Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (22)

Двадесет и първа глава

Мразя те и макар да знам, че още ме обичаш, аз не те обичам и не ме е грижа какво говорят глупавите ти приятели… Никога няма да те обикна отново. Мразя те. Мразя те повече от всеки друг в този проклет свят.

Из електронно писмо от жена до мъж

Цяла вечер не спря да вали, тъмни сиви облаци се плъзгаха над неясните очертания на града, преди да бъдат погълнати от нощта. Неумолимият порой задържаше хората по домовете им, обгръщайки улицата като плащ, тъй че отвън се чуваше единствено случайното изсвистяване на гуми върху мокър асфалт или гъргоренето на препълнени канавки, или забързаните стъпки на някого, който се опитва да се прибере у дома.

В телефонния секретар нямаше съобщения, мобилният телефон не сигнализираше за получени есемеси. Имейлите й бяха служебни, реклами за „Виагра“, имаше и един от майка й, описващ подробно възстановяването на кучето след смяната на ставата. Ели седеше по турски на дивана, отпиваше от третата си чаша с червено вино и препрочиташе писмата, които бе фотокопирала, преди да ги върне. Изминали бяха четири часа, откакто бе напуснала апартамента на Дженифър Стърлинг, но съзнанието й все още бе заето с разговора им. Виждаше непознатия Бут — безразсъдно смел и с разбито сърце — в Конго по времето, когато бяха избивали европейците. „Прочетох съобщенията за убийствата, цял хотел жертви в Станливил — беше казала Дженифър, — и плаках от страх.“ Ели си я представи как отива в пощата седмица подир седмица, в напразно очакване на писмо, което така и не пристига. Върху ръкава й капна сълза и тя подсмръкна, докато я бършеше.

Тяхната любов е била нещо сериозно. Той е бил мъж, който се е разкривал пред любимата жена; опитвал се е да я разбере и защити, дори от самата нея. Когато е разбрал, че не може да я има, е отишъл на другия край на света и най-вероятно е загинал. А тя бе скърбяла за него в продължение на четирийсет години. Какво имаше Ели? Страхотен секс, може би, на всеки десет дни, и уклончиви имейли. Тя бе на трийсет и две години, кариерата й отиваше по дяволите, приятелите й знаеха, че е емоционално нестабилна, и всеки ден й ставаше все по-трудно да се убеждава, че тъкмо това е животът, който би избрала.

Беше девет и четвърт. Ели знаеше, че не бива да пие повече, но изпитваше гняв, тъга и отчаяние. Наля си нова чаша, разплака се и препрочете последното писмо. Също като Дженифър и тя вече знаеше думите наизуст. Отекваха силно в душата й.

Да съм без теб — на хиляди километри от теб — това изобщо не е облекчение. Фактът, че вече не се измъчвам от твоята близост и не се изправям пред ежедневни доказателства, че съм неспособен да имам единственото, което истински желая, не ми донесе облекчение. Той само влоши нещата. Бъдещето ми прилича на безрадостен пуст път.

Тя самата бе почти влюбена в този мъж. Представи си Джон, чу го да казва тези думи, алкохолът размаза образа му. Как някой успява да се отърси от ежедневието и да извърши нещо героично? Сигурно трябва да си достатъчно смел и да обичаш. Ели внезапно се изпълни с кураж и извади мобилния телефон от чантата си. Отвори го и изпрати есемес, пръстите й се плъзгаха непохватно по клавишите.

Моля те, обади се. Поне веднъж. Искам да чуя гласа ти. X

Натисна „изпрати“ и вече бе наясно каква колосална грешка прави. Той щеше да е бесен. Или нямаше да отговори. Тя не можеше да прецени кое е по-лошо. Подпря главата си с ръце и заплака за непознатия Бут, за Дженифър, за пропуснатите шансове и похабения им живот. Заплака за себе си, защото никой нямаше да я обича, както той бе обичал Дженифър, и защото подозираше, че разваля нещо, което е било сравнително добър, макар и обикновен живот. Заплака, защото бе пияна и бе сама в апартамента си и защото в това да живееш сам нямаше много предимства, освен че можеш да се наплачеш на воля.

Стресна се, когато чу звънеца на входната врата, вдигна глава и остана неподвижна, докато той не проехтя отново. За кратък, безумен миг се зачуди дали не е Джон, пристигнал в отговор на есемеса й. Внезапно почувства прилив на енергия, взе да търка нервно червените петна по лицето си и вдигна слушалката на домофона.

— Да?

— Я да видим, като си такава умница, как ще напишеш „неканен посетител“?

Тя примигна.

— Рори.

— Не, не се пише така.

Ели прехапа устни и се облегна на стената. Настъпи кратко мълчание.

— Заета ли си? Просто минавах. — Гласът му звучеше весело, приповдигнато. — Е, добре де, признавам… Дойдох специално с метрото.

— Качи се. — Тя остави слушалката и напръска лицето си със студена вода, като се опитваше да се отърси от разочарованието, че не е Джон.

Чу го как взема стълбите по две наведнъж, а после побутва вратата, която тя бе оставила открехната.

— Дойдох да те измъкна да пийнем нещо. О! — Той видя празната бутилка от вино и задържа за миг поглед върху лицето й. — Ясно. Закъснял съм.

Тя успя да се усмихне неубедително.

— Тази вечер не е особено подходяща.

— О, разбирам.

— Благодаря за поканата. — Той носеше сив шал. Приличаше на кашмирен. Тя никога не бе притежавала кашмирен пуловер. Как така бе станала на трийсет и две и никога не бе имала кашмирен пуловер? — В момента не ставам за компания.

Рори отново погледна бутилката с вино и разви шала си.

— Не си спомням това да ме е спирало някога. Какво ще кажеш да сложа чайника?

 

 

Той направи чай, суетеше се, докато намери пликчета с чай, мляко и лъжички в малката й кухничка. Тя си помисли за Джон, който едва предната седмица бе вършил същото, и очите й се наляха със сълзи. Накрая Рори седна и постави чашата пред нея, а докато тя отпиваше, й заговори необичайно словоохотливо за своя ден, за приятеля, с когото се бе видял преди малко на питие, как той му предложил по-кратък маршрут през Патагония. Приятелят — познавали се от малки — бил нещо като пътешественик състезател.

— Знаеш какво имам предвид. Ти му казваш, че отиваш в Перу. Той ти казва: „О, забрави за маршрута до Мачу Пикчу, аз прекарах три нощи с пигмеите в джунглата на Атаканта. Хранеха ме със своите роднини, когато ни свърши маймунското месо“.

— Страхотно. — Тя се сгуши на дивана, стиснала чашата с две ръце.

— Обичам го тоя тип, но не знам дали ще мога да го изтърпя шест месеца.

— Толкова ли дълго ще пътешестваш?

— Надявам се.

Тя почувства нов прилив на тъга. Разбира се, Рори не беше Джон, но все пак бе хубаво да има мъж, който от време на време да я кани да пийнат нещо навън.

— Хайде, кажи ми какво става — подкани я той.

— О… просто имах особен ден.

— Днес е събота. Мислех, че момичета като теб излизат да обядват с приятелки или пазаруват обувки.

— Този модел не е универсално приложим. Отидох да се видя с Дженифър Стърлинг.

— Коя?

— Дамата с писмата.

Ели видя, че той се изненада. Наведе се напред.

— Ооо! Значи ти се е обадила? Какво стана?

Внезапно тя заплака отново, от очите й рукнаха сълзи.

— Съжалявам — промърмори и посегна за кърпички. — Съжалявам. Не знам защо се държа така абсурдно.

Почувства дланта му на рамото си. Рори миришеше на кръчмата, откъдето идваше, на дезодорант и чиста коса.

— Ей — прошепна нежно, — ей… ти не си такава.

„А ти откъде знаеш — помисли си тя. — Никой не знае каква съм. Дори аз самата не съм сигурна, че знам.“

— Дженифър ми разказа всичко. Цялата любовна история. О, Рори, направо да ти се скъса сърцето! Толкова са се обичали, а постоянно са се разминавали, и накрая той е умрял в Африка и тя повече не го е видяла. — Сега Ели плачеше толкова силно, че думите й едва се разбираха.

Рори я бе прегърнал и бе навел глава, за да улови думите.

— И разговорът с една възрастна дама те е натъжил толкова? Нещастна любов отпреди четирийсет години?

— Трябваше да си там. Трябваше да чуеш какво казва. — Тя му разправи малко от историята и избърса очите си. — Толкова е красива, елегантна и тъжна…

— И ти си красива, елегантна и тъжна. Е, добре де, може би не толкова елегантна.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Никога не съм си представял, че ти… Не ме разбирай погрешно, Ели, но ти ме изненадваш. Не съм си помислял, че тези писма може да те трогнат толкова.

— Не са само писмата. — Тя подсмръкна.

Рори чакаше. Сега се бе облегнал на дивана, но ръката му все още бе върху врата й. Тя осъзна, че не иска да я махне.

— Е?… — Гласът му бе нежен, въпросителен.

— Боя се…

— От?

Гласът й премина в шепот.

— Боя се, че никой никога няма да ме обича така.

Алкохолът я бе направил дръзка. Очите му бяха омекнали, устата му леко се изви, сякаш й съчувстваше. Не сваляше очи от нея, докато тя попиваше отпаднало своите. За миг Ели си помисли, че ще я целуне, но вместо това той взе писмото и зачете на глас:

Тази вечер на път към къщи попаднах на разправия, която бе излязла извън вратите на кръчмата. Двама мъже се дърлеха, подкрепяни от пияни клиенти, и изведнъж се озовах насред врява и хаос, псувни и летящи бутилки. В далечината зави полицейска сирена. Мъжете се разбягаха във всички посоки, гумите на колите засвириха панически по асфалта.

А аз мислех единствено за особения начин, по който се извива устата ти, когато се усмихваш. И ме завладя невероятното усещане, че точно в този момент и ти мислиш за мен.

Може само така да ми се е сторило. Възможно е да си мислила за театъра или кризата в икономиката и дори дали да купиш нови пердета. Но изведнъж осъзнах, насред това малко безумие, че да имаш някого, който те разбира, който те желае и оценява качествата ти, е най-изумителният дар. Дори да не сме заедно, мисълта, че за теб аз съм този мъж, е източникът, от който черпя сила.

Тя беше притворила очи и слушаше гласа на Рори, който изричаше тихо думите. Представи си как трябва да се е чувствала Дженифър — обичана, обожавана, желана.

Не съм сигурен дали имам право. Дори сега не се чувствам достатъчно уверен в това. Но дори възможността да мисля за красивото ти лице, за усмивката ти и да знам, че в някаква степен би могла да ми принадлежи, вероятно е единственото истински важно нещо, което се е случило в моя живот.

Думите секнаха. Ели отвори очи и видя, че Рори е на сантиметри от нея.

— За умна жена — отбеляза той, — ти си забележително наивна. — Протегна ръка и избърса една сълза с палеца си.

— Ти не знаеш… — промълви тя. — Ти не разбираш…

— Мисля, че знам достатъчно. — Преди да успее да заговори отново, той я целуна. Ели остана неподвижна за миг, покритата с лунички ръка се появи отново, не искаше да си отиде. Защо трябва да съм вярна на човек, който вероятно точно в тази минута прави страстен секс по време на почивката си?

След това устата на Рори се озова върху нейната, ръцете му обгърнаха лицето й и тя също го целуна, като съзнателно пропъди всички мисли, просто тялото й бе благодарно за прегръдката му, за устните му върху нейните. „Изтрий всички спомени — умоляваше го тя мълчаливо. — Пренапиши тази страница.“ Намести се на дивана, изпитвайки смътна изненада, че въпреки отчаяния си копнеж по Джон, толкова много желае този мъж. А после изобщо престана да разсъждава.

 

 

Събуди се, вперила поглед в чифт тъмни мигли. Какви тъмни мигли само, помисли си в няколкото мига, преди да осъзнае, че тези на Джон бяха светлокафяви. Той имаше и една бяла мигла, в крайчеца на лявото око — Ели бе сигурна, че тя бе единствената, която я е забелязала.

Пееха птици. Някой долу форсираше двигателя на кола. Върху голото й бедро бе отпусната мъжка ръка. Беше изненадващо тежка, а когато тя се размърда, върху дупето й моментално легна една длан, сякаш подсъзнателно не искаше да я пусне. Тя се взря в миглите, припомняйки си случилото се предната вечер: двамата с Рори на пода пред дивана й (той бе донесъл юргана, когато тя забеляза, че й е студено), косата му, гъста и мека в ръцете й, тялото му, изненадващо плещесто, притиснато към нейното, леглото й, главата му, изчезваща под юргана. Тя потрепери леко от спомена, все още не можеше да определи как се чувства след всичко това.

Джон.

Есемесът.

Кафе, помисли си тя, за да има за какво да се улови. Кафе и кроасани. Надигна се в леглото, очите й се взряха в спящото лице на Рори. Повдигна ръката му и я пусна внимателно върху чаршафа. Той се събуди и тя застина. Тутакси видя объркването си, отразено в очите му.

— Здрасти — проговори той, гласът му бе дрезгав от недоспиването. В колко часа бяха заспали най-накрая? Четири? Пет? Тя си спомни как се бяха кикотили, защото навън небето просветляваше. Рори потърка лицето си, повдигна се тежко на лакът. Косата му стърчеше от едната страна, брадичката му бе потъмняла от наболата брада. — Колко е часът?

— Почти девет. Ще отскоча за прилично кафе. — Тя отстъпи заднишком към вратата, смущавайки се от голотата си в тази светла утрин.

— Сигурна ли си? — провикна се той, докато тя изчезваше. — Не искаш ли аз да отида?

— Не, не. — Ели се напъха в джинсите, които откри пред вратата на дневната. — Няма нужда.

— За мен черно, ако обичаш. — Тя го чу как се отпусна обратно на възглавницата, промърморвайки нещо за главата си.

Бикините й се подаваха наполовина изпод DVD плейъра. Тя ги грабна припряно и ги напъха в джоба си. Навлече през главата една тениска, уви се в якето и без да се погледне в огледалото, се втурна надолу по стълбите. Тръгна забързано към местното кафене, като набираше номер на мобилния си телефон.

Събуди се. Вдигни телефона.

Вече беше на опашката. Ники вдигна на третото позвъняване.

— Ели?

— О, божичко, Ники! Направих нещо ужасно. — Снижи гласа си, за да не я чува семейството, което бе застанало зад нея. Бащата мълчеше, майката се опитваше да накара двете си малки деца да седнат на една маса. Бледите им потъмнели лица говореха за безсънна нощ.

— Изчакай малко. Във фитнеса съм. Ще изляза отвън.

— Фитнеса? В девет часа в неделя? — Тя чуваше гласа на Ники на фона на трафика в някаква далечна улица.

— Какво имаш предвид под „ужасно“? Убийство? Изнасилване на малолетен? Да не си се обадила на жената на твоичкия, за да й кажеш, че си му любовница?

— Преспах с оня тип от службата.

Кратка пауза. Тя вдигна очи и видя, че барманката я гледа, вдигнала въпросително вежди. Ели постави длан върху телефона си.

— О! Две дълги американос, ако обичате, едното с мляко, и кроасани. Два… не, три.

— Библиотекаря?

— Да. Появи се снощи, а аз бях пияна и се бях скапала, а той ми прочете едно от онези любовни писма и… не знам…

— Е, и?

— Какво „е, и“! Спах с друг мъж!

— Ужасно ли беше?

Тя си представи очите на Рори, присвити закачливо. Главата му над гърдите й. Целувки. Безкрайни, безкрайни целувки.

— Не. Беше… доста добре. Много добре.

— Какъв ти е проблемът тогава?

— Би трябвало да спя с Джон.

Барманката разменяше погледи с изтощения баща. Тя осъзна, че е предизвикала любопитството им.

— Шест и шейсет и три — каза момичето с бегла усмивка.

Ели бръкна в джоба за дребни и видя, че държи в ръка бикините си от снощи. Изтощеният баща се прокашля — или може би беше приглушен смях. Тя се извини, лицето й пламна, подаде парите и пристъпи към края на плота, чакайки кафето си с наведена глава.

— Ники…

— О, за бога, Ели! Не забравяй, че спиш с женен мъж, който със сигурност все още спи с жена си. Джон не ти обещава нищо, не те води почти никъде, не възнамерява да напусне семейното огнище…

— Откъде знаеш?

— Знам. Съжалявам, миличка, готова съм да си заложа мини къщата с макси заема. И няма да започна да те окайвам за това, че току-що си правила страхотен секс с приятен мъж, който е ерген и те харесва, и явно иска да бъде с теб. Ясно?

— Ясно — отвърна Ели тихо.

— А сега се върни в апартамента си, събуди го и го изчукай, а утре сутринта ела да ни видиш с Корин в кафенето и да ни разкажеш всичко.

Тя се усмихна. Колко беше хубаво да отпразнуваш факта, че си бил с някого, вместо постоянно да се оправдаваш за това.

Помисли си за Рори, който лежеше в леглото й. Рори с дългите мъгли и нежните целувки. Толкова ли щеше да е лошо да прекара сутринта с него? Тя взе кафетата и пое обратно към апартамента си, изненадана колко бързо я носят краката й.

— Не ставай! — извика тя, когато изкачи стълбите и изрита обувките си. — Ще ти донеса закуската в леглото! — Тя остави кафето на пода пред банята и се шмугна вътре, избърса туша за мигли под очите си, наплиска лицето си със студена вода, а после си пръсна малко парфюм. След кратък размисъл отвори бързо пастата за зъби и отхапа голяма колкото грахово зърно бучка, за да я повърти из устата си.

— Правя го, за да не ме мислиш повече за безсърдечна, егоистична мъжемелачка. А също и за да ми дължиш кафе в службата. Разбира се, утре пак ще се върна към безсърдечното си, егоистично „аз“.

Тя излезе от банята, наведе се да вдигне кафето и влезе с усмивка в спалнята. Леглото беше празно, юрганът — отметнат. Той не можеше да е в банята — тя идваше оттам.

— Рори? — извика озадачено.

— Тук съм.

Гласът му дойде от дневната. Тя тръгна по коридора.

— Нали ти казах да не ставаш — смъмри го. — Няма да е закуска в леглото, ако ти…

Той стоеше насред стаята, надяваше си сакото. Беше облечен, с обувки, косата му вече не стърчеше.

Ели спря на вратата. Рори не я поглеждаше.

— Какво правиш? — Тя протегна кафето. — Мислех, че ще закусим заедно.

— Да. Е, мисля, че е по-добре да си вървя.

Тя почувства как по тялото й плъзна хлад. Нещо не беше наред.

— Защо? — попита, опитвайки се да се усмихне. — Нямаше ме само петнайсет минути. Наистина ли имаш важна работа в девет и двайсет в неделя сутринта?

Той гледаше в краката си и проверяваше джобовете си, вероятно за ключовете. Намери ги и ги завъртя в ръката си. Когато най-после я погледна, лицето му беше празно.

— Обадиха се, докато те нямаше. Оставиха съобщение. Не исках да подслушвам, но апартаментът ти е малък.

Ели усети как в стомаха й се настани нещо студено и твърдо.

— Рори, аз…

Той вдигна ръка.

— Казах ти, че не обичам усложненията. Това ще… ъ-ъ-ъ… означава да спя с някого, който спи с друг. — Мина покрай нея, без да обръща внимание на кафето в ръцете й. — Ще се видим в службата, Ели.

Тя чу как стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите. Рори не затръшна вратата, но в начина по който я затвори, имаше нещо окончателно. Тялото й бе изтръпнало. Остави внимателно кафето върху масата, а после, след минута, отиде до телефонния секретар и натисна „прослушай“.

Гласът на Джон, нисък и мелодичен, изпълни стаята:

Ели, не мога да говоря дълго. Исках само да разбера дали си добре. Малко се озадачих снощи. И ти ми липсваш. Но, виж… моля те, не ми изпращай есемеси. — Последва кратка въздишка. — Виж, ще ти изпратя съобщение веднага щом ние… щом се прибера у дома. — Чу се звук от затваряне на телефонна слушалка.

Ели изчака думите му да отекнат в смълчания апартамент, а след това се отпусна на дивана и остана напълно неподвижна, докато кафето до нея изстиваше.