Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (21)

Двадесета глава

Не е имало връзка между нас. Ако се опиташ да твърдиш друго, ще настоявам, че всичко е плод на твоето въображение.

Из писмо от мъж до жена, 1960 година

— Госпожо, желаете ли питие?

Дженифър отвори очи. Беше стискала облегалките на седалката почти час, докато самолетът на Британските авиолинии си проправяше път към Кения. Никога не бе обичала да лети, но безжалостната турбуленция накара дори редовните пътници да стискат челюсти при всяко подрусване. Тя примигваше, когато подскачаше от седалката, а в задната част на самолета се чуваха уплашени възклицания. Димът от цигарите, палени нервно една след друга, се стелеше в задушния салон.

— Да — каза тя. — Ако обичате.

— Ще ви дам двойно — намигна й стюардесата. — Очертава се труден полет.

Дженифър изпи половината от питието на една глътка. В очите й сякаш имаше песъчинки. Пътуването продължаваше почти 48 часа. Преди да тръгне, няколко нощи бе лежала будна в Лондон, потънала в мисли, чудейки се дали наистина начинанието й не е лудост, както, изглежда, смятаха всички останали.

— Искате ли от тези? — Бизнесменът до нея й подаде метална кутия с вдигнат капак. Ръцете му бяха огромни, пръстите — като кренвирши.

— Благодаря. Какви са? Ментови? — попита тя.

Той се усмихна под гъстия си бял мустак.

— О, не. — Акцентът му беше силен, африкаанс. — Успокояват нервите. Ще го почувствате.

Тя прибра ръката си.

— Не, благодаря. Веднъж някой ми каза, че въздушната турбуленция не е опасна.

— Прав е. Опасна е земната.

Когато тя не се засмя, той я изгледа за миг.

— Къде отивате? На сафари?

— Не. Ще взема друг самолет в Станливил. Казаха, че не мога да летя дотам директно от Лондон.

— Конго? И защо ви е да ходите там, госпожо?

— Опитвам се да намеря един приятел.

Гласът му прозвуча невярващо:

— Конго?

— Да.

Той я изгледа, сякаш бе луда. Дженифър се поизпъна в седалката и пусна за малко облегалките, които стискаше.

— Не четете ли вестници?

— Малко, но не и последните дни. Бях… много заета.

— Много заета, а. Мила госпожо, по-добре веднага се връщайте в Англия. — Той се изсмя тихо. — Едва ли ще успеете да влезете в Конго.

Тя се извърна от него и се загледа през илюминатора към облаците, далечните заснежени планини под нея и за миг се почуди дали пък не съществуваше нищожен шанс той да е точно там в този момент, на десет хиляди метра под нея? „Нямаш представа колко близо съм вече“, каза му мислено.

 

 

Две седмици по-рано Дженифър Стърлинг бе излязла от сградата на „Нейшън“, застанала бе на стълбите, стискайки пълничката ръчичка на дъщеря си в своята, и бе осъзнала, че няма представа какво ще прави сега. Духаше силен вятър и листата се гонеха край канавките, а безпомощните им траектории сякаш отразяваха нейната собствена. Как бе могъл Антъни да изчезне? Защо си бе тръгнал, без да й пише? Тя си спомни страданието му в хотелското фоайе и се побоя, че знае отговора. Думите на пълния мъж от вестника ехтяха в главата й. Изведнъж земята под краката й се олюля и за миг тя си помисли, че ще припадне.

Тогава Есме се оплака, че й се пишка. Непосредствената нужда на дъщеричката й я извади от унеса й и я върна в реалността.

Дженифър нае стая в „Риджънт“, където бе отседнал той, сякаш някаква частица от нея се надяваше, че така ще му е по-лесно да я намери, ако реши да се върне. Искаше да вярва, че Антъни ще поиска да я намери, ще поиска да знае дали най-после е свободна.

Единствената незаета стая беше апартамент на четвъртия етаж и тя веднага се съгласи да го наеме. Лорънс нямаше да посмее да се опъва за парите. А когато Есме се настани доволно пред големия телевизор, Дженифър прекара остатъка от вечерта, като крачеше неспокойно, напрягаше ума си да измисли как най-добре да изпрати съобщение на мъжа, който бе някъде в огромните пространства на Централна Африка.

Най-сетне, докато Есме заспа, сгушена под хотелския юрган до нея, с палец в устата, Дженифър легна до нея и я гледаше в хотелското легло, слушаше звуците на града, опитваше се да спре сълзите от безсилие и се чудеше дали, ако мисли достатъчно упорито, няма да успее да му изпрати съобщение по телепатия. Бут. Моля те, чуй ме. Искам да се върнеш при мен. Не мога да направя това сама.

През втория и третия ден тя прекара повечето от светлите часове на деня, занимавайки се с Есме — заведе я в Природонаучния музей, хапнаха в „Хортнъм и Мейсън“. Пазаруваха дрехи на Риджънт стрийт — тя не бе успяла да изпрати навреме онези, които имаха, в хотелската пералня и вечеряха сандвичи с пилешко от румсървис, изпратени им на сребърна табла. От време на време Есме питаше къде е татко й или госпожа Кордоза, а Дженифър я уверяваше, че скоро ще ги види. Беше благодарна за потока от малки, предимно постижими молби на дъщеря си, оформилата се рутина от хранене, къпане и спане. Но щом малкото момиченце заспеше, тя затваряше вратата на спалнята и се изпълваше с черен страх. Какво бе направила? С всеки изминал час съзнаваше все повече огромните последствия, безплодността на действията си. Беше захвърлила живота си, преместила бе дъщеря си в хотелска стая — и за какво?

Обади се в „Нейшън“ още два пъти. Вече познаваше гласа на киселия мъж с голямото шкембе, резкия му маниер на говорене. Той я увери, че ще предаде съобщението, веднага щом О’Хеър се обади. Втория път Дженифър определено остана с впечатлението, че той не й казва истината.

„Не може вече да не е пристигнал. Сигурно всички журналисти са на едно място. Не може ли някой да се свърже с него?“

„Аз не съм секретарка. Казах ви, че ще му предам съобщението ви, и ще го направя, но там е война. Той има достатъчно неща, за които да мисли.“

И й затвори телефона.

Апартаментът се превърна в защитна капсула, единствените й посетители бяха камериерката и пиколото от румсървиса. Дженифър не смееше да звъни на никого — нито на родителите си, нито на приятелките си, не знаеше какво да им обясни. Насилваше се да яде, спеше неспокойно. Увереността й се топеше, безпокойството й растеше.

Все повече се изпълваше с убеждението, че не може да остане сама. Как ще оцелее? Никога нищо не бе правила сама, Лорънс умишлено я изолираше. Родителите й щяха да я лишат от наследство. Бореше се с желанието да си поръча алкохолно питие, за да притъпи обземащото я чувство за катастрофа. И с всеки изминал ден слабото гласче в главата й се чуваше все по-ясно: Винаги можеш да се върнеш при Лорънс. Нима за жена като нея, чието единствено умение бе да е представителна, имаше друг вариант?

Дните минаваха в мъчителни съмнения, бяха като сюрреалистична имитация на обикновения живот. На шестия ден тя телефонира вкъщи, предполагайки, че Лорънс ще е на работа. Госпожа Кордоза отговори на второто позвъняване и тя се изненада от явната тревога на жената.

— Къде сте, госпожо Стърлинг? Нека ви донеса нещата. Позволете ми да видя Есме. Толкова се безпокоях!

Дженифър усети как я заля облекчение.

Икономката бе дошла в хотела с куфар, пълен с нейни принадлежности само след час. Господин Стърлинг, обясни й госпожа Кордоза, не бе казал нищо, освен че тя не бива да очаква никого в къщата няколко дни. „Помоли ме да почистя кабинета. А когато влязох там… — Ръката й за миг се вдигна към лицето… — Не знаех какво да мисля.“

Дженифър постави длан на лакътя й.

— Всичко е наред, госпожо Кордоза. Повярвайте ми, много ще се радваме, ако сте с нас. Но едва ли ще е лесно. А и Есме трябва да се прибере у дома, за да се види с баща си, щом всичко се поуспокои. Може би за всички ще е по-добре, ако сте там да се грижите за нея.

Есме показа на госпожа Кордоза новите си неща и се настани на коленете й. Дженифър поръча чай и двете жени се усмихваха неловко, докато тя го сервираше на икономката си, влязла в нейната роля.

— Много ви благодаря, че дойдохте — рече Дженифър, когато госпожа Кордоза стана да си върви. Предстоящата раздяла я изпълваше с чувство на загуба.

— Само ми кажете как смятате да постъпите — помоли жената, докато обличаше палтото си. Погледна немигащо към Дженифър с тревожно стисната уста и Дженифър импулсивно пристъпи напред и я прегърна. Ръцете на госпожа Кордоза я обвиха, сякаш се опитваше да я зареди със сила, разбирайки колко много се нуждае тя от това. Останаха така насред стаята няколко минути. После, леко смутена, икономката я пусна. Носът й беше зачервен.

— Аз няма да се върна — заяви Дженифър, думите й отекнаха във въздуха с неочаквана сила. — Ще намеря къде да живеем. Но няма да се върна.

Жената кимна.

— Утре ще ви позвъня. — Надраска бележка върху къс хотелска хартия за писане. — Можете да му кажете къде сме. По-добре е да знае.

Тази нощ, след като сложи Есме да спи, Дженифър позвъни на всички вестници на Флийт стрийт, за да пита дали може да изпрати съобщение на кореспондентите им, в случай че попаднат на Антъни в Централна Африка. Телефонира на един чичо, който, доколкото си спомняше, някога бе работил там, и го помоли да си спомни имената на тамошните хотели. Поръча обаждания чрез международния оператор до два хотела, единия в Бразавил, другия в Станливил, и остави съобщения на рецепционистите, един от които й обясни тъжно: „Госпожо, тук няма бели. В града ни не е безопасно“.

— Моля ви — настоя тя, — просто не забравяйте името му. Антъни О’Хеър. Кажете му Бут. Той знае какво означава.

Изпрати още едно писмо до вестника, което да му препратят.

„Съжалявам. Моля те, върни се при мен. Свободна съм и те чакам.“

Остави го на рецепцията, казвайки си, че няма връщане назад. Не биваше да мисли как ще го изпратят, не биваше да си представя къде ще лежи то през следващите дни или седмици. Направила бе каквото трябва, а сега бе време да се съсредоточи върху изграждането на новия си живот и да се приготви за момента, в който едно от многото съобщения щеше да стигне до него.

 

 

Господин Гроувнър отново се усмихваше широко. Усмивката му бе изкуствена, заучено разтягане на устните, и тя се опита да не й обръща внимание. Беше единайсетият ден.

— Подпишете тук, ако обичате — той посочи с пръста си с красив маникюр, — и тук. Разбира се, ще има нужда от подписа на съпруга ви тук. — Той отново се усмихна, устните му леко потрепнаха.

— О, ще трябва да му изпратите формулярите — отвърна тя. Кафенето на хотел „Риджънт“, където седяха, беше пълно с жени, пенсионирани джентълмени, хора, отбили се по време на следобедното пазаруване в дъждовния четвъртък.

— Не ви разбрах?

— Вече не живея със съпруга си. Общуваме с писма.

Това го стресна. Усмивката изчезна и мъжът стисна формулярите в скута си, сякаш се опитваше да реши какво да прави.

— Мисля, че ви дадох домашния му адрес. Ето. — Тя посочи едно от писмата в папката. — Искаме да се преместим следващия понеделник. С дъщеря ми ни омръзна да живеем в хотел.

Госпожа Кордоза бе завела Есме на люлките. Сега идваше всеки ден в часовете, когато Лорънс бе в офиса си.

„Почти няма работа в къщата без вас“, признала й бе тя. Дженифър бе забелязала как грейва лицето й, когато прегръща Есме, и знаеше, че жената предпочита да е с тях в хотела, вместо в празната къща на площада.

Веждите на господин Гроувнър се сключиха.

— Бих искал да уточня… Казвате ми, че няма да живеете в имота с господин Стърлинг? Питам, защото собственикът е почтен джентълмен. И остана с впечатлението, че дава жилището на семейство.

— Наистина го дава на семейство.

— Но вие току-що казахте…

— Господин Гроувнър, ще плащаме двайсет и четири лири на седмица за това временно жилище. Аз съм омъжена жена. Човек като вас ще се съгласи, че колко често и дали моят съпруг пребивава там с мен е само наша работа.

Агентът вдигна помирително ръка, кожата около яката му почервеня. Започна да се извинява:

— Просто исках да…

Прекъснат бе от жена, викаща настоятелно името й. Дженифър. Тя се размърда в стола си и видя Ивон Монкрийф, която прекосяваше пълното кафене и вече пъхаше мокрия си чадър в ръцете на изненадан сервитьор.

— Тук си била, значи!

— Ивон, аз…

— Къде се изгуби? Изобщо нямах представа какво става. Излязох от болницата миналата седмица, а проклетата икономка не пожела да ми каже нищо. После Франсис ми обясни, че… — Тя спря, осъзнавайки колко силен е гласът й. Кафенето бе притихнало и лицата наоколо бяха любопитни.

— Ще ни извините ли, господин Гроувнър? Мисля, че приключихме — обърна се Дженифър към агента.

Той вече се бе изправил, взел бе куфарчето и го затваряше демонстративно.

— Ще занеса формулярите на господин Стърлинг този следобед. И ще ви се обадя. — Тръгна към фоайето.

Когато си отиде, Дженифър постави длан върху ръката на приятелката си.

— Съжалявам — каза. — Имам много да ти обяснявам. По-добре да се качим горе.

Ивон Монкрийф бе прекарала четири седмици в болницата: две седмици преди и две седмици след раждането на бебето Алис. Когато се върна у дома, все още беше толкова изтощена, че й бе нужна още една седмица, за да осъзнае колко дълго не е виждала Дженифър. Отби се два пъти у тях само за да й кажат, че госпожа Стърлинг не си е у дома в момента. Седмица по-късно бе решила да разбере какво става.

— Икономката ти просто клатеше глава и ми обясняваше, че трябва да говоря с Лари.

— Сигурно той й е наредил да мълчи.

— За какво? — Ивон хвърли палтото си на леглото и седна на един от тапицираните столове. — Защо, за бога, си отседнала тук? Да не сте се скарали с Лари?

Под очите на Ивон имаше бледоморави сенки, но косата й бе все така безупречна. „Вече ми се струва странно далечна, като спомен от отминал живот“, помисли си Дженифър.

— Напуснах го — каза тя.

Големите очи на Ивон се взираха в лицето й.

— Онази вечер Лари се напи у дома. Реших, че е заради бизнеса му. Легнах си с бебето и оставих мъжете да се оправят сами. Когато Франсис се качи, вече се бях унесла, но в просъница го чух да казва, че ти си имала любовник и си си изгубила ума. Лари му бил признал. Помислих, че сигурно съм сънувала.

— Е — отвърна Дженифър, — първата част е истина.

Ръката на Ивон се стрелна към устата й.

— Господи, не е Реджи, нали?

Дженифър поклати глава, усмихвайки се едва-едва.

— Не — въздъхна тя. — Ивон, скъпа, ужасно ми липсваше. Толкова исках да говоря с теб… — Тя разказа на приятелката си всичко, като пропусна някои подробности, но й разкри почти цялата истина. Все пак това беше Ивон. Простичките думи, отекващи в тихата стая, не бяха в състояние да опишат огромната промяна, която бе преживяла последните седмици. Вече нищо не беше същото; нищо. Тя завърши въодушевено: — Ще го намеря! Знам, че ще го намеря. После само трябва да му обясня.

Ивон я слушаше внимателно и Дженифър осъзна поразена колко много й бяха липсвали нейната прямота и откровеност.

Накрая Ивон се усмихна едва-едва.

— Сигурна съм, че ще ти прости — каза тя.

— Кой?

— Лари. Сигурна съм, че ще ти прости.

— Лари? — смая се Дженифър.

— Да.

— Но аз не искам да ми прощава.

— Не можеш да го оставиш, Джени.

— Той си има любовница!

— Можеш да се отървеш от нея! Тя му е просто секретарка, за бога. Кажи му, че искаш ново начало. Кажи му, че и той трябва да направи същото.

Дженифър заекна.

— Но аз не го искам, Ивон! Не искам да съм омъжена за него!

— Значи предпочиташ да чакаш някакъв безпаричен репортер плейбой, който може да не се върне никога?

— Да, точно така!

Ивон бръкна в дамската си чанта, запали цигара и издуха голямо облаче дим в средата на стаята.

— Ами Есме?

— Какво Есме?

— Тя как ще се справи без баща?

— Ще има баща. Ще го вижда постоянно. Всъщност този уикенд ще бъде при него. Писах му и той потвърди, че е съгласен.

— Знаеш колко се подиграват на децата на разведени родители в училище. Момичето на Олсоп се чувства ужасно.

— Ние не се развеждаме. Никоя от съученичките й няма да разбере нищо.

Ивон продължаваше да дърпа решително от цигарата си.

Гласът на Дженифър омекна.

— Моля те, опитай се да ме разбереш! Не виждам защо с Лорънс да не живеем разделени. Обществото се променя. Няма нужда да се жертваме за нещо, което… Сигурна съм, че той ще е много по-щастлив без мен. А и нищо няма да се промени. Не виждам защо. Отношенията ни с теб ще си останат същите. Всъщност мислех си, че тази седмица може да изведем децата заедно. Да ги заведем в музея на Мадам Тюсо.

— Мадам Тюсо?

— Или в Ботаническата градина. Само не знам дали времето ще е достатъчно…

— Престани! — Ивон вдигна елегантна ръка. — Просто спри. Не мога да те слушам повече. Господи! Ти наистина си най-голямата егоистка, която познавам.

Тя смачка цигарата си, изправи се и посегна към палтото си.

— Какво си мислиш, че е животът, Дженифър? Някаква вълшебна приказка? И нашите съпрузи ни омръзват! Не можеш да правиш това и да очакваш от нас да се държим с теб както преди, докато ти си развяваш байрака, все едно… все едно не си омъжена. Щом искаш да живееш, престъпвайки моралните норми, добре. Но ти имаш дете! Съпруг и дете! И не очаквай от нас, останалите, да приемаме поведението ти!

Дженифър зяпна.

Ивон се извърна, сякаш не можеше дори да я гледа.

— И не съм единствената, която смята така. Хубавичко си помисли какво правиш! — Тя метна палто върху ръката си и излезе от стаята.

Три часа по-късно Дженифър бе взела решението си.

 

 

По обед на летището в Ембакаси имаше голяма навалица. След като взе куфара си от спиращия постоянно конвейер, Дженифър си проправи път към тоалетната, наплиска лицето си със студена вода и си облече чиста блуза. Прибра косата си назад, от топлината вратът й вече се бе изпотил. Когато излезе, блузата й се залепи за гърба за секунди.

Летището гъмжеше от хора, които стояха на нервни опашки или на групички, и си крещяха, вместо да разговарят. За миг тя се парализира, докато гледаше как ярко облечени африканки се бутат с куфарите си и огромни торби за пране, вързани с въже и закрепени на главите им. Нигерийски бизнесмени с лъщяща кожа пушеха по ъглите, малки деца тичаха насам-натам, а майките им седяха на пода. Жена с малка количка си проправяше път през множеството и продаваше напитки. На таблото за заминаващите самолети бе изписано, че няколко полета са отложени, и не се даваха сведения кога ще бъдат подновени.

За разлика от суматохата в сградата на летището, навън бе спокойно. От лошото време не бе останала и следа. От топлината влагата се бе изпарила напълно и Дженифър виждаше виолетовите планини в далечината. Пистата бе празна, с изключение на самолета, с който бе пристигнала; под него самотен мъж метеше замислено. От другата страна на бляскавата модернистична сграда някой бе направил малка скална градина, осеяна с кактуси и сукулентни растения. Тя се възхити на старателно подредените камъни, учудвайки се, че някой бе вложил толкова труд в такова хаотично място.

Гишетата на Британските и Източноафриканските авиолинии бяха затворени и Дженифър си проби път през тълпата, за да си поръча чаша кафе на бара; взе една табла и седна, притисната от куфари, плетени кошници и едно наперено петле, чиито крила бяха пристегнати с ученическа вратовръзка.

Какво щеше да му каже? Представи си го в някакъв чуждестранен кореспондентски клуб, може би на километри от военните действия, където журналистите се събираха да пийнат и да обсъдят събитията от деня. Дали Антъни пиеше? Това е много малък свят, обяснил й бе той. Веднъж да се добере до Станливил, там все някой щеше да го познава. Тя си представи как пристига изтощена в клуба — повтарящ се образ, който я крепеше през последните няколко дни. Виждаше Антъни съвсем ясно, застанал под въртящия се вентилатор, може би бъбрещ с колега, и изумлението му при появата й. Тя разбираше изражението му: през последните четирийсет и осем часа сама не можеше да се познае.

Нищо в живота й не я бе подготвило за предприетото от нея; нищо не подсказваше, че изобщо е способна на това. И все пак, от мига, в който се качи на борда на самолета, въпреки всичките си страхове, се бе почувствала необяснимо въодушевена, сякаш бе направила откритие: разбрала бе какво е животът. И дори само заради този миг на просветление се почувства странно свързана с Антъни О’Хеър.

Щеше да го намери. Взела бе нещата в свои ръце, вместо да се остави на течението. Сама щеше да реши бъдещето си. Забранила си бе да мисли за Есме, казвайки си, че всичките й усилия ще си струват, щом веднъж я запознае с Антъни.

Най-сетне млад мъж в елегантна виненочервена униформа седна зад гишето на Британските авиолинии. Тя остави кафето си и се втурна през тълпата към гишето.

— Трябва ми билет до Станливил — каза и зарови в чантата си за пари. — За следващия полет. Искате ли паспорта ми?

Младият мъж я изгледа.

— Не, мадам — отвърна, главата му се движеше бързо насам-натам. — За Станливил няма полети.

— Но на мен ми казаха, че имате директна линия.

— Много съжалявам. Всички полети до Станливил временно са отложени.

Тя го изгледа с нямо безсилие, докато той повтаряше думите си, и помъкна куфара към гишето на другите авиолинии.

Момичето там й даде същия отговор:

— Не, мадам. До Станливил няма полети заради военните действия. — Тя изговаряше гърлено „р“-то. — Само входящи полети.

— Кога ще ги подновят? Спешно трябва да стигна до Конго.

Двете служителки си размениха многозначителни погледи.

— Няма полети до Конго — повториха.

Тя не бе дошла чак дотук, за да я гледат празно и да й отказват. Не мога да го предам точно сега.

Навън мъжът продължаваше да мете пистата с проскубаната си метла.

И в този момент тя видя бял мъж да върви забързано през терминала с изправената стойка на държавен служител, понесъл кожена папка. Върху гърба на кремавото му ленено сако потта бе образувала голям триъгълник.

Той също я видя. Смени посоката и закрачи към нея.

— Госпожо Рамзи? — Протегна ръка. — Аз съм Александър Фробишър, от консулството. Къде са децата ви?

— Не. Името ми е Дженифър Стърлинг.

Той затвори уста и сякаш се опитваше да прецени дали тя не е направила грешка. Лицето му бе подпухнало и това го правеше по-възрастен, отколкото вероятно бе.

— Но и аз се нуждая от помощта ви, господин Фробишър — продължи тя. — Трябва да стигна до Конго. Знаете ли дали има влак, който да хвана? Казаха ми, че няма полети. Всъщност никой не ми казва нищо. — Тя знаеше, че собственото й лице лъщи от пот, че косата й вече е започнала да се сплесква.

Когато той заговори, сякаш се опитваше да обясни нещо на малоумен:

— Госпожо…

— Стърлинг.

— Госпожо Стърлинг, никой не отива в Конго. Не знаете ли, че там има…

— Да, знам, че се води някаква война. Но аз трябва да намеря един човек, журналист, който е отишъл там преди около две седмици. Ужасно е важно. Името му е…

— Мадам, в Конго не са останали журналисти. — Той свали очилата си и я дръпна към прозореца. — Не знаете ли какво се е случило?

— Съвсем малко. Всъщност не знам, идвам от Англия. Наложи се да пътувам по доста обиколен маршрут.

— Сега във войната са въвлечени американците, както и нашето и други правителства. Допреди три дни имаше криза с триста и петдесет бели заложници, включително жени и деца, заплашени с екзекуция от бунтовниците на Симба. По улиците на Станливил размирниците се бият с белгийски войски. Вече съобщиха за около сто убити цивилни.

Тя едва го слушаше.

— Но аз мога да платя… ще платя колкото поискате. Трябва да отида там.

Служителят я улови за лакътя.

— Госпожо Стърлинг, казвам ви, че няма да успеете да стигнете до Конго. Няма влакове, нито полети, нито пътища. Войските се движат по въздуха. Дори да имаше транспорт, не бих позволил британски гражданин — при това жена — да влезе във военната зона. — Той надраска нещо в бележника си. — Ще ви намеря място, където да изчакате, и ще ви помогна да си запазите билет за Англия. Африка не е място за бяла жена. И то сама. — Мъжът въздъхна уморено, сякаш току-що тя бе удвоила грижите му.

Дженифър мислеше усилено.

— Колко са мъртвите?

— Не знаем.

— Имате ли имената им?

— Имам само приблизителен списък. Не е пълен.

— Моля ви. — Сърцето й се сви. — Моля ви, нека го видя. Трябва да знам дали той…

Мъжът извади измачкан лист с напечатан текст от папката си.

Тя го прегледа, очите й бяха толкова уморени, че имената в азбучен ред се размазваха. Хамбро, Харпър, Хартман… Неговото го нямаше.

Той не беше в списъка.

Дженифър вдигна поглед към Фробишър.

— Имате ли имената на заложниците?

— Госпожо Стърлинг, дори нямаме представа колко британски граждани има в града. Вижте. — Той извади друг лист хартия и й го подаде, като перна със свободната си ръка един комар, който бе кацнал на врата му. — Това е последното комюнике, изпратено на лорд Уолстън.

Тя започна да чете, фразите подскачаха пред очите й.

„Пет хиляди мъртви само в Станливил… Смятаме, че в контролираната от бунтовниците територия са останали двайсет и седем граждани на Обединеното кралство… Не бихме могли да кажем кога ще има достъп до районите с британски поданици, дори да знаехме точно кои са.“

 

 

— В града има белгийски и американски войски. Освобождават го от бунтовниците. Осигурили сме и самолет, да спаси хората, които искат да бъдат спасени.

— Как мога да разбера дали той се е качил на него?

Чиновникът се почеса по главата.

— Не можете. Изглежда, някои хора не желаят да бъдат спасени. Предпочитат да останат в Конго. Сигурно си имат причини за това.

Внезапно Дженифър се сети за думите на дебелия редактор на новините. Кой знае? Може би е искал да се махне оттук?

— Ако приятелят ви желае да се измъкне, ще се измъкне — увери я мъжът. Обърса лицето си с носна кърпа. — Ако е решил да остане, има голяма вероятност да изчезне — в Конго това е лесно.

Тя се канеше да отговори, но бе прекъсната от ниския шепот, който заля летището, когато през входа за пристигащи влезе едно семейство. Първо се появиха две малки деца с превързани ръце и глави и преждевременно съзрели лица. Руса жена, стиснала в прегръдките си бебе, гледаше диво, косата й бе мръсна, а лицето — изпито от напрежение. При вида им възрастна дама се освободи от задържащата прегръдка на съпруга си и се втурна през бариерата, изплака и ги взе в обятията си. Семейството едва реагира. Внезапно младата майка се свлече на колене и се разрида неудържимо, а главата й се отпусна тежко върху пълното рамо на възрастната жена.

Фробишър напъха листовете обратно в папката си.

— Семейство Рамзи. Извинете ме. Трябва да се погрижа за тях.

— Там ли са били? — попита тя, докато гледаше как дядото вдига момиченцето на раменете си. — Където е клането? — Лицата на децата, сковани от шока на преживяното, бяха смразили кръвта й.

Чиновникът я изгледа сериозно:

— Госпожо Стърлинг, моля ви, трябва да си вървите. Тази вечер има полет на Източноафриканските авиолинии. Съветвам ви горещо да се качите на него, освен ако тук имате приятели с добри връзки.

 

 

Необходими й бяха два дни да се прибере у дома. И от този момент започна новият й живот. Ивон остана вярна на думите си. Повече не се свърза с нея, а в единствения случай, когато Дженифър се сблъска с Вайълет, приятелката й бе толкова очевидно изпълнена с неудобство, че на нея й се стори грубо да я преследва. Преживя тези раздели по-леко, отколкото очакваше: двете жени принадлежаха към един стар живот, който вече й беше чужд.

През повечето дни госпожа Кордоза идваше в новия апартамент, като си намираше извинения да прекарва повече време с Есме или да помага с работата в домакинството, а Дженифър установи, че разчита повече на бившата си икономка, отколкото на старите си приятелки. Един дъждовен следобед, докато Есме спеше, тя разказа на госпожа Кордоза за Антъни, а жената й призна някои неща за съпруга си. После, изчервявайки се, заговори за мил мъж, който й бе изпратил цветя от ресторанта през две улици.

— Не смятах да го окуражавам — каза тя тихо, докато гладеше, — но понеже всичко вече…

Лорънс общуваше с тях чрез бележки и използваше госпожа Кордоза за посредник.

Бих искал тази събота да взема Есме на сватбата на моя братовчед в Уинчестър. Ще се постарая да я върна до седем часа вечерта.

Бележките бяха дистанцирани, официални, премерени. От време на време Дженифър ги препрочиташе и се чудеше как е могла да бъде омъжена за този човек.

Всяка седмица ходеше до пощата на Лангли стрийт, за да види дали няма нещо в пощенската кутия. Всяка седмица се прибираше у дома, като се опитваше да не се чувства потисната от неизменното „не“ на пощенската служителка.

Премести се в наетия апартамент, а когато Есме тръгна на детска градина, тя започна да работи безвъзмездно в местната „Служба за консултации на граждани“, единствената организация, която нямаше проблем с липсата на опит. „Ще се научите в процеса на работа — уверила я беше шефката. — При това доста бързо.“ По-малко от година по-късно й предложиха платено място в същия офис. Съветваше хората по практични въпроси, например как да управляват финансите си, как да се справят със спорове за наем — недобросъвестните хазяи бяха в изобилие — как да преживеят разпадането на семействата си.

В началото се уморяваше от безкрайната върволица от проблеми, вълната от човешко нещастие, заливаща офиса, ала докато трупаше опит, видя, че не е единствената, която бе съсипала живота си. Започна да гледа на себе си с други очи и установи, че всъщност трябва да е благодарна за новото си положение, чувстваше известна гордост, когато някой се върнеше да й каже, че му е помогнала.

Две години по-късно двете с Есме се преместиха отново в двустаен апартамент в „Сейнт Джонс Удс“, купен с пари от Лорънс и наследството на Дженифър от една нейна леля. Докато дните се превръщаха в месеци, а после в години, тя започна да приема мисълта, че Антъни О’Хеър няма да се върне. Че няма да отговори на съобщенията й. Само още веднъж бе разтърсена сериозно — когато вестниците съобщиха някои подробности за клането в хотел „Виктория“ в Станливил. После постепенно спря да ги чете.

Позвъни в „Нейшън“ само още веднъж. Секретарката вдигна телефона и когато й каза името си, надявайки се, че Антъни този път може да е там, чу: „А, онази госпожа Стърлинг…“.

И мъжки глас: „Не е ли същата, с която той не иска да говори?“.

Тя бе затворила телефона.

 

 

Изминаха седем години, преди отново да види съпруга си. Есме трябваше да учи в пансион, ниска продълговата постройка от червени тухли в Хемпшър, която приличаше на извънградска вила. Дженифър си взе свободен следобед, за да откара дъщеря си. Пътуваха в новото й „Мини“. Тя носеше виненочервен костюм и се опасяваше, че Лорънс може да направи неприятна забележка — той никога не я бе харесвал в този цвят. Моля те, не го прави пред Есме, опитваше се да му внуши от разстояние. Моля те, нека се държим цивилизовано.

Ала мъжът, който седеше във фоайето, изобщо не приличаше на Лорънс, когото тя помнеше. Всъщност отначало дори не го позна. Кожата му беше сивкава, страните — хлътнали; изглеждаше двайсет години по-стар.

— Здрасти, татко! — прегърна го Есме.

Той кимна на Дженифър, но не протегна ръка.

— Здравей, Дженифър — произнесе равно.

— Здравей, Лорънс. — Тя се опита да прикрие шока си.

Срещата бе кратка. Директорката, млада жена с деликатно преценяващ поглед, не каза нищо по повод на това, че живееха на различни адреси. „Сигурно сега го правят все повече хора“, помисли си Дженифър. Тази седмица бе видяла четири жени в Службата за консултации, които възнамеряваха да напуснат съпрузите си.

— Ще направим всичко възможно Есме да се чувства добре при нас — увери ги госпожа Браунинг. Дженифър си помисли, че директорката има добри очи. — Хубаво е, че сте предпочели да учи в пансион; разбрах, че вече има приятелки тук и съм сигурна, че ще свикне бързо.

— Тя много обича да чете Енид Блайгън^[1] — обясни Дженифър. — Сигурно си мисли, че всичко е среднощни купони.

— О, тук имаме от нейните книги. Магазинчето ни е отворено в петък следобед, главно с тази цел. Правим се, че не забелязваме, стига да не стане много шумно. Искаме момичетата да почувстват, че пансионът има известни предимства.

Дженифър се отпусна. Лорънс бе избрал училището, но страховете й изглеждаха неоснователни. През следващите няколко седмици щеше да е трудно, но тя бе свикнала Есме да отсъства, когато отиваше при Лорънс, а освен това имаше и работата си.

Директорката се изправи и протегна ръка.

— Благодаря ви. Ще държим връзка по телефона, ако има някакви проблеми.

Докато вратата след тях се затваряше, Лорънс започна да кашля — остър, режещ звук, който накара Дженифър да стисне челюсти. Тя понечи да каже нещо, но той вдигна ръка — предупреждаваше я да не го прави. Заслизаха бавно по стълбите един до друг, сякаш не бяха разделени. Тя можеше да върви два пъти по-бързо, но й се струваше жестоко, предвид затрудненото му дишане и явната отпадналост. Най-сетне, не можейки да издържа повече, тя спря едно момиче, което минаваше край тях, и го помоли да донесе чаша вода. Момичето се върна след минута и Лорънс се отпусна тежко в едно махагоново кресло в облицования с ламперия коридор, за да отпие от водата.

Дженифър събра кураж и се взря в него.

— Да не би да е…? — попита.

— Не. — Той си пое дълбоко дъх, с мъка. — Изглежда е от пурите. Съзнавам иронията.

Тя седна на креслото до него.

— Искам да знаеш, че съм се погрижил двете с Есме да сте осигурени.

Тя му хвърли кос поглед, но Лорънс изглеждаше замислен.

— Отгледахме добро дете — промълви накрая.

През прозореца виждаха как Есме бъбри с две други момичета на моравата. Сякаш по даден сигнал, трите затичаха през тревата с развети поли.

— Съжалявам — каза Дженифър и се обърна към него. — За всичко.

Той остави чашата и се надигна от креслото. Застана с гръб към нея, загледан към момичетата през прозореца, а после се обърна и без да я поглежда в очите, леко кимна.

Тя гледаше как излиза сковано през главния вход и прекосява моравата, където приятелката му го чакаше в колата, а дъщеря му подскачаше край него. Есме махаше ентусиазирано, докато даймлерът, управляван от шофьора, пое надолу по алеята.

Два месеца по-късно Лорънс бе мъртъв.