Джон Броснан
Небесните господари (23)

Глава двадесет и трета

Светкавиците за миг очертаха по-високите кули на далечния град. Джан бе обзета от страхопочитание. Никога преди не бе виждала град — впечатляваше я дори с огромните си размери. Как са могли да построят сгради, издигащи се толкова нагоре в небето, без основите им да поддадат и те да се срутят? И как би могла да си представи, че тези здания някога са били претъпкани с хора? Едва ли е възможно толкова много хора да са живели едновременно.

— Сигурно там е имало хиляди и хиляди хора — обърна се тя към Майлоу.

— Какво? — обади се той разсеяно.

През последните минути беше необичайно мълчалив, стоеше облегнат на парапета и умислено разглеждаше града. Тя повтори думите си и получи отговор:

— Не, много повече са били. Имал е население над шест милиона.

— Шест милиона? — тя поклати глава, не вярваше на чутото.

— Истина е. Познавах добре града. Беше жив, когато го видях за последен път. Всички тези кули бяха осветени. По улиците имаше движение. Из небето прелитаха флипери…

Той отново замълча. Джан си мислеше, че си припомня неща отпреди векове и за момент го съжали.

— Онази огромна кула там, в средата. Нея ли трябва да достигнем? Тя ли е „Скайтауър“?

— Шът — спря я той и погледна през рамо към неизменните си придружители — двама мълчаливи самураи, застанали на десетина стъпки от тях на откритата площадка. Формално Майлоу и Джан имаха разрешението на военачалника да ходят, където си искат, из общодостъпните части на „Господаря Панглот“, но щом пристъпеха прага на стаята, след тях тръгваха двама воини. Майлоу каза на Джан, че те едва ли разбират „американо“. Почти сигурен беше, че само военачалникът знае езика, но не можеха да рискуват открит разговор пред тях.

— Тихо — Майлоу наведе глава към нея. — Да, това е „Скайтауър“. Само мога да се надявам, че в главата на нашия приятел няма да се събудят отдавнашни спомени.

— Кога се махаме? — попита Джан.

Според нея градът все още беше твърде далеч и стомахът й се присвиваше от идеята да прелетят цялото разстояние с един от японските планери. А с всеки изминал миг градът отново се отдалечаваше — „Господарят Панглот“ прелетя край него в широк кръг и вече поемаше към космическата база „Армстронг“, на североизток.

— Трябва да се стъмни съвсем — прошепна Майлоу.

— Но как ще виждаме накъде се движим? — разтревожи се Джан.

— Не съм ли ти споменавал? Виждам великолепно в тъмното.

Тя отдавна вече не се учудваше на качествата на Майлоу. Само кимна и каза:

— Е да, ама аз не виждам.

— Не се притеснявай. Ще поема управлението. Прави каквото ти казвам и всичко ще мине без грешка. Единственият ни проблем е онази буря над хълмовете. Дано отмине в друга посока.

— А какво ще правим с този проблем? — тя леко завъртя глава към мрачните им придружители, които се преструваха, че наблюдават града, а не тях. Майлоу също ги погледна набързо и сви рамене.

— Те не са проблем. Обратно, ще ни бъдат от полза. Е, поне един от тях.

Той не навлезе в подробности, а тя и не настояваше. И без това скоро щеше да научи какво е искал да каже. А дотогава той нека си се радва на малката игра на тайнственост.

 

 

Градът все повече се отдалечаваше и скоро Джан трудно различаваше неговите кули при редките проблясъци на мълниите. Но можеше ясно да вижда светлините на „Господаря Панглот“, който следваше „Ароматния бриз“ на около миля. Мислите й неизбежно се насочваха към Сирай — дали беше в „Ароматния бриз“ или пък в „Господаря Панглот“? В безопасност ли беше? Какво й се случваше точно сега?

Да си задава такива въпроси, означаваше само да засилва безпокойството си за Сирай и Джан се опита да не мисли за нея. Погледна Майлоу, взрян мълчаливо някъде в пространството. Но видът му само отвори пътя на нова поредица тревожни въпроси — какво я караше да повери отново живота си в ръцете на това странно същество, нали вече знаеше, че не бива да му вярва? Всеки факт, който откриваше, още повече я объркваше и дразнеше. И както винаги, не знаеше какво в разказите му за отдавнашните времена е истина и какво е измислица, съчинена, за да постигне някаква своя цел.

Например трудно беше да приеме историята за жената на име Миранда. Тя буквално представлявала Майлоу в женско тяло. Тоест организъм, клониран от негова клетка, след като с генно инженерство променили Y-хромозомата. Така Майлоу можал да се ожени за себе си. „Този брак вместо в небесата бе благословен в лабораторна колба“, беше преливащият от мрачен хумор коментар на Майлоу. Джан остана с впечатлението, че връзката с тази клонирана жена не е осъществила желанията му, но колкото и да го разпитваше, Майлоу отказваше да говори за Миранда. Помнеше, как той кисело каза на военачалника, че Миранда е умряла, и се питаше по какъв ли начин точно е станало това.

 

 

— Време е — промърмори Майлоу. Завари я неподготвена.

— Какво?… — започна тя, но Майлоу тръгна към двамата воини.

Каза им нещо на техния език. На Джан й прозвуча като въпрос. Двамата се намръщиха и се спогледаха, а Майлоу се доближи още. После се стрелна…

Самураите нямаха време да измъкнат мечовете си. Единият отлетя назад, блъсна се в стената и рухна на колене, от носа му шуртеше кръв. Майлоу вече държеше другия за главата. Рязко я изви с ужасяваща сила. Прешлените на врата изпращяха. Джан обърна погледа си настрани. Когато се съвзе, воинът лежеше по лице на пода, а Майлоу се навеждаше над първия. Стовари ръба на дланта си върху тила му. И този воин се просна по лице и не мръдна повече. Майлоу разкопча препаските му и ги хвърли с мечовете и ножовете в краката на Джан. Вдигна мъртвеца, занесе го до парапета и го метна във въздуха без никакво усилие. Мракът скоро погълна падащия надолу труп. Майлоу се зае да съблича другото тяло.

Всичко стана толкова бързо, че Джан не осъзнаваше случилото се. В един момент имаше при тях, на малката площадка, две живи, дишащи човешки същества, а след примигване на окото вече бяха мъртви. И единият вече доближаваше земята…

Майлоу навличаше дрехите и бронята на мъртвия воин. Погледна Джан и каза:

— Вдигни тези оръжия. Ще ти потрябват.

Тя се подчини. Той си сложи шлема и се ухили неприятно.

— Как ти се струва?

— Всичко е твърде малко за тебе. Няма никого да измамиш… поне не за дълго.

— Не очаквам да се промъкна дотам и обратно, без изобщо да ме забележат — рече невъзмутимо той. — Особено с планер под мишницата. Но маскировката ще ми даде мъничко предимство — само това ми е нужно. Доскоро…

Той вдигна почти голото тяло и го хвърли през парапета леко, както и първото, после изтича по площадката и изчезна в люка. Джан въздъхна и се облегна на парапета. Опитваше се да прикрие оръжията с тялото си, за да не ги види някой японец, появил се на площадката, преди да се върне Майлоу. Под куртката си носеше бутилка с вода и торба с оризови питки. Очакваше следващите десетина минути да бъдат много, много дълги. Майлоу смяташе, че толкова ще му стигнат, за да се добере до най-близкия склад за планери, да открадне един и да се върне на площадката. Тя се питаше какво да прави, ако той не дойде. Да се прободе с един от ножовете? Да скочи? Все едно, по-добре ще е, отколкото да попадне в ръцете на военачалника, освирепял от лъжите на Майлоу.

Времето наистина се точеше мъчително бавно. Дланите й се изпотиха, трепваше от най-малкия шум. Къде ли беше Майлоу? Сигурно десетте минути вече са минали…

Тя подскочи. Някой идваше. Тичешком. Майлоу нахълта през люка. Под едната ръка носеше сгънат планер, в другата стискаше меч. Джан първо си помисли колко смешно малък изглежда планерът, за да носи двама души, после видя капещата от острието кръв.

Очите на Майлоу мятаха диви погледи както преди. Той разтегли устни в безумна гримаса:

— Малко по-трудно се оказа. Направих там малка касапница, но сигурно оцелелите вече са се опомнили и препускат след мен. Нямаме много време.

Той пъхна меча в ножницата и започна да разгъва планера. Джан вярваше, че вижда магия — това нещо растеше с всеки миг, металните тръби ставаха четири пъти по-дълги, коприната на крилото се разперваше безкрайно… Скоро планерът се просна в истинските си размери на площадката. Майлоу неочаквано ритна парапета, успя да го разцепи. Още два ритника и целият парапет изчезна. Джан се дръпна от ръба. Перспективата да скочи в черната пустота и да зависи само от хилаво копринено платно, кухи метални тръби и няколко жици съвсем загуби привлекателност.

— Бързо! — подкани я Майлоу. — Препаши оръжията и се напъхай в този хамут.

Той вече нагласяше своя хамут, окачен с телове за центъра на планера. Тя припряно стегна колана и се вмъкна до него. Ремъците обвиваха бедрата и кръста й. Планерът беше подпрян на задния ръб на крилото. От центъра висеше и метален триъгълник, сглобен от тръби.

— Хвани се за тази тръба, ето така — каза Майлоу и сграбчи хоризонталната част на триъгълника. Джан направи същото с болезнено блъскащо в гърдите й сърце.

— Щом скочим, не сгъвай тялото си и прави каквото ти казвам. Разбра ли?

— Да — отвърна тя.

Устата й веднага пресъхна.

— Добре, пристъпи към ръба и се приготви да се оттласнеш с пълна сила, когато ти дам сигнал.

Застанаха на самия ръб, коприненото крило стърчеше, почти изправено зад тях.

— Щом кажа „три“, скачаш — предупреди я Майлоу, присвил крака за скок.

Джан също се приготви. Вятърът подхвана дългата й коса и я залепи на лицето й. Коприната на крилото заплющя.

— Едно…

Зли викове зад тях. Японците идваха.

— Две… три!

Всеки миг озверелите японски воини щяха да изпълнят площадката и това моментално освободи Джан от съмненията преди скока. Усилието напрегна мускулите й до скъсване. И веднага, щом се отделиха от площадката, оттам запукаха изстрели, край бузата й свирна куршум.

Стреляха по тях без прекъсване, но двамата с Майлоу стремително се спускаха надолу в студения нощен въздух. Джан реши, че падат безконтролно, но преди да се увери в това, вече правеха широк плавен завой.

Летяха.

— Наклони тежестта си наляво! — заповяда Майлоу.

— Какво?

Планерът сега летеше почти хоризонтално. Насрещният вятър свистеше право в очите й. Те се насълзиха. Не че имаше какво да види точно сега.

— Наклони се наляво, към мен! — изкрещя Майлоу. — Веднага!

Направи каквото искаше от нея. Неговото тяло се премести на същата страна. И планерът зави наляво, след секунди Майлоу извика:

— О кей, стига! Изправи се пак! — Тя веднага се подчини. — Добре. Поне се движим в нужната посока, но ни трябва по-голяма височина, за да стигнем града. Дано срещнем възходящи течения.

Полетът продължаваше. Джан като че започваше да усеща радост от преживяването. Да летиш сред тишината като стрела в мрака…

— Лайняна работа — изръмжа Майлоу.

— Какво става?

— Дупка в крилото. Или е от куршум, или е от сабя.

Тя погледна през рамо, но макар и да различаваше очертанията на крилото над тях, не се надяваше да види цепнатината.

— Ще ни затрудни ли?

— Засега не, но се разширява.

— Олеле.

Удоволствието й се изпари. Взря се надолу, опитваше се да усети разстоянието до земята.

— Ама че гадост — пак се обади Майлоу. — Така няма да се доберем до града.

— Ще се пребием ли?

— Съмнявам се, но ще се влачим дълго. А онова под нас е пустош.

Джан нямаше представа колко време е минало, когато усети разтърсващо дърпане, едва не изтърва тръбата. Чу вика на Майлоу „Дръж се!“, планерът сякаш застана на носа си и рухна надолу. Тя изпищя. Стори й се, че пропаднаха с хиляди футове, преди неочаквано планерът да полети нормално.

— Добре ли си? — викна Майлоу.

— Може да се каже — отвърна треперещата Джан. — Помислих, че това ни е краят.

— Тези неща са проектирани да излизат автоматично от пикиране. Тъпото е, че съвсем загубихме височина заради този вихър и сега не виждам…

Звукът на разпарящ се плат заглуши плющенето на крилото и свистенето на вятъра. Планерът отведнъж се спусна надясно. Сега не пикираше, а се завъртя в спирала. Майлоу крещеше нещо, но Джан не го чуваше.

След часове или след секунди планерът се заби в някакво препятствие, от удара в челото съзнанието на Джан се завъртя и изчезна в пустошта…

Опомни се увиснала с главата надолу в хамута. Нищо не виждаше.

— Майлоу? — простена тя.

Никакъв отговор. Джан слепешката се пресегна към него, но не го пипна. Какво ли се е случило? И къде беше сега? Носът на планера сочеше надолу, но дали бе в клоните на някое дърво, или на земята? Тя опипа лицето си. Лепнеше, несъмнено от кръвта, и точно под косата й се беше издула цицина.

— Майлоу! — викна тя отново, по-силно.

Нещо се прокашля в мрака. Джан позна звука. Големите котки често кашляха така, дебнейки покрай стените. Тя си спомни къде е. В пустошта. Сама. Майлоу я беше изоставил. Или беше мъртъв.

Тя измъкна по-късия меч. Това мъничко я успокои, но все още се усещаше смешно беззащитна, както беше увиснала с глава към земята. Протегна меча и попадна на висящия наблизо празен хамут на Майлоу. После острието зачегърта по металната тръба. Джан с усилие я докопа. Планерът леко се измести, нещо се скъса. Подозренията й се оправдаха — хваната беше в клоните на дърво. И не можеше да си представи на каква височина. Но в едно беше сигурна: според звука на планера малко му трябваше да се измъкне от хлабавата опора.

Джан се реши. Нямаше избор, трябваше да скочи долу, преди планерът да падне заедно с нея. Пъхна късия меч в ножницата и се протегна към триъгълника от тръби. Хвана го здраво с едната ръка, а с другата започна да разкопчава своя хамут.

Щом освободи и последната катарама, изплъзна се от хамута и изведнъж се залюля под тръбата. Отчаяно се опита да я хване и с другата ръка.

Успя. Тежестта на тялото й болезнено опъна раменните й стави. Висеше с клатещи се във въздуха крака. Опъна пръсти надолу, надяваше се да докосне земята. Но не я намери. Колко оставаше? Пет фута? Десет? Петдесет? Колкото разликата между изкълчения глезен, счупените кости или смъртта.

Хайде свършвай с това, каза си Джан. Пое си дълбоко дъх и пусна тръбата…

Както падаше, тя вдигна колене към гърдите си, инстинктивно се свиваше на топка.

Падаше и падаше…

„Ще умра!“

Заби се в нещо много меко, но макар че веществото пружинираше, ударът успя да спре дишането й. Трескаво се опитваше да вдиша малко въздух. Нещото, в което падна, покриваше цялото й лице, дишането ставаше все по-трудно. Остърга го и гнусната миризма й подсказа в какво се е търкаляла.

Гъбички!

— Ъх! — изграчи отвратената Джан.

Надигна се и забързано изтръска остатъците от дрехите си. Предпазливо опита крачка напред. Веднага потъна до колене в гъвкавата, съпротивляваща се маса. Искаше й се да повърне, но си каза, че гъбичките спасиха живота й. Без тях несъмнено щеше да си счупи врата, заедно с всички останали кости.

Мярна й се мисълта, че щом е оцеляла при падането на планера, би трябвало и Майлоу да е успял. Но къде е той? Вероятно далеч оттук, озъби се мълчаливо Джан. Или е помислил, че е мъртва, или не е искал тя да го бави по пътя. Както и да е, беше я зарязал.

Пак се чу котешката кашлица. По-наблизо. Тя измъкна по-дългия меч, хвана го с две ръце и се обърна по посока на звука. Гръбнакът й се вледени от мрачния спомен за пантерата при портата. Онази, причинила смъртта на Карла. Не можеше да е същото животно…

Друг звук. Точно зад нея.

Джан се извъртя, макар да знаеше, че е твърде късно.