Джон Конъли
Черният ангел (9)

Глава осма

Градецът Седлиц е на около четирийсет мили от Прага. Навремето отегченият пътешественик, допълнително разочарован и от безинтересните предградия, вероятно не би склонил дори и за малко да спре тук, а би продължил към недалечния и много по-известен град Кутна Хора. Растейки, на практика последният постепенно приобщавал Седлиц, превръщайки го почти в част от себе си. Да, но невинаги е било така, защото тази част от старото кралство Бохемия е била в Средновековието един от най-благодатните източници на сребро в света. Някъде към края на тринайсети век тук добивали една трета от нужното на Европа сребро, иначе местните сечели сребърни монети още през десети век. Среброто привличало мнозина като магнит, превръщало района в сериозен съперник на икономическото и политическото могъщество на Прага. Отвсякъде тук се стичали авантюристи, интриганти, търговци и занаятчии. А има ли власт и мощ някъде, там неизбежно се появяват и представители на единствената Сила, която стои над всички други. Където има богатства, там е и Църквата.

Първият цистерциански манастир бил основан в Седлиц през 1142 г. от Мирослав Симбургски. Монасите дошли от Валдсасенското абатство в Горния Палатинат, привлечени от залежите на сребърна руда, докато Валдсасенското било едно от свързаните с добива на руди семейства Моримонски манастири. За тяхна си чест цистерцианците имали доста прагматично отношение към богатството и натрупването му. И вероятно самият Господ Бог е гледал благосклонно на тяхното трудолюбие, защото именно към края на тринайсети век сребърна руда била открита и в землищата на първия им манастир, а влиянието на ордена започнало бързо да нараства. За беда Божието внимание, изглежда, се отклонило към други места, защо в самия край на века манастирът бил разрушен от враждебно настроени и зли люде. Бил възстановен, но само за да бъде отново и отново опожаряван и опустошаван, а този процес достигнал кулминация в един истински погром през 1421 г., когато го сринали до основи. Това нападение белязало и началната поява на Вярващите.

* * *

Седлиц, Бохемия

21 април 1421 г.

Глъчката на битката постепенно затихваше. Манастирските стени вече не се тресяха ужасяващо под външния напън. Малко по малко ветрецът разсейваше финия сив прах, дето падаше на подобни на кълба сивкав дим талази и се стелеше по белите раса на монасите, лепеше се по тонзурите им, превръщайки младите в стари, а възрастните в още по-възрастни. На юг все така пламтяха далечни огньове, а редиците с телата на мъртвите зад гробищната врата ставаха все по-дълги. Но нападателите отвън не си отиваха, стояха на място, железните им редици притихнали, навъсени, изчакващи. Вонята ставаше нетърпима, но пък монасите отдавна бяха привикнали с нея — след дълги години общение със смъртта. Защото гробниците бяха препълнени с кости, подредени досущ дърва за горене, а гробовете постоянно променяха съдържанието си. Изравяха старите тленни останки, те отиваха в костницата, на освободените места погребваха новите мъртъвци в постоянен цикъл на тленност в движение — заравяне, разпад и отново поява на белия свят. А задухаше ли вятърът откъм изток, към вонята на гниещата плът се прибавяха отровните пари на разтопена руда. Тогава принудените да работят на открито дълго и мъчително кашляха, раздирайки гърди и плюейки кръв, а пръските й изпъкваха по белите роби.

Игуменът на Седлиц стоеше на прага на килията си, в сянката на голямата манастирска църква. Бе наследник на прочутия абат Хайденрайх, дипломат и кралски съветник, починал преди век, но успял да превърне манастира в център с влияние, власт и богатство. За целта му бяха помогнали намерените на манастирските земи залежи на сребърна руда. Така поверената му институция натрупа голямо имане, но докато той я управляваше, монасите никога не забравяха дълга си към низвергнатите и бедстващи Божи чада. И не мина много време от разработването на залежите, на видно място бе построена болница, край нея се извиси голяма катедрала, покрай миньорските селища под ръководството на Хайденрайх изникнаха множество параклиси. Монасите благославяха новородените, погребваха мъртвите, нямаше критики, нямаше оплаквания. Каква ирония само се оказа заложена в Хайденрайховите успехи, казваше си в този миг игуменът, именно в неговите напредничави и богоугодни дела се крият зародишите на днешните ни нещастия.

Защото именно богатствата на манастира и землищата наоколо като магнит привличаха какви ли не сили, на първо място католическите и техния тогавашен лидер немския император Сигизмунд, още свещен западен император и претендент за трона на Бохемия. Тежковъоръжените му армии се бяха появили преди време, бяха се разположили в лагери около Кутна Хора и усилията на игумена някак да ги отдалечи от манастира и да утоли апетитите им дълго се бяха оказвали еднакво несполучливи. Прочутите къде ли не богатства на Седлиц бяха огромно изкушение за всички, а от Прага вече на няколко пъти идваха братя от Картузианския орден да молят за убежище. Техният манастир бе разрушен още преди няколко години по време на набезите след смъртта на крал Венцеслав IV. Сега и над Седлиц отново бе надвиснала голяма опасност, разрушението му изглеждаше неизбежно; настървени за плячка, нападателите нямаха друга цел, освен да грабят.

Всъщност началото на тези събития се криеше в екзекуцията на реформатора Ян Хус, изгорения на клада проповедник и идеолог на чешката Реформация. Игуменът познаваше Хус още навремето, като ръкоположен магистър в Пражкия университет, където бе станал декан на философския факултет, по-късно и ректор. Беше останал силно впечатлен от пламенното му слово. И все пак реформистките му уклони се бяха оказали опасни, така мислеше поне днес игуменът. През 1402 г. Хус бе поел поста на първи проповедник във Витлеемската църква в Прага, основана може би десетилетие преди той самият да оглави реформисткото движение — още една голяма грешка в очите на игумена. Но Хус все пак бе личен изповедник на кралицата и по онова време само глупак би се осмелил да го напада. Във всеки случай в онзи исторически момент бяха възникнали и други проблеми, дори по-належащи, тревожни и будещи размисъл, сред които не на последно място все по-растящите сблъсъци и претенции на трима различни папи: Йоан XXIII от италианска страна, принуден да бяга от Рим и да търси спасение в Германия; Григорий XXII от френска страна и Бенедикт XIII от испанска страна. Последните двама бяха вече детронирани като първосвещеници, но отказваха да приемат факта. Църквата изживяваше огромна, почти безпрецедентна криза и настояванията на Хус Светото писание да бъде проповядвано на чешки, а не на латински, големите служби да се водят също на чешки, Библията да бъде преведена неизбежно доведоха до официалното му заклеймяване като еретик. Още повече го нападаха заради това, че е последовател на прочутия английски богослов Уиклиф, докато накрая непочтеният Йоан XXIII го нарече Антихрист — позиция, с която нашият игумен не бе особено съгласен, поне в душата си и пред собствената си съвест. Така или иначе последвалото събитие не го изненада: Хус бе отлъчен от Светата църква.

Призован от самия Сигизмунд да се представи пред Събора в германския град Констанц през 1414 г. и там да изложи своите идеи, реформаторът се яви само за да попадне в затвора и да бъде осъден за ерес. Отказа да се покае и през 1415 г. го отвели на Дяволския трон, всъщност мястото на екзекуцията му в една ливада. Съблекли го гол, завързали ръцете и краката му за кол с мокри въжета, врата му приковали с верига, излели отгоре му летливо масло, до шията го затрупали със съчки и слама. Половин час бил нужен пламъците да се разгорят, огънят да прихване. Но историческата истина е, че Хус е починал вследствие на задушаването от лютивия черен дим. Сетне накъсали тялото му на парчета, начупили костите, а сърцето му изпекли на огъня. Останките изгорили в пещ, прахта изхвърлили в разпорения търбух на заклано кастрирано биче, което хвърлили в Рейн.

Игуменът бе свидетел на тези събития, макар и от разстояние. Знаеше, че всичко станало преля чашата за привържениците на Хус в Бохемия — хуситите, както ги наричат и до днес. В огромното си мнозинство те се заклеха да защитават учението му до последна капка кръв. Сетне срещу тях бе обявен кръстоносен поход и Сигизмунд изпрати в Бохемия армия от 20 000 тежковъоръжени воини, за да ги вразуми и потуши недоволството им, което междувременно прерасна във въстание. Предвождани от Ян Жижка, безсмъртния в сказанията от онова време едноок рицар, хуситите обаче разгромиха Сигизмундовите сили. Жижка е легенда и до ден-днешен: различни писмени източници твърдят, че превръщал конските каруци в бойни колесници, а бойците си наричал Божи воини.

Но докато Сигизмунд ближел раните и обмислял следващия си ход, нещата поеха нова насока и се стигна до сключване на споразумение за мир. В Бохемия хуситите призоваха всички да приемат Четирите им догми на вярата, които наред с други неща предполагат духовенството доброволно да се откаже от богатства, имоти и светска власт — нещо, с което нашият игумен не можеше да се съгласи изцяло. А несъгласните с догмите нямаше да бъдат пощадени Тогава хуситски войски се появиха и в Седлиц и обкръжиха манастира. Същия ден гражданството на Кутна Хора масово се стече пред обителта да моли за пощада, тъй като бе добре известно, че навремето последователи на Ян Хус в града бяха хвърляни живи в шахтите на мините. Гражданите се бояха, че ще има кървава отплата, и затова раболепно паднаха на колене пред въоръжените хусити, молейки за прошка и милост. Игуменът слушаше от килията си, когато двете страни заедно запяха Те Деум — благодарствения хвалебен химн „Тебе, Господи, славим!“ — в знак на примирие, а вътрешно се отвращаваше от лицемерието на жеста. Защото знаеше: хуситите няма да нападат и ограбват Кутна Хора — мините и монетните дворове са прекалено ценни, там са и повечето от ресурсите, нападателите просто ще си ги присвоят. И двете страни се преструваха, игуменът отлично съзнаваше, че няма да мине много време и те отново ще се хванат гуша за гуша в грозно единоборство за голямото богатство на града.

Сетне хуситите се изтеглиха на известно разстояние от манастира, разположиха лагери, а когато се смрачи, запалиха и огньове. Игуменът знаеше, че рано или късно те неминуемо ще нападнат обителта и сред стените й няма да оставят никого жив. Мъчеха го гняв и съжаление, защото истински обичаше своя манастир. Бе един от неговите основатели и строители, всеки положен на мястото си манастирски камък носеше за него особен смисъл. Параклисите, голямата църква, олтарите — тези места за молитва и размисъл бяха пропити с чиста и свята духовност. Строгият им аскетизъм бе постоянно предупреждение срещу слабостта на духа и отклоненията от молитва и Вяра. Манастирската църква, най-голямата по тези места, бе построена във формата на латински кръст в изящна хармония с околната природа, най-вече долината на местната река, тъй като основната й ос или долното рамо на кръста ориентираха олтара и пространството пред него в посока на речното течение, а не на изток. В същото време църквата представляваше усложнен вариант на подготвените от основателя на ордена Бернар от Клерво оригинални планове и затова в себе си носеше още и любовта му към музиката. Тази любов се изразяваше най-вече във вяра в мистиката на цифрите на базата на Свети-Августиновата теория на музиката и приложението й в пропорциите на една сграда. Изчистената форма и равновесието са израз на свещената хармония и затова на практика манастирската църква „Успение Богородично и Св. Йоан Кръстител“ бе прекрасен, безгласен химн в прослава на единствения Бог; всяка колона в нея — безмълвна нота, всяка изящна арка — Те Деум.

Сега обаче тази чудесна сграда бе заплашена от пълно разрушение, макар че в своята простота и отсъствие на ненужни украси тя символизираше именно онези идеи и качества, които реформистите би трябвало да ценят най-високо. Продължавайки да мисли за предстоящите нещастия и без да съзнава какво в действителност прави, игуменът провря ръка в гънките на своето расо и от вътрешен джоб извади малък камък. Затворено вовеки в него, вкаменено сякаш от погледа на Василиск, се намираше мъничко същество, непознато на игумена — не приличаше на нито една земна твар, било тя пълзяща по земната повърхност, било обитаваща моретата. Далечно напомняше за охлюв, само че черупката бе по-голяма, а спиралата й — по-гъста. Беше му подарък от един от манастирските работници, този богоугоден човечец го зърнал, докато вадел баластра от реката. Известно бе, че тукашните земи са някогашно дъно на големи морета, а игуменът, който харесваше камъчето със затворената в него Божа гадинка, често се питаше дали тя някога е обитавала морските дълбини, преди принудително да се озове на сушата, за да намери тази си участ. А може би е реликва от Големия потоп? И ако е така, къде ли е нейния другар, защото нали всички живи твари в Ноевия ковчег били по две — чифтосани? Може би е изгубен някъде другаде по широкия свят? Но тайно в себе си игуменът се надяваше, че това не е вярно. Много го харесваше и ценеше, съзнаваше, че е нещо единствено, уникално по рода си. Намираше го още за тъжно и красиво олицетворение на преходността на живота и тленността на нещата в него. Минало му времето някога си, отзвучало, а сега ето — идва неговият собствен ред, нали? — мислеше свещенослужителят, предчувствайки края.

Страхуваше се от хуситите, но знаеше, че има и други врагове на манастирската святост, а то е само въпрос на случайна неизбежност кой от враговете първи ще посегне с тараните да удари портите на обителта. До ушите му бяха стигнали слухове, усещаше, че може и да са предназначени специално за неговите уши: приказки за наемници, на китките носели таен знак — клеймо, за да се разпознават едни други, а той бил двузъбец — вила с два шипа. Начело им вървял предводител с особено петно в едното око, по петите му постоянно ходел помощник — дебел, демоничен човек, разплут и подпухнал. Не било ясно кого точно обслужват тези наемници, източниците му също не знаеха, но игуменът се досещаше. Използват поредното знаме или кауза, за да прикриват зад тях истинските си цели, а същинската им лоялност се крие в студен, мълниеносен огън, който погубва всичко по пътя си, за да остави след себе си единствено прах и пепел. Игуменът знаеше още и какво търсят те. Въпреки думите на хора невежи в манастира отдавна нямаше Бог знае какви богатства. Най-ценното му съкровище — направена от позлатено сребро дарохранителница — бе поверено на съхранение на братята августинци в Клостернойбург още преди шест години. Онези, които искаха да го нападнат с цел грабеж, щяха да намерят много малко от гледна точка на светски ценности.

Игуменът обаче съзнаваше, че предводителят на онези наемници не се интересува от подобна незначителна плячка.

Затова и отдавна се бе подготвял за неизбежното, още повече че усещаше приближаването на фаталния час. Сега от време на време монасите чуваха далечни заповеди, до ушите им долитаха и стоновете на люде измъчвани и умиращи кажи-речи току пред манастирските порти. Но изпълнението на задачата не спираше. Бяха оседлали коне, впрегнали други в голяма покрита каруца, едната от общо две, нарочно направени по поръчка на игумена. В момента тя стоеше пред скрит в градината манастирски изход с дълбоко затънали в калта колела. Много тежък бе товарът в нея, затова беше така. Конските очи бяха широко отворени, добичетата дишаха тежко, сякаш се досещат за важността на възложеното им бреме и предстоящата опасност. А времето наближаваше.

„Присъда тежка виснала е върху теб… Наказал те е Той да…“

Ерес, помисли си игуменът, когато в ушите му, сякаш неканени прозвучаха тези слова. Достатъчно бе да заловят в него „Книгата на Енох“ отхвърлена и обявена за фалшиво Писание и инструмент на голямата Схизма, за да го екзекутират. Затова бе положил големи усилия и специални мерки бе взел, че да бъде сигурен в едно: този източник да остане скрит. И въпреки всичко в неговото съдържание бе намерил множество отговори на въпросите, които постоянно го измъчваха. Сред тях бе естеството на ужасното, но същевременно красиво творение, което му бяха поверили да пази. И ето, сега върху му падаше дългът и задачата да го скрие още по-добре.

* * *

„Низвергнат в Мрака да бъде… Замеряйте го с камени остри… та в Бездната нека се върне… и тамо вовеки нека потъне… Ликът му нека скрит за Светлината остане… В Деня на Страшния съд самата Геена Огнена да го погълне…“

* * *

Игуменската килия бе в самото сърце на концентричните манастирски укрепления. В първия кръг, където сега стоеше той самият, бяха манастирската църква, предназначена само за посветените братя от ордена, сграда с неговото жилище и сводестата галерия около първата вътрешна ограда. В обратната спрямо реката страна на църквата се падаше Вратата на мъртвите и тя водеше в двора. Нея смятаха за най-важната порта, бе украсена с фини детайлни скулптурни групи, в отчетлив контраст с простотата на останалата манастирска архитектура. Носеше символично значение като връзка между земния и вечния живот, между нашия свят и другия. Игуменът често се бе надявал, че един ден и той ще мине през нея по пътя си към Отвъдното, за да бъде погребан наред с другите благочестиви отци. Онези братя, които по негово лично нареждане се бяха измъкнали от обителта скришом, имаха нареждане да се върнат, когато всичко приключи, и да потърсят тленните му останки. Ако Вратата на мъртвите е все още на мястото си, ще го изпроводят през нея към вечния му път, ако ли не, тогава ще потърсят подходящо и достойно за него място, за да го положат сред манастирските руини и близо до така обичаната от него църква. Така им беше наредил.

Вторият кръг принадлежеше на посветените братя, там бяха килиите им, манастирската житница и осветеният парцел земя недалеч от църковния портал, на който отглеждаха зърното за изпичане на нафората. Третият кръг бяха външните стени, църквата за миряните от ордена, външните богомолци и пилигримите. Там се намираха още спални килии, градини и главното манастирско гробище. От висотата на мястото пред вратата на килията сега игуменът обърна очи към пазещите обителта външни стени. Контурите им ясно изпъкваха дори и в мрака — на фона на заревото от далечните огньове на лагеруващите въоръжени хора. Замисли се и си рече, че наподобяват видение Адово. Игуменът не вярваше в тезите, че вярващите бива да се сражават помежду си, използвайки като претекст самия Господ Бог; ненавиждаше онези, които убиваха в името на Всеопрощаващия Бог; още по-противни му бяха трети, дето използват Божието име, за да се сдобият с повече и повече от дадената им власт. Понякога си казваше, че е в състояние да разбере гнева на хуситите, макар че тези си мисли пазеше само за себе си. Знаеше, че онези, кои го споделят подобни мнения, най-често заплащат за дързостта си със строшени на колелата за мъчения кости. Или пламтейки на кладата.

Сега чу доближаващи се стъпки. Бе млад послушник, запасан с меч, а расото му бе замърсено, очевидно бе носил тежести и работил в калта.

— Всичко е готово — тихо докладва той. — Слугите питат дали да обвият конските копита с чували и да сложат парцали на юздите? Опасяват се, че шумът може да привлече войниците. А вие…?

Игуменът не отговори веднага. Досещаше се, че младежът го вижда още и като просто човек, комуто е предложен шанс за спасение и той се изкушава да се измъкне от капана и скорошната гибел. Помисли малко, сетне въздъхна дълбоко и както и впрегнатите в каруцата добичета прие кръста си със смирение.

— Не — отсече той. — Няма да има нужда да се заглушават копитата, нито да се завиват юздите. Бързина е нужна, нужно е и да се вдигне съответният шум.

— Но ще ги чуят, сетне ще ги заловят и убият?

Игуменът се взря в лицето на послушника, нежно потупа младежката буза.

— Да бъде волята Божия, синко. Както Той реши, така и де бъде. Сега върви и със себе си вземи колкото хора е безопасно да отведеш.

— Но вие, отче игумене?

— Аз…

Думите му прекъсна силен лай на кучета във външните кръгове. Множеството от защитниците на манастира вече бяха напуснали, сега само тези животни пазеха втората и третата стена. Но какво можеха да направят те, пък и лаят им бе по-скоро панически, дори истеричен. Осезаемо усещаше страха им, сякаш отвън се въртят вълци, на път да влязат и да ги разкъсат. Младежът изтегли меча.

— Елате с мен — рече той. — Войниците идват…

Сега игуменът усети, че тялото му не го слуша, не е в състояние да направи и крачка. Нозете му не се подчиняваха на волята и на командите на мозъка, а ръцете му ситно затрепериха. Нормален човек не бе в състояние да изплаши така кучетата. Затова бе заповядал да ги отвържат — псетата ще ги усетят и ще предупредят монасите за приближаването им.

И тогава двойните порти на най-външната стена политнаха навътре, сякаш неземна сила ги блъсна. Едната се откачи от дебелите колкото човешка ръка панти и падна сред група дръвчета, другата остана увиснала, безсилно разлюляна като пияница след нощен гуляй. Кучетата наскачаха в отвора, по-бавните тутакси рухнаха, поразени от долетелия отвън рояк стрели.

— Не. Но ти върви — нареди игуменът. — И непременно да откараш каруцата до пътя.

Младият мъж хвърли последен поглед към зеещата отвъд порта и побягна. Обърна се веднъж, тогава игуменът видя и мъката в очите му. На негово място застанаха двама слуги, носеха алебарди и бяха от най-старите в обителта, силно привързани към нея. Намираха се тук не само защото бяха прекалено недъгави да бягат надалеч, а и от чисто човешка лоялност към игумена.

Постепенно, бавно от мрака изникна група конници, те прекосиха прегради и стени, влязоха в най-вътрешния кръг. Повечето носеха обикновени брони, нагръдници и гръбни плочи, защита на слабините, набедреници и налакътници. Трима имаха цилиндрични шлемове с повдигнати наличници, чертите им почти неразличими зад т-образните отвори. Останалата сган бе дългокоса, със сплъстени, увиснали над очите кичури, които прикриваха лицата им почти толкова, колкото и на онези с шлемовете. От седлата им висяха човешки глави и останки — скалпове, ръце, гирлянди от нанизани на връв уши. Конските хълбоци бяха потни, замазани с нечистотия, в очите на животните бляскаше налудничав огън. Един-единствен бе пешак. Блед и много дебел, с подут и подпухнал, покрит с ужасяващи на вид пурпурни буци врат, той бе нахлузил грубо направена от отделни кожени плочки ризница, непохватно съединена и размъкната поради уродливото му и непригодно за нормална броня тлъсто тяло. По сходен начин си бе направил защита за дебелите бедра и пищяли, но направо удивително, главата му бе гола. Кожата му бе бледа, бяла до прозрачност, с почти женствени черти на лицето и големи зелени очи. В ръка държеше отрязана женска глава, пръстите му стискаха косата. Игуменът разпозна разкривения в нечовешка предсмъртна болка лик: беше на една тиха луда, която постоянно просеше пред манастирските порти и не бе имала съобразителността да избяга дори и при първата битка. Конниците настъпваха бавно и заплашително, сега вече игуменът разпозна грубо нарисувания по седлата им символ — червен двузъбец, начертан с кръвта на многобройните им жертви.

От средата на групата напред излезе водачът. Яздеше черен кон с бронирани наочници с шип на челото и предна гръдна броня по тялото, украсена в черно със сребристи жилки. Ездачът бе целият обкован в черна стомана, на гърдите — ризница, на главата — шлем с наочник, на раменете, лактите и коленете — свивна броня, на ръцете — метални ръкавици с дълги защитни ръкавели; допълнителни плочи и плетена мрежеста броня там, където завършва гръдната защита и започват набедрениците, големи черни шпори. Единственото му оръжие бе дълъг меч, увиснал в ножницата.

Игуменът коленичи и скръсти пръсти за молитва.

— Какви са тези? — прошепна един от слугите. — Мъжете на Ян ли са?

Игуменът намери достатъчно слюнка в устата си, за да навлажни пресъхналите си, напукани устни и да прошепне:

— Не, не са на Ян, нито пък са мъже или човеци.

В същия миг му се счу, че някъде зад гърба си долови потракването на каруцата. Колелата й затрополяха по камъни, може би кочияшът е успял да я изкара? Сетне конските копита, изглежда, стъпиха на трева, шумът стана недоловим, после се чуха отново — този път на твърда пръст. Значи вече бяха на пътя. Тогава ритъмът на движение стана по-динамичен, песента на колелата по-силна, значи бързаха да увеличат разстоянието между себе си и манастира.

Водачът на конниците вдигна ръка високо, сетне посочи. Шестима тутакси се отделиха от голямата група и заобиколиха църквата, за да подгонят бягащите. Други шестима слязоха от конете и обградиха водача. Тогава бавно обградиха игумена и слугите. Всичките носеха арбалети със запънати стрели, готови за стрелба. Бяха по-малки и по-леки от онези, които игуменът познаваше, имаха и особен механизъм за запъване на стрелите, носеха множество такива в колчани на коланите. След кратка команда няколко от тях изсвистяха, двамата верни слуги рухнаха поразени.

Предводителят сръга коня в хълбоците с черните шпори, животното пристъпи още напред, сянката му падна върху коленичилия свещеник. Сега бе толкова близо, че пръски от потната пяна по устата му полетяха към лицето на стария игумен. Онзи вдигна ръка, свали шлема, подаде го на един от воините. Отдолу имаше черна качулка, тя прикриваше косата и част от лицето. Държеше го наведено и извито встрани така, че монахът да не го вижда.

— Къде е тя? — попита той.

Гласът му бе дрезгав и груб от бойните викове.

— Тук нямаме нищо ценно — отвърна игуменът.

Изпод черната качулка долетя особен звук. Човек би могъл да го сбърка със смях при положение че змията е в състояние да придава хумористични нотки на съсъка си. Онзи на коня започна да сваля ръкавиците.

— Вашите мини ви направиха богати — заканително рече той след малко. — Едва ли сте похарчили всичко за черковни боклуци и дрънкулки. Зная, че притежавате някои много ценни неща, но те имат стойност за други, не и за мен. Аз само едно нещо търся и ти знаеш кое е то.

Игуменът се изправи, пристъпи напред. И с дясната ръка сграбчи кръста, който висеше на шията му.

— Вече го няма — каза той глухо.

В далечината се чу диво цвилене, прозвучаха звънки удари на метал в метал, ехото се понесе надалеч. Знаеше, че неговите хора се опитват да запазят товара. Но сигурно беше късно. Трябвало е да ги отпрати по-рано. И тогава планът му нямаше да бъде разкрит така бързо. А може би…

Водачът се наведе напред над конската глава. Вече не носеше ръкавици. На лунната светлина се мярнаха пръстите му, целите нашарени с белези. Вдигна глава и се заслуша в предсмъртните викове на монасите, докато изпратените от него главорези ги доубиваха.

— Ненужно умряха — обади се той отново. — А кръвта им на тебе ще тежи. Върху тебе пада.

Игуменът стисна кръста още по-здраво и силата му бе такава, че кръв изби и прокапа от пръстите му, сякаш потвърждаваше думите на конника пред него.

— Върнете се в Ада, където ви е мястото! — извиси глас той.

Водачът повдигна бледи ръце към качулката, внимателно свали грубата материя от лицето си. Под черната коса чертите му бяха правилни, изящни, на белезникавата лунна светлина кожата му сякаш засия. Протегна ръка встрани, един от воините му подаде арбалет. Сега игуменът ясно видя приличният на бяла резка белег в дясното око и в последните си минути му бе дадено да зърне Божия лик.

— Никога! — гневно откликна водачът и монахът чу избръмчаването на металната тетива, част от секундата по-късно стоманата прободе гърдите му.

Политна назад, свлече се по стената до вратата на килията и остана там със светлия Божи лик в помръкващите очи. Водачът даде нов сигнал с ръка, войниците наскачаха от конете и се втурнаха към църквата и помещенията от вътрешния кръг, а тежките им стъпки заехтяха по камъка под сводестите тавани. Малка група монаси и въоръжени слуги изскочи иззад църквата и се опита да спре насилниците в неголямото пространство.

Още време… — шепнеше тежко раненият игумен. — Повече време ни е нужно…

Монасите му с помощта на неколцина здрави прислужници оказваха достойна съпротива на нападателите и засега ги задържаха на прага на черквата.

Господи, о, Боже — дай ни още мъничко време — молеше се с последни сили на глас игуменът. — Само мъничко време…

Предводителят на главорезите погледна към свляклото се на плочника тяло и се заслуша в думите му. Умиращият виждаше, че войниците постепенно надделяват над защитниците на обителта и успяват да ги обкръжат. Видя и невероятното: един, сетне още един от нападателите полазиха нагоре по стената, същински гущери, минаха по тавана на сводестата арка надолу с главата като мухи и слязоха зад гърба на защитниците, където стръвно ги нападнаха. Не се удиви, знаеше какви са, откъде идват. Неговите хора падаха един по един, прободени, заклани, с разпрани кореми.

Игуменът зарида за тях, а в следния миг студеното острие на стрела допря челото му. Над него се беше надвесил отвратният помощник на водача — онова разплуто и сякаш отровно подобие на човек с отворена уста и наведена глава, сякаш се кани да целуне любимо същество.

— Зная те кой си — прошепна игуменът. — Никога няма да намерите онова, което търсите…

Бледият пълен пръст се затегна на спусъка на арбалета.

Този път умиращият не чу звука на метала.

* * *

Идва осемнайсети век и чак тогава цистерианците от Седлиц успяват да започнат възстановяването на обителта. Работят с все сили, като първо хвърлят всички усилия да реставрират в предишната й красота църквата „Успение Богородично“, полуразрушена след хуситските войни, останала без покрив и странични стени. Този път около игуменската сграда издигат в кръг седем параклиса, а бароковите църковни интериори навсякъде са изпипани вещо, с истинско, изящно изкуство, макар и засега те да не са достъпни за обикновените миряни.

И все пак тази удивителна църква, може би най-внушителната от своя тип в Чешката република, не е най-интересният аспект на Седлиц. Недалеч от църковната сграда минава мъничък кръстопът на манастирски пътеки, а в средата му има стълб с надпис и стрелка. Последвайте посоката, която тя сочи, и ще стигнете до центъра на разкаляно гробище, а в него се издига малка и сравнително скромна сграда, която е също Божи дом — църквица на име „Вси светии“. Тя е строена през 1400 година, реставрирана е през седемнайсети век, а през осемнайсети — преустроявана от прочутия архитект Сантини-Айхел, маестро на чешкия барок, автор и на реставрацията на „Успение Богородично“. В нея сега се влиза през пристройка, добавена, когато архитектът открил, че фасадата на оригиналната структура се накланя. Стълбище отдясно води до едноименен параклис, където някога богомолците палили свещички за душите на погребаните в двете кулички зад църквицата. Дори и на светлината на приветливо пролетно слънце едва ли ще обърнете особено внимание на „Вси светии“, особено ако се намирате в автобус с климатик на път за Кутна Хора. Все пак очакват ви забележителностите на този чудесен град, същински чудеса на живо, с тесните древни улички, съвършено запазените сгради и литургията в издигащата се над всичко останало катедрала.

Обаче външният облик на „Вси светии“ заблуждава, църквата не е онова, което ще зърнете отвън. Защото всъщност тя се състои от две отделни части. Първата — същинската църква — е над земята, втората, известна като „Христос в Гетсиманската градина“, е под нея. И докато онова, което е над земята, е паметник на надеждата за един по-добър живот отвъд земния, намиращото се под нея е доказателство за преходността на всички тленни неща. То е място странно, необичайно, крипта — място погребано, така да се каже, а отидете ли веднъж там, повече никога няма да го забравите.

Според легендата Индржих, един от игумените на Седлиц, донесъл от Божи гроб чувал пръст и я разпръснал в манастирското гробище. Малко по малко братята започнали да възприемат гробищната земя като осветена и хора от всякакви краища на Европа искали да бъдат погребани там, наред с жертвите от чумни епидемии и от многобройни, водени около светата обител сражения. Гробището се препълнило, костите на покойниците били толкова много, че накрая се наложило някакви мерки да бъдат взети. И през 1511 г. с тази задача бил натоварен един от братята — полусляп монах. Той събирал черепите и ги подреждал на пирамиди и така положил основата на делото, което довело до създаването на прочутата днес костница на Седлиц. В годините на реформите на император Йосиф II манастирът бил купен от далечен член на рода Шварценбург, обаче костницата продължавала все така да расте. Поканили дърворезбар на име Франтишек Ринт да участва в продължаващото й разширение, той пък дал пълна свобода на въображението си и от останките на близо 40 000 души създал истински монумент на Смъртта.

Днес от тавана на костницата виси огромен полилей с множество черепи, последните са разположени като чаши за свещите му, всеки от тях лежи върху тазови кости, а под горната челюст е закрепена раменна кост. Там, където на традиционните полилеи се намират деликатните кристални висулки, тук вертикално висят бедрени кости, а черепите са свързани с централния ствол посредством система от прешлени. В нея са използвани и други кости, големи и малки, по същия принцип е създадена и централната опора, по подобен начин са украсени и веригите, които държат цялата конструкция към тавана. От двете страни на полилея се извисяват основните арки на костницата, а те на свой ред са опасани от редици черепи, всеки от които между челюстите държи кост. В средата на пода са подредени четири черепни пирамиди във формата на квадрат под полилея, при това са разположени така, че във всеки от краниумите може да бъде поставена по една свещ.

Има и други удивителни творения. Едно от тях е направена от кости дарохранителница също с череп в централната си част; от нея радиално излизат бедрени кости, а между тях са навързани различни фигури от прешлени и по-малки костици. Кости има и по дървената рамка, около която се държи дарохранителницата, а базата й е във формата на латинската буква „U“, завършваща с черепи и от двете страни. Сред другите подобни творения се намират вази, венци и чаши — всичко е направено от човешки кости. Дори и гербът на рода Шварценбург е изпълнен в същия стил с корона от черепи и тазови кости на върха. Костите, за които приложение не е било намерено, са подредени на големи купове под каменните арки.

Това е дом на мъртвите, тук те почиват във вечен покой.

Тук има съкровища — видими и невидими.

Тук е изкушението.

Тук е и Злото.