Джон Броснан
Небесните господари (28)

Глава двадесет и осма

Джан се опита да прикрие бушуващото в нея напрежение, когато се върна в хола и спокойно каза:

— Ашли, на линия ли си?

— Разбира се — чу се гласът на Ашли и тя се появи пред Джан.

Този път носеше дълга черна рокля, която откриваше едната гърда. Изглеждаше много хубава.

— За какво искаш да си говорим?

— За летенето.

Лицето на Ашли светна от усмивката й.

— За това най обичам да си приказваме!

— Знам. Какво ще кажеш, ако те уверя, че има шанс пак да летиш?

Ашли я зяпна.

— Но как така? Няма начин да летя отново. Хваната съм в капан тук. Като тебе. Не, моят капан е по-здрав. В компютъра съм. Нали знаеш!

— Да, знам. Доста неща научих за компютрите. Най-напред от Майлоу и сега от Карл. Май ти разказвах за плана на Майлоу. Той искаше да влезе в „Скайтауър“ в града и да използва компютъра, за да повика Небесния ангел от орбиталния завод.

— Добре де, чух това преди — нетърпеливо каза Ашли. — Но какво общо има това с мен?

— Ти и Карл можете да бъдете отделени от компютъра, нали? Искам да кажа, съществената част. Програмите.

— Разбира се. В един и същи софтуер сме. Защо?

— Този компютър тук… неговите части съвместими ли са с другите компютри? Например като онези в града.

— Би трябвало — отвърна Ашли. След кратка пауза каза: — Попитах Карл и той потвърди. Всички компютърни системи с биочипове са съвместими.

Джан каза:

— Значи ако взема твоя „софтуер“ и го занеса с мен в града, а после го поставя в компютъра на „Скайтауър“, ти и Карл бихте оживели отново — в онзи компютър?

— Дааа… — несигурно проточи Ашли. — Стига да работи…

— Работи. Майлоу се свърза с него от командния пункт на „Господаря Панглот“.

— И какво от това? — Ашли повдигна раменете си. — За какъв дявол да се пренасям в онзи компютър? Там даже няма да разполагам с устройството за холографски прожекции.

— Още не съм свършила. Щом бъдете поставени в онзи компютър, ти и Карл ще можете да го контролирате, така ли е? Ще поемете ръководството на функциите му.

— Да — Ашли въздъхна с досада. — Стига да махнеш оригиналния софтуер.

— Чудесно. Значи ти и Карл можете да направите това, което искаше Майлоу. Ще накарате компютъра в „Скайтауър“ да изпрати сигнала за слизането на Небесния ангел.

— Ами Карл сигурно би могъл да се справи — намръщи се Ашли, — но още не виждам смисъл в цялата работа.

— Ако получа достъп до Небесния ангел, бих могла да взема твоя софтуер от компютъра в кулата и да го сложа в компютъра на небесния ангел. И какво би станало тогава?

Ашли не отговори веднага. Джан се досети, че се е свързала с Карл. Изведнъж изрече с широко отворени от вълнение очи:

— Бих могла да усещам с всеки сензор на Небесния ангел. Ще управлявам всяко негово движение. Аз ще бъда Небесен ангел!

— И аз това си мислих — доволно каза Джан.

— Но какво чакаме? — провикна се Ашли. — Да тръгваме веднага. Ще ти обясня как да вземеш софтуера.

— Успокой се — посъветва я Джан. — Би трябвало да знаеш, че и дума не може да става за това.

Ашли погледна като ударена с юмрук.

— Защо? Защо да е невъзможно? — настоя тя.

— Ами нали даже не мога да излизам от тук? Карл не би ме пуснал.

— О, това ли било? — успокои се Ашли. — Не се тревожи, бързичко ще го оправя.

„Не беше нужно да ми го казваш“, засмя се ликуващата Джан.

 

 

Джан беше почти готова за тръгване. Но сега с всеки отминаващ миг нежеланието й да излезе на повърхността растеше. Тук наистина намери безопасност, а горе щеше да се сблъсква само с рискове. Даже с оръжията, които й даде Ашли от скривалище в главната спалня, не вярваше кой знае колко в шансовете си да стигне до „Скайтауър“. Не забравяше и за възможността да се зарази от епидемичните спори и вируси, ако те още дебнеха жертви в града.

Беше споделила страха си, а Ашли го обсъди с Карл и каза ободрително:

— О, че ти можеш да облечеш предпазен костюм!

Още една невидима преди плоча се плъзна встрани и откри редица висящи цели облекла, направени от някакво гладко бяло вещество. Джан свали едно и го огледа. Имаше и качулка, напълно закриваща главата. Подобно на старите дрехи на Ашли, които Джан предпочиташе пред миризливите дрипи на Езекииловите хора, и тези бяха в добро състояние въпреки изминалите векове. Тя попита Ашли на какво се дължи това.

— Ами сигурно е заради въздуха — равнодушно предположи Ашли. — Карл изпомпва въздуха, когато… ъъъ, няма посетители. Понижава и температурата. Хайде, облечи това.

Джан послушно навлече предпазния костюм и дръпна всички ципове. Погледна през прозрачната маска. Под нея стърчеше филтър, през който влизаше вдишваният въздух. Тя предположи, че би трябвало да спира вредните организми. Ашли потвърди.

— А работи ли?

— Не знам. Защитните костюми трябваше да се използват в аварийни случаи. Ако мамичка и татко излизат на повърхността за нещо си. Но не им се наложи да ги обличат. Преди това заразата проникна тук.

— През същия тип филтри, нали? — попита Джан, пулсът й рязко се ускори.

— Май е така — неохотно каза Ашли.

— Значи това е празна работа — заключи Джан и отметна качулката на гърба си.

Реши да не съблича костюма. Тъканта му изглеждаше успокояващо здрава, поне от някои неща в пустошта можеше да я предпази.

Карл я посъветва да си избере от малката оръжейна две, приличащи на пушки устройства. Според него едното беше лазер. Другото стреляше с експлодиращи куршуми, които той наричаше „хитрите ловци“.

— Щом нагласиш целта в центъра на прицела, просто натисни спусъка. Образът на мишената остава в „мозъка“ на куршума и той сам изпълнява всички необходими маневри, за да я настигне. После се взривява.

Джан се впечатли. Това оръжие би се справило без никакви проблеми с Езекиил, ако се сблъска със съществото-машина.

— Презаредих силовите елементи и на двете оръжия — каза Карл и безизразно добави. — Лазерът би трябвало да действа безотказно, но не мога да гарантирам, че боеприпасите в другото оръжие не са се променили до степен да станат безполезни.

— О, страхотен си — промърмори Джан.

 

 

Сега стоеше насред хола, тежко натоварена с двете оръжия, колана с мечовете и раница с храна и вода.

— Всичко ли е готово? — жадно попита Ашли. Изглеждаше твърде възбудена.

— Като че ли сме готови — с нежелание отвърна Джан.

— Сега аз и Карл ще се изключим. После плочата ще се дръпне и ще открие пулта на компютъра. Карл нали ти каза как да извадиш софтуера?

— Да.

— Асансьорът ще се включи автоматично. Карл казва, че не е виждал кибероида или Небесните господари.

— Добре — каза Джан с пресъхнала уста.

— Значи е време… О, Джан, нали много ще внимаваш за софтуера? Знам, не съм истински жива, но не ми се умира. Отново.

— Не се страхувай, ще се грижа за тебе.

Ашли млъкна. Нищо не нарушаваше тишината.

— Ашли? Карл? — повика Джан.

Нямаше отговор. Изведнъж се почувства самотна. После подскочи — с механично бръмчене в стената се появи отвор. Видя редици светлинки. Отиде до пулта и натисна двата бутона, за които й беше казал Карл. Малката стъклена преграда в пулта потъна, тя бръкна вътре и извади софтуера. С изненада установи, че представлява малко цилиндърче, дълго четири инча и към инч и половина широко. Трудно можеше да повярва, че то съдържа цялата памет на Ашли, нейния ум и чувствата й. А също и Карл. Тя грижливо прибра цилиндърчето в раницата и се обърна към асансьора. Щом пристъпи към вратата, тя се отвори. Спря, щом видя отсечената механична ръка на Езекиил да се търкаля върху пода на асансьора. Прекрачи и с ритник я изпрати в отсрещната стена на хола. Вратата се затвори.

Когато вратата се отвори отново, ярката слънчева светлина заслепи Джан. Смрадта на гъбичките я блъсна в носа, тя се задави. Струваше й се примамливо да нахлупи качулката, но се страхуваше да не ограничи зрението и слуха си. Искаше да бъде нащрек за всеки признак на идващия Езекиил.

Алеята сред камъните беше пуста. Предпазливо излезе от асансьора с готовия за стрелба лазер в ръце. Беше преметнала през рамо автомата с експлодиращите куршуми. Бавно се върна по стъпките си отпреди деветнадесет дни, вече виждаше мястото, където умря Майлоу. Задържа се при големия бял камък. Очакваше кибероидът да изскочи с крясък всеки миг.

Полека продължи напред. От Майлоу бяха останали само костите. Животните бяха изяли останалото, а след тях насекомите бяха почистили костите до последната клетка.

Костите блестяха.

Тя клекна до тях. Не бяха нормални кости. Сякаш са ги направили от метал и някакво друго вещество. Страшните удари не бяха повредили нито една. И черепът на Майлоу беше цял. Проблясваше в синьо като другите кости.

Опипа го с пръсти. Внезапно се реши, пъхна пръст в една от очните кухини и го вдигна. Беше много лек. Тя стана, обиколи с внимателен поглед близките дървета, свали раницата и пъхна черепа вътре. Нагласи отново раницата и тръгна към града.

Към средата на следобеда наближи крайните квартали. По пътя не се случи нищо особено, ако не се брои срещата с голямо влечуго. Трополеше тежко през дърветата към нея, но тя натисна спусъка на лазера и чудовището с грохот се смъкна в потрепваща купчина плът, преди да я доближи на петдесет фута. Не видя Езекиил, но Джан не можеше да се отърве от усещането, че е някъде наоколо. И върви след нея.

Покрайнините на града се състояха от развалини на къщи сред твърде обширни собствени паркове. Джан забеляза, че тук гъбичките не растат в такова изобилие, както в гората. Спря да си почине и седна на остатъците от каменна стена. Подпря лазера до себе си, извади манерка от раницата и освежи устата си.

След няколко минути реши да продължи, но преди това закопча качулката на главата си. Може и да не я предпази от нищо или пък беше закъсняла и някоя от епидемичните зарази вече разяжда тялото й, но бе по-добре да не рискува.

Джан често се оглеждаше, ръцете й напрегнато стискаха лазера. Нямаше да позволи нито на Езекиил, нито на нещо друго да я изненада. От време на време вдигаше очи нагоре, но в ясното небе не се появяваше Небесен господар.

С навлизането навътре в града гъбичките ставаха все по-оскъдни. Като че и тези отвратителни израстъци отбягваха мястото, олицетворяващо ужаса на безмилостната смърт. Задушаваше се в качулката, по лицето й се стичаше пот, но упорито не я сваляше.

По-късно щеше да мисли какво да прави, ако ожаднее прекалено или поиска да се изпикае.

Сега минаваше покрай превозни средства. Някои имаха колела, а други не, чудеше се как ли са се задвижвали. Понякога поглеждаше вътре. Нямаше следи от отдавна мъртвите собственици освен някое и друго парцалче от дрехи. А тапицерията на седалките беше като нова.

Сградите тук бяха по-високи и по-нагъсто разположени. Джан и сега виждаше горната част на „Скайтауър“, забита във висините, но не й се струваше, че приближава. Започна да се притеснява, слънцето скоро щеше да залезе.

Стъпките й по странното покритие на улицата отекваха многократно сред стените. Тя ходеше по средата на улицата и нервно оглеждаше тъмните рамки на входовете и слепите прозорци. Увереността й, че я наблюдават, ставаше по-силна. Джан спря и се заслуша. Поне Езекиил би усетила по тежките му стъпки. Но не се чуваше никакъв звук. Тя пак закрачи. Търсеше спокойствие в здраво стиснатия лазер.

Слънцето потъна зад високите сгради. Дълги сенки запълниха изкуствената долина, по чието дъно пъплеше. Толкова й се искаше Майлоу да е с нея въпреки всичко, което мислеше за него. Сети се за черепа му в раницата, недоумяваше защо реши да го вземе. Може би защото дължеше нещо на паметта му?

Болеше я главата. Дали това не е първият признак на заразата? Ожадняваше. Ако е вече болна, няма значение дали ще махне качулката, за да пийне малко вода.

Потисна изкушението. Бързо се смрачаваше, тя извади от раницата заредения прожектор, който Карл я посъветва да вземе. Трудно успяваше да държи и него, и лазера, но силният лъч светлина я правеше по-сигурна, когато се мяташе наляво-надясно пред нея. Но усещането, че я следят, не изчезна.

Когато излезе на площада пред „Скайтауър“, Джан почти падаше от изтощение. Залюля се неуверено, щом вдигна глава да огледа сградата. По дяволите, как ще стигне до върха? По стените имаше стъклени цилиндри, сигурно бяха асансьори, но без източник на енергия бяха безполезни.

Прекоси площада, покрит с разноцветни плочки, украсени с изображения на балони като онези от Бандала. Видя фонтан, който все още пръскаше вода наоколо. Спря да го погледа. Както се чудеше на механизма, бълващ струи през вековете, жаждата й само стана по-нетърпима.

Отмести погледа си и продължи към „Скайтауър“. Основата бе открита от всички страни — поддържаха я редици колони, смешно тънки, за да понесат тежестта на огромната постройка. Джан изкачи няколко стъпала и влезе сред колоните. Завъртя лъча около себе си. Във фоайето нямаше нищо освен асансьори и стълба, водеща нагоре. Отиде до нея и седна на стъпалата. Искаше да си поеме дъх преди дългото катерене. Надяваше се, че стълбата продължава до самия връх на сградата, иначе не си представяше какво би могла да направи.

Джан се стресна и се събуди. Не беше си позволявала да спи. Седна и заопипва наоколо за прожектора и лазера. Намери прожектора. Но не и лазера.

Паниката сви стомаха й на възли, тя включи светлинния лъч. Освети голямо тяло, седнало на пода на не повече от десет фута. Лазерът лежеше до него. Беше черната пантера.