Джон Броснан
Небесните господари (4)

Глава четвърта

Последното огнище на съпротива беше около болницата.

Може би защото се оказа единственото по-голямо здание в Минерва, все още неразрушено напълно, но по-скоро защото всички, оцелели от бомбардировката, се насочиха по инстинкт натам.

Стратегически това бе идеалното място за последно сражение, ако думата „идеално“ може да се използва в подобни обстоятелства. Сградата беше разположена в собствен двор, едно от малкото здания в Минерва, за което бяха допуснали този лукс, и беше обградена с ниска стена. Останки от тежките стари времена, когато карантината е била необходимост.

В момента в болницата и около нея имаше осемдесет и шест души от Минерва. Четиридесет и седем от тях бяха с толкова сериозни рани, че не можеха да се сражават. Всички останали също бяха ранени, кой по-леко, кой по-тежко. Мъжете бяха единадесет и на тях не можеше да се разчита в бой. И оставаха двадесет и осем жени, от които само осемнадесет — професионални воини. Между тях бе и Джан.

Тя стоеше до стената на болницата с поглед в наближаващите по улицата Небесни воини. Държеше зареден арбалет. По лицето й течеше кръв от дълбоката рана на главата, ръцете и краката й бяха раздрани на няколко места. Ушите й още бучаха от взрива, който я хвърли надолу през покрива на кръчмата. Затова не чу предупредителния вик на жената до нея. Едва когато жената я дръпна рязко за лакътя, тя се огледа и видя, че всички други са се прикрили зад ниската стена. Джан бавно се смъкна на колене и опря арбалета на стената. Всичко изглеждаше призрачно. Толкова много неща се случиха през последния час, че сетивата й отказваха да работят. Поредицата шокове я доведе до безчувствие, някак се бе откъснала от ставащото наоколо. Не усети страх, когато предната редица Небесни воини спря и се прицели с дългоцевните си еднозарядни пушки в хората от Минерва. Джан знаеше достатъчно за пушките и за убийствената им сила, но жената до нея пак трябваше да я дръпне за ръката, за да скрие главата си зад стената.

Острият пукот на изстрелите проби през бръмченето в ушите й. Каменни парченца се разхвърчаха от стената, на не повече от фут от главата на Джан. По-нататък една жена се хвана за лицето и падна назад.

— Сега! — изрева някой съвсем наблизо.

Джан си спомни какво би трябвало да направи. Пак подаде глава иззад стената и вдигна арбалета. Небесните воини наближаваха тичешком. Мнозина бяха затъкнали ножове върху цевите на пушките си. Крещяха. Джан опря на рамото си приклада на арбалета и си избра мишена. Изчакваше. Макар и направена не от метал, бронята на Небесните воини беше достатъчно издръжлива, за да отрази стрелата, ако не е изстреляна от упор.

Когато целта доближи на двайсетина фута, тя натисна спусъка. Арбалетът звънна и я удари по рамото, стрелата отхвърли целта назад. „Току-що за първи път убих човешко същество“, каза си тя, но това не предизвика никакви чувства у нея. После видя, че нейният човек все пак не е мъртъв. Той се гърчеше на земята, пернатият край на стрелата стърчеше от лявото му рамо. Кръвта му изглеждаше твърде ярка върху черната броня.

Още няколко Небесни воини лежаха на земята, някои от тях не мърдаха. Техни съратници вече отстъпваха надолу по улицата. Жените зад стената извикаха тържествуващо. Някоя от тях гръмогласно и грубо изказа мнението си за воините, но Джан не можа да различи думите, макар че наоколо се засмяха.

Джан си помисли, че това е странно. Тя с привични движения презареди арбалета. Все повече Небесни воини притичваха към улицата и тя разбираше ясно — няма никаква надежда да спрат втората им атака. Тя се огледа за Небесния господар. Сега беше на две-три мили, източно от града, висеше ниско в небето като огромна риба. Пролука в облаците осветяваше подобните на люспи предмети по горната част на корпуса, които правеха още по-близка приликата с риба. Виждаше се едно от големите очи до носа, то като че ли предвкусваше предстоящото. Искаше й се да изстреля стрелата от арбалета чак до това гадно око и да го затвори завинаги. Но дори оръжието й да беше толкова силно, стрелата никога не би достигнала Небесния господар. Също като ракетите.

След като паднаха бомбите, Джан се опитваше да открие Мелиса на площада. Натъкна се на Хелън, която ходеше безцелно в кръг. Дясната й предмишница беше откъсната под лакътя и макар че някой беше стегнал здраво ръката, от чукана още капеше кръв. Тя беше в шок, но Джан я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.

— Какво стана? — изкрещя Джан, но се задави в плътния облак черен дим, отново покрил площада.

Навсякъде сградите горяха и жегата от пукащите пламъци нахлуваше на вълни, щом димът се разсееше за малко. Джан успя да си поеме дъх и пак раздруса Хелън.

— Какво стана, проклета да си!

Отговори й само празният поглед на Хелън. Джан я пусна и тя се затътри нанякъде през дима. Джан изплака от яд. Не беше честно. Трябваше да узнае защо всичко рухна, когато победата изглеждаше толкова сигурна.

Ракетите летяха чудесно, само няколко се завъртяха веднага след изстрелването. Но Хелън беше ги предвидила в сметките, те не можеха да попречат. Повечето ракети се насочиха право към целта.

Първите бяха на не повече от стотина фута от корпуса на Небесния господар, когато всичко отиде по дяволите.

Светлинни лъчи, много ярки лъчи тюркоазена светлина, проблясваха от различни места по корпуса и всеки докосна една от ракетите. Истински зловещото се случи в момента на допира. Но какви бяха тези хора, щом можеха да насочват оръжия — а бързо стана ясно, че светлинните лъчи са оръжие — с такава безпогрешна точност към движещи се мишени? Джан едва започна да си задава този въпрос и ракетите избухнаха. Всички и всяка поотделно, едновременно.

Ослепително огнено кълбо зае мястото на всяка ракета, а после от небето се посипаха горящи парчета. Небесният господар започна да се издига. Никой не се опитваше да изтегли нагоре товарната рама, която все още гореше. Джан видя как един от Небесните воини скочи, обгърнат в пламъци.

— Какво се случи? Какви бяха тези лъчи? — попита зашеметен глас. Беше Пола.

Въпросът изтръгна Джан от унеса.

— Презаредете тръбите! — заповяда тя отсечено. — Бързо, преди Небесният господар да се измъкне.

Докато групата бързешком подготвяше нови три ракети за изстрелване, близко свистене показа на Джан, че други са реагирали по-бързо. Тя погледна надолу към платформата, но не можа да я види в гъстия дим от останките на ракетите. Чудеше се какво ли мисли майка й в момента.

Нещо трясна в покрива до нея и тя отскочи с вик от болката в опарения от искри крак. Оказа се горяща опашна част от ракета. Тя запали фитила си от нея и заповяда на другите да се скрият, после поднесе фитила към зарядите…

Съвсем безполезно, както тя се боеше. Тюркоазените лъчи отново се стрелнаха надолу от „Господаря Панглот“ и отново доста по-малобройните този път ракети изчезваха сред кълба огън, твърде далеч от целта, за да навредят поне малко.

Небесният господар все още се издигаше. Някой преряза въжетата на товарната рама, или пък бяха достатъчно прегорели, и тя полетя сред искри към земята. Разби се зад къщите, от другата страна на площада.

Нищо не се случи през следващите пет минути. Небесният господар достигна височина четири хиляди фута и спря. Неясен в ниските облаци, той висеше неподвижно в небето, мълчаливо и злокобно.

— Сега какво ще правим? — попита Пола с треперещ глас.

И Джан се питаше същото. Погледна към платформата на площада с надеждата, че нейната майка ей сега ще направи чудото, макар и да знаеше — чудо няма да има. Марта се измъкна от скривалището си зад захвърленото маскировъчно покривало и обгърна краката на Джан.

— Господарке, Господарке — скимтеше тя, опитвайки се да скрие лице в полата на Джан.

Джан раздразнено се опитваше да се освободи от мощната прегръдка на шимпанзето. Самата тя бе прекалено уплашена, за да си губи времето, като утешава Марта.

— Вижте! — обади се мъжът.

Сочеше нагоре към Небесния господар. Джан видя няколко малки тъмни предмета, които устремно се приближаваха. Джан чуваше все по-силното свистене.

Когато първият се удари в площада, точно пред кръчмата, изригвайки в гейзер от пръст и дим, Джан разбра, че са бомби. Като дете беше слушала разкази за тези оръжия на Небесния господар. С тях Небесните господари бяха подчинили на волята си земните обитатели след Генетичните войни. Но никога преди не беше виждала действието им.

Още и още бомби падаха и изведнъж светът около Джан се превърна само в гръм и заслепяваща светлина. Ударната вълна я повали. Сякаш потъваше в необятна невидима възглавница. Не знаеше колко дълго е лежала по гръб зашеметена, преди да изпълзи на длани и колене към парапета на покрива. Очите й плувнаха в сълзи от гледката насреща.

Минерва агонизираше. Огънят бушуваше из целия град, но бомбите още се сипеха. Огромно огнено кълбо излетя нагоре в другия край на града, заводът за спирт беше улучен.

— Алза… — прошепна си Джан.

Площадът беше осеян с дупки. На мястото на платформата лежеше купчина черно димящо дърво. Трябваше да слезе там долу, трябваше да намери майка си.

— Скапани страхливци! — изрева някой зад нея. Обърна се и видя стражарката Пола да се изправя и да размахва сабята си към тъмнеещия отгоре Небесен господар. — Слезте тук, копелета! Слезте и се бийте, както го правим ние, жените!

Случилото се след това запечата в паметта на Джан образа на мускулеста златокоса жена-воин, отправяща своето смело и безсмислено предизвикателство към чудовището над тях…

Тя видя как бомбата се вряза в покрива. Просто се мярна размазаното петно на движението и като с магия зад Лайза се появи дупка. Бомбата не се взриви веднага. Бе минала през цялата кръчма и избухна от удара в каменния под на мазето. Джан видя как задната част на покрива скочи във въздуха. И изчезна. Лайза също изчезна. Покривът под Джан се срути и тя падна заедно с него. Докато летеше надолу, чу ужасния писък на Марта. Никога повече не видя шимпанзето, нито някой от хората, с които беше на покрива.

Нещо меко спря падането й. Легло. Едно от знаменитите широки и удобни легла на кръчмата. Може би на него щеше да прегръща Алза вечерта, ако денят беше завършил според надеждите на Джан. По-късно, по време на една от честите си лекции на странни теми, Майлоу й обясни идеята за паралелните светове, и сетне тя често си мислеше как някъде в тези почти еднакви помежду си светове, тя и Алза все пак са спазили уговорката за романтичната си среща.

Не остана дълго на леглото, защото то се наклони заедно с пропадащия под. Тя скочи и се хвана за корниза на близкия прозорец. Поглеждайки през рамо, установи, че задната част на кръчмата вече не съществува. Като че ли някакво невероятно острие беше прерязало сградата на две.

Леглото се плъзна по пода и изчезна. Чу трясъка му в мазето. Тя погледна нагоре. Беше летяла два етажа от покрива до леглото. От зеещата дупка отгоре още падаха парчетии. Трябваше да се измъква оттук.

Застана на перваза на прозореца и погледна надолу. Само на няколко фута под нея беше покривът на верандата, построена пред кръчмата. Тя скочи, спусна се по водосточната тръба и след малко стъпи на земята. И тутакси я повали ударна вълна от взривила се бомба. Лежеше до верандата с лице, заровено в пръстта и здраво притиснала длани до ушите си, докато не престана дъждът от бомби. Тя първо се увери, че бомбардировката наистина е свършила и едва тогава тръгна през съсипания площад да търси майка си. В този момент срещна обезумялата препъваща се Хелън.

Не намери тялото на Мелиса. Или не можа да го разпознае. Навсякъде бяха разпилени парчета от тела но не можа да си наложи да се вглежда отблизо в тях. Обаче се натъкна на трупа на Началничката Аведон. Лицето й беше силно обгорено, но гъбичката се открояваше ясно. „По-добре, че умря така, каза си Джан, защо да се мъчи от гъбичката. Поне една от нас спечели нещо от този гнусен ден.“

Площадът ставаше все по-многолюден. Хората нямаше къде другаде да се спасят от пламъците на загиващия град. Джан срещна Началничката Ана и с облекчението, че вижда добре познат човек, макар и главната противничка на нейната майка, се втурна към нея.

— Ана! — викна тя тичайки, без да я е грижа за формалностите в това отчаяно положение.

Щом чу името си, Ана се обърна. Видя Джан и се смръщи. Джан наближи и с изумление гледаше как Началничката измъкна сабята си от ножницата и скочи към нея с твърде ясни намерения.

— Боклук! — изкрещя Ана. — Изчадие на дяволската си майка, която всички ни затри. Майка ти сигурно е труп, но поне ще имам удоволствието тебе да насека…

Объркана, Джан се дръпна и едва успя навреме да измъкне сабята си, за да отрази първия яростен замах на Ана към главата си.

— Недей, Ана! Не искам да се бия с тебе! — молеше се тя без полза.

Очите на Ана бяха диви и заплашителни. Нямаше как да чуе Джан. Тя отби още един удар, толкова силен, че ръката й изтръпна и продължи да отстъпва. Усети, че Ана може лесно да я убие. Истеричният гняв даваше на жената неестествена сила.

— Пак хвърлят бомби! — изпищя някой наблизо.

Тревожните викове на хората наоколо накараха Ана да спре и да погледне нагоре. Джан се възползва от моментната възможност и направи същото. Небесният господар се движеше и изхвърляше облак от малки черни точици, както женската жаба се освобождава от яйцата си в някой вир. Джан също помисли отначало, че това пак са бомби, но после видя странни форми да разцъфтяват над всяка точица. Тези неща вече падаха много по-бавно.

С приближаването към земята Джан разпозна в тези тела Небесни воини. Стотици. Джан се надяваше мнозина от снижаващите се Небесни воини да попаднат в пламъците от бомбите и да изгорят в тях. Но те очевидно много добре управляваха плющящите над тях парчета черен плат. Нито един не се приземи в очертанията на града, а го заобиколиха, запълвайки пространството между крайните сгради и стената. След това тръгнаха да затварят обръча едновременно от всички страни.

— Пак идват!

Плътна стена от черна броня се носеше нагоре по широката улица към стената около болницата. Джан знаеше, че няма надежда, но не се страхуваше. Единственото й чувство беше смътната надежда всичко да свърши по-скоро и смъртта да дойде бързо. Тя отново се прицели с арбалета и зачака. Черната вълна наближаваше. Тя стреля, жертвата й падна заедно с още мнозина други, но този път Небесните воини не спряха. Някои стреляха на бегом с дългите си пушки. Джан чуваше съскащите звуци на прелитащите куршуми. Един от тях мина твърде близо до главата й. Нямаше време да презареди арбалета, затова го хвърли, измъкна сабята и брадвичката и се дръпна назад от стената. Другите направиха същото. Жената отдясно на Джан изстена и падна по гръб. Джан й хвърли бърз поглед. На челото й имаше малка чиста дупка. Джан й завидя за бързата смърт.

Небесните воини скачаха през стената. Джан никога не ги беше виждала толкова отблизо. Даже различаваше очите им зад тесните процепи на блестящите черни шлемове. Тичайки, те крещяха много силно. С брадвичката в лявата ръка и сабята в дясната, Джан ги посрещна.