Джон Броснан
Небесните господари (7)

Глава седма

Отначало миризмата направи най-силно впечатление на Джан. Никога преди толкова много немити тела не се бяха блъскали така близо до нея. Имаше и други миризми, до една неприятни. Забеляза купчинки животински изпражнения върху сламата, покриваща „улицата“. Зачуди се защо хората не си правеха труда да ги събират и да ги изхвърлят от въздушния кораб.

Докато вървеше след Танит по улицата, трябваше непрестанно да си напомня, че наистина е в Небесния господар. Ако не беше ниският таван с ярка като през деня светлина, би могла да си представи, че се разхожда по главното тържище на някой пренаселен и невероятно мръсен град. Имаше витрини на магазинчета, фасади на различни здания с входове и прозорци, разположени от двете страни на много широкия коридор. Коридорът се оказа и твърде дълъг — Джан като че ходеше по него от часове, но не бяха минали и петнайсетина минути, откакто тя и Танит излязоха от малката движеща се стаичка, пренесла ги нагоре от сектора за обеззаразяване.

Първата й среща с живота на хората в Небесния господар я блъсна като удар. Всичките фантазии от дете за всекидневието в огромния въздушен кораб не й достигнаха, за да се окаже подготвена за нищетата и мръсотията, които видя още с първите си стъпки по „улицата“. Освен тълпите от хора в торбести дрехи — някои от тях нищо повече от мръсни парцали, имаше много животни — кози, свине, кокошки, даже овце. Наоколо тичаха неизброими деца. За нейно учудване бяха на най-различна възраст, което означаваше, че Небесните хора нямат установени периоди за зачеване…

По пътя Джан привличаше вниманието, но преобладаваше враждебността. Мъжете и някои жени й се присмиваха, наричаха я „амазонка“, „земен червей“, „земен боклук“ или с още по-неприятни думи. На едно място разгневен мъж се изпречи пред Танит и попита с какво право е довел този тъпкан с болести червей в техния град. Танит демонстративно сложи ръка на дръжката на сабята си и каза на мъжа да изчезва. Онзи се подчини, но не преди да се изплюе върху Джан.

След малко Джан едва не заплака. Една жена приближи до тях отстрани и каза на Танит:

— Детето е прегладняло, войнико. Мога ли да й дам това?

Тя предложи на Джан голяма червена ябълка. Стомахът на Джан веднага закъркори, но жестът й се стори подозрителен. В ябълката трябваше да има нещо сбъркано. Дали пък не беше отровна?

Танит сви рамене. Джан взе ябълката и измърмори някаква благодарност към жената. Оглеждаше плода недоверчиво, но стомахът бързо се справи със съмненията на главата и тя гладно захапа ябълката. Беше сочна и с чудесен вкус. В момента изобщо не й пукаше отровна ли е или не.

Дояждаше ябълката, когато Танит неочаквано спря и тя се блъсна в гърба му. Той я хвана за китката и каза ядосано:

— За тук сме…

Намираха се пред отворена врата, над която имаше знак с надпис „Гилдия на стъклоходците“. Джан си мислеше дали това не е последната възможност да се изплъзне на Танит. Макар и да усещаше слабост от прегладняване, сигурна беше, че може да го просне в несвяст с бърз изненадващ удар. Но къде би могла да се скрие след това? Неизбежно ще я хванат не след дълго, а тогава ще последва „полетът“…

Тя позволи на Танит да я изблъска в слабо осветеното преддверие. Двама мъже се бяха разположили на ниска скамейка до стената, а трети седеше зад голямо бюро, изплетено от пръти. И тримата изглеждаха много яки, бяха облечени в черно. За разлика от другите Небесни хора кожата им беше тъмномургава.

Човекът зад бюрото остави чашата, от която отпиваше и каза жизнерадостно:

— Това да не е новото земно червейче, воин Танит?

Танит я бутна напред.

— Точно то е.

Мъжът огледа Джан отгоре до долу със същия бавен поглед като човека в сектора за обеззаразяване. Този път тя поне не беше гола, но очите му като че ли лесно проникваха до тялото й и кожата й настръхна по същия начин.

— Ей, Бени — каза мъжът. — Заведи ги при шефа.

Един от мъжете стана от скамейката и им кимна да го последват. Джан забеляза, че единственото му оръжие е малка тояга, окачена на широкия кожен колан. Той ги преведе през къс коридор, после влязоха в обширна стая, замъглена от ароматен дим. По стените висяха парчета плат с груби рисунки. Големи възглавници заемаха значителна част от пода. Облегнат на купчина възглавници, в средата на стаята седеше най-дебелият мъж, който Джан беше виждала. Всъщност той беше единственият затлъстял човек, когото бе срещала досега, сред хората от Минерва нямаше такива. На око премери, че този тежи към двеста и петдесет фунта^[1]. Дрехата му беше от едно парче плат, украсен с цветни фигури, и не можеше да скрие големите гънки мазнина около гръдния кош, корема и бедрата му. А вратът му беше толкова плувнал в лой, че човекът като че ли изобщо нямаше брадичка.

Но не само той представляваше необичайна гледка в стаята. Зад дебелия мъж беше коленичила млада жена, която внимателно масажираше огромния му врат. Отпърво на Джан й се стори, че е напълно гола. Но после видя някаква тясна препаска на слабините й, нищо повече от няколко ивички кожа. Голотата на момичето и раболепното изражение, с което прислужваше на дебелака, накараха Джан да се засрами заради нея, но и да се отврати.

— Аха, амазонка! — възкликна дебелакът с дълбокия си глас, щом Танит я бутна напред. — Какво малко сочно парченце!

На Джан й мина през ума ужасната мисъл, че той ще накара и нея да се съблече, но дебелакът само се засмя и каза на Танит:

— От тази ще стане страхотна стъклоходка. Има ли и други амазонки за продажба?

Танит обясни какво се е случило. Дебелакът изхъмка съжалително, после бръкна под една възглавница и извади малка кожена кесийка, раздруса я и тя зазвъня метално.

— Парите ти, както се уговорихме, войнико — каза той и подхвърли кесийката на Танит. — Можеш да си вървиш вече.

Танит пъхна кесийката в по-голяма, увиснала от колана му, без да провери съдържанието й.

— Благодаря Ви, Гилдмайстор — каза той и бързо излезе от стаята.

Джан съжали, че той си отиде. Макар че той бе я пленил, беше по някакъв начин връзка с предишния й живот. Тя погледна неспокойно дебелия мъж, който взе дървен уред от паницата пред себе си и го засмука. Джан се изуми от дима, излизащ от другия край на уреда.

— И тъй, амазонке — каза той, — надявам се да харесаш положението си и да не проявяваш неподчинение. Предполагам, обяснили са ти последствията от такова поведение?

Джан кимна, опитвайки се да изглежда покорна.

— Добре. Ако се съди по вида ти, ще бъдеш ценен работник. Ще ми бъде неприятно да те загубя прекалено бързо. И внимавай, подчинявай се на този от моите роби, който те вземе. Само да чуя, че правиш някоя глупост от онези, на които си свикнала в Минерва, и ще заповядам да те набият с камшик. Сега живееш в мъжки свят, амазонке. Тук на жените не им се чува гласът.

Той изведнъж се разсмя.

— Не че моята покойна съпруга някога се примири с този житейски факт.

Другият мъж също се изсмя, но веднага млъкна, щом сериозното изражение се върна на дебелото лице.

— Хъм, струва ми се, че такава сочна малка мръвка може да създаде неприятности между робите. Бени, като я заведеш при тях, по-добре остани и виж дали ще се разберат кой да я вземе. Опитай се да измислиш нещо, за да няма търкания.

— Разбрано, шефе.

На Джан и се прииска да се бе върнала в клетката заедно с другите жени. Изобщо не смяташе да стане плътска собственост на някой подобен на животно роб. Нямаше друг избор, освен да се защити, а това рано или късно щеше да свърши с нейната смърт. Колкото по-скоро намереше начин да постави бомбата, толкова по-добре.

Дебелакът пак се пресегна към паницата, от която взе уреда за пушене. Този път вдигна малък метален прът със звездичка на края. Звездичката беше нажежена до червено. Той въздъхна.

— Страхувам се, че трябва да се занимаем и с тази дребна неприятност, преди да слезеш долу, амазонке. Хайде сега, ела по-наблизо и коленичи.

Джан веднага разбра какво иска да й направи, макар и да не знаеше точно къде. Тя инстинктивно се дръпна назад. Незабавно могъща ръка я сграбчи за врата и я обездвижи напълно. Дебелакът поклати глава, от движението цялата мазнина по врата му се разклати гадно. Той каза тъжно:

— Момиче, никога повече не проявявай неподчинение. Но ти си тук съвсем отскоро и ще бъда снизходителен. Бени, ако обичаш, само едно леко докосване с твоята наказателна палка.

Преди Джан да разбере какво става, видя с ъгълчето на окото си как мъжът допира върха на палката до дясната й ръка. Веднага й се наложи да открие, че това не е никаква палка. Всяка нервна клетка в тялото й избухна в пламъци. Не вярваше, че Майката богиня може да допусне такава мъка в света. Закрещя…

Болката изчезна, а тя се намери на колене, повръщаше стомашните си сокове. Беше изпразнила и пикочния си мехур, но след тази болка нищо нямаше значение. И когато Бени я довлече по-близо до дебелака, за да допре светещата звезда на клеймото до дясната й буза, тя не издаде звук. Само гледаше в празните очи на момичето, което не спираше да разтрива врата на дебелака, дори по време на заклеймяването. Джан вече не я презираше. За да не допрат пак до тялото й тази черна палка, в момента беше готова да заеме мястото на момичето и да прави същото.

Дебелакът остави металния прът в паницата и каза:

— Вече носиш робския знак. Завинаги. Като нея. Виж я.

Той посочи лицето на голото момиче. Джан чак сега забеляза малката черна звездичка на дясната й буза. Помисли си, че изглежда доста красиво.

— Можеш да влизаш и да се движиш само в онези части на Небесния господар, които са маркирани със същите черни звезди — продължи мъжът. — Ако те намерят извън очертанията им, веднага ще бъдеш изхвърлена от Небесния господар. Нали ме разбра, амазонке?

Тя бързо потвърди, за да не го разсърди отново.

— Добре. Бени, сега я заведи при другите роби.

Докато Бени й помагаше да стане, дебелакът добави:

— Надявам се да се окажеш чиста, тогава ще се опознаем много, много по-добре. Ще ти хареса ли?

Джан преглътна и каза:

— Да. Ще ми хареса.

Момичето за първи път прояви някаква реакция, като се намръщи. Дебелакът се засмя и им махна да тръгват. Бени бързо изведе Джан. Тя погледна надолу и с облекчение видя черната палка отново окачена на колана му.

Той я отведе в много тесен коридор, повече приличащ на тунел, лошо осветен и смрадлив. Джан трябваше да се навежда, за да не си удари главата в тавана. Не бяха вървели много и пред тях застана огромен плъх. Гледаше ги без никаква проява на страх и когато Джан го доближи само на няколко стъпки, внезапно изчезна в дупка на пода.

Най-накрая тунелът се разшири, вече беше по-добре осветен. Стигаше до нещо като кръстопът на коридори, водещи на различни страни. Един слизаше право надолу. От него се носеха звуци на продрани мъжки гласове и страховити кухненски миризми.

— Хайде, слизай — заповяда Бени, сочейки стълбата в тунела. Джан се подчини и Бени я последва. След малко стълбата се показа от тавана на тясна, но много дълга стая. Джан се поколеба и огледа лицата, всички я бяха зяпнали. Когато тя се появи, настъпи тишина, но после някакъв мъж се провикна:

— Не се стеснявай, сладурче! Слизай тука!

Избухна смях, последван от подвиквания и мяукане. Джан се опита да се върне, но Бени здраво я ритна по главата с тока на обувката си и тя по принуда прелетя остатъка от пътя.

За малко пак стана тихо, щом обитателите на дългата стая видяха Бени да слиза от дупката на тавана. Но когато Джан се изправи на пода, подмятанията и смехът изригнаха отново. Изведнъж отвсякъде я притиснаха мъжки тела. За момент тя помисли, че в стаята има само мъже, но видя и няколко жени край тълпата. По гримасите им се разбираше, че не споделят удоволствието на мъжете от нейната поява.

Тя си отдъхна, когато Бени застана до нея край стълбата. Той разчисти пространството около тях, като просто хвана палката и натисна някакво копче на дръжката й. Виковете пак замряха. После един от мъжете попита:

— Ей, Бени, коя е твоята малка приятелка?

— Тя е от града на амазонките, дето го размазахме вчера — каза им Бени весело. — Дошла е да поживее при вас…

Джан се сви от гръмовния им смях. Бени понадигна палката, с което показа, че иска тишина.

— Я ме чуйте сега, сбирщина стъклоблизци, шефът не иска да се сбиете за малката амазонка. Тази година имаше много трупове и сакати от вашите караници и на него не му харесва тая работа. Вие му трябвате и не му харесва да губи ценни неща, ей тъй за нищо. Нали така?

Той ги огледа. Някои промърмориха съгласието си. Бени продължи:

— Щом сте съгласни, хайде да оправим тая работа като хора с акъл. Да вдигнат ръка онези, които искат това парче.

Гора от ръце се изстреля нагоре и пак имаше много смях. Бени се озъби.

— Няма вечно да стоя тука, идиоти такива, я по-кротко.

Той посочи с палката един от мъжете.

— Ей, Барт! За какво си вдигнал тая ръка, бе? Знам, че имаш две жени. Какво ще я правиш още една?

Барт, едър мъж със забележителна брада, се ухили и каза:

— А ти за к’во мислиш, че ми трябва?

Още смях. Даже Бени се усмихна, но скоро пак се озъби.

— Сваляй ръката, Барт — заповяда той. — И всички, дето имате жени, ако ще да умирате за още една, сваляйте ръцете.

Бавно и неохотно много от ръцете изчезнаха. Но и много още останаха. Явно беше, че сред робите мъжете са доста повече от жените. Точно тогава Джан забеляза мъж, който стоеше настрана от останалите. Беше се облегнал на стената до две жени, които гледаха Джан и си говореха нещо. Скръстил ръце на гърдите си, той също я гледаше с привидно безразличие. Тя го забеляза, защото не само нямаше брада, но и за разлика от останалите беше напълно плешив.

Вниманието й принудително се върна към положението в момента — един от мъжете пристъпи напред и стисна задника й до болка.

— Само оглеждам стоката — протестира той, когато Бени замахна към него с палката. — Де да знам к’во има под тия парцали. Що не я накараш да ги махне, а, Бени?

Чу се хорово изревано съгласие от мъжете наоколо. Но на Бени това не му се стори забавно. Като се мръщеше, той се вглеждаше в лицата наоколо, после реши нещо. Посочи с палката и извика:

— Ей, Буца! Я ела насам!

Тълпата се раздели, когато огромният мъж приближи. Долната му челюст беше необикновено дълга, видът и движенията му напомняха на Джан за шимпанзетата.

— Казвай, Бени — промърмори той.

— Вече си нямаш жена, нали така? Откакто оная, как й беше името, „полетя“ преди месеци, май въжето й се скъса…

— Буцата го преряза — каза някой и се изхили.

— Не съм! — каза Буцата ядосано и се огледа за подигравчията.

— Стига глупости! — отсече Бени. — Казах ви, няма да си губя целия ден с вас. Буца, това парче искаш ли го?

Чуха се недоволни викове. Бени пак размаха палката и каза:

— Нали сте идиоти, никога няма да се разберете за нея. Затова аз решавам. Буцата взема амазонката. На когото не му харесва, да се оплаче на шефа.

Той се обърна към Буцата:

— Нали добре разбрах, Буца, искаш я?

Джан гледаше грамадата пред себе си с чувството, че потъва. Той също я зяпаше с малките си и тъпи очички. Джан бе виждала повече ум в очите на най-обикновени шимпанзета. Той кимна бавно:

— Ъхъ, искам я.

— Добре — каза Бени.

Той бутна Джан към Буцата, който я сграбчи за ръката с една от огромните си длани и се ухили. Някои ръкопляскаха, други се присмиваха, имаше и няколко гадни предложения.

— Всички вие, оставете самички тия двамата щастливци — заповяда Бени. — А съм чул нещо да е станало, голяма целувка от старата палка ще получат майтапчиите.

После бързо се изкачи обратно по стълбата. Джан още един път се почувства изоставена, макар че повече се страхуваше от Бени с неговата наказателна палка, отколкото от Танит.

— Айде да ходим — каза мъжът, наричан Буцата.

Той я теглеше през смеещата се тълпа и по-нататък по дългата стая. Тя мярна за миг цяла редица открити огнища. В повечето вдигаха па̀ра разни гърнета, но в едно имаше малко прасе на шиш. Гърлото й се сви. Винаги се беше страхувала, че Небесните хора ядат месо, и сега излезе истина…

— Махайте се, бе! — внезапно измуча Буцата, завъртайки се назад, като почти изтръгна ръката на Джан от рамото.

След тях вървеше групичка роби. Те се хилеха и псуваха, но когато Буцата пак я задърпа, не ги последваха.

Минаха през обширно открито място, после стаята се стесни от редица стъкмени килийки от двете й страни, направени от най-различни материали. Повечето се състояха от грубо съшити боядисани парчета плат. Тя реши, че това са жилищата на робите и позна — Буцата спря пред едно от тях и дръпна одеялото на входа.

— Айде вътре — заповяда той и така я бутна, че тя се просна върху мръсната сламена черга.

Едно пиле изписука от страх и се втурна навън. Джан се огледа. Стаичката беше голяма десет на осем стъпки. До една от стените имаше зацапан дюшек. Обзавеждането се състоеше от изплетен от пръти сандък с висящ отпред катинар. По пода бяха пръснати неизмити съдове, омазнени дрехи, кости и разни боклуци. Миризмата беше нетърпима.

Буцата пусна одеялото на мястото му, ослуша се подозрително за някакъв звук отвън и застана над Джан.

— Убава си. Ареса ми — каза й той с плоския си безчувствен глас.

Джан се надигна. Видя в очите му някаква искрица и вече знаеше какво ще последва. Този път нямаше как да избяга.

— Искаш да се любиш с мен ли? — попита тя с треперещ глас.

Той се намръщи.

— Да се любя?… — лицето му се проясни. — Да бе, да бе, ще се любим, значи.

Той протегна ръце към нея. Тя отстъпи назад.

— Ами ако кажа, че не искам?

Сега той наистина се озадачи.

— К’во? Нещо не мо’а те разбера…

Той пак посегна. Този път тя не се дръпна. Едната от месестите ръце я сграбчи за рамото, другата задърпа дрехата й. Тя го доближи плътно и дясното й коляно се заби със страшна сила в слабините му. Той изохка и се присви, лицето му се сгърчи от болка и изненада. Тя стовари юмрука си в гръдния му кош над сърцето, после се измъкна от вече немощните лапи. Той се свлече на ръце и колене, пъхтейки и стенейки. Тя бързо пристъпи отстрани, ритна го в стомаха й вдигна ръка за смъртоносния удар отзад по врата. Но преди ръбът на дланта да се стрелне към целта си, някой хвана изотзад китката на ръката й. Един развеселен глас рече:

— Много впечатляващо, малка амазонке, но не и умно.