Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (15)

Четиринадесета глава

Съжалявам, но трябва да скъсаме. Не се измъчвай, вината не е твоя. Дейв каза, че би искал да опитаме. Моля те, не го приемай трагично, защото ще трябва да продължим да се виждаме.

В есемес от мъж до жена

Твоя хотел, по обед. Дж.

Антъни се взря в писмото от един-единствен ред.

— Доставено на ръка тази сутрин. — Черил, секретарката, застана пред него с молив между показалеца и средния пръст. Късата й, изумително руса коса беше толкова гъста, че той за миг се почуди дали не носи перука. — Мислех да ти телефонирам, но Дон каза, че ще се отбиеш.

— Благодаря. — Той сгъна внимателно бележката и я прибра в джоба си.

— Хубава е.

— Коя?

— Новата ти приятелка.

— Много смешно.

— Наистина. Но е твърде изискана за теб. — Тя се настани на ръба на бюрото му и се вторачи в него през невъзможно черните си мигли.

— Така е, твърде е изискана за мен. И не ми е приятелка.

— О, да, забравих! Ти си имаш една в Ню Йорк. А тази е омъжена, нали?

— Стара приятелка е.

— Да бе! Знам ги тия стари приятелки. Да не я грабнеш с теб в Африка?

— Не знаех, че отивам в Африка. — Той се облегна назад в стола си и преплете пръсти на тила. — А ти си пъхаш носа навсякъде!

— Това е вестник, в случай че не си забелязал. Такава ни е работата.

Антъни почти не беше спал — сетивата му бяха твърде чувствителни към всичко около него. В три часа се бе отказал да опитва и седна в бара на хотела пред чаша кафе, като прехвърляше разговора им и се мъчеше да осмисли казаното. В малките часове едва се бе преборил с желанието да вземе такси до площада и да застане пред къщата, просто заради удоволствието да знае, че тя е вътре, само на метри от него.

Аз идвах при теб.

Черил все още го наблюдаваше. Той почука с пръсти по бюрото.

— Да — каза. — Е, добре. Според мен всички си врем носа в чуждите връзки.

— Значи е връзка все пак. В офиса сме се хванали на бас.

— Черил…

— Какво пише в писмото? Къде ще се срещнете? На някое хубаво място? Тя ли плаща за всичко, като е такава паралийка?

— Мили боже!

— Хммм, явно няма опит в извънбрачните връзки. Кажи й да си свали халката следващия път, когато оставя любовна бележка.

Антъни въздъхна.

— Ти, млада госпожице, си губиш времето като секретарка.

Тя снижи гласа си до шепот.

— Ако ми кажеш името й, ще поделя печалбата си с теб. Сумичката си я бива.

— Изпратете ме в Африка, за бога! Отрядът за разпити на конгоанската армия е нищо в сравнение с теб!

Тя се засмя гърлено и се върна при пишещата си машина.

Антъни разгъна бележката. Само при вида на този наклонен почерк той се върна обратно във Франция към бележките, пъхани под вратата му в идиличната седмица преди цяла вечност. Дълбоко в себе си той бе знаел, че тя ще се свърже с него. Подскочи, когато осъзна, че Дон е влязъл в стаята.

— Тони, главният иска да говори с теб.

— Сега?

— Не, след три седмици! Сега, разбира се! Иска да си поговорите за бъдещето ти. И не, няма да минеш под сатъра — за жалост. Май се опитва да реши дали да те изпрати в Африка. — Дон го мушна в рамото. — Ало! Да нямаш тапи в ушите? Много си отнесен.

Антъни почти не го слушаше. Вече беше единайсет и четвърт. Главният не бе от хората, които обичат да пришпорват нещата, и беше напълно възможно да го задържи цял час. Той се обърна към Черил, когато стана:

— Русокоске, направи ми една услуга. Позвъни в моя хотел. Кажи им, че имам среща с госпожа Дженифър Стърлинг в дванайсет и помоли някой да й предаде, че ще закъснея, но да не си тръгва.

Черил бе самото задоволство.

— Дженифър Стърлинг?

— Казах ти, че е стара приятелка.

Дон беше с вчерашната си риза. Вечно носеше вчерашните си ризи. Освен това вечно клатеше глава.

— Исусе! Пак ли тази Стърлинг? Не ти ли омръзна да се забъркваш в каши?

— Тя е просто стара приятелка!

— А аз съм Туиги^[1]! Хайде, стига! Ела да обясниш на Големия бял вожд защо искаш да се жертваш за бунтовниците в Конго.

 

 

Видя с облекчение, че Дженифър все още е там. Изминал бе повече от половин час от определеното време за срещата. Тя седеше на малка маса в екстравагантното фоайе, чиито гипсови орнаменти наподобяваха глазурата на натруфена коледна торта. Повечето от масите бяха заети от възрастни вдовици, обсъждащи приглушено покварата в модерния свят.

— Поръчах чай — каза тя, когато Антъни седна срещу нея и се извини за пети път. — Надявам се, че не възразяваш.

Косата й беше разпусната. Носеше черен пуловер и елегантен бежов панталон. Бе по-слаба отпреди. Той предположи, че сега модата е такава.

Помъчи се да успокои дишането си. Представял си беше този момент хиляди пъти, как я грабва в обятията си, страстната им повторна среща. Сега се чувстваше някак неловко заради нейното самообладание и официалната обстановка.

Появи се една сервитьорка — буташе количка, от която Дженифър взе чайник, каничка с мляко, няколко идеално нарязани сандвича с бял хляб, чашки и чинийки. Той осъзна, че е в състояние да изяде четири наведнъж.

— Благодаря.

— Ти… не използваш захар? — Тя се намръщи, сякаш се мъчеше да си припомни.

— Не.

Отпиха от чая си. Антъни на няколко пъти отвори уста да заговори, но от нея не излезе нищо. Продължи да поглежда към Дженифър крадешком, отбелязвайки познати детайли. Формата на ноктите й. Китките. Начинът, по който от време на време изпъваше гръб, сякаш някакъв вътрешен глас я съветваше да седи изправена.

— Вчера преживях истински шок — каза тя накрая и остави чашката в чинийката. — Трябва да ти се извиня. Сигурно си помислил, че се държа много странно.

— Напълно разбираемо е. Не виждаш всеки ден как някой възкръсва от мъртвите.

Лека усмивка.

— Така е.

Очите им се срещнаха и се отместиха. Тя си наля още чай.

— Къде живееш сега?

— В Ню Йорк.

— През цялото време?

— Нямах особена причина да се връщам.

Поредната неловка пауза, която тя прекъсна:

— Изглеждаш добре. Много добре.

Беше права. Невъзможно бе да живееш в сърцето на Манхатън и да останеш мърляч. Тази година той се бе върнал в Англия с цял гардероб хубави костюми и с нови навици: редовно бръснене, лъснати обувки, пълно въздържание от алкохол.

— А ти изглеждаш прекрасно, Дженифър.

— Благодаря. За дълго ли си в Англия?

— Вероятно не. Може отново да замина в чужбина. — Антъни наблюдаваше лицето й, за да види какъв ефект може да има тази новина върху нея. Но Дженифър само се пресегна за млякото. — Не — отвърна той и направи възпиращ жест. — Не, благодаря.

Ръката й замръзна във въздуха, сякаш тя бе разочарована, че не си спомня.

— Какво смятат да ти възложат от вестника? — Постави един сандвич пред него.

— Настояват да остана тук, а аз искам да се върна в Африка. В Конго може да стане напечено.

— Не е ли много опасно?

— И какво от това?

— Значи искаш да си в епицентъра на събитията.

— Да. Тези новини трябва да се отразят. Освен това изпитвам ужас от работа на бюро. Последните няколко години бяха… — Той се опита да измисли израз, който да е неутрален. Тези години в Ню Йорк ме крепяха да не полудея. Помогнаха ми да съществувам без теб. Иначе сигурно щях да се хвърля в някое минирано поле в чужбина… — … полезни — изрече накрая. — В смисъл че шефът ме е видял в различна светлина. Но сега ме сърби да се върна към онова, в което ме бива най-много.

— И няма по-безопасни места, където да задоволиш тази нужда?

— Приличам ли на човек, който умира да върши канцеларска работа?

Тя се усмихна леко.

— А синът ти?

— Рядко го виждам. Майка му предпочита да стоя настрана. — Той отпи от чая си. — Назначението в Конго няма да промени особено нещата, при положение че общуваме само чрез писма.

— Сигурно ти е трудно.

— Да. Така е.

В ъгъла засвири струнен квартет. Дженифър се извърна за миг и това му позволи да я разгледа по-спокойно — профила й, леката извивка на горната устна. Сърцето му се сви и той изпита болезнената увереност, че никога няма да обича друга жена, както обичаше Дженифър Стърлинг. Четирите години не го бяха освободили, нямаше да го направят и още десет. Когато отново се обърна към него, той осъзна, че не може да говори — иначе щеше да й разкрие всичко, да излее мъката си докрай като някой, който е смъртоносно ранен.

— Хареса ли ти в Ню Йорк? — попита тя.

— Беше по-добре, отколкото да остана тук.

— Къде живееше?

— В Манхатън. Познаваш ли Ню Йорк?

— Не достатъчно, за да знам точно за какво говориш — призна тя. — А… ожени ли се пак?

— Не.

— Имаш ли приятелка?

— Излизам с една жена.

— Американка?

— Да.

— Тя омъжена ли е?

— Не. Странно, но факт.

Изражението й не трепна.

— Сериозно ли е?

— Не съм решил още.

Тя се усмихна леко.

— Не си се променил.

— Нито пък ти.

— Напротив — възрази тя тихо.

Прииска му се да я докосне. Прииска му се да помете всичко от проклетата маса, да се пресегне и да я прегърне. Внезапно усети как в него се надига гняв, почувства се ограничен от това абсурдно място, от неговата официалност. Дженифър се бе държала странно предишната вечер, но поне спонтанните й емоции бяха искрени.

— А ти? Добре ли живееш? — попита той, когато разбра, че тя няма да заговори.

Дженифър отпи от чая си. Изглеждаше някак отнесена.

— Добре ли живея? — Тя се замисли. — И добре, и зле. Едва ли съм по-различна от останалите.

— И все така почиваш на Ривиерата?

— Не и ако мога да избирам.

Той искаше да попита: Заради мен ли? Тя явно нямаше да му каже нищо сама. Къде се бе дянало остроумието й? Страстта й? Онзи пламък, който гореше в нея и заплашваше да изригне, било като неочакван смях или в буря от целувки? Сега изглеждаше напълно овладяна, погребана под лъскавата външност.

В ъгъла струнният квартет направи пауза. Антъни се изпълни с отчаяние.

— Дженифър, защо ме покани тук?

Осъзна, че тя изглежда уморена, но също и трескава, върху скулите й бяха избили нездрави червени петна.

— Съжалявам — продължи той, — но не искам сандвич. Не искам да седя в това място и да слушам класическа музика. Ако съм заслужил нещо, докато бях като мъртъв през последните четири години, то е правото да не се наливам с чай и да търпя любезни разговори.

— Аз… просто исках да те видя.

— Знаеш ли, когато те видях снощи на приема, все още ти бях сърдит. През цялото това време смятах, че си избрала него — или по-скоро живота, който ти предлага — пред мен. Репетирах наум какво да ти кажа, ругаех те, че не отговори на последните ми писма.

— Моля те, недей. — Тя протегна ръка и го прекъсна.

— А после те виждам и ти ми казваш, че си се опитала да дойдеш с мен. И аз трябва да преосмисля всичко, в което съм вярвал през последните четири години — всичко, което смятах за истина.

— Нека не говорим за това, Антъни — какво е могло да бъде… — Тя постави ръцете си на масата, сякаш се канеше да раздава карти. — Аз… просто не мога.

Седяха един срещу друг — безупречно облечената жена и напрегнатият мъж. Хрумна му мрачната и изпълнена с черен хумор мисъл, че в очите на околните сигурно изглеждат достатъчно отчаяни, за да се оженят.

— Кажи ми нещо — настоя той. — Защо живееш с човек, който явно не може да те направи щастлива?

Тя вдигна очи към неговите.

— Сигурно защото бях нелоялна към него.

— А мислиш ли, че той е лоялен към теб?

Тя издържа погледа му и премести очи към часовника си.

— Трябва да вървя.

Антъни трепна.

— Съжалявам. Няма да говоря повече за това. Просто исках да знам…

— Причината не е в теб. Наистина. Очакват ме на друго място.

Той се почувства неловко.

— Разбира се. Съжалявам. Аз съм този, който закъсня. Извинявай, че ти загубих времето. — Не можеше да скрие разочарованието в гласа си. Прокле шефа си, че му бе отнел скъпоценен половин час, прокле себе си, че се е надявал напразно… и излишно е отворил стара рана.

Тя стана да си върви и един сервитьор се появи да й помогне с палтото. Винаги имаше някой, който да й помага, помисли си Антъни разсеяно. Просто беше такава жена. Той бе като залепен за масата.

Може би беше разчел погрешно посланието й? Може би беше преувеличил силата на чувствата им през краткото време, докато бяха заедно? Мисълта за това го натъжи. Жалко би било, ако споменът за нещо прекрасно бъде заменен от друго — необяснимо и разочароващо.

Сервитьорът държеше палтото й за раменете. Тя пъхна ръце в ръкавите, една подир друга, с наведена глава.

— Това ли е всичко?

— Съжалявам, Антъни. Наистина трябва да вървя.

Той се изправи.

— И няма да говорим за нищо? След всичко, което се случи? Изобщо ли не мислеше за мен, Дженифър?

Понечи да каже още нещо, но нея вече я нямаше.

 

 

Дженифър наплиска зачервените си очи със студена вода за петнайсети път. Огледалото в банята показваше отражението на жена, смазана от живота. Жена, която бе толкова далеч от онази тай-тай преди пет години, че все едно бяха от различен биологичен вид. Пръстите й проследиха сенките под очите, новите бръчки от напрежение върху челото и се запита какво ли бе видял Антъни, докато я гледаше.

Той ще те смачка, ще унищожа същността ти.

Дженифър отвори шкафчето с лекарствата и се взря в спретнатата редичка от кафяви шишенца. Не можеше да му каже, че заради вълнението си от предстоящата среща с него бе взела двойна доза валиум. Не можеше да му каже, че го чуваше като през мъгла и бе толкова отнесена, че едва държеше чайника. Не можеше да му каже, че близостта му и това, че си спомняше всяка линия върху ръцете му и вдишваше уханието на одеколона му, я бяха парализирали.

Дженифър завъртя кранчето за топлата вода и тя се застича към отвора на мивката, разплиска се по порцелана и остави тъмни петна върху светлия й панталон. Тя взе валиума от горния рафт и отвинти капачето.

Ти си силната, ти си човекът, който може да живее с тази любов и да се примири с факта, че тя никога няма да ни е позволена.

„Не съм издръжлива колкото си мислиш, Бут.“

Тя чу гласа на госпожа Кордоза долу и заключи вратата на банята. Опря ръце върху ръба на мивката. Мога ли да го направя?

Вдигна шишенцето и изсипа съдържанието му в отвора на мивката, като гледаше как водата отнася малките бели таблетки. Развинти следващото и бегло провери съдържанието му. Нейните малки помощници. „Всички го правят — бе отбелязала нехайно Ивон първия път, когато Дженифър установи, че не може да спре да плаче. — Лекарите ги раздават с охота. Те ще притъпят чувствата ти.“ Вече са толкова притъпени, че не е останало нищо, помисли си тя и посегна към следващото шишенце.

Накрая изпразни всичките и рафтът се изчисти. Тя се погледна в огледалото, докато последните хапчета изчезваха с гъргорещ звук в мивката.

 

 

В Станливил положението беше сериозно. От Международния отдел на „Нейшън“ пристигна бележка, която информираше Антъни, че конгоанските бунтовници са задържали още бели заложници в хотел „Виктория“, за да си отмъстят на правителствените войски и белите им наемници. „Стягай багажа. Историята е вълнуваща — пишеше в бележката. — Шефът иска да отидеш ти. И каза да внимаваш да не те убият или пленят.“

За пръв път Антъни не се втурна към офиса да провери какви са последните новини. Не телефонира на контактите си в Обединените нации и армията. Остана да лежи в хотелското легло и да мисли за жена, която го бе обичала достатъчно, за да напусне съпруга си, а после, цели четири години, бе изчезнала от полезрението му.

Стресна се от почукване на вратата. Камериерката май чистеше на всеки половин час. Имаше неприятния маниер да си свирука, докато работи, и той се дразнеше от присъствието й.

— Елате по-късно — извика и се обърна на една страна.

Дали единствено шокът, че го вижда жив, я бе накарал буквално да се разтрепери пред очите му? Дали днес не бе осъзнала, че някогашните й чувства към него са изчезнали? Дали просто не бе дошла да го види, както се вижда стар приятел? Маниерите й както винаги бяха безупречни.

Ново, колебливо почукване. Беше дори по-дразнещо, отколкото ако момичето просто отвореше вратата и влезеше. Тогава поне би могъл да й кресне. Стана и отиде до вратата.

— Нали ви помолих да…

Пред него стоеше Дженифър, с пристегнат на талията колан и блеснали очи.

— Всеки ден — каза тя.

— Какво?

— Всеки месец. Всеки ден. Всеки час. — Тя замълча, после добави: — Да, всеки час. В продължение на четири години.

Коридорът край тях беше тих.

— Мислех, че си мъртъв, Антъни. Скърбях за теб. Скърбях за живота, който се надявах, че мога да имам с теб. Четях и препрочитах писмата ти, докато се разпаднаха. Мислех, че съм отговорна за твоята смърт, и се мразех толкова силно, че едва преживявах дните. Ако не беше…

Дженифър замълча.

— И после, на някакъв прием, на който дори не ми се ходеше, те видях. Теб. А ти ме питаш защо искам да те видя. — Тя си пое дълбоко дъх, сякаш да се успокои.

В другия край на коридора се чуха стъпки. Антъни протегна ръка.

— Влез вътре — покани я.

— Не можех да седя у дома. Трябваше да кажа нещо, преди отново да си отидеш. Трябваше!

Антъни отстъпи навътре и тя влезе в голяма стая с двойно легло, чиито щедри размери свидетелстваха за по-високото му положение във вестника. Антъни се радваше, че поне веднъж я бе оставил подредена. От облегалката на стола висеше изпрана риза, обувките му бяха до стената. През отворения прозорец долиташе уличният шум и той побърза да го затвори. Дженифър остави дамската си чанта на стола и метна палтото на облегалката.

— Това е стъпало по-нагоре — каза той неловко. — Първия път, когато се върнах, ме настаниха в хостел на Бейзуотър Роуд. Искаш ли да пийнеш нещо? — Чувстваше се странно срамежлив, докато тя се настаняваше до малката масичка. — Да поръчам ли нещо? Кафе например? — продължи той.

Господи, как копнееше да я вземе в обятията си!

— Не съм спала — призна тя и потърка уморено лицето си. — Не можех да разсъждавам нормално, когато те видях. Опитвах се да си обясня нещата. Но ми е трудно.

— Онзи следобед, преди четири години, беше ли в колата на Фелипе?

— Фелипе? — Тя го погледна неразбиращо.

— Моят приятел от „При Алберто“. Загинал е в автомобилна катастрофа по същото време, когато аз заминах за Щатите. Тази сутрин прегледах изрезките от вестници. Пише, че с него е пътувала жена, но не се съобщава името й. Само така мога да си го обясня.

— Не знам. Както ти казах вчера, все още има неща, които ми се губят. Ако не бях намерила писмата ти, сигурно и теб нямаше да си спомня. Можеше никога да не разбера, че…

— Но кой ти каза, че съм мъртъв?

— Лорънс. Не ме гледай така. Той не е жесток. Мисля, че наистина го е вярвал. — Тя замълча за миг. — Знаеше, че е имало… някакъв мъж. Прочел е последното ти писмо. След катастрофата сигурно е събрал две и две и…

— Последното ми писмо?

— Онова, с което ме молиш да се срещнем на гарата. Аз го носех с мен, когато колата катастрофира.

— Не разбирам… това не беше последното ми писмо…

— О, нека не… — прекъсна го тя. — Моля те… Твърде мъчително е…

— Какво тогава?

Тя го гледаше напрегнато.

— Дженифър, аз…

Тя пристъпи толкова близо до него, че дори в неясната светлина можеше да види миниатюрните й лунички, миглите й, всяка от които бе достатъчно остра да прониже мъжко сърце. Беше тук с него и все пак изглеждаше разсеяна, сякаш бе взела някакво решение.

— Бут — попита тихо, — сърдиш ли ми се? Все още?

Бут.

Той преглътна.

— Как бих могъл?

Ръцете на Дженифър проследиха очертанията на лицето му: връхчетата на пръстите й бяха толкова нежни, че едва го докосваха.

— Правили ли сме го?

Той я погледна въпросително.

— Преди? — Тя примигна. — Не си спомням. Знам само каквото пише в писмата ти…

— Да. — Гласът му пресекна. — Да, направихме го. — Почувства хладните й пръсти върху кожата си и си припомни уханието й.

— Антъни — промърмори Дженифър и в начина, по който произнесе името му, толкова мило и непоносимо нежно, пролича цялата й любов и усещането за загуба, които изпитваше и той.

Тялото й се отпусна върху неговото, той чу въздишката, която мина през нея, а после усети дъха й върху устните си. Край тях въздухът сякаш застина. Устните й бяха върху неговите и в гърдите му нещо се скъса. Чу я да простенва и осъзна с ужас, че очите му са пълни със сълзи.

— Съжалявам — прошепна смутено. — Съжалявам. Не знам… защо…

— Аз знам — успокои го тя. — Аз знам. — Обви ръце около врата му, зацелува сълзите, които се стичаха по бузите му, зашепна му нежно. Двамата се притискаха един към друг, очаровани, отчаяни, неспособни да повярват в обрата на събитията. Времето изчезна, целувките станаха по-настойчиви, сълзите пресъхнаха. Той издърпа пуловера й през главата и я остави да разкопчае копчетата на ризата му. Изхлузи я с радостна въздишка, кожата му докосна нейната и двамата се озоваха в леглото, увити един около друг, с пламнали тела, непохватни поради силното желание.

Той я целуна и осъзна, че се опитва да й покаже дълбочината на онова, което чувства. А когато се загуби в нея и усети косата й да гали лицето му, гърдите му, когато устните й докоснаха кожата му, разбра, че има хора, които се допълват като късчета от мозайка.

Под него тя беше жива; караше го и той да се чувства жив. Антъни целуна белега, който се простираше до рамото й, без да обръща внимание на притесненото й потрепване, преди да е осъзнал какво всъщност й казва: че за него този белег е красив, защото му говори, че тя го е обичала. Говори му, че е искала да бъде с него. Целуна го, защото в нея нямаше част, която да не харесва, нямаше част, която да не обожава.

Гледаше как желанието се надига в любимата му, сякаш бе дар, споделен между двамата, видя безкрайното разнообразие от изражения, които преминаваха през лицето й, видя я със свалена защита, в някаква лична борба, а когато Дженифър отвори очи, се почувства благословен.

Когато го заля насладата, отново заплака, защото част от него винаги бе знаела, макар той да не искаше да повярва, че трябва да има нещо, което те кара да се чувстваш по този начин. А това, че получи взаимност, бе повече, отколкото се бе надявал.

— Познавам те — промълви тя, кожата й лепнеше върху неговата, сълзите й мокреха врата му. — Познавам те.

За миг той бе неспособен да говори и се загледа в тавана, усещайки хладния въздух край тях, влажните й крайници, притиснати към неговите.

— О, Джени! — прошепна. — Благодаря ти, Господи!

Когато дишането й се успокои, тя се повдигна на лакът и го погледна. Нещо в нея се беше променило: чертите й се бяха изгладили, напрежението около очите й бе изчезнало. Той я взе в обятията си и я придърпа към себе си толкова плътно, че телата им сякаш се сляха. Антъни почувства как се възбужда отново и тя се усмихна.

— Искам да кажа нещо — промълви той, — но нищо не е достатъчно… прекрасно!

Усмивката й беше великолепна: широка, любяща, изпълнена с щастлива изненада.

— Не съм се чувствала така през целия си живот — призна тя.

Двамата се спогледаха.

— Или съм?

Антъни кимна. Тя се загледа в пространството.

— Е, в такъв случай… благодаря ти.

Той се засмя, а тя се отпусна върху рамото му и също прихна. Четирите години сякаш се бяха стопили. Той видя ясно как ще протече животът му. Ще остане в Лондон. Ще скъса с Ева, приятелката си в Ню Йорк. Тя бе мило момиче, весела и приятна, но сега той знаеше, че всяка друга жена, с която бе имал връзка в последните четири години, бе бледа имитация на жената до него. Дженифър ще напусне съпруга си. Той ще се грижи за нея. Двамата няма да пропуснат отново шанса си. Антъни изведнъж си я представи със своя син, тримата на семеен излет, и бъдещето засия с неочаквани обещания.

Потокът на мислите му бе прекъснат от целувките й, с които тя обсипваше нежно и съсредоточено гърдите, рамото и шията му.

— Знаеш ли — промълви той, като я претърколи така, че краката й се преплетоха с неговите, а устните й бяха само на сантиметри от неговите, — трябва да го направим отново. Просто за да сме сигурни, че си спомняш.

Дженифър не каза нищо, само притвори очи.

Този път го направи бавно. Говореше на тялото й като на своето собствено. Произнесе името й милион пъти, наслаждавайки се на възможността да го казва отново и отново. Шепнешком й признаваше всичко, което бе изпитвал към нея.

Когато тя му каза, че го обича, направи го така, че той затаи дъх. Светът около тях забави ход и ги обгърна и накрая останаха само двамата, плетеница от чаршафи и крайници, къси и леки простенвания.

— Невероятна си… — Той видя как очите й се отварят със срамежливо признание за преживяната наслада. — Бих го правил хиляди пъти само заради удоволствието да гледам лицето ти.

Антъни не беше сигурен колко време бяха в леглото заедно — сякаш всеки искаше да погълне другия през кожата си. Чуваше уличните звуци, трополене на стъпки по коридора от време на време, далечни гласове. Чувстваше диханието й върху гърдите си. Целуна я по темето, прекара пръсти през оплетената й коса. Изпълваше го съвършен покой, проникнал бе дори в костите му. У дома съм, каза си той. Най-сетне.

Тя се размърда в ръцете му.

— Хайде да си поръчаме нещо за пиене — предложи той и я целуна по ключицата, по брадичката, под ухото. — Да го отпразнуваме. Чай за мен, шампанско за теб. Какво ще кажеш?

И тогава я видя, нежеланата сянка, мислите й, поемащи някъде извън стаята.

— О! — възкликна тя. — Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— Четири и двайсет. Защо?

— О, не! Трябва да съм долу в четири и половина. — Тя вече бе скочила от леглото и се навеждаше да вдигне дрехите си.

— По-полека. И защо трябва да си долу?

— Госпожа Кордоза.

— Кой?

— Имам среща с икономката си. Ще ходим на пазар.

— Защо не закъснееш? Толкова ли е важен пазарът? Дженифър, трябва да поговорим — да решим какво ще правим оттук нататък. Трябва да кажа на шефа си, че няма да замина за Конго.

Тя навличаше припряно дрехите си, сякаш нищо друго нямаше значение, освен скоростта, сутиенът, панталонът, пуловерът.

— Дженифър? — Той стана от леглото, облече панталона си и затегна колана. — Не можеш да си тръгнеш просто така.

Тя беше с гръб към него.

— Знаеш, че трябва да поговорим, не можем да оставим нещата така.

— Няма за какво да говорим. — Тя отвори дамската си чанта, извади четка и атакува косата си с къси, яростни движения.

— Не разбирам.

Когато Дженифър се обърна към него, лицето й бе празно, сякаш някой бе дръпнал завесата пред него.

— Антъни, съжалявам, но ние… не можем да се срещаме повече.

— Какво?

Тя извади кутия с гримове и се зае да бърше размазаната си очна линия.

— Не можеш да говориш така след онова, което направихме току-що! Не можеш просто да ми обръщаш гръб! Какво става, по дяволите?

Дженифър беше невъзмутима.

— Ти ще се оправиш. Винаги се оправяш. Виж, аз… аз трябва да вървя. Много съжалявам.

Тя грабна чантата и палтото си. Зад нея вратата се затвори с решително хлопване.

Антъни се хвърли към нея и я отвори рязко.

— Не го прави, Дженифър! Не ми причинявай това отново! — Гласът му проехтя по празния коридор. — Това не е игра, за бога! Няма да те чакам още четири години!

Известно време не помръдваше, скован от шока; накрая, като проклинаше, се втурна обратно в стаята и нахлузи ризата и обувките си.

Грабна сакото и изтича в коридора, сърцето му биеше до пръсване. Втурна се към фоайето по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Видя, че вратата на асансьора се отваря, и ето я нея, токчетата й почукваха бързо по мраморния под, видът й беше спокоен, възстановен. Той се канеше да й извика, когато чу детски глас:

— Мамо!

Дженифър коленичи и протегна ръце. Към нея вървеше жена на средна възраст, а детето се бе изтръгнало от нея. Момиченцето се хвърли в обятията на Дженифър и бе вдигнато нагоре, а гласчето й отекна радостно в просторното фоайе:

— Ще отидем ли в „Хамлис“? Госпожа Кордоза обеща!

— Да, миличка. Точно там отиваме. Само трябва да уредя нещо на рецепцията.

Тя пусна детето и го улови за ръката. Може би втораченият му поглед я накара да се обърне, докато вървеше към рецепцията.

Размени няколко думи със служителката и след миг вече я нямаше, излезе през остъклените врати в следобедната светлина с малкото момиченце, което бъбреше до нея.

Гледката потъна в съзнанието на Антъни като в подвижни пясъци. Той я изчака да изчезне, а после, като човек, който се буди от сън, навлече сакото си.

Тъкмо се канеше да излезе, когато портиерът забърза към него.

— Господин Бут? Дамата ме помоли да ви дам това. — В ръката му бе пъхната бележка.

Той разгъна малкото късче хартия.

Прости ми. Просто трябваше да знам.