Джон Броснан
Небесните господари (14)

Глава четиринадесета

В собствените си очи Джан изглеждаше смешна и не се поколеба да го каже на глас.

— Глупости говориш! — провикна се Мари Ан с дразнещо пискливия си глас. — Изглеждаш абсолютно прекрасна! — После добави малко по-умерено. — Като преценим всичко накуп.

„Всичко накуп“, помисли си Джан кисело, означава, че за една изродена амазонка, да не споменаваме и белязания „земен червей“, изглеждаше приемливо. Макар че не би използвала думата „приемлив“, за да опише външния си вид в момента. Още разглеждаше отразената си в огледалото фигура. Харесваше й само чудесният тъмносин цвят на роклята. Но самата рокля беше твърде чудновата, както и кройката й. От различните стягащи приспособления, за които настоя Мари Ан, талията й стана нелепо тънка. Надолу роклята се издуваше над бедрата в нещо като камбана, стигаща до пода.

И ако беше напълно скрита от кръста надолу, положението нагоре бе почти обратното. Плътно прилягащият плат беше изрязан отпред в дълбока извивка, откриваща гърдите й до зърната. Но даже със сутиена, скроен да повдига гърдите нагоре, по никакъв начин не можеше да се сравнява с невероятните млечни жлези, демонстрирани от стоящата до нея Мари Ан. Според Джан тези хора определено страдаха от идиотско влечение към огромните гърди.

Странната гледка се допълваше от надутите ръкави на роклята, черната лентичка на врата, бялата пудра по лицето, червеното багрило по устните и инкрустираната със скъпоценни камъни тиара върху косата. Мари Ан оглеждаше своето творение с доволна усмивка.

— И собствената ти майка не би те познала — увери тя Джан.

— Ако майка ми ме видеше, щеше просто да ме посече със сабята си — каза Джан мрачно.

— Ооо, не говори така! — извика Мари Ан, явно шокирана. — Трябва да забравиш този ужасен начин на живот, с който си свикнала като амазонка. Той вече е минало за тебе. По-добре мисли за бъдещето си с нас. Отсега твоят живот ще бъде съвсем различен.

— Сигурна съм в това — меко каза Джан.

Отново изпитваше усещането, че ситуацията не е истинска, може би сънуваше. Често й се случваше през последното денонощие, откакто я доведоха в обитаваната от Аристократите част на „Господаря Панглот“. Всъщност всичко изглеждаше нереално, още от момента, в който дойде на себе си след сблъсъка с Хазини. Погледна разголените си гърди. Белегът беше избледнял до тънка бяла линия. Следите от грубите шевове също почти не се забелязваха. Но може би все пак тя е мъртва. Може би това е сън, пратен й от Майката богиня в преддверието на рая. Ястията, ароматните вани, разкошното легло — наистина й се струваше, че е в рая.

— Още ли съм жива? — прошепна изненадата си, когато за първи път отвори очи и видя Майлоу, надвесен над нея.

— Едва отърва кожата, малка амазонке — каза той усмихнато. — Членовете на Гилдията на Медиците в „Панглот“ не се различават много от касапи, ама поне още могат да зашиват рани, даже толкова дълги като твоята. Нямаш увреждания на вътрешните органи. Но загубата на кръв и шокът почти те бяха убили. Най-лошото мина. С твоите възможности за възстановяване ще се справиш. И даже няма да можеш да показваш белег от цялата тази история.

Джан промърмори:

— Майката богиня е с мен.

После потъна в дълбок сън.

При следващото събуждане Майлоу я накара да пийне няколко глътки вода от манерката. Тя започна да различава заобикалящите я неща. Лежеше в нишата. Опита се да вдигне глава, за да види какво става с тялото й, но беше твърде слаба.

— Не усещам… болка — прошепна тя.

Майлоу й показа приспособление, което тя позна. Хиподермична игла. В болницата на Минерва също имаше останали от тях.

— Инжектирах ти хормон, който стимулира отделянето на обезболяващи вещества в организма. Доста ми струваше да се сдобия с него. Един Свободен от селото си е уредил пряк достъп до аптеката на Аристократите.

— Благодаря ти…

— Моя мила малка амазонке, не смесвай щедростта ми с човеколюбието — той пак се хилеше. — Спомни си за нашето споразумение. Почти колкото тебе желая твоето младо тяло да се върне в нормалното си състояние.

Тя почти успя да се усмихне.

— Имаш ли достатъчно сили да ми кажеш какво се случи? — попита той.

— Загубих се… — шепнеше тя. — Обикалях… часове. После видях… Хазини. Подгони ме. Раздра ме… Мислех, че ме сряза на две парчета…

Не можеше да продължи. Майлоу прокара пръсти по несъществуващата си коса и загледа мълчаливо. После каза:

— Знаеш ли, че стана героиня? Всички смятат, че си се сблъскала с Хазини, отнела си му онази горелка от Старата наука и си го изгорила с нея.

Тя повдигна вежди.

— Каква горелка?…

— Приспособлението, с което е прорязал външния корпус и почти прегорил и вътрешния, когато си му попречила. Вече си имат теория — от гнездо на Хазини са подбрали този с най-силните криле, дали са му горелката, намерена вероятно в някоя стара развалина и са му казали да пробие една-две газови секции. „Панглот“ би загубил височина и би се оказал в обсега на останалите хазини. Най-неприятното в цялата история е, че съществото не е знаело за водорода в секцията, която се канело да пробие. Щеше да бъде страховита изненада за Хазини, когато вместо „Панглот“ върху гнездата им се стовареше огромно огнено кълбо.

Той неочаквано сграбчи рамото й, от очите му лъхаше студ.

— Но аз зная какво всъщност се е случило там горе. И зная ти какво си смятала да направиш. Онази нощ ти и Хазини май сте искали едно и също — гласът му беше суров.

— Какво… искаш да кажеш?

— Много добре разбираш. Говоря за твоята безценна реликва от Минерва, онзи „символ на властта“, дето трябваше да защитаваш дори с цената на живота си. Май си го загубила някъде.

— Така ли… — трудно й беше да мисли.

Искаше отново да потъне в сън.

— Я стига си се преструвала. Този предмет веднага ми се стори подозрителен, но ти се доверих. И за отплата реши да ме превърнеш във въглен заедно с всички други, като възпламениш бомбата. Вие от Минерва можете да дадете един-два урока по жестокост на тези тук, в Небесния господар.

— Не… не… — протестира тя едва-едва, опита се да поклати глава отрицателно. — Не можах да го направя… не можах. Отказах се…

Той се взираше в очите й. Накрая заговори:

— Предполагам, че казваш истината — изражението му се смекчи. — И щом си се отказала да изпълниш мисията си, налетяла си на Хазини. Сигурно си използвала бомбата, за да го убиеш. Абсурдна идея е да отнемеш горелката от Хазини в пълната му сила и да я използваш срещу него.

— Ами да… — тя му разказа какво е направила.

Той пак се засмя.

— Значи направо в смукалото му, а? Доста ловка си била. Ако те беше засмукал с това нещо, щеше да те обърне с хастара навън. За Хазини човешката кръв е деликатес.

— А те… ще намерят ли парчета… от бомбата? — попита тя.

— Не се тревожи. Никой не е възнамерявал да прави аутопсия на гадината. Очевидно е била изгорена до смърт, а горелката се търкаляла наоколо. Когато воините довтасали след твоите крясъци, стигнали до натрапващия се извод, че ти си го победила. Изхвърлили тялото на Хазини и никой друг не би могъл да научи истината.

— Добре… — промърмори тя.

Не можеше да задържи очите си отворени.

— Спи — каза той и тя се подчини.

 

 

Някой почука на вратата зад розовите драперии, покриващи стените и тавана.

— Да? — обади се Мари Ан.

Сирай, прислужницата на Мари Ан, влезе в гардеробната през пролуката в драпериите. И Сирай като Джан беше освободена робиня, затова имаше същия татуиран кръг около черната звездичка на бузата. Макар и бивша робиня, Сирай не беше и Свободна. Мари Ан каза, че била Крепостна и Джан прие това като само още едно от названията за робиня. Но имаше и разлика — да бъдеш робиня при Аристократите беше за предпочитане пред същото положение, където и да е другаде в Небесния господар. Тя хареса Сирай от пръв поглед. Прислужницата беше стройно момиче с много светла коса и красиви зелени очи. Лицето й излъчваше ум и чувствителност, две качества твърде редки според Джан на борда на въздушния кораб. Но признаваше пред себе си, че Мари Ан също й е симпатична въпреки явната си глупост.

Сирай почтително склони глава пред Мари Ан и каза с мекия си приятен глас:

— Господарке, принц Мажид би желал да знае дали Вие и гостенката сте готови. Той чака в салона.

— Мила Сирай, след малко ще се присъединим към него — каза й Мари Ан.

Докато Сирай излизаше, Мари Ан нервно оправи излязъл изпод тиарата кичур коса на Джан.

— Наближава моментът на славата за тебе — каза тя сякаш останала без дъх. — Сигурно си много развълнувана.

— О, много — потвърди Джан и се усмихна на отражението на Мари Ан в огледалото.

 

 

Принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“, изглеждаше на Джан все така нелепо, както и в деня на пленяването й. С впития в дългите му и малко кльощави крака клин на червени и оранжеви райета и в широката куртка с ръкави като балони той напомняше някаква рядка птица. Тя едва сдържаше смеха си, колчем погледнеше яркозеления кожен предпазител на половите му органи. Щом се сетеше за името на тази принадлежност — „намордник“, й ставаше още по-трудно да не се разкиска.

Когато те влязоха в салона, той стоеше до един от прозорците с гръб към тях. Обърна се и произнесе с обичайния си пронизителен глас:

— А, ето ви и вас най-сетне.

Като чоплеше острата си брадичка с пръстите на едната ръка, а с другата, хванал дръжката на церемониалната сабя, той демонстративно обикаляше, оглеждаше Джан и странно пръхтеше с носа си. Тя си мислеше колко лесно би било да го хване за гръкляна, да измъкне сабята му и да я забие в сърцето му. Но освен мимолетно удовлетворение не би постигнала нищо друго, затова се задоволи с великолепната гледка, която се откриваше през редицата наклонени навън прозорци. Те заемаха цяла стена от салона. Слънцето залязваше зад далечна планинска верига и оцветяваше облаците в огнено червено.

— Е, мисля че изглежда задоволително — неохотно каза Принц Мажид.

— О, Филус, но тя е направо прекрасна! — викна Мари Ан с вкопчени една в друга длани.

— Да, за амазонка има приличен вид — натърти той. — А сега да вървим. Не бива да караме Принц Каспар да ни чака.

— Искаш да кажеш лейди Джейн — забеляза тя с гримаса.

Принц Мажид я изгледа втренчено и Мари Ан видимо се сви под тежестта на погледа му. Докато вървеше зад тях по широкия, покрит с килими коридор, Джан промълви несигурно:

— Принц Мажид, ами аз си мислех, че ще срещна самия господар Панглот тази вечер…

Той въздъхна пресилено и каза със снизхождение:

— Няма господар Панглот, момиче.

 

 

Беше четвъртото или петото поред пробуждане.

— Какво ми правиш? — попита Джан, след като изплува от дълбокия кладенец на съня. Майлоу се беше надвесил над нея.

— Успокой се. Само сменям превръзката, това е всичко. Бих ти още една инжекция от блокиращия болката хормон и няма да усетиш почти нищо.

— Искам да видя — опита се да надигне главата си.

— Не те съветвам.

Но тя имаше повече сили и успя да погледне голото си тяло.

— О, Майко богиньо — въздъхна Джан и отпусна глава на твърдата възглавница.

Видя рана с разкъсани краища, спускаща се между гърдите й чак до корема. Съшита беше с груби черни конци, като че иглата е била в ръцете на разтреперан пияница. Джан бе убедена, че ако кихне или направи рязко движение, конците ще се скъсат и тялото й просто ще се разтвори, разпилявайки вътрешностите.

— Майко богиньо — промърмори отново и здраво стисна клепачи. Опитваше се да диша съвсем леко.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Майлоу.

Думите му изобщо не я утешиха.

— Остави ме да си умра на спокойствие.

— Сериозно ти говоря. Оздравяваш бързо и това трябваше да се очаква. Можем да махнем конците след няколко дни.

— Не! — извика тя в паника. — Само тези конци не ми дават да се разпадна!

Звънливият смях на Майлоу й се стори доста неприятен.

Но той беше прав. След три дни Джан бе достатъчно силна, за да стане от леглото и с помощта на Майлоу да отиде до тоалетната. Можеше вече и да се откаже от силните бульони, с които той я поеше, и да се храни нормално.

Радваше се, че поне от време на време се движи без помощ, защото се отвращаваше от пълната си зависимост от Майлоу и от принудителната интимност. Обаче трябваше да признае, че той по никакъв начин не се възползва от положението и се оказа наистина умел санитар. Но дългът на Джан ставаше все по-тежък и това не й се нравеше. Все някога трябваше да се разплати, а цената бе непоносима.

Но засега му беше благодарна, че й прави компания, докато тя лежеше и се възстановяваше. Бяха го освободили от работа, за да се грижи за нея. Заповедта идваше от Аристократите, не от Баниън, Майлоу не забрави да изтъкне това.

— За тях ти си темата на деня. Може би ще успеем да извлечем полза от положението.

На петия ден Майлоу обяви, че е достатъчно оздравяла и реши да махне конците. Блокиращият болката хормон беше свършил и Джан доста зле преживя следващите минути. Затвори очи и захапа ръката си, за да не вика.

Стори й се, че минаха часове, преди Майлоу да съобщи:

— Готово.

Тя надигна глава и погледна. Дългата рана се беше променила неузнаваемо за няколко дни. И сега беше червена и грозна, но изглеждаше като обикновено повърхностно порязване. Раните на глезена и рамото също бяха заздравели.

— Благодаря ти — каза тя.

— Беше удоволствие за мен — отвърна той с някак закачлив тон.

Джан се сети, че ръката му все още е на лявото й бедро. Лежеше гола под погледа му. Бутна ръката му настрана и бързешком се покри до брадичката с тънкото одеяло.

Майлоу се наслаждаваше на нейното объркване.

— Сега, щом си се отказала да взривяваш „Господаря Панглот“ и мен заедно с него, не виждам защо да не изпълниш и твоята част от малкото ни споразумение. Можеш ли?

След дълго мълчание тя тихо пророни:

— Не…

— Добре. Щом оздравееш напълно, ще очаквам доброволното ти съдействие — той стана от леглото. — Опитай се да поспиш още. Отивам до селото да купя храна. Няма да се бавя.

Джан не можа веднага да се унесе и след като заспа, сънят й бе неспокоен. Когато се събуди, тромавото и пъхтящо туловище на Гилдмайстор Баниън стоеше до нея.