Джон Броснан
Небесните господари (15)

Глава петнадесета

За сметка на всички останали обитатели на „Господаря Панглот“ Аристократите си позволяваха лукса на широките пространства. Джан видя това веднага, щом попадна в тяхната част на въздушния кораб, но и последните съмнения се изпариха с влизането в „Големия салон“. Залата се оказа неимоверно обширна. Беше дълга стотици футове и също толкова широка в основата. Джан разбра, че се намира в носа на Небесния господар. Може би не много под най-предната му точка. Две редици високи прозорци, значително превъзхождащи тези в апартамента на Мажид, се сливаха в широка дъга в далечния край на залата. Бели облаци прелитаха на кълба край прозорците.

Сигурно повече от триста души изпълваха залата, но тя въобще не изглеждаше претъпкана. Ако съдеше по облеклото им, повечето бяха Аристократи, но имаше и много слуги и роби, които разнасяха подноси с напитки и храна. Застанала на върха на късата стълба между принц Мажид и Мари Ан, тя пак усети колко нереално е ставащото. Усещането стана по-силно, когато тълпата долу се обърна към нея и всички се смълчаха.

После някой започна да пляска с ръце и не след дълго всички, освен слугите, го последваха. Джан стреснато осъзна, че ръкопляскат на нея.

Принц Мажид докосна лакътя й, подсещаше я да върви напред. Тя тръгна надолу по стъпалата, придружена от другите двама. Когато стъпиха на пода, приветстващите я Аристократи се разделиха на две и между тях се откри широка пътека до другия край на залата. Пред срещната точка на прозорците имаше малко възвишение. Там седяха двама — жена и мъж. Джан знаеше кои са. Мъжът беше Принц Каспар. А жената — неговата майка лейди Джейн. Джан смяташе, че те са върховните властители на Небесния господар. Изненадата беше, когато научи, че не съществува Господар Панглот. Но някога имало, даже неколцина. Но от оскъдните парчета информация, неохотно процедени от принц Мажид по пътя към „Големия салон“, излизаше, че династията Панглот била пометена преди векове от съперничеща фамилия Аристократи. Тя се замисли дали и днешните Аристократи са склонни към междуособици за заграбване на властта.

Преминаха покрай ръкопляскащите Аристократи: Джан, принц Мажид и Мари Ан — на една стъпка зад нея. Принц Каспар се оказа много по-млад, отколкото Джан си представяше. Нищо повече от младок, би трябвало да е на нейната възраст или още по-малък. И както отбеляза пробуденото й любопитство, беше най-красивият мъж, когото бе срещала досега. Дългото ъгловато лице се открояваше в рамката на пусната по раменете черна коса, гладката кожа изглеждаше съвсем бяла, а за кафявите му очи не намираше друга дума освен „грамадни“.

Лейди Джейн, седнала по-назад на възвишението, беше по-възрастно подобие на сина си. Имаше същото продълговато красиво лице с приятно очертани скули и бяла кожа, но очите й не бяха кафяви, а сини. И за разлика от очите на сина, бяха ледени.

Когато Джан, Мажид и Мари Ан спряха пред възвишението, Принц Каспар и неговата майка станаха. И двамата бяха облечени в черно, нарушено само от белите яка и маншети на принца и кърваво червения камък между гърдите на лейди Джейн. Принцът вдигна ръце и ръкопляскането спря отведнъж. Той погледна надолу към Джан и се усмихна. Беше хубава усмивка и докосна нещо в душата й. Тя също му се усмихна. В този момент пръстът на Мажид я мушна остро в гърба и тя си спомни какво очакват от нея. Неловко коленичи и склони глава, както я научи Мари Ан. Принц Каспар каза:

— Джан Дорвин от Минерва, всички тук ти дължим голяма благодарност. Ако не беше твоята храбра съпротива срещу промъкналия се Хазини, „Господарят Панглот“ сигурно щеше да загине. — Той говореше меко, но отчетливо. — И затова ние с удоволствие ти прощаваме всички минали грехове срещу нас и ти даряваме свободата и почетното положение на Аристократка. Ти ще ползваш всички наши права и привилегии, с изключение на едно — не можеш да влезеш чрез брак в семейство на Аристократи. Добре дошла, Джан Дорвин. Благодарим ти.

— Аз Ви благодаря, Ваше Височество — каза Джан, колкото можа искрено.

Принц Каспар вдигна ръце и ръкоплясканията гръмнаха отново. Джан пак коленичи и склони глава. Опитваше се да преглътне сълзите. Изпитваше само срам. „Прости ми, Майко богиньо, молеше се тя. Не го направих нарочно. Не исках да спасявам «Господаря Панглот!»“

 

 

Докато представяха Джан, Майлоу лежеше в нишата и сънуваше…

Бронираният флипер кацна на покрития с чакъл двор пред внушителната къща на Каген. Той излезе и един двукрак кибероид спря, за да го огледа. Удовлетворен, продължи патрулната обиколка на стената. Каген изтърча от къщата, придружен от клониран воин с безизразно лице. Очевидно беше твърде възбуден. Майлоу следеше приближаването му с перверзно удоволствие. Каген беше преобразувал и себе си до такава степен, че нищо не напомняше предишния му облик. Но походката му го издаваше. Все още се клатеше като предишния дебелак. Гъвкав строен дебелак.

— Радвам се, че можа да дойдеш, Хейз. Няма да останеш разочарован! — каза той, стискайки ръката на Майлоу. — Ела да видиш…

— Не вярвах да постигна успех — каза Каген задъхано, докато влизаха през широката врата. — Изгубих първите три зародиша в процеса на ускоряване на развитието. Но успях с номер четири. Онези, с белите престилки, една седмица не изтрезняха от радост.

Каген заведе Майлоу в мазето. Стигнаха до метална врата, пазена от друг клониран воин. Каген притисна дланта си върху биоключалката и вратата се плъзна встрани. Вътре беше тъмно.

— Тя не обича светлината — обясни домакинът.

В процеждащата се светлина от коридора Майлоу забеляза очертанията на фигура, седяща на леглото. Жена, при това съвсем обикновена наглед. Две ръце, два крака, една глава…

В този миг Каген включи осветлението. Жената, по-точно момичето, извика и закри очите си с ръка. Майлоу я зяпна.

— Уникална е, нали? Експонат за колекцията на истински ценител — каза Каген гордо.

Кожата й беше прозрачна. Под нея ясно се виждаха пулсиращите вени и артерии, пластовете подкожна мазнина, мускулните влакна…

— Момиче, дръпни си ръката и погледни насам! — заповяда Каген.

Тя се подчини с нежелание. Уплашени очи гледаха през прозрачните клепачи. Две зелени езера живот надничаха от сякаш одраната глава. Каген се обърна към Майлоу:

— Е, какво ще кажеш за нея?

Майлоу се събуди и седна на леглото. Стисна главата си в ръце и простена. После се наведе и повърна върху чистия под на нишата.

 

 

Джан си отдъхна, когато възбудено бърборещата Мари Ан най-накрая й пожела лека нощ и я остави сама в спалнята. Тя свали и останалото бельо. Мари Ан й беше помогнала да се освободи от нещото, наричано „корсет“. После надяна робата, ушита от невиждано тънък плат. С уморена въздишка Джан седна на мекото легло и зарея поглед към беззвездната нощ, надничаща през единствения прозорец. Представянето пред двора я изтощи. Да се усмихва и да се държи учтиво с Аристократите, докато вътрешният й глас неспирно напомняше: „Това са хората, които убиха майка ти, баща ти, всички твои приятели… тези хора унищожиха Минерва!“ Но аз нямах избор, казваше си тя. Трябва да направя каквото ми каза Майлоу и да се възползвам от положението си. Той има план.

Тя се ужаси онзи ден, когато се събуди и откри грамадния Гилдмайстор в нишата на Майлоу. Отпърво помисли, че е насаме с този урод и очакваше най-лошото, но после видя зад него Майлоу и един от надзирателите. Уплаши се да не би Баниън да я отведе със себе си, но той беше само изпълнител на заповед. Заповед от Аристократите. Надуто й каза, че господарят Панглот милостиво е решил да я възнагради за героизма и ще й върне свободата. Когато здравето й се подобри, ще я отведат в апартамента на висшия камерхер Принц Мажид, където засега ще намери своя нов дом. После Баниън я потупа по бузата и рече със съжаление:

— Каква загуба, мила моя. Имах някои планове за тебе.

Той успя да промъкне туловището си през тесния вход на нишата и Джан изумено погледна Майлоу. Изглеждаше твърде жизнерадостен.

— Поздравявам те — каза и се отпусна на стола.

— Не искам да отивам там, не искам да живея с Аристократите — протестира тя.

— Значи искаш да останеш тук като робиня? Искаш да бъдеш стъклоходец и да свършиш като играчка на Баниън?

— Не — призна Джан. — Но…

— Аха, разбирам какво те мъчи. Не искаш да се разделяш с мен.

— Дрън-дрън — изтърси тя и веднага съжали за това.

Но Майлоу все се усмихваше. Реакцията му я озадачи.

— Не ми се виждаш много огорчен, че ей сега ще ме отведат. Аз пък си мислех, че и ти си имаш „планове“ за мен.

— И сега ги имам. Но вече не са същите.

Джан се намръщи.

— Хич не те разбирам.

— Те вече не се отнасят до твоето тяло, а до новото ти високо положение в нашето малко въздушно общество. Ще имаш възможност да ми направиш доста услуги.

— Като какви например? — попита тя с подозрение, вече си представяше как краде разни луксозни предмети, за да ги носи на Майлоу.

— Като ми помогнеш в постигането на целта, към която се стремя през трите години, прекарани на борда на това нещо. И ако го направиш, обещавам ти двете най-нежно мечтани от сърцето ти неща.

— И кои са те?

— Твоята свобода. И отмъщението срещу „Господаря Панглот“.

 

 

Някой почука тихо. Джан изръмжа едва чуто, очакваше да види пак Мари Ан. Но вратата се отвори и влезе Сирай. Беше облечена в къса бяла нощница и косата й беше разрошена. Джан предположи, че е станала от леглото си.

— Господарката ми каза да видя имате ли нужда от нещо — каза тя. — Смятайте ме вече за Ваша прислужница.

— Благодаря ти, но нищо не ми трябва и изобщо няма да се отнасям към тебе като към моя прислужница — изрече Джан твърдо.

— Намирам, че е по-добре да правим каквото казва господарката. Така животът е по-спокоен.

— Лошо ли се държи с тебе?

Сирай сви рамене едва-едва.

— Не, не физически. Но може да бъде страшно досадна, ако нещата не стават според желанията й.

— А какво ще кажеш за Принц Мажид?

Пак същото движение.

— Най-добре е и той да остава доволен — каза тя загадъчно.

Джан потупа леглото.

— Ела да седнеш при мен. Бих искала да си поговорим малко. Е, ако не искаш да се върнеш в леглото си.

— Не — Сирай дойде при нея и седна.

Спогледаха се.

— Ти си много хубава — промълви Джан.

— Благодаря. Ти също.

Последва мълчание. Сирай каза:

— Добре ли се чувстваше тази вечер?

Джан изкриви лицето си.

— Беше мъчение. Тези Аристократи са странни хора. С когото и да говорех, приказваше само за себе си. Започваха с по някой вежлив въпрос, например дали съм се оправила напълно след раната, и после изобщо не се интересуваха от моите думи. Останалото в разговора беше все за техните си проблеми. Не че според мен имат каквито и да било грижи.

— Не, живеят си в техен свят. Всичко извън него не им е особено интересно. Прекарват времето си в игри, гледат си „забавленията“, правят секс и се подмазват на Принц Каспар и неговата майка. Между другото, представиха ли те и на тях? На принца и лейди Джейн?

— О, да. После си поговорихме малко. Той ме покани в техните апартаменти утре за вечеря. Не ми се иска, но май не аз решавам.

— Как ти се стори? — попита Сирай.

— Много е красив. За мъж…

Недоизказаното натежа във въздуха между тях.

Джан неочаквано усети непреодолимо желание да прегърне Сирай. До болка се нуждаеше от успокояващата прегръдка на друга жена. Толкова отдавна…

Тя се поддаде на изкушението. Наведе се към Сирай и я прегърна, после зарови лице в шията й.

— Моля те, прегърни ме.

Сирай обви с ръце Джан, но не силно. Седяха така, после Сирай каза тихо:

— Искаш ли да спя при тебе?

— О да, искам — въздъхна Джан. — Повече от всичко.

Сирай внимателно се освободи от ръцете на Джан, стана и свали през глава нощницата си, като я пусна на пода. Не носеше нищо друго отдолу. Стоеше загледана в Джан. Накрая промълви хладнокръвно:

— Ти наистина се учиш бързо.

— Какво искаш да кажеш? — Джан не разбираше отношението й.

— Учиш се как да се отнасяш с мен като със слугиня. С тази скорост ще станеш чудесна Аристократка.

Джан спря да диша.

— Мислиш си… мислиш си, че насила те карам да правиш секс с мен ли?

— Не е ли така?

— Не! Разбира се, не! — На Джан й притъмня от предположението на Сирай. — Надявах се и ти да искаш.

— Аз не съм от Минерва, Джан — тихичко й припомни Сирай.

Джан едва сега разбра какво е станало. Закри устата си с ръка.

— Олеле, такава каша. Искам да кажа, аз само… — тя съвсем се обърка. — Не харесваш жени, нали? Тоест, не спиш ли с жени?

— Спя с жени. Когато ми се налага. И откакто обслужвам Аристократите, преспала съм с доста жени. И с доста от мъжете.

— Значи те принуждават!

Сирай сви рамене.

— Нека да го кажем така — нямам избор. Освен ако искам пак да бъда обикновена робиня. Но тук поне се живее по-добре.

Джан не знаеше какво да каже. Всичко в нея се оплете. Все още беше объркана и обидена, и се гневеше от положението на Сирай. И все още беше сексуално възбудена. Каза бързо:

— Моля те, облечи си нощницата. Съжалявам, нищо не съм разбрала.

— Всичко е наред — отвърна Сирай.

Тя се наведе за нощницата. Когато я облече и я опъна, Джан каза:

— Все пак постой, моля те, нека да си поговорим. Но, само ако искаш, като приятелки. Не си мисли, че ти налагам някакво задължение.

Сирай я погледна изпитателно и се усмихна.

— Ще се радвам да остана още малко, като твоя приятелка. — Тя пак седна на леглото до Джан.

— Сирай, откога си в „Господаря Панглот“?

— От три години. Живеех в морето. В плаващ комплекс. Знаеш ли какво е това?

— Ами да. Робът, с който, хъм, се сприятелих… той също живял в такова място. Казва, че било като плаващ град — хрумна й нещо. — Може и двамата да сте живели в един и същ! Познаваш ли мъж на име Майлоу?

Със споменаването на името му лицето на Сирай помрачня.

— Майлоу ли? С него ли си се сприятелила?

— Да. Значи го познаваш? Чудноват човек, но ми спаси живота. Неведнъж, както си мисля.

— Познавам Майлоу, даже твърде добре — каза леко озъбената Сирай. — И никак не го обичам. Заради него загина и нашият морски комплекс. Накрая успя да убеди съвета, че било по-добре да се преместим близо до брега. Вярно, условията в открития океан се бяха влошили, но можехме да оцелеем там още много, много години. Не ме питай какво е искал всъщност, но откакто се появи в комплекса, все настояваше да се приближим до сушата.

Джан не разбра.

— Откакто се появи ли? Каза ми, че се е родил във вашия плаващ град.

— Това ли ти каза? — Сирай завъртя глава. — Не. Появи се десетина години, преди да ни потопи „Господарят Панглот“. Беше в някаква плаваща капсула от непознат за нас тип. Беше запечатана и в нея много трудно можеше да се проникне. Освен него вътре имаше три трупа. Бяха мъртви от седмици. Майлоу се намираше в дълбока кома и очаквахме, че няма да го бъде още дълго, но той внезапно дойде на себе си.

Джан направи кисела гримаса.

— Защо ли пък му е трябвало да ме лъже? Не разбирам…

— Уверявам те, не е лесно да разбереш Майлоу — каза Сирай. — Никой не го харесваше, но той знаеше толкова много неща, особено за машините и електрониката, затова беше добре дошъл при нас. А ни подмами към гибел. Загубих всичко. Родителите си. Съпруга си…

— Преживели сме едно и също — каза Джан съчувствено.

Прииска й се да докосне Сирай, но не й се стори разумно. Мислите й се върнаха към Майлоу.

— Той ми разказа най-различни неща. Чудя се колко ли от тях също са лъжи.

— Какви неща?

— О, за миналото. За ранната история. За Генетичните войни и другите събития. Бил научил от вашите исторически машини, били сте имали такива.

Сирай пак поклати глава.

— И това е лъжа. В библиотеката имахме всичко на всичко няколко технически справочника и романи, записани на лента и няколко холографски художествени филма. И нищо по история.

Джан се канеше да попита какво означават „романите“ и „холографските филми“, но се сети за още нещо, беше ужасно.

— Каза ми и друго… Поне за това трябва да ми кажеш, че не ме е излъгал…

Сирай я гледаше неспокойно.

— Какво ти е?

Изведнъж пребледня.

— Майлоу каза, че моят град е бил само част от Минерва — побърза да каже Джан. — Имало други, за които не съм знаела… досущ като нашия град. Казал ми е истината, нали?

Очите й се взираха с молба в Сирай. Но Сирай не вдигаше поглед от ръцете си, преплетени в скута й.

— Съжалявам, Джан — почти прошепна тя. — Не съм чувала за други оцелели части от Минерва. Вашият град беше единствен.

Джан рязко вдиша, после въздухът излезе от нея в късо хълцащо ридание. Разтрепера се. Толкова важно беше, че Минерва все още съществува някъде другаде. Даваше й сили да живее, знаеше, че други от нейния народ няма да позволят да угасне духът на Минерва. А сега…

Сега отново трябваше да се изправи пред ужаса — тя е единствената жена, оцеляла от Минерва. Тялото й се тресеше от плач. Можеше ли да понесе това?

Смътно усети ръцете на Сирай, люлееше я нежно напред-назад.

— Хайде, Джан, успокой се — нашепваше Сирай в ухото й. — Всичко ще се оправи. Исусе, та тя е още дете…

Джан отчаяно се вкопчи в нея. Още дълго хълцането й не затихваше и тя не пускаше Сирай. Накрая Сирай каза:

— Джан, сега е най-добре да си легнеш.

Джан тъжно се дръпна. Не желаеше да остава сама, но можеше ли да поиска повече от Сирай? Гледаше я как оправя леглото и послушно се вмъкна в него, щом Сирай я накара. Но неочаквано Сирай легна до нея.

— Какво… — започна тя, но Сирай сложи два пръста на устните й.

— Мълчи. Правя каквото желая да направя. Като приятелка. Добре ли е?

Джан се усмихна.

— Добре е.

— Стига приказки — каза Сирай и я прегърна.

 

 

Облегнат на високия парапет, Майлоу гледаше безкрайната пустош, над която се носеше въздушният кораб. Огледа се, когато Джан излезе на тясната открита наблюдателна площадка. Тук се бяха уговорили да се срещат. Той се усмихна, очите му шареха по нея от горе до долу.

— Отиват ти тези изискани дрехи — отбеляза весело.

— Това е най-простата рокля, която открих — отвърна тя студено.

Носеше дълга права рокля в сиво и черно, а под нея, въпреки протестите на Мари Ан — нищо. Не понасяше стягащото бельо и си науми да го слага само при официалните събирания.

Майлоу се взря с явно възхищение в изрязаното деколте.

— Добре зараства. Белегът почти не се вижда.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— И как мина снощи? Блесна ли пред обществото? Срещна ли се с Господаря Панглот? — разпитваше той.

— Майлоу, нашето споразумение беше дотук. Не знам какво искаш, но няма да ти помогна да си го вземеш. Изобщо не искам да те виждам. Нито пък ми се говори с тебе. И само за това дойдох днес, нямам друго да ти казвам.

Той се учуди.

— Ама какво ти става? Какво се е случило снощи?

— Научих как си ме лъгал. Не съществуват никакви други части от Минерва. Само моята е била останала. И нея вече я няма. Всичките ти приказки са лъжи.

Майлоу сви рамене.

— Изглеждаше най-доброто, което можех да направя за тебе в онези дни.

— Какво изглеждало? — тя не вярваше на ушите си.

— Емоционално ти беше твърде зле. Почти губеше желанието за живот. Нещо трябваше да те съживи, да ти даде надежда и тъй нататък. И затова измислих „лечебната лъжа“, както я наричат. Трябва да признаеш, че постигнах успех.

Джан сви юмруци. Искаше да размаже това лице с наглото му самоуверено изражение.

— Копеле мръсно, знаеш ли какво ми направи!

— Каквото направих, беше за добро. Все още съм сигурен в това. И стига с тези глупости. Ще се придържаш към нашето споразумение. Казах ти какъв е залогът. Ако постигна целта си, и двамата получаваме свободата си и „Господарят Панглот“ попада под нашата власт.

Тя се изсмя горчиво.

— Май си въобразяваш, че вече ще ти вярвам за каквото и да било? Майко богиньо, може би за всичко си ме излъгал. За миналото, особено за твоето минало.

Той завъртя глава отрицателно.

— Не, кълна се, не съм те излъгал.

— Брей. Само дето Сирай не го потвърди.

В очите му се появи напрежение.

— Коя Сирай?

— Може и да не си спомняш. Живял си в същия плаващ град. Но тя поне добре те е запомнила. Май не те обича.

— Да, помня я — процеди той бавно. — Значи с нея си говорила?

— Станахме много близки приятелки. Разказа ми как са те намерили в капсула с три трупа, само десетина години преди да ви плени „Господарят Панглот“. Историйката доста се различава от онази, дето ми я разправяше.

Той въздъхна.

— Добре де, и в това те излъгах. Но само защото не би повярвала на истината, ако ти я кажех.

— И каква е тя? — недоверчиво попита тя.

— Тази капсула беше авариен спасителен модул. Излетя от космически кораб, който после се разби в морето.

— Какъв космически кораб?

— Устройство, приспособено да пътува през пространството. От планета на планета. А този идваше от планетата Марс.

— Марс? — тя изтръпна.

Той посочи нагоре.

— Марс. Не си ли чувала за планетата Марс?

— Разбира се, чувала съм. Искаш да ми кажеш…

— Точно това искам да ти кажа. Идвам от Марс.