Джон Конъли
Черният ангел (15)

Глава четиринайсета

Уолтър Коул ми се обади чак на следващата сутрин. Все още спях, когато телефонът иззвъня. По факс му бях изпратил списъка с номерата от разпечатката на Тейджър, тоест набираните от мобилния му телефон, с молба, ако му е възможно, да ги провери. Не успееше ли да го направи, имаше и други хора, към които бих могъл да се обърна. Този път щях да действам откъм обратната на закона страна, ама какво толкова? Иначе смятах, че Уолтър е в състояние да свърши работа най-бързо.

— Нали знаеш, че отварянето на чужда поща е федерално престъпление? — рече той вместо здрасти.

— Не съм го направил, само по погрешка сметнах, че писмото е изпратено до мен.

— Е, хайде от мен да мине. Всеки може да сгреши. Само да ти кажа: вече съм изчерпал хората, дето имат да ми връщат услуги, чуваш ли? Мисля, че с този път съвсем ги привършвам.

— Не се безпокой. Предостатъчно работа свърши, че и отгоре. Повече да не ти пука.

— По факса ли да ти ги изпратя?

— Недей. По-късно ще го уредим някак. Сега само ми прочети имената. Започни по часове — от един след полунощ на датата, дето съм я подчертал. Някъде по това време ченгетата са заковали Алис на улицата.

Вярвах, че някой се е обаждал на Тейджър с поръчка да отиде да й плати гаранцията. Надявах се още, че той пък сетне е позвънил на въпросната персона, за да докладва, че е свършил работата.

Коул ми прочете цял куп имена, нито едно не ми бе познато. Повечето бяха мъжки, само две — женски.

— Я, моля, повтори женските.

— Гейл Фрийдман и Хоуп Заан.

— Второто… това бизнес номер ли е или частен?

— Мобилен телефон, човече. Сметката е на името на пощенска кутия на „Ъпър Уест Сайд“, регистрирана е на частна фирма на име „Робсън Риълти“. Въпросният „Робсън“ е част от групата „Амбасейд“, същата, дето имаше отношение към онзи апартамент и сградата в Уилямсбърг. Излиза, че Тейджър се е обаждал два пъти: първия в четири и четири минути и още веднъж в четири и трийсет и пет минути на разсъмване. Повече обаждания от неговия телефон няма чак до следващия следобед. И този номер повече не фигурира.

Хоуп Заан — Ледената кралица. Представих си Сикюла в изисканата приемна, обръща се към ледено прекрасната си секретарка и й нарежда да не го безпокои — „Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме…“ — докато ме прослушва що за птица съм. На този Сикюла дните му май вече бяха преброени.

— Е, върши ли ти някаква работа? — попита Уолтър отсреща.

— Току-що ми потвърди нещо много важно. Можеш ли да изпратиш всичко по факса до стаята ми?

В нея имах персонален факс — стоеше на бюро в ъгъла. Дадох му номера отново, за всеки случай.

— Още проверих и мобилния номер, дето ни го каза Джи Мак — добави Уолтър. — Фиктивен е. Ако някога е съществувал наистина, то вече никъде не фигурира.

— Така и очаквах да бъде. Но няма голямо значение.

— Сега какво ще правим?

— Ти отдъхни, аз трябва да се прибера у дома. След това ще видим. Зависи.

— От какво?

— От любезността на непознати. А може би думата любезност не е най-точната…

* * *

Излязох да пийна едно кафенце и по пътя позвъних в офиса на Сикюла. Обади се жена, но си личеше, че не е обичайната му секретарка — тази, която познавах. Момичето отсреща имаше птичи глас, все едно цвърчеше. Сякаш в птичарник се обаждах.

— Добър ден, мога ли да говоря с Хоуп Заан, моля?

— Ох, опасявам се, че ще отсъства от офиса за няколко дни. Желаете ли да предадете нещо за нея? Ще го запиша и препратя.

— Ами господин Сикюла?

— И той не е тук, съжалявам.

— Кога очаквате да се върнат?

— Извинявам се, но мога ли да попитам кой се обажда? — опъна се секретарката.

Замислих се малко по въпроса и отговора. Сетне изтърсих:

— Кажете на Хоуп, че се е обаждал Еди Тейджър. Във връзка с Алис Темпъл.

Най-малкото обадят ли се Сикюла или Заан, поне да има за какво да си мислят.

— Тя има ли ви номера?

— Би могло да се каже — рекох, благодарих за отделеното ми време и затворих.

* * *

Санди Крейн започваше да се тревожи за съпруга си. По-малко в началото, сетне все повече и повече. Тази седмица се бе развила доста необичайно, случиха се отдавна неслучвали се неща: първо се появи надежда за пари, каквато не се бе задавала на хоризонта от много време насам. Второ: бяха изпитали взаимно удоволствие, каквото не помнеше също доста отдавна — откакто на Лари му беше понатежала възрастта и някои работи вече не му се правеха. А ето ти сега и тревога за съпруга, макар и здраво примесена с крайно егоистични интереси. Но наистина, какво ставаше с Лари? Все още не се бе прибрал, след като излезе да се срещне със стария боен другар. Пък като си помисли малко, той и друг път не се е прибирал по цели нощи, така че не е чак толкова необичайно. И все пак… Иначе продължителните му отсъствия от дома обикновено съвпадаха с конните състезания във Флорида, но пък вчерашното излизане бе по-различно — изцяло целенасочено, свързано с определена задача. Санди знаеше, че мъжът й си пада по залаганията на коне, което си е чист хазарт. Понякога се тревожеше от тези му навици, но докато се придържаше в рамките на приличното, нямаше намерение да му прави скандали, защото знаеш ли? Какъвто си е кибритлия, избухлив и вечно кисел, току-виж отрязал й някои от разноските, а тя и без това си нямаше кой знае колко удоволствия, с които да си угажда.

Ето и сега — напълно в стила на дъртия пръдльо би било да вземе да я изключи от играта. Донякъде се успокояваше с мисълта, че е необходима на Лари. Беше доста одъртял и отслабнал, нямаше истински приятели. Дори и ако онзи задник Хол се навие да участва в номера, Лари пак би имал голяма нужда от нея — да се навърта където трябва, да следи нещата онзи да не го прецака. Все още бе донякъде учудена, че не й се обади от Джорджия още предната вечер, ама той си беше точно такъв. Може да е попаднал на заведение с подходящи развлечения, може би Хол се е съгласил и са решили да се почерпят заедно. Кой знае? Най-вероятно бе сега да си отспива в някой мотел. Така де, познаваше си стоката — само дето ще става да пикае по няколко пъти на нощ, такива са мехурите на дъртаците. Не, проблеми няма. Лари ще се върне, така или иначе.

Санди си наля двойна водка, отпи от чашата — първата за деня — и се замисли за нещата, които ще си купи с парите. Първо, нови дрехи, второ, кола — такава, дето няма да вони на дърт пикльо. В главата й се въртеше и друга идея, харесваше й да си намери нещо по-младо. Някой със здраво, мускулесто тяло, дето ще я работи както трябва, а не да пухти и да се пресилва, както застаряващите мъже, дето сега я обслужват от време на време. Не би имала нищо против и да му плаща за прекараното с нея време. По този начин няма да може да й отказва нищо, нали?

В този момент на вратата се позвъни и тя се стресна, а в бързината, с която се изправи от стола, разля върху себе си част от водката. Лари ключ си имаше, значи не е той. Ами ако наистина нещо му се бе случило? Може би онова копеле Хол са го натиснали угризения? Боже мой, ами ако е взел да си признае на ченгетата? Не, не, няма начин да е толкова тъп, рече си Санди. То би означавало да е слязъл на нивото на онези бавноразвиващите се от специалното училище, дето всяка сутрин минават пред къщата и й махат като малоумни, каквито са си наистина. Не можеше да ги трае с изчанчените им физиономии, на змии и гущери й приличаха, а и пет пари не даваше за тях.

Отвори вратата, отвън стояха мъж и жена. Добре бяха облечени, даже супер: мъжът в сив костюм, жената в син жакет и пола. Дори и Санди трябваше да признае, че жената е красавица: дълга черна коса, бледа кожа, стегнато тяло. Мъжът носеше куфарче в ръка, жената бе заметнала кафява кожена чанта през рамо.

— С госпожа Крейн ли имаме удоволствието да говорим? — запита мъжът. — Името ми е Сикюла. Адвокат съм, от Ню Йорк. Това е асистентката ми, госпожица Заан. Вчера вашият съпруг се свърза с нашата фирма. Спомена, че разполага с предмет, който би бил интересен за нас.

Санди се озадачи. Дали да похвали привързаността на Лари като предвидливост, или да го наругае за изпреварващия ход? Сега нещата зависеха от тези двамата — какво ли ще бъде отношението им? Толкова е бързал да си осигури продажбата старият глупак, че се свързал с изпратилите писмото хора, преди още да си е осигурил и двете съставни части на стоката — кутийката и пергамента. Почти си го представи: ухилен хитро, убеден, че ги върти на пръста си тези градски тарикати, все едно ги омайва като факир змия, ама хайде де! Толкова хитър не беше. И никога не е бил. Издал се е като влюбен ученик или пък им е обещал невъзможното. Иначе защо са пристигнали тук, и то с такава бързина? Запита се дали им е съобщил за Марк Хол, сетне реши, че не го е направил. Ако знаеха за Хол, сега щяха да са на неговия праг, а не на нейния.

— Съпруга ми го няма точно сега — рече тя. — Очаквам го да се върне всеки момент.

Изписаната по лицето на Сикюла усмивка не помръкна, напротив.

— Тогава няма да ни върнете, нали? Можем ли да го изчакаме у вас? Настина много бързаме да получим предмета. При това с колкото се може по-малко формалности и гласност.

Санди неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Хм, не зная — измънка тя. — Убедена съм, че сте свестни хора и така нататък, но всъщност не мога да допусна непознати у дома.

Замръзналата на лицето на Сикюла усмивка започна да се разтегля и физиономията му й заприлича на онези кретенчета от специализираното училище. В нея имаше нещо неестествено, празно. Дори и онзи говньо Марк Хол съумяваше да придаде някаква човечност на гумените си усмивки, особено когато се опитва да шитне поредния автомобил на някой празноглавец.

— Напълно ви разбирам, госпожо — с лекота заговори отново Сикюла. — Аз ли да не ви разбирам? Може би ей това тук ще ви увери в най-добрите ни намерения?

Опря куфарчето си на съседната стена и щракна с ключалките. В отвореното и изложено пред очите й пространство лежеше най-примамливо съдържание. Няколко зелени пачки с ликовете на покойни президенти, подредени току като издълбаните релефни образи в скалите на планината Ръшмор^[1].

— Ето на, сами виждате. Доказателство за добрата ни воля — изпя Сикюла.

Санди почти се подмокри.

— Вижте, хм, мисля, че мога да направя едно изключение — рече тя. — Само този път…

* * *

Странното в цялата работа бе, че Сикюла наистина не възнамеряваше да използва силови методи спрямо тази жена, пък и инак. Нали именно затова бяха останали скрити толкова дълго време, докато други каузи биваха преследвани и унищожавани. По принцип тяхната не нападаше, не убиваше. До такива мерки прибягваха само в най-краен случай и при отсъстваща алтернатива. Или казано с други думи, не го правеха изобщо, докато разследванията на Сикюла не бяха довели до резултати, налагащи ускоряване на търсенето. Последвалото вербуване на онзи отблъскващ тип Гарсия от страна на Брайтуел бе белязало и начало на нова фаза, която донесе неочаквана ескалация на насилието.

Сикюла бе вещ юрист, но и отдавнашен Вярващ. Бяха го привлекли към каузата почти веднага след като завърши правния университет и си взе дипломата. Самото вербуване бе операция внимателна, деликатна, постепенна. Използваха невероятните му правни умения, за да проследяват съмнителни сделки и продажби, да установяват собственост или проучват източници, когато това е необходимо. Постепенно стигнаха до още по-детайлни проучвания на личности извън кадър, хора от сенките, съществуващи и действащи в тайна спрямо околните обкръжения. Хора с двоен или таен живот. За него тази дейност се бе оказала извънредно привлекателна и интересите му не намаляха дори и когато схвана, че го използват като инструмент за посочване на мишени или индивиди, които щяха да бъдат експлоатирани от самите тях, а не предавани на правосъдието и закона. Срещу тези индивиди използваха събраната от Сикюла информация. Така работодателите му постепенно набираха влияние, привилегировани информационни данни, натрупваха и големи богатства. Сикюла скоро разбра и друго — че този факт не го вълнува, не предизвиква в него угризения на съвестта. В края на краищата бе адвокат и ако се бе заел с наказателно право, вероятно би се захванал да защитава онези, които обикновените люде наричат уязвими. В сравнение с тази хипотетична възможност, работата, която сега вършеше, едва ли бе компрометирана в морално отношение, освен може би по най-неуловими начини. В резултат на нея стана много богат, значително по-богат от колеги и съвипускници, които работеха двойно повече от него. Надмина ги и в други отношения, получавайки още и още придобивки. Една от тях бе Хоуп Заан. Бе получил предложение да я назначи на работа, направил го бе по своя собствена воля. Оттогава тя се бе оказала незаменима за него: и лично, и професионално, а би трябвало да се признае — и сексуално. Ако Сикюла имаше някакви слабости, то това бяха жените, но госпожица Заан задоволяваше всичките му апетити изцяло, че и някои други, за които той дори не бе и сънувал, докато тя самата не му ги разкри.

А когато, много години по-късно, го информираха за истинската същност на тяхното търсене, Сикюла не съумя да събере достатъчно енергия, за да се покаже дори и леко изненадан. Понякога се питаше дали това не е показателно за степента на падението му. Или може би той си е бил такъв по природа — податлив на морален упадък и корупция? Но не го е съзнавал, докато работодателите му не са разпознали качеството дълго преди него самия, за да го използват по най-удачен за тях начин. Фактически той бе автор на идеята да стигнат до двамата бойни другари.

Почти се беше добрал до тях посредством разкрития за тайна продажба на особени предмети чрез посредници в Швейцария скоро след края на Втората световна война. В началото продажбата бе минала незабелязана поради купищата други сходни незаконни сделки в оставения от световния конфликт хаос, където стотици ограбени предмети сменяха собственици с удивителна бързина. А мнозина от истинските собственици бяха отдавна унищожени в нацистките пещи по концентрационните лагери, от тях бе останало само незначително количество сажди по дърветата в Източна Европа. Сикюла бе платил добри пари на недоволен служител в една от тръжните компании, човек, усетил, че адвокатът е готов да възнаграждава чудесно за предадена релевантна информация. Затова му бе дал и преписи от архива и дневниците на фирмата. Именно от тях бе научил и за въпросната продажба. Бе се удивлявал, а в по-късно време и с благодарност възхищавал на швейцарците за скрупульозния начин, по който си водят счетоводно-продажната документация. Така че дори и съмнителните сделки са заведени и надлежно обяснени, продадените предмети — описани. Беше си казвал и друго: в стремежа да документират престъпленията си швейцарците имат много повече общо с нацистите, отколкото иначе са склонни да признаят.

Онази бележка бе съвсем ясна и точно обясняваше продажбата на украсена със скъпоценни камъни дарохранителница от четиринайсети век на частен колекционер от Хелзинки. Още по-внимателно и подробно бе описана самата вещ, а това бе достатъчно за Сикюла да я разпознае като част от откраднатото от Фонфроад. Всички подробности бяха налице: уговорената при продажбата точна сума, фирмената комисионна, полученият от продавача остатък. Официално продавач се водеше частен парижки дилър на име Жак Год. Сикюла грижливо проследи документацията в бюрократичните й превъплъщения обратно до Год и оттам вече започна да упражнява съответния натиск. Носещият фамилното име на Год семеен бизнес се бе доста разрасъл след военните години и по онова време се радваше на значително реноме в съответната област. Сикюла обстойно провери и редица други трансакции на швейцарската тръжна фирма, многократно попадайки отново и отново на името Год. Поне дузина от тях можеха да бъдат описани като подозрителни, при това най-меко казано. Проверяваше всеки продаден предмет, сравнявайки го със своя списък на ограбени от мародери вещи и ценности по време на войната. Някои се водеха като „изчезнали“ и доста от тях се оказаха продадени с посредничеството на Год. Излизаше, че той се е възползвал и печелел от нещастията на много хора. Така Сикюла вече разполагаше с мощен инструмент за изнудване или натиск върху фирмата на наследниците на Год. Защото спокойно би могъл да предаде където поиска — било на вестници, било на правосъдието — отлично проверени и изложени факти за нейните тежки закононарушения и престъпления. Репутацията на компанията бе поставена на карта, налице бе реална опасност от разорително съдебно преследване. Е, след дискретни преговори и уверения от страна на Сикюла, че натрупаната информация ще си остане у него, компанията „Год и Братя“ му предаде преписи на всичко, свързано с продажбата на взетите от Фонфроад съкровища.

Тук някъде и следата съвсем изтъня почти до изчезване. Защото Год бе платил на действителния продавач в наличност, вземайки невероятно висок процент за услугата — всъщност, реално погледнато, сума, равна на грабеж. Относно самоличността на продавача сегашните собственици знаеха единствено, че е бил американски войник, може би войници. Това не учуди Сикюла, знаеше, че съюзниците не са отстъпвали на нацистите в мародерствата и ограбването на национални и частни богатства. Освен това бе намерил данни за две масови убийства — край Нарбон и Фонфроад — и двете не приличаха толкова на сражения, колкото на чиста проба клане с тежко огнестрелно оръжие. Не бе трудно да стигне до хипотезата, че оцелели от първото биха могли да са замесени във второто, макар че в онзи отрязък от време във войната американците не бяха присъствали така многочислено в съответния район. Независимо от това с повече усилия и настоятелност Сикюла установи връзката между избиването на американско патрулиращо подразделение от есесовски щурмоваци и съответно последвалата им кончина край Фонфроад. Намери нужните канали в Администрацията на ветерани и други сродни организации, оттам научи имената на оцелелите войници, участвали в операции във въпросната област. Взе куп адреси — лични, на загубили близки войници роднини и прочие. Бе просто въпрос на малко търпение и систематично елиминиране на имена и факти. Разпрати над 1 000 писма с молба за най-обща информация относно военновременни сувенири, търсени предмети, колекции и колекционери. Неголям брой от тях съдържаха конкретно запитване относно изчезналото от Фонфроад съкровище. Имаше два варианта — и да бе сбъркал адреса, пак бе възможно да получи някаква полезна информация. Окажеше ли се прав, тогава пък писмата щяха да послужат самият той да прикрие следите си. Във въпросните писма се предлагаха възнаграждения за информация във връзка с продадени необичайни предмети с отношение към Втората световна война, с особено ударение върху ръкописи, включая материали с непряко отношение към световния конфликт. Писмата бяха внимателно съставени и редактирани и до едно съдържаха уверения за конфиденциалност, тоест че получената информация ще бъде запазена в най-строга тайна. Реалната примамка бе извадки от тръжния каталог на търговската къща „Стърн“ със снимки на очукана сребърна кутия с гравиран кръст. Е, Сикюла можеше само да се надява, че който е взел кутията, с нея евентуално е запазил и пергамента. И да прояви търпение.

И ето, предната сутрин му се обади непознат мъж и описа фрагмент от пергамент, подобен на карта, и кутията, където е бил съхраняван. Човекът на телефона бе очевидно стар, опитваше се да запази анонимност, но се бе издал още в мига, когато бе използвал домашния си телефон, за да позвъни на нюйоркския номер на адвоката. Сикюла не загуби нито час, един ден по-късно вече беше на нужното място — в съответната къща заедно с помощничката си, поканени от постепенно напиващата се домакиня — грозна жена в евтин, окапан с водка костюм.

— Той скоро ще си дойде — повтаряше тя все по-често и вече леко фъфлеше. — Просто не мога да си обясня къде се бави…

По едно време Санди настоя отново да види парите и Сикюла изпълни желанието й. Тя протегна ръка и със закривен пръст нежно погали банкнотите, сетне се изкикоти високо и пиянски.

— Почакайте само да ги види и той — хълцукна тя. — Направо ще се насере дъртият пръдльо…

— Може би, докато чакаме, е най-добре да хвърлим един поглед на въпросния предмет — учтиво подхвърли Сикюла.

Санди го изгледа и хитро почука с палец носа си.

— На всичко ще му дойде времето — рече успокоително. — Лари ще ви го донесе… ей сегинка, значи. Ще го донесе, даже и да се наложи да вземе да го набие онзи дърт педал.

Сикюла усети помръдването на Хоуп Заан до себе си. И за пръв път благоразположената му физиономия започна да се променя, а маската на любезността падна.

— Да не искате да кажете, че въпросният предмет не е притежание на съпруга ви? — рече той все още внимателно.

Санди Крейн усети грешката, опита се да я поправи. Но беше късно, пък и главата й се бе замотала.

— Не, не, негов си е, ама нали разбирате… има един друг човек и той също има думата по въпроса, нали така? Но той ще се съгласи, сигурна съм. Няма къде да ходи, Лари ще го накара…

— Кой е този човек, госпожо Крейн? — попита Сикюла.

Санди поклащаше глава. Каже ли му, този тип ще се разкара и ще отиде да си преговаря директно с Хол, а той на тях с Лари пари при това положение няма да им пусне. Толкова бе просто, мамка му! И без това май много се бе раздрънкала. Я да си трае.

— Мъжът ми скоро ще си дойде — рече тя твърдо. — Повярвайте ми, погрижили сме се.

Сикюла се изправи. Толкова просто би могло да стане. Дават им парите, прибират пергамента и си тръгват. Проста, чиста работа. Ако сетне Брайтуел реши да отстранява продавача, негова си работа. Ама на, сега всичко се обърка. Би трябвало да предположи, че няма да е толкова лесно.

* * *

Сикюла не беше печен в тези дела. Именно затова му бяха придали госпожица Заан — нея си я биваше. Действително я биваше, и то много. Вече се бе изправила, сваляше жакета, разкопчаваше блузата, докато Санди Крейн я гледаше сащисано, зяпнала в нея с увиснала долна челюст, неразбираща и невярваща на очите си, занемяла. Чак когато Заан разкопча и последното копче и свали блузата от тялото, чак тогава Санди започна да загрява.

Сикюла смяташе, че татуировките по тялото на любовницата му са много шик, направо впечатляващи, още повече еротични. Макар че не би могъл да си представи какви ли болки е изтърпяла, докато са й ги правили. Като изключим лицето и ръцете, цялата останала част на тялото й бе плътно покрита с многоцветни илюстрации, така ги наричаше в съзнанието си адвокатът. Чудовищни, разкривени, преливащи едно в друго лица, така че почти бе невъзможно да отделиш някаква индивидуалност. Но най-страшни бяха очите, дори и за самия Сикюла. Прекалено много бяха на брой, големи, малки, разноцветни, почти всеки познат на човека цвят бе използван. До едно приличаха на овални рани върху плътта й.

Сега, когато Заан пристъпи към Санди Крейн, те сякаш оживяха, зениците им заискриха, свиваха се и се разширяваха, очите като че се въртяха в орбитите, оглеждайки непознатото място, а пияната жена се разтрепери пред тях кажи-речи неистово.

Всичко това обаче бе може би просто игра на светлината.

Сикюла излезе в коридора, тихо затвори вратата след себе си. Прекоси късото разстояние и влезе в столовата, където се отпусна в едно кресло. Оттук ясно се виждаше алеята към дома и улицата отсреща. Огледа се, опита да намери нещо за четене, но единственото, което зърна, бяха броеве на „Ридърс Дайджест“ и типичните супермаркетни таблоиди. Чу гласа на госпожа Крейн в стаята отвъд, сетне ужким заглъхна. Но секунди по-късно лицето на Сикюла се разкриви в гримаса — жената крещеше с все сила въпреки превръзката на устата.

* * *

Нюйоркският клон на ФБР се бе местил толкова често, че служителите му вече се майтапеха с факта. Вървеше приказка, че били катун цигани, вечно в движение, постоянно мигриращи. През 1910 г., когато го откриха за пръв път, беше разквартируван в сградата на старата поща, мястото днес обаче е вече градски парк. След това се бе устройвал къде ли не — на „Парк Роу“, в сградата на финансовото министерство на „Уол“ и „Насау“, край централната гара, в съда на площад „Фоли“, на Бродуей, в бившите линкълнови складове, както ги наричаха на Източна 69-а, най-накрая вече получи официалната си главна квартира във федералната сграда „Джейкъб Джейвитс“ недалеч от „Фоли“.

Обадих се на същото място малко преди единайсет часа, помолих да ме свържат със специалния агент Филип Босуърт, този, дето бе посещавал Недо да се интересува от информацията му относно Седлиц и Вярващите. Разиграваха ме доста и накрая ме прехвърлиха на администрацията. И тя носеше едно от онези претенциозни лъскави имена, дето нищо не означават, да се чуди човек как да ги дешифрира. Официално отделът се нарича Офис на служебния мениджър, което ще рече, че тамошните хора не се занимават с оперативна и следователска работа. На телефона бе човек, който се представи като Грантли, и ме запита за името и причината за обаждането ми. Продиктувах му номера на разрешителното си, повторих, че ми е много нужно да се свържа със специален агент Босуърт във връзка с издирването на безследно изчезнало лице.

— Специален агент Босуърт вече не работи в нашия офис — рече Грантли.

Ядосах се, но се насилих спокойно да попитам къде тогава мога да го намеря.

— Не мога да ви кажа — бе отговорът.

— Може ли да ви оставя моя номер и вие евентуално да му го предадете?

— Не.

— А можете ли по някакъв начин изобщо да ми помогнете?

— Мисля, че не.

Благодарих му. Така и не бях сигурен защо, ама нали това е възпитаният начин на поведение.

Отлично знаех, че Едгар Рос е все още сред началниците на отдел Специални агенти в нюйоркския клон. Ако не е станал дори и още по-голям шеф. За разлика от другите оперативни федерални подразделения, с изключение на Вашингтон, в Ню Йорк този отдел не е най-главното ръководно звено. Рос е равен по чин на заместник-директора, човек извънредно свестен на име Уилмотс. В същото време му е и подчинен, пък той самият има цял куп подчинени заместник-началник отдели и е най-старшото и най-влиятелно федерално ченге, което изобщо познавам. Пътищата ни се бяха кръстосали навремето, докато преследвах човека, който уби Сюзън и Дженифър, и все си казвам, че Рос ми дължи някоя и друга услуга, макар че в началото направо не можеше да ме трае. Иначе по-късно понякога ми е пускал известна служебна аванта в името на доброто старо време. Подозирам също, че все още изпитва неохотно благоразположение към мен, но това е може би защото съм гледал прекалено много телевизионни предавания на тема полицейско битие. От ония, в които намръщените лейтенанти винаги тайно ги спохождат хомоеротични фантазии относно изкривяващите се от бачкане подчинени. Е, разбира се, това са думи пресилени и със сигурност отношението на Рос към мен едва ли попада под този знаменател, обаче той понякога е прекалено труден за разбиране. Какво да ви кажа? Човек не знае какво може да очаква, нали?

Обадих се в неговата служба почти веднага след като Грантли ме сиктирдоса. Дадох си името на личната му секретарка и зачаках. Тя изчезна някъде, върна се след известно време и рече, че Рос го нямало, но по-късно ще му предаде, че съм го търсил. Това все пак бе нещо. За миг рекох да задържа дъх и да изчакам на място, пък може и той да позвъни, но в крайна сметка реших, че най-много паяжини да хвана. От номера със забавянето на секретарката заключих обаче, че Рос е някъде там, само че е решил да ме поразиграе. Кой знае какво ли е научил този път за мен?

Много ми се искаше вече да се прибирам при Рейчъл и Сам, но в същото време ми бе нужно — поне докато съм в Ню Йорк — да събера цялата налична информация и тогава да си замина. Е, накрая си рекох, че нямам друг изход, освен да се изръся прескъпо за такси и да се разходя до федералния площад.

Този район е особена смес на конфликтни култури: от източната страна на Бродуей се извисяват големите федерални сгради, заобиколени с железобетонни барикади и украсени с изчанчени ръждясващи произведения на модерната скулптура. На другата страна, откъм мощната фасада на ФБР, се редят витрините на множество магазини с реклами на евтини часовници, шапки и какви ли не джунджурии, но в същото време там се върти доходоносен бизнес с документация и съвети за имигрантите. Тук са и евтините магазини за облекло с голяма отстъпка — мъжки костюм можете да си купите за 55,99 долара. Взех си кафенце в „Дънкин Донътс“, поседнах на масичка и реших да почакам, може би ще засека Рос. Защото в крайна сметка, ако не друго, беше човек на навика и рутината. Лично си го бе признал последния пък, когато се видяхме: тоест от самия него знаех, че най-често се храни в „Старкс Въранда“ на ъгъла на Бродуей и „Томас“ — ресторант за правителствени чиновници, създаден може би още през деветнайсети век. Само не дай Боже напоследък да не се е научил да похапва в движение на служебното бюро. Е, висях поне два часа, допих кафето и се въртях като гламав на стола, когато накрая той наистина се зададе откъм служебния вход на път към ресторанта. Истинско удовлетворение изпитах от следователските си умения и изпълнен с оптимистични чувства, бързо закрачих към него. Да, но ми беше съдено да претърпя бързо разочарование и да изпитам болката на отхвърления. Още щом ме видя, изражението му се промени и той отсече:

— О, не, не. Изчезвай.

— Вече не пишеш, не се обаждаш — усмихнах му се аз. — Губим връзката. И какво се получава? Връщаме се в изходната позиция — както навремето, нали?

— С теб връзка не ми е нужна. Предпочитам да ме оставиш на мира.

— Аз пък мислех, че ще ме поканиш на обяд, ще почерпиш.

— О, не! Абе ти какво, не разбираш ли думата „изчезвай“?

Спря на края на тротоара и това му беше грешката. Трябваше да се пробва да се спаси, като се шмугне в трафика.

— Виж, опитвам се да открия един от твоите агенти — рекох примирително.

— Аз да не съм ти нещо като личен пропуск в Бюрото, а? — изгледа ме той. — Какво си се лепнал за мен? До шията съм затънал в работа. Терористи ли не щеш, наркотрафиканти ли, гангстери всякакви. Цялото ми внимание е заето с хиляди ежедневни проблеми. Секунда свободно време нямам. Каквото и когато ми остане, го деля с хората, които харесвам — семейството, приятелите… с всеки, само да не си ти самият.

Извърна глава от мен и с омерзение загледа продължаващия гъст, неспирен трафик. Гледах го и неволно си представих: както си е ядосан, вади патлака и картата, размахва ги, колите спират, той си пресича. Без мен, разбира се. Сигурно бе научил за Гарсия.

— Хайде сега — подхванах го отново. — Зная, че тайно ме харесваш. Вярвам, че и снимката ми си пазиш. Твоят човек се казва Филип Босуърт. В администрацията ми казаха, че вече не работел при вас. Каквото и да означава това. Моля те, само искам да се свържа с него.

Трябва да призная, че за малко щеше да ми избяга. За секунда отместих очи и той рискува, втурвайки се на сляпо през минаващите автомобили. Само че тутакси хукнах след него.

Някои и други спирачки изскърцаха зловещо, но пристигнахме отсреща цели, макар и запъхтени. Изгледа ме и в очите му се мярна нещо като усмивка.

— Все се надявах някой да те прегази — рече сурово, но си знаех, че е впечатлен.

— Ти се правиш на голям страшник, обаче аз нали те познавам — в душата си като памук — продължавах да го будалкам, дано мине. — Виж, Босуърт само няколко неща ще го питам, а?

— Защо бе? Какво толкова ти е притрябвал той лично?

— Онази далавера в Уилямсбърг. Човешки останки в склада. Сигурно знае нещо за историята на случая и замесените хора.

— Какви хора, бе? Аз само за един чух. И го застреляли. Веднага се досетих, че си ти. Кога ще спреш да гърмиш така, а? Колко пъти стана вече?

Междувременно стигнахме пред входа на „Старкс Въранда“. Знаех си, че вляза ли с него като навлек, само ще намигне на охраната и преди да съм казал „ох“, ще изхвърча навън, за да се приземя по задник на паважа. Погледнах го в очите и ми се стори, че разчитам поне една от мислите му: опитваше се да прецени дали да ме разкара, или да ме поразпита. Знаеше хитрецът, че винаги може да научи нещо полезно, дето другите ченгета не го знаят. Изглежда надделя това, може би повлия и вероятността, че ще вися отвън и ще го чакам, докато се нахрани.

— Този същият не е сам — помагали са му, настанили са го там, дали са му поръчки — рекох с апломб.

— Колегите казаха, че си търсил безследно изчезнала жена.

— Че ти откога говориш с простите ченгета? — запитах злорадо.

— Бюлетини получаваме един куп, умнико — зачука ми го той. — И ето го там и твоето име. Накарах един подчинен да позвъни в 96-и участък, да понаучи туй-онуй.

— Видя ли, знаех си аз, че ти липсвам.

— Това е нещо относително. Кое е момичето, чиито кости сте намерили?

— Алис Темпъл. Приятелка на един приятел.

— Ти приятели много никога не си имал. А един от малкото го зная — доволно е затънал. Все с кофти хора дружиш.

— Ех, Рос, видиш ли ме, все конско ми четеш. Вземи помогни малко ей така, заради доброто старо време.

— Видиш ли, ей затова с теб винаги е трудно. Страхотен навлек си, не знаеш къде да спреш. Друг като теб не познавам — всичко да прецака.

— Босуърт е човекът — натъртих аз. — Филип.

— Ще видя какво мога да направя. Може би някой ще ти позвъни по-късно. Но на мен повече не ми се обаждай, чуваш ли? Просто забрави.

Вратата се отвори, излязоха две възрастни дами. Рос се шмугна непосредствено след тях. Останах да държа вратата, изчаках да се отдалечи достатъчно и подвикнах:

— Е, хайде, ще ти се обадя, нали?

* * *

Марк Хол не преставаше да повръща. Още откакто се прибра у дома, стомахът му се разбунтува, докато накрая загуби мярка и избълва цялото си съдържание. И пак, и пак. А предната нощ почти не бе спал, цялото тяло го болеше, главата го цепеше още повече. Добре че съпругата му я няма, иначе щеше нервите да му скъса с опявания и настоявания незабавно да повика лекар. А така му беше по-лесно — издрайфа се в тоалетната чиния, положи мокра буза на студените плочки в банята. Лежеше, изчакваше да последва поредният спазъм. Бе загубил представа за времето. Колко часа бе лежал така? Поне няколко. Отлично съзнаваше: каквото и да прави, каквото и да мисли за Хари и случилото се, от едно не може да избяга. Отвратното, тежко, вонящо последно издихание на Лари, когато му заби ножа. Лъхна го право в носа, сякаш духът на Крейн му диша в лицето някъде от Отвъдното. Ето, помисли си за това и отново забълва жлъчна течност и пяна, то иначе в корема му вече нищо друго нямаше.

Странно нещо. Той този идиот Крейн от много отдавна го мрази. Колчем го срещнеше, все едно демон някакъв му се хили от задгробното гадно, давайки му да разбере какво ще го чака там. Страшният съд и грозни мъки заради общите грехове — убийства и мародерски грабеж. Какво друго?

Бе се надявал Хари просто да склопи очи и сам да си пукне един ден, ама на, не стана така. Хари си бе същият — безсмъртен сякаш, както някога през войната.

Марк Хол бе убивал достатъчно през онези години. Някои от жертвите бяха врагове, далечни фигури в чужди униформи, стреля в тях от разстояние, карабината трещи, фигура пада. И край.

Други бе срещал в близък бой, някак като лична схватка, защото в такава ако ти не убиеш, тебе ще те убият. И убиваше, целият оплискан — и лице, и униформа — с кръвта на врага. Обаче от такава смърт не се бе плашил, претръпна още след първия случай. Отдавна вече го нямаше онова невинно момче, което се бе качило във военния автобус на път към базата за обучение. Престана да съществува, а Хол се превърна в мъж, пресметлив, претръпнал, способен да отнеме живота на друго човешко същество. Това си беше война, всеки да се спасява както знае — трепеш наред, за да не си отидеш ти самият. Сетне бе повярвал, че тези кървави дни и опит са останали далеч назад в миналото, че ги е надживял. Не си бе помислял дори и за миг, че ще вдигне ръка с нож срещу невъоръжен възрастен човек, та бил той толкова омразен и отблъскващ, колкото Хари Крейн. Самият шок от извършеното и последвалото по-късно омерзение някак изпиха енергията му, погълнаха я и сега съзнаваше, че вече нищо не може да бъде както си беше.

Марк чу, че на предната врата се позвъни, но не стана да отвори. Нямаше нито силата, нито желанието да го направи. Пък го беше и срам да се появи в този си вид, който и да бе отвън. Остана легнал на пода в банята, затворил очи. Може би се бе унесъл и заспал, защото по едно време се стресна от звука на отваряща се врата. Напрегна взор, съзря два чифта крака — мъжки и женски. Очите му полазиха по женската фигура нагоре, минаха полата и стигнаха до ръцете. Тогава му се стори, че по тях има кръв. Запита се дали пък и тя не вижда неговите ръце по същия начин?

— Кои сте вие? — запита Хол.

Бе съвсем отпаднал. Гласът му гъгнеше и стържеше, досущ метла от клони по суха земя.

— Тук сме, за да поговорим за Лари Крейн — рече Сикюла, а Хол се опита да надигне глава, но го заболя и се отказа.

— Не съм го виждал — рече той.

Сикюла приклекна край възрастния мъж. Сега Хол успя добре да огледа чистото, гладко избръснато лице, проблясващите златни зъби. И хич не го хареса.

— Какви сте? От полицията ли? — отново запита той. — Ако сте ченгета, покажете си документите.

— Че защо се опасявате дали сме полицаи, г-н Хол? Може би имате нещо наум? Желаете ли да го споделите с нас? Да не сте извършили нещо нередно?

Хол отново се задави в напразен опит да повърне: в съзнанието му пак се връщаше смрадният дъх на Лари.

— Вижте, г-н Хол, налага се да побързаме — продължи Сикюла. — Мисля, че се досещате защо сме тук.

Ах, това тъпо, алчно копеле Лари Крейн! Дори и в смъртта си някак успява да ми навреди, светна в главата на Хол.

— Няма го — рече Хол. — Той го взе и го отнесе.

— Къде?

— Не зная.

— Не ви вярвам.

— Абе, я да ми се разкарате от къщата! Вървете по дяволите! — безсилно викна Хол.

Сикюла се изправи бавно, кимна на госпожица Заан. Този път не излезе, остана в помещението, за да се убеди, че тя достатъчно точно осъзнава спешността на създалата се ситуация. Оказа се, че не й е нужно много време. Старият мъж задрънка в скоропоговорка още в мига, когато съзря приближаващата се към очите му спринцовка с игла, но Заан я заби за всеки случай — да е сигурна, че не лъже. По това време вече Сикюла извръщаше лице, отблъскваха го и писъците, и вонята на повърнато.

Когато тя привърши, хванаха за ръцете полуослепения Хол и го помъкнаха към колата. Отведоха го на същото място, където той лично бе захвърлил трупа на Крейн. Беше в кална яма непосредствено до тресавището, прикрита от гъсталаци трева. Крейн лежеше по гръб във вонящата мътна вода, притиснал сребърната кутия към окървавените си гърди. Там я бе поставил самият Хол заедно с пергамента, от който направо го втрисаше, зарязвайки бездиханния си боен другар да гние вовеки веков. В гнева и шока си бе решил, че в края на краищата защо пък Лари да не си ги отнесе в Отвъдното? На него самия му се повръщаше от тях.

Бяха нужни известни физически упражнения, за да се добере до мъртвеца, но Заан успя да го стори, внимателно измъкна кутията изпод ръцете и я отвори. Парчето пергамент бе вътре сухо, запазено от калната вода в ямата. Кутията бе правена от голям майстор, още в онуй далечно време успял да постигне отлична херметизация, за да не пострада ценното съдържание било от вода, сняг или други стихии.

— Само още едно остана — рече Сикюла на жената. — Вече сме съвсем близо.

Марк Хол по прозвище Автокраля седеше в замърсените си старчески панталони направо върху земята в полуунес, притиснал незрящото си око с длан. Не се възпротиви, когато Заан го улови за ръката и го поведе към самото тресавище. Не рече нищо дори и когато го принуди да падне на колене и натисна главата му във водата. Държа я така, докато го удави. Когато тялото му се отпусна безжизнено, двамата го завлякоха до ямата и го хвърлиха до бившия му другар — заедно в смъртта, както и приживе, макар и с безгласна, тиха омраза помежду им.