Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (11)

Десета глава

Артър Джеймс вече не фигурира в „има връзка, с…“

Фейсбук ъпдейт

Мойра видя, че госпожа Стърлинг изчезна от празненството. Видя, че господин Стърлинг става все по-гневен, докато накрая остави чашата си и излезе в коридора след нея. Разтреперана от възбуда, Мойра искаше да го последва, да види какво ще се случи, но умееше да се владее. Изглежда, никой друг не беше забелязал, че шефът е излязъл.

Накрая той се върна на партито. Лицето му не издаваше почти нищо, но все пак тя забеляза, че чертите му са напрегнати — дори Мойра не го беше виждала такъв досега.

Какво се случваше, за бога? Какви ги вършеше Дженифър Стърлинг с този млад човек?

В нея проблесна слаба, егоистична надежда. Може би шефът й най-сетне бе прозрял какво представлява жена му. Мойра знаеше, че когато офисът заработи отново, само няколко думи ще са достатъчни да превърнат госпожа Стърлинг в тема на разговори. Но това означаваше, че ще обсъждат и господин Стърлинг, помисли си тя с внезапна меланхолия, представи си как този храбър, достоен стоик се превръща в мишена за сплетните на секретарките и сърцето я заболя. Не би могла да го унижи в единственото място, където би трябвало да е недосегаем.

Мойра стоеше безпомощно в другия край на стаята и не смееше да успокои шефа си, но бе толкова далеч от веселието на колегите си, че все едно се намираше в различна стая. Гледаше как той отиде до импровизирания бар и с гримаса прие чаша от нещо, което приличаше на уиски. Изгълта го на един дъх и поиска друго. След третата чаша кимна на тези около себе си и отиде в кабинета си.

Мойра си проправи път между празнуващите. Беше единайсет без четвърт. Музиката бе спряла, а хората бяха започнали да се разотиват. Онези, които не си тръгваха, очевидно щяха да продължат другаде, далеч от погледа на колегите си. Зад закачалката с палтата Стивънс целуваше червенокосата машинописка, сякаш никой не можеше да ги види. Полата на момичето бе вдигната до средата на бедрата, а дебелите пръсти на Стивънс се бореха с бежовите жартиери, които се виждаха ясно. Тя осъзна, че момчето, което разнасяше пощата, не се бе върнало, след като излезе с Елси Мачински да й хване такси, и се зачуди какво да каже после на Елси, за да й даде да разбере, че знае, макар никой друг да не е забелязал. Нима всички освен нея бяха обладани от поривите на плътта? Нима официалните поздравления, любезните всекидневни разговори просто прикриваха вакханалната им природа, която на нея не й беше присъща?

— Отиваме в „Котешкото око“. Ще дойдеш ли с нас, Мойра? Да разпуснеш малко?

— О, тя няма да дойде — заяви Фелисити Хеъруд с такава категоричност, че Мойра за миг си помисли да изненада всички, като каже: „Благодаря за поканата, ще дойда с удоволствие!“. Но лампата в кабинета на господин Стърлинг светеше. Мойра направи каквото би сторила всяка отговорна лична секретарка за шефа си. Остана да почисти след партито.

 

 

Беше почти един през нощта, когато свърши. Не го направи изцяло сама: новото момиче от счетоводния отдел й държеше торбата, в която прибираше празните бутилки, а шефът на отдел „Продажби“, висок южноафриканец, й помогна да събере хартиените чаши, като пееше високо, развеселен след партито. Накрая Мойра остана сама. Почисти петната от линолеума и събра чипса и фъстъците от керамичната настилка с помощта на четка и лопатка. Мъжете щяха да преместят бюрата, когато дойдат в офиса. Като се изключат няколкото гирлянди от фолио, мястото изглеждаше почти както преди.

Тя погледна към смачканото коледно дръвче — украшенията му бяха изпочупени или липсваха, а от малката пощенска кутия, която се бе деформирала, след като някой седна върху нея, висеше печално крепирана хартия. Мойра се радваше, че майка й не е жива да види колко нехайно се бяха отнесли към скъпоценните й коледни играчки.

Тъкмо прибираше последната от тях, когато зърна господин Стърлинг. Той седеше в кожения си стол, отпуснал глава в ръце. Върху масата до вратата имаше останали питиета и почти импулсивно тя наля два пръста уиски. Прекоси офиса и почука. Той все още беше с вратовръзка. Официален, дори в този час.

— Почиствах офиса — каза тя, когато шефът й вдигна очи. Изведнъж Мойра се почувства неудобно.

Мъжът погледна през прозореца и тя осъзна — изобщо не беше разбрал, че е тук.

— Много мило, Мойра — каза тихо. — Благодаря. — Взе уискито и го изпи, този път бавно.

Мойра забеляза помръкналото му лице, треперещите ръце. Стоеше отстрани до бюрото му, сигурна поне веднъж, че има оправдание просто да е тук. Върху плота бяха подредени в спретнати купчинки писмата, които бе оставила за подпис по-рано през деня. Стори й се, че е било преди цяла вечност.

— Искате ли още едно? — попита, когато той изпи питието. — В бутилката има малко.

— Мисля, че пих достатъчно. — Настъпи продължителна тишина. — Какво да правя, Мойра? — Той поклати глава, сякаш водеше вътрешен спор, който тя не можеше да чуе. — Давам й всичко! Всичко! Никога не й е липсвало нищо.

Гласът му трепереше и бе задавен.

— Казват, че нещата се променяли. Жените искали промяна… Бог знае каква. Защо нещата трябва да се променят?

— Не всички жени — поправи го тя тихо. — Страшно много жени мислят, че е прекрасно да имаш съпруг, който да те издържа и за когото ти можеш да се грижиш и да му създадеш дом.

— Наистина ли? — Очите му бяха зачервени от умора.

— О, сигурна съм! Мъж, на когото да приготвиш питието, когато се прибере у дома, да му сготвиш, а после да се поглезиш малко. Аз… според мен това е прекрасно. — Тя се изчерви.

— Тогава защо… — Той въздъхна и не довърши въпроса.

— Господин Стърлинг — каза Мойра внезапно. — Вие сте чудесен шеф. Прекрасен човек. Наистина. — Тя продължи в същия дух. — Жена ви е невероятна късметлийка, че ви има. Би трябвало да го знае. И не заслужавате да… не заслужавате… — Тя замълча, знаейки, още преди да изрече думите, че е нарушила някакъв неписан протокол. — Съжалявам — прошепна, когато тишината се проточи. — Господин Стърлинг, не исках да кажа, че…

— Грешно ли е — попита той толкова тихо, че Мойра отначало не разбра какво казва — един мъж да иска да бъде прегръщан? Това означава ли, че не е истински мъж?

Тя усети как в очите й запариха сълзи. Приближи малко и постави леко ръка върху рамото му. О, колко бе приятно да го докосва! Висок и широкоплещест, със сако, което стоеше толкова добре на фигурата му. Тя знаеше, че ще се връща към този миг отново и отново, докато е жива. Допирът до него, възможността да го докосва… едва не припадна от удоволствие.

Когато той не направи нищо да я спре, тя се наведе малко и задържайки дъха си, постави глава на рамото му. Жест на успокоение, на солидарност. Ето как ще се чувствам, помисли си тя блажено. Прииска й се, само за миг, някой да може да ги снима, както бяха притиснати така интимно. Шефът й вдигна глава и тя почувства внезапна паника… и срам.

— Съжалявам… ще взема… — Тя се изправи, задавяйки се с думите. Но ръката му беше върху нейната. Топла. Разбираща.

— Мойра — каза той с притворени очи, гласът му бе дрезгав от отчаяние и желание. Ръцете му обхванаха лицето й, наклониха го, придърпаха го надолу, за да го доближат до неговото, а устата му бе търсеща, отчаяна, решителна. От гърдите й се изтръгна звук, стон на удивление и наслада, а после тя отвърна на целувката му. Той бе едва вторият мъж, когото бе целувала, а този миг надминаваше всичко, което си бе представяла, още по-красив заради годините несподелен копнеж. В нея избухваха малки експлозии, кръвта препускаше из тялото й с фантастична скорост, сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Мойра се озова с гръб на бюрото; мърморещият му глас бе дрезгав и настойчив. Усещаше ръцете му върху гърдите си, дъхът му пареше ключицата й. Понеже й липсваше опит, тя не знаеше къде да държи ръцете си, крайниците си, но се вкопчи в него в желанието си да му хареса, завладяна от нови усещания. „Обожавам те — каза му безмълвно. — Вземи от мен каквото искаш.“

Но дори когато се отдаваше на удоволствието, Мойра знаеше, че трябва да запомни този миг. Дори когато той я притисна към бюрото и проникна в нея, а тя лежеше с пола, високо вдигната на бедрата и усещаше как мастилницата я боде неприятно в рамото, знаеше, че не може да се сравнява с Дженифър Стърлинг. Красавиците като Дженифър винаги щяха да са върховната награда, каквато жени като нея не биха могли да бъдат. Но Мойра Паркър имаше едно предимство — тя бе способна да оцени какво има, за разлика от такива като Дженифър Стърлинг, на които всичко се поднасяше на тепсия. Освен това знаеше, че дори една кратка вечер може да е най-скъпоценното нещо на света и че ако това бе най-важното събитие в романтичния й живот, тя трябва да се постарае да го запомни добре. А после, когато всичко свърши, да може да го възкресява през безкрайните вечери, когато отново ще е сама.

 

 

Дженифър седеше в голямата дневна в предната част на къщата, когато той се прибра у дома. Беше облечена в малиново палто от туид и шапка, черната й дамска чанта от велур и ръкавиците в същия цвят бяха положени елегантно в скута й. Чу колата му да спира, видя неясните светлини отвън и се изправи. Разтвори съвсем леко завесата и го видя как седи на шофьорското място, оставяйки мислите си да текат в синхрон с гаснещия двигател.

Тя погледна зад себе си към куфарите и се отдръпна от прозореца.

Лорънс влезе и метна палтото си върху стола в коридора. Дженифър чу как ключовете му паднаха в купата, която държаха за тази цел на масата, и шум от нещо катурнато. Сватбената фотография? След миг вратата на дневната се отвори.

— Мисля, че трябва да си вървя.

Тя видя как очите му се преместиха върху куфара в краката й, същия, който бе използвала, когато бе напуснала болницата няколко седмици по-рано.

— Ти мислиш, че трябва да си вървиш.

Дженифър си пое дълбоко дъх. Изговори думите, които бе репетирала през последните два часа.

— Никой от нас не е особено щастлив. И двамата го знаем.

Лорънс мина край нея към шкафа с напитките и си наля три пръста уиски. Начинът, по който държеше гарафата, я накара да се зачуди колко е пил, след като тя се бе прибрала у дома. Той отнесе кристалната чаша до едно кресло и се отпусна тежко в него. Вдигна очи към нея, задържа ги за миг. Тя изпита желание да извърне глава.

— Така… — каза съпругът й. — Имаш ли нещо друго предвид? Нещо, което може да те направи по-щастлива? — Тонът му беше саркастичен, неприятен; пиенето бе отприщило нещо в него. Ала Дженифър не се боеше. Вече бе осъзнала, че бъдещето й не е с него.

— Ти знаеш, нали? — попита тя.

Той отпи от уискито, без да сваля очи от лицето й.

— Какво да знам, Дженифър?

Тя си пое дъх.

— Че обичам някой друг. И че той не е Реджи Карпентър. Никога не е бил. — Тя си играеше с дръжката на чантата, докато говореше. — Тази вечер го разбрах. Реджи беше грешка, отклонение в търсене на истината. Ти обаче през цялото време ми се сърдиш. Още откакто излязох от болницата. Защото знаеш, също както и аз, че някой друг ме обича и не се бои да ми го каже. Затова не желаеше да ти задавам много въпроси. Затова майка ми — и всички останали — толкова искаха да се върна към стария си живот. Ти не искаше да си спомня. Никога не си го искал.

След тези думи тя очакваше Лорънс да избухне. Вместо това съпругът й кимна и вдигна чашата си към нея.

— И така… този твой любовник по кое време ще е тук? — Той хвърли поглед към часовника си, после към куфарите й. — Предполагам, че ще дойде да те вземе.

— Той… — Тя преглътна. — Аз… не е точно така.

— Значи ще се срещнете някъде?

Лорънс беше много спокоен. Сякаш се забавляваше.

— Евентуално. Да.

— Евентуално — повтори той. — А защо не веднага?

— Аз… не знам къде е.

— Не знаеш къде е. — Съпругът й допи уискито си. Изправи се с мъка и си наля друго.

— Не мога да си спомня. Знаеш, че не мога. Но сега съм наясно защо тук — тя посочи с ръка към стаята — не се чувствам на мястото си. Не се чувствам на мястото си, защото обичам друг. Затова съжалявам много, но трябва да си вървя. Това е правилното решение. И за двама ни.

Той кимна.

— Може ли да попитам с какво този джентълмен — твоят любовник — ме превъзхожда?

Уличното осветление отвън започна да премига.

— Не знам — призна тя. — Просто знам, че го обичам. И че той ме обича.

— Знаеш, така ли? И какво още знаеш? Къде живее? Как си изкарва хляба? Как ще те издържа, с твоите екстравагантни вкусове? Ще ти купува ли нови дрехи? Ще имаш ли икономка? Бижута?

— Тези неща не ме интересуват.

— Преди те интересуваха.

— Сега съм различна. Просто знам, че той ме обича и че само това има значение. Можеш да ми се подиграваш колкото искаш, Лорънс, но нямаш представа…

Той скочи от мястото си и тя се сви.

— О, знам всичко за любовника ти, Джени! — изръмжа. Извади омачкан плик от джоба си и го размаха пред очите й. — Наистина ли искаш да знаеш какво ти се случи? Наистина ли искаш да знаеш къде е твоят любовник? — От устата му захвърчаха слюнки, погледът му стана убийствен.

Тя застина и дъхът й секна.

— Не за пръв път ме напускаш. О, не. Знам го, както знам и за него, защото намерих писмото му в чантата ти след катастрофата.

Тя видя познатия почерк върху плика и се вторачи в него, неспособна да откъсне очи.

— Това е от него. Моли да се срещнете. Иска да избяга с теб. Само двамата. Далеч от мен. Да започнете нов живот заедно. — Лорънс направи гримаса, изразяваща едновременно гняв и тъга. — Започна ли да си спомняш, скъпа? — Той пъхна плика в ръцете й и тя го пое с треперещи пръсти. Отвори го и зачете:

Моя прекрасна и единствена любов,

Не се отказвай от думите си. Стигнах до заключението, че единственият път пред нас е да вземем смело решение.

Аз ще приема назначението. Ще бъда на гара „Падингтън“, четвърти перон, в 7:15 в петък вечерта…

— Звучи ли ти познато, Джени?

— Да — прошепна тя. В главата й проблеснаха спомени. Тъмна коса. Омачкано ленено сако. Малък парк, пълен с мъже в сини униформи.

Бут.

— А спомняш ли си всичко?

— Да, започвам да си спомням… — Тя вече го виждаше. Сега бе много близо.

— Явно не всичко.

— Какво искаш да…

— Той е мъртъв, Джени. Умря в колата. Ти оцеля след катастрофата, а твоят рицар умря. Починал на място, според полицията. Така че никой няма да те чака никъде. На „Падингтън“ няма никого. Вече няма кого да си спомняш, скъпа!

Стаята се залюля пред очите й. Тя го чуваше да говори, но думите му нямаха смисъл, не й казваха нищо.

— Не е вярно! — произнесе разтреперано.

— О, боя се, че е! Бих могъл да намеря вестниците от тогава, ако наистина искаш доказателство. Ние… твоите родители и аз се постарахме да запазим името ти в тайна — по очевидни причини. Но за неговата смърт съобщиха.

— Не! — Тя го заблъска неистово в гърдите. — Не, не, не! — Не желаеше да чуе какво й казва.

— Починал е на място.

— Престани! Престани! — Тя се нахвърли върху него с див, неконтролируем писък. Чуваше гласа си сякаш от разстояние и едва съзнаваше, че юмруците й са върху лицето му, гърдите му. Силните му ръце я сграбчиха за китките и тя не можа да помръдне повече.

Лорънс остана неподвижен. Безчувствен.

Мъртъв.

Тя се свлече в креслото и накрая той я пусна. Дженифър се почувства така, сякаш се бе свила, а стаята се бе разширила и я бе погълнала. Моя прекрасна и единствена любов. Наведе глава и се взря в пода, а по носа и страните й се застичаха сълзи и закапаха по скъпия килим.

Мина много време, преди да погледне мъжа си. Очите му бяха притворени, сякаш сцената му бе твърде противна.

— Щом си знаел — промълви тя, — щом си виждал, че започвам да си спомням, защо… защо не си ми казал истината?

Той вече не изглеждаше сърдит. Седеше в креслото срещу нея и имаше съкрушен вид.

— Защото се надявах… когато разбрах, че не помниш нищо… че бихме могли да оставим всичко зад гърба си. Надявах се просто да продължим, сякаш нищо не се е случило.

Моя прекрасна и единствена любов.

Дженифър нямаше къде да отиде. Бут беше мъртъв. Бил е мъртъв през цялото време. Тя се почувства глупаво, сякаш си бе представила всичко в пристъп на наивен копнеж.

— Освен това — гласът на Лорънс наруши тишината, — не исках да изпитваш вина, като знаеш, че може би ти си причината този мъж да е мъртъв.

И тогава тя я усети. Остра болка, толкова силна, все едно някой я прониза с нож.

— Каквото и да мислиш за мен, Дженифър, аз вярвах, че е възможно да сме щастливи заедно.

Времето минаваше. След това тя не можеше да каже дали са били часове или минути. В един момент Лорънс се изправи. Наля още една чаша уиски й я изпи с такава лекота, сякаш бе вода. Остави внимателно чашата си върху сребърната табла.

— Какво ще правим сега? — попита тя глухо.

— Аз си лягам. Много съм уморен. — Той се обърна и се запъти към вратата. — Предлагам ти да направиш същото.

Известно време след като съпругът й си отиде, тя остана на мястото си. Чуваше го как се движи тежко по дъските на горния етаж, уморените му, несигурни стъпки, проскърцването на леглото, когато се настани в него. Беше в голямата спалня. Нейната спалня.

Тя отново прочете писмото. Четеше за бъдеще, което нямаше да е нейното. Любов, без която нямаше да може да живее. Четеше думите на мъжа, който я бе обичал повече, отколкото бе в състояние да изрази: мъж, за чиято смърт тя бе неволно отговорна. Накрая видя лицето му: оживено, изпълнено с надежда, сияещо от любов.

Дженифър Стърлинг се свлече на пода, сви се на кълбо, притискайки писмото към гърдите си, и тихичко зарида.