Джон Броснан
Небесните господари (8)

Глава осма

Тя бързо се обърна. Беше плешивият мъж, когото забеляза по-рано. Той се усмихваше, но не пускаше китката й. Въпреки шока и яростта от внезапната му намеса, тя забеляза, че очите му са различни по цвят. Едното беше синьо, другото — зелено.

Тя замахна със свободната си ръка, с изправени пръсти, към гърлото му. Миг по-късно той държеше здраво и двете й ръце. Наглед сух и немного по-висок от нея, беше доста по-силен, отколкото можеше да се очаква.

— Успокой се, малка амазонке, — по-добре работи с главата си — каза той вежливо. — Така може и да я загубиш. Ще ми се довериш ли, а?

— На тебе! — изсъска тя пренебрежително. — Защо да ти се доверявам?

— Защото поне засега аз съм единствената ти надежда за оцеляване — той освободи лявата й ръка. — Ще пусна и другата ти ръка, ако обещаеш да не ми посягаш и да не правиш глупости. Например да не бягаш. Бива ли?

Тя кимна, макар и с нежелание. Разбираше, че в момента няма избор.

— Така да бъде — каза той и я остави.

Наведе се към Буцата, който още си стоеше на четири крака и мучеше, и му помогна да стане. Присвитите от болка очи на Буцата се втренчиха в Джан, лицето му се кривеше от злоба.

— Ще я… убия! — проскърца той и понечи да хване Джан, но плешивият мъж го задържа на мястото му без особено усилие. Първото впечатление на Джан се потвърди. Той наистина беше силен.

— По-леко, Буца — предупреди плешивият, побутна го към дюшека и го накара да седне. — Ако я убиеш, Баниън здраво ще ти се разсърди.

Буцата се държеше за слабините и гледаше Джан със святкащ поглед.

— Дадено, няма да я трепя… Само ще й натроша ръцете и краката, ама бавно.

— Чудесно, радвам се, че вече използваш въображението си, Буца — каза безгрижно плешивият. — Но ако обмислиш още малко нещата, ще видиш, че резултатът остава същият. Стъклоходец с натрошени крака не върши работа на Баниън. Не, не, предлагам ти много по-добро решение. Дай ми амазонката.

— К’во? — Буцата изгледа плешивия с присвити от подозрителност очи. — Що?

— Ами ти очевидно няма да се справиш, а от друга страна, аз имам опит с такива жени. Зная как да се държа с тях. Не се тревожи, скоро ще я пречупя, но без да й чупя костите. Тя пак ще може да работи за Баниън.

— Опитай да ме пречупиш, ще те убия — подхвърли ядосано Джан.

— Млъквай — каза той, без да я погледне. — Какво ще кажеш, Буца?

Буцата поклати глава.

— Няма да стане тая, Майлоу. Бени на мене ми я даде. Ще си я задържа.

Мъжът, наречен Майлоу, въздъхна.

— Колко неприятно, Буца, защото аз я вземам. Искам да получа и твоето съгласие.

Той седна до Буцата на мръсния дюшек и обхвана с ръка раменете на огромния мъж. Буцата се опита да се дръпне. Изглеждаше неспокоен.

— Без номера, Майлоу. Знам те аз…

Майлоу му се усмихна тъжно.

— Едва ли. Но не се тревожи, Буца, ще минем без номера. Само кажи, ако някой попита, че амазонката ти е създавала ядове и затова си ми я дал.

— Не — повтори Буцата.

Той все още безуспешно се опитваше да махне ръката на по-дребния мъж от раменете си.

— Бъди разумен — каза Майлоу с непоклатимо спокойствие. — Направи каквото казвам и ще ти дължа една-две услуги. Нали знаеш колко полезни са моите услуги, Буца? Иначе…

Ръката му се затегна около другия. Буцата замръзна. Лицето му побеля, а по врата му изскочиха вените.

— Ти си магьосник, Майлоу! — задъха се той. — Всички… те мразим. Ще те утрепем някой ден… ще видиш…

— Че колко пъти се опитвахте? Три пъти ми рязахте осигурителното въже и още съм жив, нали, Буца? Даже с отровата в храната ми нищо не стана, а колкото до онзи смешен опит на Бронски в тоалетната… — Майлоу наведе глава в престорена тъга. — Чудя се какво ли му се случи на стария добър Бронски. Но стига сладки спомени, да се върнем на нашия въпрос.

Стоманената му прегръдка се стегна още по-силно. Джан чу как нещо изпука в тялото на Буцата. Той изблея тъничко и закима с глава трескаво. Майлоу го пусна. Буцата се дръпна по-надалеч от него и се обгърна с дългите си ръце, сякаш му беше студено.

— Зимай я, зимай я — избърбори той.

Майлоу му се усмихна и даже Джан потрепери от напрежение, толкова сбъркана беше тази усмивка. Може би Буцата не се лъжеше, може би този Майлоу наистина е магьосник. Майлоу каза:

— Буца, значи ако някой те попита, ще кажеш, че си ми дал момичето по собствено желание?

— Да бе, ще кажа. Заклевам се.

— Добър човек си ти.

Майлоу го потупа одобрително по рамото. Буцата се сгърчи от докосването. Майлоу стана и се усмихна на Джан.

— Можем вече да си ходим.

— Никъде не отивам с тебе — отвърна Джан.

— Искаш да останеш тук ли? С него? — Майлоу посочи зашеметения мъж, който все така гледаше в пода, притиснал ръце до тялото си.

— Не — призна Джан. — Но пък изобщо не искам да ходя никъде с тебе.

Той въздъхна и я попита за името й. Тя му каза.

— Добре, Джан, бъди разумна. Друго, освен да ми се довериш, не можеш да направиш. Аз съм единственият ти шанс да оцелееш. Вече ти спасих живота веднъж. Ако беше убила Буцата, другите щяха да те разкъсат на парчета. Буквално.

— Защо искаш да ми помогнеш?

— Защото и ти можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Това можем да обсъдим и без свидетели. Хайде — той й протегна ръка.

След дълго колебание тя каза:

— Добре де, ще дойда с тебе, но те предупреждавам — само да ме докоснеш и ще те убия.

Той се усмихна.

— Дълготрайна привързаност е възниквала и след далеч по-неромантични първоначални признания.

Той явно мислеше, че е казал нещо забавно, но Джан не схвана шегата.

Неговата ниша беше почти в края на дългата стая. В сравнение с дупката на Буцата изглеждаше безупречна. Имаше и мебели. Легло, малка маса и стол, всички направени от сложно преплетени пръти. Сламената постилка на пода беше почти чиста, нямаше и следа от огризки. На една от „стените“ даже имаше рисунка. Тя висеше от пръта, поддържащ платнената преграда. Беше твърде странна наглед. Объркана въртележка от цветове, като че оформяха някаква фигура, но Джан не можа да определи каква. Все едно да видиш нещо с крайчеца на окото.

Майлоу седна на плетения стол, който изскърца силно, и посочи към леглото. Тя приседна напрегнато, вперила подозрителен поглед в мъжа.

— Отпусни се — каза й той. — Няма да скоча върху тебе и да ти раздера дрехите.

— Знам, че няма. Ще бъдеш труп, ако опиташ.

Каза това самоуверено, но съвсем не беше сигурна в себе си. След видяното в нишата на Буцата, знаеше, че би била безпомощна пред този човек. Навярно и той помисли същото, защото се развесели и подхвърли:

— Бедничката малка амазонка, доколкото виждам, наскоро си се сражавала. Тази рана на главата ти изглежда зле. И отокът на бузата. Кой те удари? Съвсем пресни са, нали?

Тя му каза за юмручния удар, получен от Небесния воин. Той изхъмка състрадателно.

— Някакви други рани имаш ли освен видимите? — попита той.

— Само няколко порязвания по ръцете и краката, но те вече не кървят.

— А вътрешно? Някакви болки или други признаци?

— Стомахът ме боли — призна тя. — Не ми минава, откакто онзи Бени ми причини болка с палката.

Майлоу се озъби.

— Използвал е наказателната палка?

— Да. Ужасно беше. Как го направи? Да не е магия?

— Нещо такова — той прокара длан по плешивата си глава, като че отмяташе назад косата си. — Виж какво, доста неща зная от медицината. Ако искаш, бих могъл да те прегледам.

Предпазливостта й, отслабнала малко заради проявената от него симпатия, веднага се събуди.

— Казах ти да не ме докосваш. Каквато и да е причината.

— Добре, добре — каза той с вдигнати ръце, сякаш за да се пази от невидим удар. — Забрави това, разбрахме ли се? Хайде сега да си направим нещо за ядене и пиене. Жадна ли си? И кога си яла за последен път?

Тя беше и жадна, и непоносимо гладна. Макар с нежелание каза това на Майлоу. Той отиде до плетения сандък, подобен на онзи в килийката на Буцата, и го отключи. Извади отвътре манерка и я подхвърли на Джан. Беше пълна до половината с вода. Тя жадно я надигна.

— Страхувам се, че няма нищо прясно за ядене — обясни той, докато ровеше из сандъка. — Какво ще кажеш за малко сушено осолено телешко?

Тя свали манерката от устата си.

— Това да не е месо?

Той я изгледа присмехулно.

— Я да видим ще позная ли. Ти си вегетарианка, нали?

— Разбира се. Всички в Минерва сме… — Тя се запъна. Беше забравила за момент, че Минерва вече не съществува.

Той сигурно пак позна за какво мисли тя, защото изрече внимателно:

— Имам някакви бисквити тук. Доста хранителни са. И в тях няма месо.

Той й подаде малко пакетче. Със сълзи в очите тя разгърна мазната опаковка и взе една бисквита. Наглед небрежно направена, но с добър вкус.

Докато се занимаваше с втората, Майлоу каза:

— Ще ти бъде ли прекалено тежко, ако поговорим за случилото се?

Тя поклати глава отрицателно.

— И аз бих искала.

— Разкажи ми най-напред за Минерва. Да си призная, не съм наясно как се е развивала напоследък. Познавам само историческите й корени. Учудих се, че още говорите основния вариант на Американо. Бих могъл и да предположа, че сте създали собствен феминистки език досега.

Тя се намръщи. Казаното от него й се струваше почти безсмислено. Но през следващите месеци това щеше да стане нещо съвсем привично.

— Историческите корени на Минерва ли?… Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли какво е било началото на Минерва?

— Разбира се, че знам. След като Майката богиня наказала Древните мъже за злото, сторено на тази земя, тя създала Минерва, та жените да бъдат истински свободни.

Майлоу само я гледаше, после каза тихо:

— Исусе Христе…

— Кой?

— Няма значение. Друг път ще ти кажа. Виж сега, нямахте ли никакви исторически книги в този ваш град?

— Книги ли? — каза тя недоумяващо.

Той въздъхна.

— Да, да, само се надявах. Гъбичките би трябвало отдавна да са им видели сметката. Но какво е станало с другите видове записи? С електрониката? С компютрите? Нали имахте някакви компютри там долу?

— Не знам какво е компютър, но там, долу, не допускахме злите измислици на Мъжа.

— Значи не знаеш нищо за нищо — той изумено разтърси глава. — Господи, ти си по-невинна даже отколкото изглеждаш.

Не беше сигурна, но й се стори, че той току-що я бе обидил.

— А ти как си представяш началото на Минерва? — попита го тя раздразнено.

— Не си представям. Зная. Била е държава в древна Америка. По-точно, една от основните държави, на които се разпаднала Америка в периода непосредствено преди Генетичните войни. Чувала ли си поне за Генетичните войни?

— Естествено.

— Но никога досега не си чувала за Съединените американски щати?

Тя си призна невежеството.

— Америка — започна той обясненията си — някога била велика империя. Заедно с друга голяма империя — Съветския съюз, тя създала могъщ съюз — Американо-съветския, който на практика управлявал целия свят повече от петдесет години през двадесет и първия век. — Той спря и я погледна. — Разбра ли нещо?

— Не — каза тя искрено.

Той пак въздъхна, но продължи.

— Ами Съюзът накрая се разпаднал и двете империи започнали да се раздробяват на множество независими държави. Минерва била една от тях и при това доста голяма. В нея имало по-малка държава, населена само с жени, но Минерва като цяло допускала и мъжко население. Обаче мъжете могли да станат нейни граждани, само ако приемели определени условия — да подложат на цялостни генетични изменения телата и мозъците си. Този генетичен „ремонт“ водел до смекчаване, ако не до пълно изчезване, на някои нежелани мъжки особености. Една от промените ги направила по-дребни, а жените от Минерва пък били изменени с по-големи размери. И така с един удар, естественото физическо превъзходство на мъжете, а то било първичната причина за обичайната експлоатация и потисничество спрямо жените в историята, било премах…

Той млъкна. Джан се прозяваше. Майлоу каза:

— Не те ли интересува как е била създадена Минерва?

— Минерва изобщо не е била създадена така. Говориш глупости.

— Но приказките за Майката богиня, която създала Минерва, не са глупости, щом вярваш в тях, нали? — попита той усмихнато.

— Разбира се, не са.

— Щом е така, ако Майката богиня е създала Минерва, за да бъдат жените истински свободни, как ще ми обясниш това? — Той махна с ръка към околните предмети. — Стотици години Минерва заедно с всички други земни общности по целия свят, е зависела напълно от волята на Небесните господари. Не бих нарекъл това свобода. Вашата богиня добре ви е измамила.

— Тя не е нашата богиня — каза Джан ядосано. — Тя е единствената, истинска Майка богиня, създателка на всичко съществуващо. Тя не е дала абсолютна свобода на Минерва. Тя оставила Небесните господари като символ на Мъжкото зло, тъй че никога да не сме безгрижни при неговата опасност.

— Ама че символ — измърмори Майлоу. — Вчера направо стъпка града ви в калта.

Тя примигна.

— Не е нужно да ми припомняш.

— Съжалявам, опитвам се само да се обоснова. Вашата Майка богиня като че ли е прибягнала до ненужни крайности, за да покаже колко зъл е мъжът. Предполагам, че малцина са оцелели.

Джан наведе глава.

— Не — каза тя с прекършен глас. — Аз съм единствената. Искам да кажа, единствената жена. На кораба има и четирима мъже от Минерва…

Тя скри лице в ръцете си и зарида. Майлоу търпеливо изчака, после продължи:

— Не можеш да бъдеш сигурна, че си единствената оцеляла жена от твоя град. Небесните воини не са непогрешими. Доста вероятно е да са пропуснали мнозина, претърсвайки развалините.

Тя свали ръце и се вторачи в него.

— Наистина ли го мислиш? — попита тя умолително.

— Смятам, че има достатъчно голяма вероятност. И още нещо трябва да помниш — вашата Минерва не беше единствена по рода си.

Тя съвсем се обърка.

— За какво говориш?

— И това ли не знаеш? Минерва не е само една. Аз поне зная още един град под владичеството на Небесния господар. Голям е почти колкото вашия. Той също се нарича Минерва и е само на четвърт ден полет на изток. Чувал съм и за други общности като Минерва.

Той се отпусна назад на стола си и се усмихна на невярващото лице на Джан.

— Сама виждаш, не си толкова самотна, колкото си мислиш.