Джон Броснан
Небесните господари (29)

Глава двадесет и девета

Очите на пантерата просветваха в жълто под светлинния лъч. Седеше на задните си крака като домашна котка, предните бяха изправени. Сякаш се хилеше, както в онзи ден, отдавна в Минерва.

Шокът изцяло зашемети Джан. Не разбираше как пантерата се е озовала тук, на стотици мили от Минерва. Сигурно Майката богиня наказваше Джан за незнаен грях. Наказваше ли я… не, подиграваше й се!

Помисли си дали да посегне към автомата, все още преметнат през рамото й, но преди да го свали и да го насочи, пантерата би я докопала. А нали това нещо може да не изстреля дори и един куршум. Имаше мечове, но времето пак няма да й стигне да изтегли от ножницата някой от тях, пантерата ще я нападне. Погледна със съжаление лазера, лежащ до лапата на звяра. Пантерата също го стрелна с очи и небрежно го настъпи с лапата. Каза с познатото свистящо съскане:

— Гадно нещо. Не харесссвам. Няма да пипашшш.

— Не, няма да го пипам — нервно я увери Джан.

Пантерата не сваляше от нея големите си жълти очи. На Джан й хрумна, че би могла да запрати прожектора по тези очи, но осъзна, че опитът би бил съвсем безплоден. Накрая попита:

— Защо ме преследваш? Как ме намери?

Пантерата изсъска.

— Прессследвам?… Не те прессследвам.

— Ами, точно това правиш — обвини я Джан. — От Минерва чак дотук. Където уби Карла, защото отказах да те пусна в града.

— Говоришшш глупосссти — пантерата пренебрежително изпръхтя.

— Играеш си с мен — каза Джан. Спомни си как котките в Минерва мъчеха мишките, преди да ги убият. — Защо просто не ме убиеш, за да свършим с това.

— Защо да убивам момиче? — каза пантерата. — Сссамо убива, ако иссска причини болка на мен. Котка убива сссамо мъже. Винаги вярва на жени. Те никога не опитват да убива мен.

Джан се намръщи озадачено, каква беше играта на пантерата? Сети се да насочи лъча към долната част от тялото на животното. Едва не се разсмя облекчено от това, което видя. По-скоро от това, което не видя.

Не беше същият звяр. Тази пантера беше женска.

 

 

Тя се радваше, че пред нея не стои същата пантера, която срещна на портата на Минерва. Освен това беше женска. Но пак не можеше да й се довери. Все пак реши да изчака, за да види какво ще стане, преди да направи нещо необмислено. Пантерата й каза, че я е забелязала на площада и се учудила какво прави човек на това „мъртво мясссто“. На свой ред Джан я попита какво прави тя тук? Не се ли страхува от болестите?

— Отдавна сссъм тук. Няма болессст — каза пантерата. — Майка казвала да не идва. Майка на майка казвала на нея. Но аз ссстара котка. Уморена. Ловът лош там… — Пантерата обърна глава към пустошта. — Решила да дойде тук. Опита късссмет. Чакала, няма нищо. Водата добра. Ловът добър. Животни идва тук. Не хора. Ти първата.

Джан се колебаеше дали да вярва на пантерата. „Отдавна“ би могло да означава каквото и да е според усещането на животното за времето — от два-три дни до два-три месеца. Но пък и два дена биха стигнали на заразата да се справи с жертвата, а звярът изглеждаше в добро здраве. На Джан й беше горещо, искаше да пие и да яде, вече не понасяше болката в пикочния мехур. Не би могла да изтърпи това положение още дълго.

— Виждала ли си машина в града?

— Каква машшшина?

— Ходи на два крака. Като човек.

Пантерата размаха яката си опашка.

— Не виждала машшшина да ходи.

„Е, поне това е добре“, каза си Джан. Размърда се на неудобното стъпало, опитваше се да не прави резки движения, за да не стресне животното. Накрая се реши.

— Ще сваля от себе си оръжията. Не искам да ти направя нищо лошо. Разбираш ли?

— Разбрах.

Тя сложи прожектора на пода, все още осветяваше голямата котка. После бавно свали автомата от рамото си, прихвана го за цевта и го сложи пред прожектора, за да се вижда ясно. Смъкна раницата и колана с мечовете и също ги пусна на пода. Пантерата следеше всяко нейно движение със загадъчните си очи. Джан каза:

— Ще извадя нещо от тази торба. Не е оръжие. Вътре има вода.

Пантерата кимна. Джан извади едната манерка. Дълго се колеба, но разкопча качулката и я дръпна назад. Дълбоко си пое дъх. Ето, вече е късно. Надигна манерката и жадно загълта водата.

 

 

При следващото й събуждане зората проясняваше небето над града. Пантерата се излежаваше на петнайсетина фута от нея. Беше будна и я гледаше. Не я изяде през нощта, но дали не я пазеше за закуска? Джан седна на постелката, направена от предпазния костюм и раницата и поздрави:

— Добро утро.

Пантерата отговори с дълбоко гърлено изръмжаване. Джан реши да го изтълкува като израз на приятелско отношение. Може би звярът така мъркаше. Усещаше се странно бодра, сигурно защото още беше жива. Пантерата не я изяде и явно не се зарази. Ако се прецени всичко, денят не започваше лошо.

Тя стана и излезе на площада. Пантерата не си направи труда да я последва, но не я изпускаше от очи. Джан се наведе над фонтана, пое вода с шепите си и отпи. Студената вода имаше вкус на свежест. Огледа площада. Нищо не помръдваше. Сигурна беше, че дрънчащият Езекиил не може да се промъкне, без да го усети пантерата. Смъкна от себе си дрехите на Ашли — риза, панталон, шорти и обувки — и се пльосна във фонтана. Разтрепери се, щом студената вода я сграбчи, но пък усещането чудесно я съживяваше. Легна по гръб и се загледа в „Скайтауър“. Всичко, което трябваше да направи, бе да стигне върха на кулата, да намери компютъра, да сложи в него „софтуера“ на Ашли и Карл и после да заповяда те да изпратят сигнала до Небесния ангел, който ще го повика тук от дома му високо над синьото небе. Просто е!

 

 

Не успя да изкачи кулата преди средата на следобеда. На няколко пъти трябваше да спре и да си почине, краката й пулсираха от болка, белите й дробове се напъваха да поемат достатъчно въздух. Пантерата, която я придружи, също спираше, макар че не проявяваше никакви признаци на прекомерно усилие. Джан вярваше, че животното би могло без проблеми да изтича догоре и да се върне.

По време на първата почивка попита пантерата защо идва с нея. Вече си имаха доверие — лазерът висеше на рамото на Джан. Пантерата, която се наричаше Фруза, каза небрежно:

— Котката ссскучае. Любопитна.

Джан реши да приеме това обяснение. За разлика от нормалните животни, „усъвършенстваните“ страдаха и от човешки притеснения като скуката. Тя се опита да разкаже защо е дошла в „Скайтауър“, но нямаше представа какво е разбрала пантерата.

— Благодаря ти, Майко Богиньо! — извика Джан, щом стигнаха края на стълбата.

Но обширната зала не беше това, което тя търсеше. В нея нямаше никакви уреди и очевидно някога са я използвали за обзорна площадка — вместо стени отвсякъде беше заобиколена с прозорци. Контролиращият Небесните ангели център би трябвало да се намира на етажа над нея, но как да се добере до него?

В средата на кръглата зала имаше дебела метална колона, привидно само тя носеше тежестта на върха на кулата. Пантерата седна и я загледа, а Джан отиде до колоната и се зае да я изучава. Обиколи я два пъти, преди да забележи линиите на врата в блестящата повърхност. Имаше и тесен процеп, дълъг към два инча, сигурно служеше за отваряне с ключ. Опита се да открехне вратата с ноктите си, но без успех. От яд ритна вратата и отскочи назад, когато чу глас:

— Направете го отново и ще повикам полицията.

Джан се огледа, но в залата нямаше никой освен нея и Фруза. Пак погледна вратата. Гласът идваше откъм колоната. Дали някой не стоеше зад вратата?

— Кой си ти? — попита тя предпазливо.

— Аз съм устройство за информиране на посетителите и вие като посетителка не можете да влезете през тази врата. В горната част на „Скайтауър“ не се допускат неупълномощени за това лица — мъжкият глас звучеше раздразнено.

Пантерата дойде и подуши вратата.

— Говори като мъж, но няма мъж. Няма никой — каза тя на Джан.

Джан кимна. Досети се, че гласът е изкуствен като на Ашли или Карл. Създаваше го някаква машина в колоната.

— Моля те да ме пуснеш вътре — настоя тя. — Аз съм упълномощена. Имам важна задача.

— Наистина? Щом е така, какъв е кодът за допуск? — попита гласът със смътен намек за сарказъм.

— Ъъъ, не го знам, но трябва да ми повярваш — жизненоважно е да стигна до върха на кулата.

— Знаете ли, госпожо, чувам това всеки ден. А сега ви моля да си вървите. Времето за посещения почти изтече. И бъдете така добра да си приберете домашното животно.

Джан вече беше ядосана.

— Слушай, машино или каквото си, времето за посещения тук май доста отдавна е изтекло. Ако те интересува, преди няколко века. Градът навън е мъртъв. Моето „домашно животно“ и аз сме единствените живи същества на няколко мили наоколо. Каквито и нареждания да са ти дали преди, сега не важат. Настоявам да ми отвориш!

Гласът помълча и отговори:

— В горната част на „Скайтауър“ не се допускат неупълномощени лица.

Джан изръмжа и пак ритна вратата. Гласът каза:

— Това преля чашата, предупреждавам ви — съобщавам на полицията.

— Викай с пълен глас — промърмори Джан.

Поколеба се, свали лазера от рамото си, посъветва Фруза да се дръпне настрани и стреля по ключалката. Разхвърчаха се искри, металът засъска. Гласът се обади:

— Вече здраво загазихте, госпожо!

Наложи се да разреже цялата врата. Чак тогава тя се завъртя и откри завита на спирала стълба, направена от блещукащо прозрачно вещество. Гласът я предупреди още няколко пъти, заплашваше я с полицията, после млъкна. Джан се чувстваше победителка, докато изкачваше стълбата. Още малко само! И успя да го направи без Майлоу.

Над стълбата намери малко кръгло помещение с още една врата. Джан въздъхна, очакваше още безсмислени спорове с механични гласове, но щом докосна светещия бутон до вратата, тя се прибра в стената, без да й създава проблеми. Лъхна я свеж въздух, когато прекрачи вътре. Това би трябвало да я разтревожи, но беше прекалено заета да тържествува, за да забележи нещо.

Тогава видя тримата самураи. Седяха със скръстени крака около мангалче, на което вдигаха па̀ра паници с ядене. Постелите и оръжията им се търкаляха наоколо. Явно от доста време бяха в „Скайтауър“. Не бяха усетили присъствието й, преди да се бе появила на вратата, но сега реагираха с плашеща бързина. Пресегнаха се за мечовете си и скочиха на крака.

Джан вдигна лазера и натисна спусъка. Нищо. Тя предположи, че е изтощила енергията му, когато си проряза път през долната врата. Най-близкият самурай кресна оглушително и я нападна.

Нещо голямо и много тежко я отхвърли от пътя си и профуча край нея. Беше Фруза. Събореният самурай изпищя. Привидно ударът на лапата не бе по-силен от потупване по главата, но отнесе половината от лицето му. Фруза направи това, даже без да спре скока си. Докопа втория самурай, преди той да се опомни и да се защити. Третият стоеше вцепенен, с широко отворени очи, докато Фруза разкъса гърлото на другия мъж. В този миг се размърда и вдигна меча си да съсече пантерата.

Джан хвърли лазера по самурая. Удари го в рамото и наруши равновесието му. После измъкна късия си меч и се втурна напред, но още не бе стигнала до него, когато Фруза го събори със смъртоносно замахване. Джан извърна глава, грамадните челюсти се сключиха през крехката плът и кости, прекъсвайки виковете на мъжа.

Когато погледна, пантерата кротко седеше до трупа, по черната козина на брадичката й се стичаше кръв.

— Благодаря ти — едва промълви Джан.

— Те мъже. Котка не обича мъже. Убива мъже.

— Да, виждам… — каза Джан. — Как разбра, че са тук?

— Помирисссала. Ти изкачи ссстълба и после сссилна миризма на мъж.

Джан кимна. Станало е след отварянето на вратата. Тя си спомни лекия повей и се огледа. Залата, увенчала „Скайтауър“, приличаше на огромен кристал, извитите стени и таванът бяха изработени от опалесциращо стъкло, което придаваше на въздуха странен блясък. Навсякъде имаше уреди, облечени в стъкло. Погледът й се спираше на тайнствените плетеници на техните нервни системи. Джан видя откъде са влезли самураите — под тавана имаше дупка, широка към четири фута. На леко мостче под дупката лежаха три сгънати планера. Или са разбили кристала, или са си пробили път с взрив.

Присъствието им в залата предизвикваше мрачни размишления. Значи военачалникът си е спомнил истинското място, където е разположен контролиращият Небесните ангели център, от това се опасяваше и Майлоу. А може би военачалникът вече е изпратил сигнала за повикване на Небесния ангел.

Звукът на разкъсвана плът я отвлече от догадките. Обърна се — пантерата ядеше един от мъртвите самураи. Джан направи кисела гримаса.

— Какво правиш?

Пантерата преглътна голямо парче месо и каза:

— Котката гладна. Котката яде.

— Но… не можеш ли да го правиш на друго място? — попита Джан, като се опитваше да не гледа.

Голямата котка се поколеба, изръмжа и извлече тялото през вратата. Джан свали раницата от гърба си и седна на нея. Имаше нужда да помисли. Вече се съмняваше дали правилно е изтълкувала присъствието на японците в кулата. Ако военачалникът е устроил засада за нея и Майлоу, не би се задоволил само с трима воини. Знаеше на какво е способен Майлоу. Тримата не биха имали и най-малкия шанс срещу него. Явно не носеха и автомати, въоръжени бяха само с мечовете си. Вероятно са били една от няколкото групички, пръснати из града като наблюдателни постове. Тогава са избрали „Скайтауър“ случайно. Но нали през цялото време в града й се струваше, че някой я следи? Защо не я бяха нападнали? Сигурно защото са чакали двама души. Самотна жена би събудила любопитството им, но нямаше как да разберат, че е тя. Пък и за военачалника бе по-важно да хване Майлоу. Но в едно можеше да бъде уверена — щом тези самураи са влезли в „Скайтауър“, „Господарят Панглот“ или „Ароматният бриз“ ще се върнат.

Отвори раницата и бръкна за цилиндърчето, в което бяха Ашли и Карл. Докато ровеше, напипа нещо метално — черепа на Майлоу. Извади го и го сложи на пода пред себе си. Очните кухини я гледаха обвиняващо. Опита се да разбере какво чувства спрямо Майлоу и неговата смърт, но всичко беше разбъркано в главата й. Много неща трябваше да направи, преди да се занимава с чувствата си. Джан тъжно се усмихна на черепа.

— Е какво, Майлоу, справихме се. С малко помощ от една котка.

Тя пак бръкна в раницата и намери цилиндърчето, после въпросително огледа различните машинарии в кръглата зала.

Струваха й се напълно непознати. Доста време й трябваше да намери онази част от компютъра, в която се слагаше софтуера. Намръщи се — през прозрачния капак се виждаха цяла редица еднакви цилиндри. Тя неспокойно натисна бутоните за изваждането им и сложи своя цилиндър. Зачака.

Нищо не се случи.