Джон Броснан
Небесните господари (25)

Глава двадесет и пета

Дървената клетка, качена върху платформа с две големи колела и теглена от чифт наглед болнави биволи, бавно се тътреше през пустошта. Джан и Майлоу не бяха единствените затворници. В клетката имаше още трима. Двамина мъже и една жена. Облечени в мръсни роби, скриващи всичко освен лицата им, застинали в навъсено примирение. Мъжете имаха еднакви черти под гъстите, черни бради. Джан реши, че са близнаци. Изглеждаха добродушни, но някак излъчваха агресивна мъжественост. Всъщност според нея те лъхаха на мъже чисто физически. А жената се отличаваше с почти съвършената си красота. Костите под безупречната кожа бяха сякаш крехки като яйчени черупки. Но под безформената й роба ясно изпъкваше гърбица.

И хората, които ги плениха, имаха необичаен вид. Джан не се сдържа да не погледне пак крачещия до клетката мъж. Лицето му беше нагънато от дълбоки бръчки, кожата провисваше под брадичката и на врата. Рядката му коса беше прошарена с бяло, приличаше на ритуалните прически на Началничките в Минерва.

Всички от групата имаха подобни белези по лицата си, но този беше най-зле засегнат. Джан размишляваше дали това не са следи от някакъв ритуал и зададе въпроса на Майлоу. Той не искаше да говори. Лежеше мълчаливо, омотан в металната мрежа, не можеше да се разбере изражението на лицето му. Предположи, че се ядосва на себе си, задето го изненадаха толкова лесно тези мърляви мъже. Но всичко стана изневиделица. Металните мрежи паднаха от неизвестна посока. Изумената Джан гледаше как мрежата обгръща Майлоу и го събаря, дръпната от закаченото към нея въже, а друга мрежа вече летеше към Джан. Съвсем скоро и тя беше в положението на Майлоу — безпомощно лежеше на земята с ръце, притиснати в хълбоците. Заобиколиха ги дрипавите мъже със странно белязани лица, смееха се и викаха от радост. Въоръжени бяха с ръждиви копия, вили и брадви, но Джан не видя пушки. Говореха „американо“ с непознат акцент, който правеше разбирането му доста трудно. Една дума повтаряха отново и отново. Езекиил.

Джан я чу много пъти, откакто ги хванаха и най-после разбра, че това е нечие име. Доколкото схвана нещо от разговора, Езекиил беше водачът на тези мъже. И щеше да остане доволен, когато се върнат с петима пленници. Или както ги нарече един от нападателите, „тези оскърбления за Божиите очи“. На Джан това никак не й хареса.

Не спряха през нощта. Джан успя да подремне няколко часа въпреки напрежението. За късмет, поне махнаха мрежата от нея, преди да я набутат в клетката. Вързаха ръцете й отзад, както и краката, подобно на другите затворници. Но Майлоу оставиха в мрежата. Джан се съмняваше, че би издържала в задушаващата прегръдка на мрежата повече от два-три часа и все повече й дожаляваше за Майлоу. Но както винаги, той не проявяваше признаци на болка.

Джан се събуди с усещане за разяждаща жажда и помоли най-близкия мъж за малко вода, но той се разсмя и удари с копието си по пръчките на клетката.

— Мислиш, че си жадна, нечисто създание? — изломоти той на неразбираемия си диалект. — Почакай само, Езекиил ще те прати в ада, където ти е мястото. Там ще научиш, що е жажда!

В светлината на утрото над върховете на дърветата се мярнаха кулите на града, вече бяха много по-близо до него. Джан прецени, че първите сгради не са на повече от десетина мили. Още преди обяд клетката и дрипльовците около нея стигнаха целта си. Минаха през дупка в замаскирана метална мрежа и влязоха в малко селище. За първи път откакто го хвърлиха в клетката, Майлоу се размърда, седна с усилие и заоглежда любопитно околностите.

Мястото изглеждаше окаяно. Кривите грозни бараки бяха направени от проядено дърво. Гнетящото впечатление се допълваше и от висящата отгоре маскировъчна мрежа, под нея цареше вечен здрач.

Стигнаха до площадче в средата на унилото селце и там спряха. Хора заизлизаха от бараките и скоро наобиколиха клетката в доста внушителна тълпа. Джан се вгледа отблизо в неколцина, страхът и отвращението спряха дъха й.

Виждаше живи трупове! Сбръчканата кожа сякаш гниеше върху костите, а лицата почти бяха загубили прилика с човешките. Невъзможно беше да изглеждат така и да са още живи!

Джан несъзнателно се притисна в Майлоу. Той се ухили цинично:

— Какво пък толкова е станало?

— Тези изроди… Майко богиньо, какви са те? Да не са изровени от гробовете и съживени чрез магия?

Майлоу шумно се изсмя.

— Имаш първата в живота си възможност да съзерцаваш болестта, която нападала всяко човешко същество някога, стига да я доживее. Нарича се „старост“. Тези хора сигурно са остатъци от някоя голяма фундаменталистка колония. Смятали са генетичните подобрения за „неестествени“ и противни на божията воля. Предпочитали са да гният дълги години, както виждаш. Прелестна гледка, нали? Ако не бяха дълбоко презираните от тебе генинженери, такава съдба те очакваше.

Джан скри лицето в дланите си.

— Не, не ти вярвам! Майката богиня не е толкова жестока!

— Тя може и да не е, но Бог бащата е. Или Природата, или слепите сили на случайността, зависи в кое вярваш, че управлява Космоса…

— Езекиил!

Тълпата закрещя и стори път. Езекиил се беше появил. Не приличаше на нищо познато на Джан. Направен от метал, той се състоеше от голяма глава, подобна на кутия, широка към пет фута и от два огромни крака, завършващи долу със стъпала с яки нокти. Дрънчеше хлабаво с всяка крачка. Джан видя дълбоките отпечатъци, които оставяше в земята.

— Исусе — прошепна Майлоу. — Не мога да повярвам… след толкова години…

Нещото спря пред клетката. Високо беше към десет фута и стоеше наравно с клетката, както бе издигната на платформата. Върху кутията имаше закрепени множество метални тръби, от едната й страна висеше механична ръка. Джан забеляза нещо като голям бинокъл, монтиран на друга механична ръка, да се подава от предната част на кутията. Потрепери, докато бинокълът разглеждаше поред всеки пленник. После нещото заговори.

— Аз съм Езекиил, божият млат. Аз съм инструментът, който ще ви изпрати в ада. Там ви е мястото. Защото присъствието ви тук е тежко оскърбление за Бога.

Гласът беше мощен, но плосък, не изразяваше никакви чувства. Кожата по гръбнака на Джан настръхна неприятно. Нещото се отдръпна.

— Отворете клетката. Ще огледам тези прокълнати същества.

Тълпата също се дръпна и оформи широк кръг. Двама от нападателите отключиха вратата на клетката и измъкнаха пленниците един по един. Скоро петимата лежаха пред нещото, наричащо себе си Езекиил. То посочи Майлоу с механичната си ръка.

— Защо е трябвало да вържете толкова здраво този?

Един от групата пристъпи напред.

— О, велики Езекииле, божи млате, той е рядко срещан магьосник. Видяхме го да се движи с бързина, недоловима за окото. Така той уби голямата жаба-демон в Кръглото езеро.

Бинокълът доближи Майлоу. Нещото каза:

— Да, трябвало е да сте предпазливи. Зашемети го, преди да махнеш мрежата. И сложи белезници на ръцете и краката му.

— Веднага, велики Езекииле.

Мъжът се обърна, откачи боздуган от пояса си, наведе се над Майлоу и два пъти силно го удари по главата. Майлоу изпъшка и се отпусна. Джан се надяваше, че поне е останал жив. Глупости, каза си тя, много повече ще трябва да направят, за да убият Майлоу.

Тревогата й за него се изпари, щом друг мъж се наведе към нея с нож в ръка. Но той разряза не плътта, а дрехите й. Скоро тя беше съвсем гола, но все още бе здраво вързана.

— Хайде, ставай — заповяда мъжът и рязко я изправи на крака.

Бяха смъкнали дрехите и на другите трима пленници. Джан ги следваше изумена. Двамата мъже бяха нормални от кръста нагоре, но надолу ги покриваше гъста къса козина. И вместо стъпала имаха копита…

Чуха се въздишки и гневно мърморене сред тълпата. Металното същество извика:

— Добре ги вижте! По образ и подобие на своя повелител са създадени!

Джан забеляза и друго у човекоживотните. От двете страни над челата им се подаваха малки рогца… а половите им органи бяха абсурдно големи. После момичето изцяло обсеби вниманието й. Съвършената красота на тялото се нарушаваше от покритите с бели пера криле, стърчащи от плешките. Езекиил я сочеше:

— Вижте коварството на Онзи от Мрака! Създал е демон по подобие на Божи слуга! Но не се оставяйте да ви мамят!

Дойде ред и на Джан. Накараха я да се обърне, за да огледа Езекиил всеки инч от нейното тяло. Най-после нещото каза:

— Не откривам по нея сатанински знаци. Защо сте я довели тук пред мен?

Един от нападателите каза нервно:

— Тя беше с онзи демон, велики Езекииле. Сигурно и тя е нечиста.

— А, да, мъжът, — сети се Езекиил и насочи бинокъла към Майлоу.

В този момент едно съсухрено същество, прегърбено и изкривено като дърво, разбута хората. Носеше вериги и белезници. Джан трепна като от удар — пред нея стоеше жена. Жалкото същество хвърли товара си на земята до Майлоу. Веднага двама мъже махнаха мрежата от него, срязаха дрехите му и закопчаха белезници на китките и глезените му. Езекиил дълго го разглеждаше.

— Наглед и този не е белязан от Сатаната — отрони той накрая.

— Но, велики, ние го видяхме. Само демон би могъл да се движи тъй.

Езекиил наклони глава в подобие на човешко кимване.

— Известно ни е, че не всички следи от деянията на Онзи от Мрака се виждат с просто око. Но преди да стоваря върху му гнева Господен, ще трябва да го разпитам. Върнете го в клетката. Момичето също. Ще им задам въпроси, щом този дойде на себе си.

Груби ръце вдигнаха Джан и я хвърлиха в клетката. Тя едва успя да се претърколи и да освободи място за Майлоу. Тряснаха вратата след тях и я заключиха.

— А тези, що са прокълнати в очите на Бога, ще намерят своята погибел на колелата. Така ще поемат по пътя си към вечните страдания в неугасимия огън на ада! — викна Езекиил. — Докарайте колелата…

Неколцина изтичаха и след малко се върнаха, като търкаляха пет колела, големи като тези на каруцата. Поставиха ги на пънове, високи към три фута. Срязаха въжетата на тримата пленници. Двамата мъже се съпротивляваха, когато ги разпъваха на колелата и ги връзваха. А крилатото момиче прие съдбата си с безразличие. Джан видя, че е загубила надежда и усети болката от завладяващото я страдание. Крилете се подгънаха неловко под тялото на момичето, едно от тях се подаде през спиците на колелото. Джан не можеше да разбере, как някой би наранил същество с такава чудна и крехка красота.

— Изчадия вавилонски — каза надвесеният над тях Езекиил. — Редно е да ви изгорим на клада, но не бива да даваме знак на онези зли гиганти, що бродят из небесата. Ще освободим душите ви за среща с вашия господар по-милостиво, отколкото заслужавате. Но дано Бог ми прости.

Един от „живите трупове“ подаде на Езекиил голям чук. Езекиил го сграбчи с единствената си ръка и го вдигна високо. После го стовари тежко върху пищяла на крилатото момиче. То изкрещя пронизително. Езекиил разтроши и другите три крайника, злобно удряйки с чука. Джан се тресеше от ужас, опита се да не гледа. Очите на Майлоу обаче бяха широко отворени, той жадно гледаше сцената пред тях. Джан не вярваше на очите си, но той получи ерекция! Погнусата я задави.

— О, Майко богиньо! Харесва ти, нали?

— По-тихо! — прошепна Майлоу. — Не искам да знаят, че съм в съзнание.

Умът на Джан попадна в някаква болнава въртележка. Опитваше се да разбере тази нова проява на характера на Майлоу. Зад нея пак се чуха ударите на чука, един от мъжете запищя. Виковете на момичето продължаваха да се забиват в ушите й. Джан запуши с пръсти ушите си, но не успя да се скрие от звуците. Още удари на чука, пращене на кости, писъци…

Тя погледна Майлоу — сега той се взираше в нея. Устните му мърдаха. Джан дръпна ръце от ушите си.

— … Казах, че дори това да е ужасен начин да умреш, поне е сравнително бърза смърт — меко произнесе Майлоу. — Освен ако имаш изключително лош късмет.

— Как може да бъде бърза такава смърт? — попита тя. — Той просто им пречупи ръцете и краката. Ще агонизират дни наред. Ние също.

— Не. Шокът ще ги убие. Шокът е рязко спадане на кръвното налягане. В тъканите около пречупените кости има обширни кръвоизливи и тримата би трябвало да изпаднат в състояние на дълбок шок. Скоро кръвното им налягане ще бъде недостатъчно, за да се снабдяват мозъците им с кислород и те ще умрат.

— Сигурна съм, че тази информация ще ме утешава, когато ме вържат за едно от колелата — кисело отбеляза Джан. — Немалко утешение ще ми бъде и мисълта, че докато ми трошат ръцете и краката, ти ще получаваш физическо удоволствие от моята агония.

Майлоу леко повдигна рамене.

— Да, имам силни садосексуални наклонности, но те уверявам — гледката на твоята смърт не би ми донесла никакво удоволствие.

— Ох, успокоих се — гласът на Джан натежа от сарказъм. — Особено като знам, че само преди две нощи ти самият едва не ме уби…

— Шът. Ето ги, идват.

Тя се обърна. Езекиил водеше тълпата обратно към клетката. Трите жертви стенеха и се гърчеха на колелата, но като че вече губеха съзнание. Джан се надяваше, Майлоу да е бил прав. Надеждата агонията да бъде кратка малко намали буцата в стомаха й.

— Аха, демонът е дошъл на себе си — промърмори Езекиил, протягайки изцъклените стъкла на бинокъла си към Майлоу. — Сега ще отговаряш на моите въпроси. Ти вавилонско изчадие ли си? Онзи от Мрака ли ти даде сили да се движиш по-бързо от праведните творения на Бога?

— Защо да отговарям на въпросите ти, Езекииле? — небрежно попита Майлоу. — Ти ще повярваш само на това, в което искаш да вярваш. Защо да си хабя езика?

— Ако не отговориш доброволно на моите въпроси, ти и нечистата жена с тебе ще бъдете принудени да говорите. И те уверявам — мъките ви ще бъдат хилядократно по-ужасни, отколкото на колелото.

— И кой ти даде власт да отсъждаш за тези неща? — попита Майлоу металното създание, наричащо се Езекиил.

— Бог, господарят наш, ми даде власт! — гръмко отвърна Езекиил. — Защото така каза Бог „Ще опустоша градовете ви и няма да бъдат населени те. Ще стоваря върху ви дълбините и ще ви покрие водата. Ще ви погубя в горящите ями, като хората предишни. Ще бъдете в низините, в места пусти. Ще бъдете ужас за света и няма да пребъдете. И да ви търси дух неспокоен, не ще ви намери никога!“ Така каза Бог.

Сред тълпата прошумя тихо „Амин!“. Майлоу се изправи с усилие.

— Името ти не е Езекиил — строго каза Майлоу на съществото.

— Аз съм Езекиил, божият млат!

— Ти си само един мухлясал раздрънкан кибероид! Кой е регистрационният ти номер и името на твоя собственик?

Бинокълът се разклати върху механичната ръка.

— Ка… какво каза? — попита Езекиил с накъсан глас.

— Чу ме добре, скапан кибероид! — кресна Майлоу. — Номерът и името на собственика! Задължен си от закона да ми кажеш!

Езекиил се заклати на масивните си крака, опита се да каже нещо, но се чуха само безсмислени звуци. Майлоу се ухили и напрегна ръцете си. Белезниците се разпаднаха със скърцане. Наведе се към краката си и промърмори на Джан:

— Изгнили са от ръждата.

Веригите се разкъсаха в ръцете му. Той скочи. Дървените пръти на клетката се разхвърчаха като взрив, тълпата застена от ужас. Последваха викове — Майлоу изникна сякаш от нищото върху голямата глава на Езекиил. Дърпаше нещо. Металният капак отскочи с протестиращо чегъртане. Майлоу пъхна ръката си вътре и Езекиил изпищя. Звукът не изразяваше чувства, както и речта му, но Джан усети от каква страшна болка е предизвикан. Дрипавите изродени хора заридаха. Някои паднаха на колене, другите се разбягаха.

Майлоу отметна глава назад и зарева от смях. На лицето му пак се появи маниакалната гримаса от клането в командния пункт. Сега изглеждаше огромен и излъчваше мощ… и още нещо. Най-после Майлоу измъкна ръката си от главата на съществото и викът на Езекиил бавно замря. Майлоу се усмихна лъчезарно на Джан.

— Впечатлява, нали?

Тя го гледаше в мълчалива почуда. И страх.

— Хайде сега, мой мили древен кибероид — каза Майлоу на машината, — протегни се към клетката и внимателно прережи въжетата по моята приятелка. Само да я одраскаш и ще ти пръсна мозъка. Бързо!

Езекиил се разтресе и колебливо протегна механичната си ръка. Джан се сви, от един „пръст“ изскочи острие. Но Езекиил преряза въжетата, без да я докосне. Майлоу извика:

— Стига си седяла там. Ела при мен. Тази тъпа стара машина ще ни отнесе без грижи точно до „Скайтауър“!

Джан неохотно се измъкна от клетката и мина зад Езекиил. Майлоу протегна ръка и й помогна да се покатери върху главата на съществото. Там имаше и ръкохватки. Щом тя седна до Майлоу, той тупна Езекиил.

— Кибероид! Твоя номер и името на собственика!

Съвсем бавно, сякаш изтръгваха всяка дума от него, съществото каза:

— Регистрационният ми номер е 0008005. Моят собственик е Хилъри Дю Кан от корпорация Фобос.

— Ето така е по-добре — одобри Майлоу.

Езекиил пъшкаше.

— Но това… беше отдавна… Господарят е мъртъв… имам ново име… то е…

Майлоу бръкна в дупката на главата. Джан видя искра между краищата на скъсана жица. Езекиил пак писна.

— Нямаш ново име! — загърмя Майлоу. — Ти все още си 0008005 и си собственост на Хилъри Дю Кан!

— Да! Да! Моля, не искам повече болки!

— Няма да има повече болки, 0008005, но само ако се държиш прилично — каза му Майлоу.

— Да! Да!

— Прелестно. И за начало ще ми кажеш кода за отменяне на съществуващите команди.

— Аз… не мога! Не е разрешен… достъп на неупълномощен персонал… Ъъъх!

Джан трепна — Езекиил за трети път издаде ужасния звук. Тя погледна Майлоу. Хилеше се с видимо удоволствие.

— Кодът… кодовите думи са… Моцарт-Маккартни. Отменящата команда трябва да бъде последвана от Моцарт-Маккартни.

Майлоу се засмя.

— Добре. Сега ме чуй внимателно — отменям всички предишни команди. Аз съм новият ти господар. Името ми е Майлоу. Ще се подчиняваш на всяка моя заповед. Моцарт-Маккартни. Разбра ли?

— Да — каза Езекиил. — Ти си новият ми господар. Името ти е Майлоу. Ще се подчинявам на всяка твоя заповед.

— А вие чухте ли? — кресна Майлоу на притихналите хора.

Никой не му отговори. Някои скимтяха. Майлоу се усмихна на Джан.

— Шансовете ни май отново се подобриха, а?

— Е, поне така изглежда — отвърна тя несигурно. — Но не разбирам как. Защо машината сега се подчинява на тебе?

— Това не е машина, а кибероид. Вътре в него има човешки мозък… хъм, поне значителна част от човешки мозък.

— Какво, някога е бил човек ли? — попита смаяната Джан.

— Не. Взели са мозъка от нероден зародиш, отгледан в някоя лаборатория. Програмирали са го да се подчинява на заповедите на собственика, но налаганите на кибероидите ограничения не са могли да бъдат стопроцентово гарантирани. Затова в тях монтираха предпазен фактор… уред, свързан направо с центъра на болката. Уредът можеше да се задейства с точно определен радиосигнал, ако кибероидът излезеше от подчинение. А този тук го задействах ръчно. — Майлоу посочи стърчащите в отвора жици. — И му припомних старите ограничения. Би трябвало отсега нататък да се подчинява напълно, но за всеки случай няма да се отдалечавам от активатора на болезнени усещания.

Той за пореден път плясна Езекиил по главата.

— Чуй ме сега, 0008005. Ще заповядаш на тези твои поданици да ни донесат дрехи. И гледай да са по-чисти от парцалите, които те носят. Искаме си и оръжията. Ще ни донесат също вода и храна, и съдове за тях. Разбра ли ме?

— Разбрах, Майлоу.

— Щом е така, изпълнявай.

Езекиил повтори исканията на Майлоу пред смразената и объркана тълпа наоколо. След кратък нервен разговор пратиха три жени да донесат каквото трябва. Едната се върна бързо и сложи купчина дрехи пред кибероида. Майлоу каза на Джан:

— Слез долу и се облечи. Аз ще стоя тук, за да съм сигурен, че нашият приятел ще кротува.

Джан се плъзна надолу по гърба на Езекиил и предпазливо го заобиколи, без да отделя погледа си от масивните му крака. Не можеше да се довери на тази машина, колкото и да се подчиняваше. Огледа дрехите. Трудно би ги нарекла чисти и миришеха доста зле, но поне не колкото нейните нарязани куртка и панталон. Избра си торбест панталон с по-малко дупки от останалите, риза от груб и тежък плат и чифт износени кожени обувки. Докато се обличаше, другите две жени се върнаха с оръжията, два мяха за вода и торба, в която сигурно имаше храна. Жените — едната представляваше прегърбен скелет със сбръчкана кожа — неспокойно оставиха товара си на земята до Джан и бързешком се дръпнаха настрани. И те като другите невярващо се взираха в Езекиил.

Джан закопча колана с оръжията и се покатери върху Езекиил с храната и водата. Майлоу й показа как да съедини жиците, за да причини непоносимото страдание на Езекиил, после скочи долу да се облече и да си прибере оръжията. Джан гледаше разпънатите върху колелата същества. Не издържаше гледката на обезобразените им ръце и крака, но с облекчение се увери, че са в несвяст или че вече са умрели. Надяваше се да е вярно последното.

Майлоу се качи при нея. Тя му каза:

— Можеше да спасиш и тях. Защо не го направи?

— Тези играчки ли? — той им отдели време за небрежен поглед. — Не. Моментът не беше подходящ. Трябваше да изненадам кибероида.

— Можеше да го направиш, Майлоу — студено настоя тя. — Но ти искаше да видиш как момичето страда и умира, нали?

— Мисли си каквото искаш. Не ми пука. Но си припомняй, че ти си живата, а мъртви са онези играчки. Или пък скоро ще умрат.

„Да, още съм жива, каза си тя, но докога?“

— Защо ги наричаш играчки?

— Защото са такива. По-точно играчки са били техните прадеди или прапрадеди. Сексуални играчки, създадени за удоволствията на техните собственици. Доста от тези кукли не бяха способни да се размножат нормално, но предците на тримата тук явно са били изключение — той внезапно тупна кибероида. — Хайде, 0008005, време е да се размърдаме. Но преди да тръгнем, имам въпрос към тебе — дали някое от твоите оръжия е в работно състояние?

— Да. Без картечниците, нямам боеприпаси за тях. Но моят лазер е в изправност.

— Много добре — каза доволният Майлоу. — Онази къща, тридесет градуса вляво. Най-близката до нас. Насочи лазера към нея.

Металните тръби върху главата се завъртяха. Джан видя яркочервената светлинна нишка между една от тях и бараката, посочена от Майлоу. Почти в същия миг бараката шумно избухна в пламъци. Чу се ужасната въздишка на тълпата. Майлоу видимо се забавляваше и накара Езекиил да подпали друга постройка. Огънят обхвана и нея, а отвътре долетяха писъци. Вратата се отвори рязко, деца и по-млади жени с бебета на ръце се втурнаха навън. Според Джан всички изглеждаха изгладнели и болнави.

— Спри! — кресна Джан, а кибероидът упорито сечеше бараката със своя лазер.

Майлоу не я чуваше. Едва когато дървенията изчезна в пламъците, той заповяда на Езекиил да обърне лазера към друга къща. Скоро половината селище гореше, огънят прескочи и върху маскировъчната мрежа.

— Трябваше ли да правиш това? — крещеше Джан сред пращенето на овъгляващо се дърво и виковете на бягащите хора.

— Защо си хабиш съчувствието за тази сган? Те май се канеха да те убият в прослава на своя бог. — Той стовари юмрука си върху главата на кибероида. — Браво, 0008005, сега да тръгваме към града. Нали знаеш в коя посока е?

— Да — потвърди машината и закрачи натам.

Скоро излязоха на открито под слънцето. Зад тях мрачното селище на Езекииловите хора се превръщаше в дебела колона дим, издигаща се над пустошта.

Кибероидът се клатеше и Джан често почти изпускаше малките дръжки, които според Майлоу били сложени за удобната работа на инженерите по поддръжката. Той предполагаше, че Езекиил си е намерил действащ източник на енергия, за да презарежда батериите си. Може би някъде в града.

След около час пътуване Джан си отдъхна — Майлоу заповяда на кибероида да спре.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, а Майлоу внимателно оглеждаше дърветата вляво.

— Нещо светна. Като че беше стъкло. Сега не го виждам.

— Нищо не забелязах.

— Не съм и очаквал подобно нещо от тебе — самодоволно отбеляза той и накара Езекиил да завие наляво.

Не им се наложи да изминат голямо разстояние. Дърветата останаха зад тях и пред тях се откри обширно празно пространство, голяма част от него заета от безразборно натрупан бял камънак.

— Това май са останки от вила. При това доста големичка — каза Майлоу, докато кибероидът вървеше към развалините. — Чудя се какво ли видях да блести. Някъде тук беше. — Той отново заповяда на машината да спре. — Ти слез долу и огледай мястото. Аз ще остана, да не би нашият тенекиен фундаменталист да измисли нещо забавно.

Джан охотно се смъкна от главата на съществото-машина.

— Първо ще се изпикая — каза на Майлоу и тръгна към най-близката купчина камъни. Вече я заобикаляше, когато викът зад нея я накара да се обърне…

Достатъчно навреме, за да види как кибероидът откъсна с механичната си ръка вкопчения в главата му Майлоу, как го удари в земята и го стъпка с единия си тежък крак.