Джон Броснан
Небесните господари (3)

Глава трета

Бурята както връхлетя, така затихна, но небето все още сивееше от ниските облаци. Беше студено и Джан се уви по-стегнато в наметката, докато гледаше неспокойно от покрива надолу към градския площад. По традиция Небесният господар взимаше данъка си от това място и сега, час преди обяд, покрай стените бяха натрупани високи купчини от чували. Но Джан знаеше, че този път в тях нямаше зърно, а пясък и слама.

Мелиса и другите Началнички се бяха скупчили пред платформата, където преди сядаха, за да отдадат колективно дължимата почит към представителите на Небесния господар. Сега от платформата трябваше да дойде сигналът за началото на атаката. Мелиса щеше да изстреля червена сигнална ракета.

Джан огледа наоколо. По много покриви се виждаха хора, но това беше нормално. Посещението на Небесния господар винаги привличаше множество зяпачи. „Господарят Панглот“ отвращаваше и плашеше сестрите от Минерва, но на гледката, която представляваше, не можеха да устоят.

Тя погледна часовника си. Небесният господар щеше да пристигне по обяд. Оставаше по-малко от час. До нея Марта се суетеше нервно и си играеше с чантата за инструменти. Нямаше причина шимпанзето да бъде на покрива, но тя се примоли на Джан да остане с нея. И Джан отстъпи. Мократа от дъжда Марта наистина изглеждаше твърде нещастна и Джан я погали ободрително зад ушите. Марта прояви удоволствието си с доста обезсърчено сумтене и каза:

— Марта страхува, Господарке. Много страхува.

— Не се тревожи — каза Джан по навик. — Няма за какво. Всичко ще бъде наред.

— Мъжкари шимпанзета казват няма. Те казват Небесен господар прави да няма Минерва. Казват Небесни воини слизат долу, убиват сестри… изнасилват сестри…

— Млък! — изкрещя потресената Джан. За втори път от сутринта чуваше богохулната дума. — Знаеш, че не е позволено да се произнася тази дума, Марта!

Марта наведе глава.

— Съжалява, Господарке.

Джан въздъхна.

— Добре, но не го прави повече.

Тя още не можеше да се опомни от първата случка, когато чу богохулството, нито от разтърсващите обстоятелства, съпроводили произнасянето му.

Мелиса се върна в дома им преди зазоряване. Джан се мъчеше със закуската си в кухнята и се опитваше да изтрие от въображението си страшните останки на Карла. Колкото и да не й се ядеше, апетитът й съвсем изчезна, щом видя лицето на майка си. Мелиса изглеждаше по-изтощена от когато и да било през целия живот на Джан досега, но в изражението й имаше страховита решителност. Джан уплашено помисли, че така би изглеждал труп, върнат към живота с някаква нечестива цел.

Мелиса се загледа в Джан мълчаливо, после сложи на масата малко метално цилиндърче. Беше към три пръста дълго и един пръст широко. Джан погледна най-напред към него, после към тревожещото я лице на майка си.

— Какво е това?

— Запалителна бомба. Хелън я направи. Няколко направи. Много е умна — каза Мелиса с мъртвешки глас. Тя взе устройството и показа единия му край на Джан. — Виждаш ли тази част? Завърташ я по посока на стрелката и след тридесет секунди се взривява.

Джан взе цилиндърчето и го заразглежда. Опитваше се да изглежда впечатлена, защото явно Мелиса очакваше това от нея, но не можеше да си представи каква полза ще има от толкова малко оръжие срещу Небесния господар. Подаде го на Мелиса, но тя поклати глава отрицателно.

— Това е за тебе. Отсега нататък ще бъде у тебе.

Джан се намръщи.

— Но какво да правя с него? Да го хвърля по Небесния господар или какво?

Мелиса въздъхна на пресекулки.

— Ако нещата се объркат днес и загубим битката, тази малка бомба ще бъде последният ни шанс да си отмъстим. Ако си още жива, ще позволиш на Небесните воини да те пленят и да те отведат в Небесния господар. После при първа възможност ще сложиш това устройство там, където ще причини най-големи вреди на Небесния господар. Най-добре да е близо до място, пълно със запалващия се газ, водорода.

Докато слушаше, Джан отвори уста в почуда.

— Майко, нали не говориш сериозно!

— Разбира се, че е сериозно, малка глупачке! — отсече Мелиса и Джан потрепери.

— Но аз не бих могла! — протестира тя, а умът й се завъртя от смисъла на казаното от Мелиса. — Никога няма да се дам жива на Небесните воини! Немислимо е! А и тази идея, да се кача в Небесния господар…

Тя поклати глава.

— Не си ти, която избира — каза Мелиса студено. — Заповядвам ти да направиш, каквото ти казах. Ако оцелееш в битката, а аз искам да направиш всичко възможно за това, ще се предадеш. Трябва, разбра ли?

Джан се разтресе. Тя пак погледна малкия цилиндър, който държеше в ръката си.

— Ама това е смешно — каза тя тихо. — Даже и да ме качат в Небесния господар, мога ли да се надявам, че ще го унищожа с толкова малко нещо?

— Дано не си само ти. Казах ти, че Хелън направи няколко такива бомби. Дадени са на подбрани хора. Ти си едната.

— Но защо аз, майко? Защо аз! — извика тя.

— Би трябвало да ти е ясно. Моя дъщеря си. Ако опитът ми да разруша Небесния господар се провали днес, важно е моята дъщеря да участва в последното действие на бунта. Ти ще отмъстиш не само за Минерва, но и за честта на твоята майка.

Джан се вгледа в очите на майка си и разбра, че няма никакъв шанс да я убеди. Но докато я заливаше отчаянието, хрумна й един начин.

— Майко — каза бавно тя, — ако атаката не успее и дори оцелея след възмездието на Небесния господар, и даже ме качат в него като затворничка, как бих могла да укрия това от Небесните воини?

Тя вдигна бомбата нагоре.

— Знаеш ли колко внимателно претърсват чувалите със зърното, преди да ги изтеглят в Небесния господар. Те сигурно ще открият и това в дрехите ми.

Лявата буза на Мелиса се разкриви от тик. Тя каза:

— Няма да бъде в дрехите ти, ще бъде в тебе.

— Да не искаш да го глътна? Но…

— Не се прави на тъпачка! — отряза я Мелиса. — Малко да помислиш и ще се сетиш как да го скриеш в себе си.

Джан едва не изтърва цилиндъра, но се сети, че е бомба и успя да го задържи. Вълна от омерзение премина през нея, докато го разглеждаше. Сега виждаше този предмет по съвсем различен начин.

— Не мога…

— Ще го направиш като всички останали, избрани да пренесат незабелязано тези устройства в Небесния господар. Съмнявам се някой от Небесните воини да се сети за такова интимно претърсване, но дано никой от тях не се опита да те изнасили.

— Майко! — задави се Джан, потресена от гласното изговаряне на подобна върховна непристойност.

Мелиса се наведе към нея и я сграбчи за раменете.

— Джан, не можеш да си позволиш капризи. Трябва да приемеш фактите. Това е война. Което в нормални времена е по-добре да не се казва или даже да не се мисли, сега трябва да го срещнем лице в лице. Вече не си дете!

— А ти вече не си ми майка.

Не искаше да изрече тези думи, но те сами се изплъзнаха, още щом се появиха в мислите й. Не се учуди, когато бузата й изтръпна от удара на Мелисината ръка. Очите й натежаха от сълзи. Искаше да се извини, да помоли майка си за прошка, но сега не можеше да отвори уста.

— Отивай в банята и направи каквото ти казах. Веднага! — гласът на Мелиса трепереше от едва сдържан гняв или от трудно поносима болка.

Без да каже дума, Джан стана от масата и отиде в банята…

 

 

Докато стоеше в напрегнато очакване на покрива на кръчмата, усещаше бомбата — неудобна и тежка. Почти й прилошаваше от нея. Искаше да я захвърли, още щом Мелиса излезе, но се чувстваше толкова виновна заради думите си, че не събра смелост да не се подчини на майка си. И сега, гледайки към далечната фигура, застанала пред платформата, искаше да се втурне към нея и да поиска прошка.

Вместо това тя се изпъна и се обърна към своята група за изстрелването на ракетите — Пола, стражарка от стените, Лайза, която работеше в пекарната, и Питър, мъж. Той все още хвърляше овчи погледи към брадвичката, която му бяха заповядали да носи на пояса си. Това оръжие объркваше Джан. Тя се съмняваше в способността на Питър да го използва, което означаваше, че той ще е безполезен в ръкопашен бой. Но пък и идеята, че той би могъл да го използва, я тревожеше предостатъчно.

Тя им се усмихна (или поне се надяваше, че го направи) с благата и уверена усмивка на човек, който контролира положението, и каза:

— Е добре, знаем ли какво се очаква от нас, или да направим още една тренировка?

Пола отговори за всички.

— Май не е нужно, Госпожо. Пък и вече не е разумно да махаме маскировката. Току-виж Небесният господар подрани.

Джан се намръщи мислено. Стражарката беше права, а тя, самата, беше показала слабостта си пред другите. Още едно доказателство, че не я бива да ръководи. Ако майка й не беше Мелиса, сигурно щеше да стане тъкачка или шивачка, а не да се разхожда напред-назад в броня и да се прави на воин.

Тя кимна милостиво на Пола:

— Съгласна съм с тебе. „Господарят Панглот“ винаги е бил точен преди, но предпазливостта никога не е излишна.

Отиде до ракетите в керамичните им насочващи тръби и се престори, че ги преглежда. Бяха разположени под платнен екран, боядисан да наподобява част от покрива, ако го гледат отгоре. Когато им дадат сигнала, щяха да махнат маскировката, да насочат нагоре дървените рамки на направляващите тръби и да запалят зарядите…

Зад нея се чу как някой отваря капака на покрива. Обърна се и видя Алза.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна тя изненадано. — Би трябвало да си на мястото си.

Джан знаеше, че групата на Алза трябва да изстрелва ракетите си близо до завода за спирт, на другия край на града. Алза й се усмихна. Натъртеното място, което Джан видя по-рано сутринта, сега представляваше лилаво петно на дясната челюст до челото на Алза.

— Исках да те видя, мъничката ми. Да ти пожелая късмет и да те помоля да се пазиш.

Тя прегърна Джан и я целуна. Джан си позволи да се порадва на усещането от тези познати ръце. Алза беше първата й любовница и си оставаше най-близката й приятелка, макар че напоследък се държеше покровителствено. Но целувката им продължи и Джан вече едва се сдържаше. Идеше й да се залее в сълзи, да се вкопчи в Алза и да я помоли да не я оставя сама.

Джан се освободи от прегръдката на Алза и отстъпи крачка назад. Насили се да се усмихне, но долната й устна трепереше.

— И ти внимавай, Алза. Когато свърши всичко, нека се видим долу на по чаша.

— Добре, мъничката ми. Но само ако поръчаме пиенето в отделна стая. Отдавна не сме били заедно.

— И аз ще се радвам — каза Джан искрено.

Тя и Алза не се бяха любили от почти година, но изведнъж предишното сексуално влечение нахлу у Джан като водопад. Почувства страшна нужда от Алза. Едва би дочакала да минат следващите часове и да дойде моментът, в който телата им ще се сплетат под завивките в едно от големите и удобни легла на кръчмата. Но както се наслаждаваше на тази мисъл, студен и безстрастен глас от дълбините на съзнанието й каза: „Никога няма да видиш Алза“. Тя потисна мъката от това предчувствие, усмихна се на Алза и каза:

— Значи до по-късно. И внимавай.

Алза я целуна нежно по бузата.

— И ти внимавай, мъничката ми.

Докато гледаше как Алза се смъква надолу през капака, Джан се питаше дали и тя не носи в себе си студения ръбат цилиндър на смъртта.

 

 

Оставаше една минута до дванадесет. Всеки гледаше на запад към веригата ниски хълмове на хоризонта. „Господарят Панглот“ винаги се появяваше иззад тези хълмове. Но днес заради ниските облаци и дъжда, заливащ пустошта между тях и Минерва, трудно се различаваха дори очертанията им.

Джан нервно опипваше дръжката на сабята си, докато се вглеждаше в хълмовете. Милостива Майко Богиньо, молеше се тя безмълвно, изпрати ни чудо. Нека не се появи Небесният господар. Нека изчезне завинаги, дано го е поразила мълния в някоя буря, както онзи Небесен господар преди години…

Дванадесет.

„Господарят Панглот“ не се виждаше никакъв.

Джан усети нещо странно. Въздухът около нея стана друг. Не беше като полъх на вятъра, въздухът внезапно стана по-тежък. Инстинктивно вдигна поглед нагоре.

— Майко Богиньо… — промърмори тя.

„Господарят Панглот“ беше точно над тях. Беше се спуснал през ниските сиви облаци. Те се въртяха в разбърканите течения около огромното му туловище. Щом го видя, Джан се усети пак дребна и безпомощна като в първия си детски спомен. „Как е възможно да разрушим нещо толкова голямо?“, попита се тя отчаяно.

— Майко Богиньо, спаси ни… — дочу се откъм Лайза.

Другите също гледаха нагоре. От съседните покриви долетяха възклицания на изненада и страх. Марта се сви в един ъгъл и застена.

Нещата вървят на зле, каза си Джан, гледайки все още снижаващия се „Господар Панглот“. Дългото цяла миля тяло запълваше небето, заличавайки всичко друго. Но защо беше променил обичайния си начин на появяване? Защо не дойде от запад както винаги? Дали подозираше какво са му подготвили?

Той слизаше все по-надолу и Джан замръзна в първобитен страх, подобно на предишните му идвания. Сякаш „Господарят Панглот“ се канеше да легне върху града и да смаже зданията с тежестта си. Джан се бореше с непреодолимата паника. Високото пищене на Марта никак не й помагаше.

„Господарят Панглот“ спря. Висеше на около 1500 фута над Минерва, огромните му очи гледаха втренчено. Както винаги, Джан си представяше, че гледат точно нея.

Чу се ниско съскане, после нещо изпука. Накрая заговори гръмовен глас:

„АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ, ВЛАСТЕЛИН НА НЕБЕТО И НА ВСИЧКО ПОД СЯНКАТА МИ. ВИЖТЕ МЕ И ТРЕПЕРЕТЕ! (Щрак!) ВИЕ СТЕ МОИ ПОДАНИЦИ И ЩЕ НАПРАВЯ С ВАС, КАКВОТО ПОИСКАМ! МОГА ДА ВИ СМАЖА КАТО ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ, КАКВИТО СТЕ, НО ЩЕ ПРОЯВЯ МИЛОСТ. (Щрак!) СРЕЩУ ДАНЪКА, КОЙТО ЩЕ МИ ДАДЕТЕ, ЗАПАЗВАМ ЖИВОТА ВИ. И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак! Прас!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Гласът изведнъж млъкна.

Джан се намръщи. Ултиматумът на „Господаря Панглот“ си беше същият, но щракането и пращенето, заедно с повтарянето на последната дума, бяха нещо ново. И тези промени в обичайната поредица събития я безпокояха.

Отмести погледа си от страховитата маса на Небесния господар и го насочи към Аведон. Тя запали огъня на платформата, с който даде сигнал на „Господаря Панглот“ за готовността им да платят данъка си. Сърцето на Джан се забърза. Не им оставаше да чакат дълго.

Димът се издигна от символичния огън и тя пак погледна „Господаря Панглот“. Опита се да си спомни какво каза майка й за първия път, когато Джан беше малко момиченце: „Не се плаши, мила. Това е само въздушен кораб. Играчка, останала от Ерата на Мъжкото Зло. Изглежда голям и могъщ, но в него няма кой знае какво — малко хора и много газ.“

Само въздушен кораб. Джан си повтаряше тези думи. Но напразно. „Господарят Панглот“ наистина беше само един въздушен кораб, но с дължина над 5000 фута и поне 1000 фута широк. Джан добре познаваше размерите му. И можеше да си казва, че вдъхващото ужас туловище е нещо като илюзия, че е пълно с газ, но това не помагаше. Вече не й помагаше, откакто порасна.

Само въздушен кораб ли? Не, беше летящ град. При това летящ защитен град. Виждаше дулата на смъртоносните машини, наречени оръдия, да се подават от различни части на корпуса като четина по гигантска брадичка. Виждаше редиците прозорци, палуби, люкове. И приличащите на дула двигатели, всеки с размерите на силоз за зърно, от които се чуваше мощен дразнещ шум, звучащ като далечен гръм. Колко ли небесни хора живееха в тази летяща машина? Никой не беше сигурен. Може би хиляда. Или даже две хиляди.

Височината на звука от двигателите на „Господаря Панглот“ се промени. Джан видя, че двигателите, окачени под задните стабилизатори, се завъртяха на осите си…

Небесният господар вече не се спускаше. Джан определи разстоянието на около шестстотин фута. Напълно в обсега на техните ракети. Погледна надолу към платформата. Сигналът можеше да се появи всеки момент.

— Пригответе се — каза тя на своята група. — Марта, млъкни.

— Ето ги! — извика Лайза.

Джан погледна нагоре. Голяма секция от корпуса на „Господаря Панглот“ се отдели и се заспуска надолу, окачена на въжета. Джан знаеше, че това е рамата за товарене на данъка. Знаеше, че с нея се спускат мнозина въоръжени Небесни воини, които трябваше да претърсят всички чували със зърно, преди да бъдат качени горе. Един от тях гледаше надолу, надвесен над парапета. Рамата се насочваше точно към центъра на площада, макар да се въртеше от появилия се студен ветрец. Джан се надяваше той да не повлияе на ракетите. На Небесния господар явно не пречеше — той висеше неподвижен като скала над града. Досети се, че многобройните му двигатели би трябвало да се справят с всякакви врагове, освен с най-силните.

Снижаващата се рама вече беше на не повече от сто и петдесет фута над земята. Ясно се различаваха Небесните воини, приличащи на огромни раци в своята слоеста, черупкоподобна черна броня. Джан погледна неспокойно към платформата. Какво чакаше още майка й? Да не се е уплашила?

Нещо проблясна на платформата и във въздуха се издигна опашка от червен дим. Няколко мига Джан само я гледаше, сякаш тялото й се парализира, после успя да се обърне и да изкрещи на групата си:

— Сега! Сега!

Те дръпнаха настрани маскировъчното покривало и насочиха нагоре изстрелващото устройство, докато Джан бясно чаткаше с огнивото, за да изкара искра.

— Готово, Госпожо! — изкрещя Пола.

В този момент Джан с огромно облекчение успя да подпали фитила. Пазейки огънчето с ръка, тя коленичи до долния край на тръбите и поред поднесе фитила към зарядите. Щом се увери, че и трите заискриха, тя извика:

— Скрийте се!

Другите, заедно с Марта, вече се бяха сгушили зад дървената преграда в далечния край на покрива, когато Джан зави зад ъгъла и се хвърли по лице.

Още няколко безкрайни секунди нищо не се случи и после дойде оглушителното свистене!

Звукът се отдалечаваше и Джан стана с поглед нагоре, без да обръща внимание на валящите върху покрива искри. Ракетите запълниха небето, те излитаха от всяко място в Минерва. Стотици и стотици, и всички се насочваха право към Небесния господар.

Две удариха дъното на рамата. Взривиха се и изведнъж рамата запламтя. „Ще победим, каза си тя, наистина!“