— Обичам те, Дженифър — прошепна. — Никога няма да спра да те обичам. Никога не съм обичал така преди теб и никога няма да обичам друга след теб.

— Казваш го сега — настоя тя.

— Защото е истина. — Той поклати глава. — Не знам какво друго искаш да ти кажа.

— Нищо. Казал си ми всичко. Имам ги записани на хартия, твоите красиви думи. — Тя издърпа ръката си от неговата и взе мартинито си. Когато отново заговори, сякаш говореше на себе си. — Но от това не ми става по-лесно.

Бе отместила бедрото си от неговото. Той почувства болка от отсъствието му.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Помъчи се да овладее гласа си. — Обичаш ме, но е безнадеждно?

Лицето й леко потъмня.

— Антъни, и двамата знаем… — Тя не довърши.

Беше излишно.