Джон Броснан
Небесните господари (22)

Глава двадесет и втора

— Полудя ли? Не можеш да останеш тук! Твърде опасно е! Трябва да тръгваме, и то без бавене. Онези кретени вече разрушиха офиса на моята корпорация! След това ще дойдат насам!

Майлоу и Миранда бяха в „морската“ стая. Холографските екрани създаваха представата, че са на тропически остров в южните морета. Звуковите ефекти и скритите топлинни лампи правеха илюзията още по-правдоподобна. Миранда, облечена в сако и панталон от стар и много ценен мъжки вечерен костюм, се беше излегнала мързеливо в хамака, окачен между две палми. Тя смукна от сламката, забучена във фалшив кокосов орех и невъзмутимо промълви:

— Казах ти вече, Майлоу. Няма да дойда с тебе. Оставам тук. Ще бъда в безопасност, поне засега. Имението е добре защитено. После… после не зная къде ще отида. Но ще оцелея някак.

Майлоу не можеше да повярва на ушите си.

— Ама какво ти е влязло в главата? Знаеш, че не можеш сама да оцелееш. Идваш с мен и това е. Така че надигни се и сложи някои неща в една чанта.

Тя звучно засмука сламката и каза:

— Майлоу, ти май не обръщаш никакво внимание на това, което ти казвам. Слушай — не искам да бъда с тебе повече. Разбираш ли?

— Какви са тези приказки? Не можеш да живееш без мен! Аз съм целият ти живот! В името на Бога, аз те създадох!

В следващия миг тя метна кокосовия орех по главата му. Той се приведе и орехът прелетя през плажа, изчезна в холографския образ. Чу се звук на счупено стъкло. Миранда скочи от хамака и обвинително посочи Майлоу с пръст.

— Да! — кресна тя. — Кажи го пак! Кажи ми още веднъж какво ти дължа! Само това чувам през краткия си живот — великият Майлоу Хейз взел ребро от съвършеното си тяло и създал съвършената жена. Естествено, съвършена за него! Жената, родена в неговите мечти!

Лицето й се разкриви от ярост, гърдите й се повдигнаха тежко. Майлоу се стресна от силата на гнева й.

— Добре де, добре — опита се да я успокои. — По-леко. Много ти се събра напоследък, разбирам, че си разстроена. Сигурен съм, че не осъзнаваш какво говориш. Ти още ме обичаш толкова силно, колкото и аз тебе.

Той пристъпи до нея, пъхна ръце под разкопчаното сако и погали гърдите й. Миранда отблъсна ръцете му и се дръпна.

— Не те обичам! И ти не ме обичаш! Обичаш само себе си! — злобно изкрещя тя. — Ето това е! Това е целта на моето съществуване! Когато сме в леглото, ние не се любим — ти просто си маструбираш със себе си!

— Не говори с този тон, Миранда — студено я възпря той.

— Не е ли приказна науката? — злобата не изчезваше от гласа й. — Преди мъжът трябвало да се задоволява с ръката си, но сега, само за някакъв си милиард долара може да получи нещо като мен — клонирано от самия него женско същество, отгледано в изкуствена утроба, подложено на насилствено ускорено развитие, натъпкано с боклук вместо спомени, всичко това — за шест години. Най-страхотното приспособление за чикии, подходящо за мъж с прекомерен Нарцисов комплекс. Да, ей на това му викам аз прогрес!

Нейните думи го засегнаха.

— Миранда, аз не виждам нещата така… Ти си не по-малко истинска от мен…

— О, много ти благодаря — отвърна Миранда със сарказъм. — Чуто от тебе, това е истински комплимент.

Майлоу си пое дълбоко дъх. Искаше му се да я сграбчи и тъй да я разтърси, че да изчезне от лицето й това самодоволно, снизходително изражение, но не смяташе за разумно да избухва. Това нейно странно настроение вероятно се дължеше на някаква емоционална заблуда и ако Майлоу запазеше спокойствие, би могъл да я разубеди. Той каза сериозно:

— Миранда, нашата връзка е особена, тя е уникална. Ние сме по-близки от която и да е друга двойка.

— Ако това е най-голямата близост, възможна между двама души, тогава Господ да е на помощ на човечеството — присмя се тя.

— Не можеш да го отречеш! — възрази той. — Обичаш ме не по-слабо, отколкото аз тебе. Нямаш избор, ти беше…

Не продължи, усети грешката си. Но тя довърши изречението вместо него:

— … програмирана да те обичам. Да, напълно осъзнавам този факт, Майлоу. И някога наистина те обичах. Но програмата вече не може да ме принуди. Защото ти не си същият човек.

— Сега пък за какво говориш?

— Говоря за всичките тези „усъвършенствания“, на които се подложи. Ефектът от тях се натрупа в тебе. Промениха те по начин, който не си очаквал. Всъщност вече ми се струва, че не си човек.

— Щуротии! — възкликна той. — Ти сигурно си пияна!

— Не, не съм. Казвам истината. Прекрачил си някаква невидима черта, разделяща хората и… другите същества. Ти така се препроектира, Майлоу, че направо излетя от човешкия род.

— Това са безсмислици! Признавам, че се промених, но пак съм човек! — каза ядосано Майлоу.

— Човек ли си? — попита тя. — Кое човешко същество не усеща болка? Кое човешко същество не може да изпита страх? Паника? Ужас?

— И защо липсата на тези човешки недостатъци да ме прави по-малко човек? Защо принадлежността към човешкия род трябва да се определя със способността да изпитваш болка, страх и ужас?

— Мога да ти посоча много причини, но ето ти главната — ако ти самият не усещаш болка или страх, не можеш да споделяш чувствата на останалите, които още ги усещат. Ти си отряза пътя към хората.

Майлоу разтърси глава.

— Не, не, ти не разбираш. Твърде добре си спомням какво означава да страдаш от тези болести на така нареченото човечество. Но не ставам нечовек, като съм се освободил от тях. Дори сега повече ви съжалявам! Ти не знаеш от какво се лишаваш, Миранда. След последната серия усъвършенствания достигнах абсолютната свобода. Можеше да станеш като мен, ако не беше толкова глупава.

— Отново ти благодаря за подареното безсмъртие, Майлоу, но другите ти подаръци хич и не са ме интересували.

— Един ден ще съжаляваш, че си ги отхвърлила — ледено процеди той.

— Майлоу, този ден никога няма да настъпи, обещавам ти. Да, аз съм само твое генетично ехо, но все още съм човек. И такава искам да си остана.

Той едва удържаше нервите си. Наложи му се да напрегне цялата си воля, за да не й посегне.

— Колко пъти да ти повтарям, аз съм човек. Свръхчовек, да, но в основата си съм човешко същество.

— Ти така си мислиш, Майлоу, но не си. Не можеш да видиш отстрани в какво си се превърнал. Човешката личност е резултат от безкрайно сложен и съвършен биологичен процес и науката би трябвало още много да помисли, преди да се бърка в него. Не можеш ей така да отрежеш големи парчета от системата — както правят твоите генинженери, без да унищожиш нещо жизненоважно… — Миранда кимна сякаш на себе си. — Да… да… това е. В определен смисъл ти се самоуби, Майлоу — тя внезапно се закиска. — Каква ирония! Всички тези пари и усилия — за да се превърнеш в супермен. Но по този начин ти извърши доста особено самоубийство. Разхождаш се наоколо и се мислиш за безсмъртен, а всъщност си мъртъв отвътре и мравките вече гризат душата ти.

— Млъквай! — взриви се той и вдигна ръка да я удари. — Не желая да слушам тези идиотски предразсъдъци! Питам те за последен път — идваш ли с мен или не?

— Не, Майлоу. Просто не мога да търпя присъствието ти. Не само защото се промени като личност. Отблъскваш ме и физически. Онези твои „усъвършенствания“, те изкривиха по нещо в тебе на всички равнища. Казвам ти истината — гади ми се от тебе. И го казвам с всяка твоя клетка в моето тяло.

Майлоу бавно свали ръката си. Мълчаливо гледа Миранда, после се обърна и се отдалечи по „плажа“. Мина през един от холографските образи и излезе през вратата. Качи се в асансьора направо в гаража за флиперите. Посрещна го малък домашен кибероид.

— Да — отвърна той и тръгна към флипера си.

Нямаше никакъв план в главата, само смътната идея да се измъкне от държавата. После? Както се разпространяваха новите зарази, може би ще трябва да помисли и за измъкване от самата планета.

— Приятна вечер за летене — каза следващият го по петите кибероид.

— Така е — потвърди Майлоу и слабо се усмихна.

Вдигна крак да се качи във флипера, но го спря нова мисъл. Погледна флипера на Миранда в другия край на гаража и го посочи.

— Повреди това транспортно средство — заповяда той. — Отвори предпазния капак към уредите и унищожи двигателя.

— Но, господине — промърмори кибероидът с безжизнения си вежлив глас, — той е част от собствеността, която съм програмиран да охранявам.

— И аз отменям инструкциите в твоята програма. Направи каквото ти казах.

— Разбира се, господине.

Кибероидът отиде при флипера на Миранда, отвори задния капак и пъхна вътре манипулатора си. Чу се звук на смачкан метал. Доволен, Майлоу понечи да се качи вече във флипера, но отново спря. Чуваше нещо, приличащо на далечно бърборене.

По-скоро напомняше гневното бръмчене на стършели. Пристъпи до вратата на гаража и натисна копчето за ръчно управление. Вратата се плъзна встрани и той излезе на покрива. Сега долавяше звука по-ясно. Знаеше откъде идва, но извика кибероида при себе си, за да потвърди предположението му.

— Хора — каза кибероидът. — Много са. Движат се към нас.

— Да — промърмори Майлоу.

Отиде до парапета и се загледа през градините към стената. По нея проблясваха разноцветните светлинки на защитната система.

— Очаквате ли посетители, господине? — осведоми се кибероидът.

— Аз не, но жена ми очаква. Тя ще се занимава с тях.

Той нахълта обратно в гаража.

— Колко гости очаква Вашата съпруга, господине? Ако съдим по звука, приближаващата група наброява много стотици хора.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че Миранда е способна да ги забавлява. Тя обича да дава големи приеми.

Довършваше изречението от седалката на флипера. Бронираният купол се плъзна на мястото си и Майлоу нареди на бордовия компютър да издигне машината до хиляда фута височина.

От това разстояние камерите можеха да му покажат всичко, което ставаше. Кибероидът беше подценил размерите на тълпата. Хиляди идваха през гората към северната стена. Майлоу смяташе, че са от Лъкстън, най-близкия до неговото имение голям град. Беше дочул, че градът вече е засегнат от епидемията.

Нагласи една от камерите на близък план. Всички носеха оръжия. Пушки, брадви, даже градински сечива. Майлоу се усмихна. Напомняха му типична сцена от старите филми на ужасите — разярени селяни, тръгнали да запалят замъка на местния вампир или на луд учен. Липсваха само димящите факли.

Широката накъсана линия на приближаващата тълпа вече беше на стотина метра от стената. Майлоу реши да улесни нападателите. Свърза се с домашния компютър и му предаде кодираната команда, която блокира всички предишни, и изключи елементите на защитната система без кибероидите — те действаха самостоятелно. След това се отпусна в креслото и се приготви за наближаващото шоу.

Не им отне много време да проникнат вътре. Няколко взрива пробиха дупки в стената и тълпата нахлу в градините. Там срещнаха първата истинска съпротива — три от големите кибероиди на имението посрещнаха препускащите хора с унищожителна смес от картечен огън и лазерни лъчи. За трийсетина секунди стотици от нападателите бяха убити, но също толкова други навлизаха през стената. Кибероидите нямаха никакъв шанс да ги спрат. Бяха бързо победени. Бяха прекатурени от тежестта на налитащите тела и после насечени и смазани в безформени купчини метал и пластмаса.

Перверзна прищявка накара Майлоу да се включи в системата за аудио-визуално наблюдение на къщата. Видя Миранда пак в „морската стая“, но холографските ефекти бяха изключени и тя гледаше през един от предните прозорци. Той произнесе името й, Миранда се обърна към включената камера.

— Майлоу, ти ли си? — попита неспокойно. — Какво се е случило? Защо не действа защитата?

— Има някаква повреда — каза й той. — Или пък е саботаж. Нямаш много време. Скачай веднага в твоя флипер. Не се бави да вземеш нещо.

— Ти къде си?

— На около хиляда фута над къщата. Хайде, качвай се при мен. И по-бързо.

Тя хвърли поглед към прозореца и изтича от стаята. Майлоу се ухили доволно и прекъсна връзката. Чу се още един взрив. Пред къщата се издигаше дим. Сигурно вече бяха нахлули в партера. И не след дълго…

Той насочи камера към вратата на гаража. Зачака.

Миранда се втурна през вратата след минута. Майлоу нагласи близкия план към лицето й. Очите й бяха широко отворени, страхът преливаше в тях. Той се досети, че тълпата е плътно зад нея. Представи си какво е почувствала, след като е открила, че флиперът не може да излети. Пак се ухили.

Тя затича по покрива. Махаше трескаво с ръце. Очевидно забелязваше светлините на неговата машина. В гаража проблясваха изстрели. Сигурно домашният кибероид си върши работата, помисли Майлоу. Или пък се опитва да сервира закуски на „гостите“ и се чуди защо те в отговор стрелят по него. От тази представа Майлоу се разсмя гласно.

Първият от тълпата изскочи на покрива. Мъжът носеше автоматична пушка. Последва го жена с мачете в ръка. Идваха и други…

Миранда побягна, но нямаше къде да отиде, освен ако скочеше на покрива. Заклещиха я в един ъгъл и я наобиколиха. Тя все още махаше с ръце. Майлоу се пресегна и изключи светлините на флипера. После жадно гледаше екрана, докато долу разкъсваха Миранда на парчета. Чак когато вече нищо не се виждаше от нея сред буйстващата тълпа, той осъзна, че трепери от настъпилата ерекция.

Спусна флипера право надолу. Падна над тях, преди да разберат какво става. Неговите лазери и картечници скоро избиха хората по покрива. След това пусна бомба върху къщата и отлетя на юг.