Джон Конъли
Черният ангел (17)

Глава шестнайсета

Без Рейчъл и Сам около мен сякаш в черна дупка попаднах. Не помня добре първите двайсет и четири часа след заминаването им. Спях, хранех се механично и по малко, на телефона не отговарях. По едно време ми хрумна да се напия, но бях потънал в такова самоомерзение, че просто не посмях да направя и тази стъпка. Телефонът звънеше, понякога ми оставяха и съобщения, но не бяха особено важни, а накрая дори престанах да ги изслушвам. Опитвах да гледам телевизия, преглеждах стари вестници, но ми бе трудно да се концентрирам, разпиляваше се вниманието ми. Опитвах се да прогоня мислите за Алис, за Луис и Марта далеч от себе си. Вече не желаех да съм част от тях.

Така часовете се точеха един подир друг мъчително бавно, а в мен се обади една позната, напомняща кървяща язва болка. Лежах свит на кравай на канапето, притиснал колене към гърдите си, от време на време потръпвах спазматично в тон с нападащата и отстъпваща на пресекулки агония. Струваше ми се, че от горния етаж дочувам гласове и стъпки на жена и дете — майка и дъщеря. По едно време събрах сили, станах и отидох да проверя, но нямаше никой. От килера бе паднала кърпа, вратата зееше отворена, виждаше се дъската за гладене. Не помнех дали аз съм я оставил отворена по този начин. Всяка втора минута ме налитаха мисли да се обадя на Рейчъл, но ръката ми така и не се вдигна към телефонната слушалка. Знаех си, че нищо няма да излезе, дори и да го направя. Какво ще й кажа? Какво мога да й обещая, без в себе си да се съмнявам още в същия миг, че ще съумея да изпълня обещанията си?

А думите на Джоун звучаха в съзнанието ми отново и отново. Веднъж вече бях загубил толкова много: втора подобна загуба би била непоносима и вероятно би ме убила. И в непознатата за мен, странна и враждебна тишина в къщата отново усетих, че губя представа за времето: минало и настояще се размазаха и сляха, рухнаха бентовете, които бях изградил с вяра между онова, което е било, и другото, което би могло да бъде, пропуснаха мъчителни спомени в новия ми живот. Чувах гласове, които осмиваха надеждите, че миналото може наистина да бъде погребано.

Всъщност тях ги отприщи тишината, заедно с някакво чувство за екзистенциална летаргия, за прекъснато кратко съществувание. Дрехи на Рейчъл все така си висяха в шкафовете, не ги бе взела всичките, а на нощната масичка стоеше нейна козметика. Балсамът й бе на поличката в банята. На плочките пред мивката във формата на въпросителна се виеха няколко косъма от буйната й и дълга червена коса. Леглото миришеше на нея, отпечатък от главата й бе останал и върху възглавницата на кушетката пред прозореца на спалнята, където обичаше да се изтяга и чете. Под леглото намерих бялата й панделка, а под радиатора — случайно търкулнала се обица. На мивката имаше неизмита кафена чашка с отпечатък от начервените й устни. В хладилника открих преполовено блокче шоколад — нейно беше, от любимата й марка.

Детското легълце на Сам си бе на мястото по средата на стаята й, защото се бе оказало, че Джоун пази старите детски легла на тавана в техния дом. Естествено, че беше по-лесно да се свали едното от там, отколкото да се разглобява тукашното и да се пренася с кола чак до Върмонт. Мисля си също, че на Рейчъл не й се е искало да изнася детското легло от нашия дом. Много добре си е давала сметка какво би означавал за мен този жест — неизбежни мисли за необратимост на заминаването им. Край леглото и стената бяха оставени и повечето от играчките на дъщеря ми, търкаляха се и дрешки. Събрах последните и ги отнесох в коша за пране, решавайки по-късно лично да ги изпера. Докоснах възглавничката и дюшечето с пръсти, сетне ги подуших — усетих типичната бебешка миризма, по същия начин някога миришеше и Дженифър.

* * *

И ето, нападат ме спомените: виждал съм подобни неща и в миналото, само че обстоятелствата са много по-жестоко трагични — цепнатините между дъските на пода са пълни с кръв, много кръв. По легълцето се валят дрехи, върху детския стол седи кукла. На масата има чашка с кафе, изпита наполовина, в съседство — стъклена чаша с остатъци от мляко. Животът в къщата е спрял сякаш само за миг, но всъщност не е така. Виждам оставена четка за коса с косми по нея, козметика, гребен и четки, червило… изглежда, че хората са излезли за мъничко, а сетне ще се върнат и всеки ще си довърши започнатото. Кафето ще бъде допито, косата вчесана, куклата ще бъде прибрана или положена да спи заедно с детето. Битието ще продължи и ще ми позволи да заема своето място в него, да живеем заедно, да се обичаме много и заедно да ни дойде краят. И няма да ме оставят сам да страдам и тъгувам за тях.

* * *

Въпреки всичко така бе станало, а болката и страданието се бяха превърнали в единствен мой спътник и така продължи извънредно дълго време, докато накрая нещо от тях се върна… върнаха се родени от агонията ми фантазии. Две сенки, които бяха почти моята съпруга и дъщеря.

Почти.

* * *

Сега се намирах в друга къща и отново около себе си усещах повеи от нечий живот, ехо от дела недовършени, думи недоизказани. Само че субектите на тези възпоминания съществуваха нейде далече, на други места, на други нива. Тук по пода кръв нямаше, може би не още. Тук окончателността не си бе казала думата, само животът бе застинал за миг, колкото да си поемем дъх. И да преосмислим нещата. Преоценка да направим може би. И всичко би могло да продължи, може би не тук, а някъде далеч от този дом, някъде, където ще има сигурност.

* * *

И ето, светлината бавно гасне, отвън загърмява. Руква пороен дъжд, нощта захлупва земята като тъмен саван. Полудочути гласове шепнат в мрака, докосват ме невидими пръсти. В косата си усещам пръст, в носа — кръв.

ние оставаме

при теб

винаги ще бъдем

* * *

Събуди ме звънът на телефона. Изчаках да се включи телефонният секретар. Обади се мъжки глас, звучеше ми познато, не можех със сигурност да си спомня кой беше. Оставих касетката да се върти — нека го запише.

По-късно, след като се изкъпах и облякох, изведох Уолтър на разходка. Ходихме чак до Фери Бийч, там го пуснах да поиграе на пясъка на воля, да се порадва на водата. От мястото, където бяхме, се виждаха сградите на пожарната команда в Скарбъро. Пред клетките стояха мъже с маркучи, миеха служебните коли. Есенното слънце пробиваше през облаците от време на време, под икономичните му лъчи водата се превръщаше в сребристи струи, преди да паднат на земята и да попият там, капчиците се разпръсваха на всички страни, блестейки като скъпоценни камъчета. В ранните дни на пожарната, горяло ли някъде, главната работа по гасенето я вършели доброволци. Събирали ги със силни удари на стоманени прътове по окачени на метална жица парчета от жп релси. На Плезънт Хил все още се намира една такава система за противопожарна тревога, точно пред клетките на депо №3. Някъде към края на 1940 г. жена на име Елизабет Либи заедно с дъщеря си Шърли поели службата на противопожарни диспечери от магазина си на „Блак Пойнт Роуд“, където работели и живеели. Обади ли им се някой със сигнал за пожар, те включвали алармената си система марка „Геймуел“, а тя на свой ред задействала система от разположени по депата със специализираните коли сирени. Двете жени били на практика дежурни — противопожарна охрана по двайсет и четири часа на ден, седем дни на седмицата, а през първите 11 години служба отсъствали в отпуска заедно само два пъти, и то не за дълго време.

Сред най-ранните ми спомени като хлапак в Скарбъро е церемония през 1971 г., на която старият кмет Клейтън Ъркуарт награди Елизабет Либи с мемориална почетна значка за дълга служба. Дядо ми също беше доброволен огнеборец, винаги помагаше, когато имаше нужда да се гаси нещо. Баба пък бе член на подвижната кухня, действала по време на големи пожари и по-продължителни бедствия, обслужвайки с храна и напитки огнеборци и спасителни екипи. Затова и двамата присъстваха на церемонията, бяха завели и мен. Елизабет Либи бе чудесен човек — помня как винаги ме черпеше с бонбони, когато минавахме покрай магазина й. На онова тържество носеше бяла рокля със закачено на нея цвете и големи рогови очила с рамки във формата на криле. Полуразплакана от умиление, попиваше сълзите си с носната кърпичка, докато редица познавали я години наред хора говореха за нея най-прекрасни неща.

По-късно се разходих до гробището. Завързах Уолтър за металната решетка на портите и закрачих пеша към гробовете на дядо и баба. Баба почина доста по-рано от дядо и за нея спомените ми са доста избледнели, пък и значително по-малко на брой. Един от тях с по-ясна картина в паметта ми е именно награждаването на Елизабет Либи.

Сам бях погребал дядо. Взех лопатата, след като дошлите на погребението опечалени си тръгнаха, и бавно затрупах ковчега с изкопаната пръст. Денят беше горещ, бях свалил и закачил сакото на съседен надгробен камък. Имам мъглив спомен, че докато работех, съм говорил с него, но не помня какво съм казвал. Сигурно съм дърдорел обичайните хлапашки приказки, тъй като за дядовците мъжете си остават завинаги момчета. Навремето дядо бе работил като полицай и заместник-шериф, но един тежък случай му се бе отразил недобре. По особен начин го бе обсебил, в кръвта му бе влязъл и може би го бе отровил. И в съзнанието му се бе настанил, за да го мъчи непрестанно, затова и в разсъжденията си покой не намираше, а те се въртяха постоянно в един омагьосан кръг, който бавно го убиваше. В края на краищата се бе паднало на мен да разкъсам кръга и да унищожа демона, който измъчваше дядо в мислите му. Всъщност това бе заплетен случай с жестоки убийства и аз го бях разнищил до края. И до ден-днешен се питам дали при смъртта си той се отърва от тази си агония, или я отнесе и в Отвъдното? Дали последното издихание му донесе покой и заглуши шепнещите в съзнанието му гласове? Или мирът в душата му настъпи по-късно, когато същото онова момче, което бе друсал на коленете си, вече мъж, падна ранен, но успя да сложи край на един древен ужас^[1]?

Огледах гроба, изскубнах няколко плевела тук и там. Лесно ги изкорених, така и се полагаше. Дядо ме беше учил и на това — да разграничавам растения от плевели: истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко. Помнех почти всичко, което ми бе казвал — той говореше, аз се стараех да попивам словата и философията му. Подреждах ги в младата си памет, честно да си кажа, отчасти и заради това, че обичаше да ме препитва, а беше срамно да не мога да отговоря и издържа тези своего рода житейски изпити.

— Знаеш ли, очите ти изглеждат много стари — беше ми казвал понякога, загледан в тях. — Съответно би трябвало да имаш нещо от опита на един доста стар човек…

Но постепенно отслабваше, жизнената му енергия го напускаше, започна да му изневерява и паметта. Нападна го и онази проклета болест, Алцхаймеровата. Полека-лека и безмилостно му отнемаше всичко, което е ценно в един човек, разпадаше личността и интелекта му. И затова на мен се падна да му повтарям същите неща, на които ме бе учил навремето, и така някак неусетно от ученик се бях превърнах в учител на дядо си.

Истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко.

Малко преди да почине, болестта го отпусна, това беше, разбира се, явление изключително временно. Но неща, които иначе изглеждаха завинаги загубени за него, се върнаха обратно в съзнанието му. Помнеше съпругата си и брака си, дъщерята, която им се бе родила. Помнеше сватби и разводи, кръщенета и погребения, имената на колеги, които много преди него бяха поели пътя на последната тъмна нощ без надежда за утринно зарево. Говореше като картечница, изстрелваше безспирни спомени и някак успя да изживее словесно целия си активен живот в продължение на няколко часа.

Сетне всичко това отново изчезна и той потъна в безпаметен, безличен мрак, сякаш потокът кратко възстановени факти от живота му бе отнесъл и последните му характерни качества, оставяйки само една празна кухина с белезникави прозорци. Те отразяваха всичко, но не излъчваха нищо, защо нямаше какво да излъчат.

Все пак в последните мигове на яснота той ме хвана за ръката, а очите му заблестяха с особена светлина, нетипична за него. Сами бяхме, и двамата усещахме, че сетният му час не е далеч, че неговото слънце залязва.

— Виж, баща ти… — рече той. — … ти не си като него, да знаеш, различен си. Всички семейства носят своя кръст, своето бреме, своята загубена душа. Майка ми беше тъжна жена, баща ми така и не успя да я направи щастлива. Не беше негова грешката, не беше и нейна. Такава си беше тя, просто такава, но хората в онези години не можеха да го разберат. Болест някаква я мъчеше и я довърши, също както ракът изяде майка ти. И в твоя баща имаше нещо подобно — болест ли да го нарека или нещо нездраво, сам не зная. Може би именно то бе привлякло майка ти към него — защото й е говорело за онова, което е мъчело нея самата. Въпреки че тя невинаги искаше да чуе онова, което то й казваше.

* * *

Много пъти съм се опитвал да си припомня татко, но годините минаваха и все по-трудно бе да извадя от паметта си някакъв достатъчно ясен образ. Опитвах ли се да си го представя като външност, все някаква сянка падаше върху лицето му или чертите му бяха разлети и неясни. Беше полицай, самоуби се със собствения си пистолет. Казваха, че го е направил, защото не можел повече да живее с делата си. Разказваха ми също, че убил момче и момиче, след като му се сторило, че момчето вади пистолет от вътрешния си джоб. Никой обаче не можеше или не искаше да обясни защо пък е убил и момичето. Тогава сам си казвах, че сигурно обяснение наистина няма или пък то е неадекватно на случилото се.

* * *

— Аз така и не стигнах до мига да го запитам защо го е направил, но ми се струваше, че поне малко разбирам случилото се — каза ми дядо. — Виждаш ли, и в мен има частица от същата тази тъга, има нещичко и в теб, макар и не точно същото. Цял живот съм се борил против нея. Не се оставих да ме разсипе по онзи начин, по който разсипа майка ми. И ти така трябва да постъпиш — да не й позволиш да те победи.

И стисна ръката ми още по-силно. Сетне по лицето му се изписа внезапно объркване. Млъкна и присви очи — видимо се опитваше отчаяно да си спомни какво е искал да каже.

— Онази тъга — обадих се аз в желание да му подскажа. — Говореше за тъгата във всички нас.

Сега лицето му се отпусна. Видях, че от дясното му око се отрони сълза, плъзна се по бузата надолу.

— При теб е по-различно — продължи той. — По-трудно е, част от нея идва не отвътре, а отвън, от друго място. Не ние сме ти я предали с кръвта си. Ти сам си я носиш. Тя е част от теб, част от природата ти. Тя е стара и…

Изскърца със зъби и цялото му тяло се разтресе, сякаш се бори за още малко яснота на ума.

— Те имат имена.

Тези думи излязоха с особена сила. Сякаш някой ги изхвърли от системата му, отряза ги и запокити като тумори.

— Те всички имат имена — повтори той и гласът му сега бе съвсем различен, не беше неговият.

Груб някак, изпълнен с жестокост и отчаяна омраза. За миг човекът на леглото се промени, нещо го трансформира в друго същество. Вече не беше моят дядо, а нещо много по-различно и страшно. Нещо от друг свят, овладяло болестта и западащия му дух, заредило го с друга енергия, за да може поне за кратко да направи връзка с друго измерение или пространство, до което иначе достъп няма.

— Всички те, те имат имена и те са тук. Винаги са били тук. Те обичат болката, нещастието и страданието и винаги търсят, винаги виждат…

И ще те намерят, защото и ти носиш същото в себе си… ще трябва да се бориш с него. Не можеш да бъдеш като тях, но си им нужен. Винаги са те търсили.

И в същия този миг се надигна от постелята, сетне падна назад напълно омаломощен. Пусна ръката ми, а по кожата ми имаше дълбоки отпечатъци от пръстите му.

— Те имат имена… — прошепна за последен път и болестта отново го надви, променяйки го, както разляното мастило променя водата, в която попада, отнемайки му спомените отново, захвърляйки го в мрака.

— Те имат имена…

* * *

Позареден с енергия, пуснах Уолтър да потича в двора и седнах да прослушам телефонните съобщения. Разходката ме бе ободрила, опреснила съзнанието ми, прекараното на гроба време ми бе донесло някакъв особен мир, а в същото време ми бе дало отговор на нещо — защо думите на Недо относно Вярващите ми се бяха сторили познати. Защото ги бях чувал от дядовите уста при онези особени обстоятелства. Усещах облекчение още може би и поради факта че бях стигнал до някакво решение и оттук нататък нямаше нужда да агонизирам и страдам.

От Рейчъл съобщение нямаше. Едно или две бяха конкретни предложения за работа. Тях ги изтрих. Третото беше от секретарката на Рос в Ню Йорк. Обадих й се веднага, тя обясни, че Рос отсъствал от офиса, но обеща да го потърси и да му съобщи, че съм го търсил. Рос ми звънна още преди да съм успял да си направя сандвич. Гласът му звучеше на фон с вторични разговори и шумотевица — изглежда беше в ресторант или някакво друго заведение, може би и бар. Чувах дрънчене на чинии, звън на чаша, хора говореха и се смееха, изглежда, по време на хранене.

— За какво се вайкаше толкова, че бързаш с Босуърт, когато половин ден не можеш да сколасаш да се обадиш, а? — заяде ме той незабавно.

— Не ми беше добре — рекох. — Наистина съжалявам.

Извинението, изглежда, удиви Рос.

— Бих попитал как си сега — отзова се той в типичния стил, — но не ми се ще да оставаш с впечатлението, че нещо ми пука за теб.

— Добре, добре. Ще го минем като миг на слабост.

— Е, кажи, интересува ли те все още каквото питаше?

Замълчах за миг, замислен, сетне рекох:

— Да. Интересува ме.

— Босуърт не е от моите хора. Не е бил оперативен работник, следователно е под егидата на друг колега.

— Кой? Как се казва?

— Казва се г-н Не е Твоя Работа, чак ли си? Не ставай нагъл. Всъщност няма толкова голямо значение. При дадените обстоятелства и аз бих постъпил с Босуърт по същия начин, както и неговият шеф. Сгафил е, подложили са го на обичайната процедура.

„Обичайната процедура“ във ФБР наричат неофициалния метод за разправа с агенти, дето вместо да слушкат, своеволничат и правят бели. В по-сериозни случаи, като например да говориш повечко пред журналистите за безобразията на високопоставените, най-напред се вземат мерки за дискредитиране на въпросния агент. Колегите ги разпитват за навиците му, съответно намери ли се нещо лично, което да го компрометира, то на свой ред се „подава“ на пресата, та да го представи в кофти светлина. ФБР се придържа към правилото да не уволнява служители в подобна ситуация, защото тогава бюрото само ще подскаже на обществеността, че човекът може би е говорел истини. Да подгониш „съгрешил“ агент, и да му (й) окаляш името е далеч по-ефективна мярка.

— А той с какво се издъни? — попитах Рос.

— Босуърт е компютърджия преди всичко, специализирал е кодове и криптография. Не мога да ти кажа повече, защото ще издам служебна тайна и сетне ще трябва да ти запушвам устата и прочие. Абе, истината е повече във факта, че аз самият не му разбирам работата, а на тебе как да ти я обяснявам тогава, а? Иначе се оказало, че той покрай служебното си работел малко така и частно. Карти, древни манускрипти. Отначало му правили забележки, имал служебно мъмрене от ПО-то…

Знаех, че във ФБР има отдел, наречен „Професионална отговорност“ (ПО), той се занимава със случаите на нарушаване на служебната етика, изтичане на информация, издаване на служебни тайни и прочие.

— … ама до дисциплинарната комисия не се стигнало. Само че това било още преди една година. А сетне нашият човек си взел отпуска и хоп! — цъфнал не където и да е, а в Европа, и то във френски затвор. Тамошните го пандизили за оскверняване на църква.

— Какво? Църква ли?

— Ако трябва да сме абсолютно прецизни, за манастир ставало дума. Абатство на име Сет Фон. Заловили го на място: разкопавал пода на крипта някъде посред нощ. Арестували го, уведомили нашия представител в Париж и той, разбира се, направил всичко възможно, за да не стигне тази история до вестниците. Когато се върнал в САЩ, от работа го отстранили, но без уволнение, с право на заплата. Наредили му да потърси професионална помощ, само че за беля през този период не е бил под наблюдение. Върнал се на работа след седмица-две, а в същото време в едно от онези откачените списания, дето пишат за неидентифицирани летящи обекти, световни заговори и прочие, се появило интервю „с анонимен агент на ФБР“, който твърдял, че бюрото възпрепятства налагащо се с актуалността си разследване на култова дейност в САЩ. Веднага се досетили, че пак става дума за Босуърт, който каканижел все една и съща дивотия за свързани крипти, кодирани карти, сатанински и тям подобни страхотии. Тогава на по-високо ниво решили, че този път наистина се налага да го отстранят както му се полага и ето ти го пуснат през процедурата. Достъпът му до секретни материали бил отнет или снижен до елементарни неща. Отнели му правото и да работи с компютър и да се рови из Интернет с помощта на „Гугъл“. Дали му някаква си работица далеч под възможностите и бюро край мъжкия кенеф в сутерена. Отрязали му контактите с колегите, но той пак се опъвал.

— И?

— Е, ясно какво. Накрая му предложили да се подложи на медицинските прегледи за годност за работа в бюрото. Знаеш къде са, нали? В Колорадо — „Пърл Хайтс Сентър“.

Проверка за „годност за работа“ във ФБР е все едно смъртоносна целувка за кариерата на един действащ агент. Откаже ли да се яви на прегледите, това е равносилно на самоуволнение. А подложи ли се, най-често резултатът е „психическа неустойчивост“ и той е предрешен от ръководството още преди субектът да се е явил на място в колорадския център. Проверките се извършват в специализирани медицински институции, които имат нарочни договори за лечение и прегледи на федерални служители. Обичайно продължават три-четири дни. Въпросният агент е поставен в пълна изолация, без да се броят, разбира се, контактите с медицинския персонал, дават му се за попълване листовки или устно отговаря на около 600 въпроса само с „да“ или „не“. Даже и да е бил напълно нормален, когато се е явявал за проверка, излизайки, можете да бъдете сигурни, че вече е изкукал.

— Явил ли се е на тестовете?

— Тръгнал за Колорадо, до центъра така и не стигнал. При това положение автоматично го уволнили.

— А къде е сега?

— Официално казано, нямам си представа. Неофициално, като за теб, е в Ню Йорк. Изглежда, че родителите му имат пари, разполагат с апартамент на Първа и Седемдесета в жилищен дом на име „Удроу“. Босуърт живее там, поне доколкото разбрах, но вероятно е изперкан. Не е имал контакти с бюрото след уволнението. Сега вече знаеш, нали?

— Дотук разбрах само, че не бива да постъпвам на работа във ФБР и да взема да се ровя в чуждестранни църкви или манастири.

— Не се бъзикай. За работа във ФБР хич и наум да не ти идва. Няма да те пуснем и покрай сградата да минеш, камо ли да постъпиш, затова забрави. Обаче сведенията, дето ти ги давам, не са за без нищо. Ако Босуърт има нещо общо с далаверата в Уилямсбърг, очаквам подробно да ме информираш.

— Разбира се, така е справедливо.

— Справедливо ли каза? Ти откога разбираш от справедливост? Във всеки случай запомни: пръв искам да науча, в случай че Босуърт има пръст в онази работа.

Обещах незабавно да му позвъня, ако разкрия каквото и да е с отношение към неговата работа. Това, изглежда, го задоволи. Затвори, без да каже думичката „довиждане“, но пък не ме и напсува, нали?

Продължих да изслушвам записаните на телефонния секретар съобщения. Последното бе от човек на име Матисън. Беше ми бивш клиент. Миналата година бях разследвал случай, свързан с къщата, където бе починала дъщеря му. Не бих казал, че краят беше много ведър, но пък самият Матисън остана доволен от моята работа.

Сега се обаждаше, за да ми каже, че някой се интересувал и разпитвал за мен. Обърнал се към него за евентуална препоръка или поне така твърдял. Човек на име Алексис Мърнос го посетил с обяснението, че идва от името на своя работодател, а последният на този етап предпочитал да остане анонимен. Матисън бе особен човек, имаше силна интуиция и бе склонен към подозрителност. Затова не му дал подробности, съобщил му възможно най-малко за мен. Мърнос си тръгнал, без да остави телефон за евентуален контакт, и единственото, което още изпуснал относно работодателя, било, че е доволно богат и обичал да действа максимално дискретно. Матисън молеше да му се обадя, след като получа съобщението.

— Не бях сигурен как точно да действам, но предпочетох да постъпя точно така — обясни Матисън, след като секретарката прехвърли линията на неговия телефон. — Пък и толкова много въпроси ми прозвучаха подозрително.

— А той самият не обясни ли поне нещичко за това защо ме търси?

— Направо нула — нищо не каза. Предложих му да ви се обади лично, щом като има нужда от частен детектив. Той рече, че точно така ще постъпи, а сетне добави, че ще ми бъде много благодарен, ако запазя тайна относно посещението му. И аз, естествено, веднага ви се обаждам.

Благодарих му за предупреждението, а той настоя да го потърся в случай че имам нужда от друга помощ. Веднага след като приключихме разговора, аз се обадих в офисите на „Прес Хералд“ и потърсих Фил Айзъксън, изкуствоведа на изданието. Казаха ми, че е излязъл, но по-късно ще се прибере, тогава му оставих съобщение. Причината да го търся бе чиста проба изстрел в мрака, но Фил бе човек, силно ерудиран в редица области, от изкуствата чак до архитектура и право, че още и други. Във всеки случай щях да го поразпитам относно „Стърн & Къмпани“ и търга, който фирмата организираше. Което ми напомни, че Луис и Ейнджъл не се бяха обаждали сравнително отдавна. А това бе нетипична ситуация. Едва ли щеше да продължи така още дълго.

Реших да отскоча до Портланд, по този начин да убия малко време, поне докато се чуя с Айзъксън. Взех и друго решение: утре ще помоля съседите да се грижат за Уолтър и ще се върна в Ню Йорк с надеждата Рос да се навие да ми пусне нещо повечко за бившия агент Босуърт. Включих алармената система, оставих Уолтър полузаспал в кошчето му и потеглих. Знаех си, че в мига, когато затворя вратата, той ще хукне право в офиса и ще се намести на канапето — то му беше любимото за излежаване място. Обаче какво толкова, нека се кефи псето. Доволен бях, че го имам около себе си, а лепящите се постоянно по мебелите косми са все пак дребна цена за кучешкото другарство.

Всички те имат имена.

В съзнанието ми пак заиграха дядовите думи. Шофирах, а след тях се занизаха и други — на Недо, на Клодия Стърн също.

Бунтовни били двеста ангели… Енох дава имената само на деветнайсет…

Имена. Да. В южен Портланд имаше християнска книжарница. Почти бях сигурен, че ще имат раздел на тема Апокрифи. Крайно време беше да прочета повече за Енох.

Червеното беемве се закачи за мен още на магистралата и остана така и когато я напуснах, за да се отбия към улицата около „Мейн Мол“ — това е пазарният център. Влязох в големия паркинг, спрях точно пред хлебарницата „Панера Бред“. Там изчаках, но беемвето мина зад мен и продължи. В него имаше двамина. Дадох им пет минути, сетне излязох от паркинга, като непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. След малко го зърнах — беше спряно пред „Дънкин Донътс“, но този път не се опита да ме следва. Направих две кръгчета и сравнително бързо загрях кой беше смяната в проследяването. Този път беемвето беше синьо, а отпред имаше само един — водачът, но бе повече от ясно, че аз съм обектът на неговото внимание. Почти се ядосах. Какво става — цели две беемвета? Плащат им за две коли, вероятно на час свършена работа, което означаваше евтино. Нещо в мен се палеше да спра и да ги запитам какво толкова искат, но не бях сигурен, че ще успея да си овладея нервите. И без това бях станал доста избухлив — кажи-речи бе сигурно, че цялата работа ще завърши зле. Тогава постъпих иначе: обадих се по телефона. Джаки Гарнър вдигна слушалката още на първия сигнал.

— Хей, Джаки, как е? — рекох топло. — Какво ще кажеш да пукнем нечия и друга тиква?

Изчаках в колата пред магазина на Тим Хортън, дето продава понички. Червеното беемве остана в паркинга на „Мейн Мол“ през улицата отсреща, а синият му браток увисна в паркинга на „Шератон“. По една от двете страни на пътя. Аматьорска работа, но с известни перспективи за бъдещето.

Иззвъня мобилният в джоба ми.

— Къде си, Джаки?

— Пред „Бест Бай“.

Огледах се бързо. Пикапът му работеше на нулева в съседната алея.

— Синьо беемве, масачузетски номера, може би през три редици коли от теб. Закова ли го? Ще тръгне веднага, щом и аз потегля.

— А другата кола къде е?

— Пред „Мейн Мол“ — на паркинга. Червено беемве. Вътре са двама.

Джаки, изглежда, се озадачи.

— Ама тия типове същата марка ли карат?

— Дори и същия модел, само цветът е различен.

— Аре бе! Нередовни ли са тия, к’ви са?

— Не е хубаво да ги наричаш по този начин, Джаки. Правилно е да кажеш например амбициозни, не и нередовни.

— Ами с червените какво ще правим?

— Ако се намесят, и тях ще трябва да настъпим. Защо питаш?

Запитах и веднага загрях, че Джаки сигурно има и алтернативно решение.

— Ами скиваш ли — рече той доволно, — аз съм довел едни приятелчета. Ама ако искаш безшумна работа, тогава не…

— Джаки, ако исках да стане по тихия начин, щях ли да ти се обаждам?

— Е, и аз това си викам.

— Виждам. И кого доведе?

Опита се да мине въпроса метър, но аз го притиснах.

— Хайде, Джаки, казвай: кого си довел?

— Братоците, бе — Фулси — отвърна той с извинителен тон.

Боже мой! Братята Фулси. Типични евтини наемници и побойници. Двама с яки мускули, гръдни кошове като бъчви, отдолу килограми увиснала плът. Прочути скандалджии, избиващи комплекси дребни мутрички и половина. Дори и думата „наемник“ не е напълно подходяща за техния случай, защото ако една ситуация предлага възможности и пространство за здрава саморазправа и як побой, братята Фулси сами биха си предложили услугите, и то безплатно. Тони, по-големият от двамата, държи своеобразен рекорд — беше най-скъпо струвалият на държавата затворник в щата Вашингтон, изчислено на базата на продължителност на престой в пандиза и някои други неща. За последен път бе лежал в края на деветдесетте — период, когато повечето затвори даваха „под наем“ затворници на големите корпорации, за да им движат продажби по телефона и най-различни други услуги. И на Тони му дали бачкане — да върти телефона и предлага услугите на нов интернетски доставчик на име „Фаст Уайър“ — само че на клиенти на конкурентни фирми. С други думи, да ги „навива“ да се откажат от досегашната услуга и да си плащат на новопоявилия се на пазара играч. Ето как Тони провел още първия си телефонен разговор:

Тони (четящ бавно от написан на лист като за идиоти текст): Обаждам се от името на компания „Фаст Уайър“, за да ви…

Клиентът: Нямам нужда от такава услуга.

Тони: Хей, чакай да свърша, бе, човече.

Клиент: Няма нужда, не се интересувам.

Тони: Я слушай, бе, чукундур, ти къв си, а? Тъпанар ли си? Т’ва е супер оферта.

Клиент: Вече казах, няма нужда.

Тони: Ще ми затваряш, а? Направо забрави! Я си ми затворил, я си се гътнал! Значи сметай се мъртъв.

Клиент: Ама вие не можете да ми говорите по този начин!

Тони: Значи не мога, а? Ще ти го начукам аз на теб, знаеш ли къде? Зная те аз кой си, зная къде живееш и като изляза оттук след пет месеца и три дни, ще те издиря и задника ще ти скъсам, чуваш ли? Ще те спукам, значи, а може и друго да ти се случи, нали? Сега приемаш ли лайняната оферта или не?

 

 

„Фаст Уайър“ сравнително бързо се отказала от схемата да използва затворници за телефонни предложения, ама все пак не била достатъчно бърза, за да избегне съдебното преследване. Затова Тони струвал на вашингтонските затвори поне 7 милиона долара от провалени договори веднъж след като историята с „Фаст Уайър“ се разчула достатъчно надалеко. А това излязло по около 1,5 милиона месечно за всеки месец до освобождаването му. Сега да добавя, че от цялата фамилия Тони е най-кроткият, иначе като се вземат предвид всички други поведенчески характеристики, пред семейство Фулси монголските орди навремето сигурно са изглеждали смирени, кротки войничета.

— Е, браво на теб. Не можа ли да намериш някой по-откачен, а?

— Можех, ама повече сухо ще струва — напълно сериозно ми отвърна той.

Така или иначе вече връщане нямаше. Казах му, че тръгвам към „Къмбърланд Авеню“ и синьото беемве вероятно ще ме последва, а Джаки да върви по него. Братята Фулси да се заемат с двамата в другата кола, когато намерят за добре.

— Само две минути ми дай — рече Джаки. — Да обясня туй-онуй на братоците, че и без това са друсани. Само да знаеш как се шашнаха, като им казах, че ще се върши детективска работа. Тони рече, че е требвало да му кажем по-отрано, та да не се боцка.

* * *

Не се наложи двамата Фулси да правят сложни операции, за да прихванат червеното беемве. Те просто блокираха възможността му да излезе от паркинга на „Шератон“, като се наместиха с камиона си току зад него. Фулси карат правен по поръчка додж четири по четири, а конструкцията му е вдъхновена донякъде от онези автомобили, дето ги има по трилърите за камионите чудовища. И все в него си прекарват, разбира се, когато не малтретират някой и друг нещастник за едно или друго.

След малко вратите на беемвето се отвориха. Водачът бе прясно избръснат мъж на средна възраст в евтин сив костюм. Приличаше на служител от компания, дето се бори двата края да свърже и едва-едва успява. Я тежеше осемдесетина кила, я не — значи колкото половината на един Фулси. Партньорът му бе по-едър и плещест и все пак двамата заедно да тежаха най-много един Фулси. Е, да речем Фулси и четвърт, ако Тони не взема редовно хапчетата за отслабване и други разни медикаменти. Доджът е с тъмни прозорци, затова можем да простим привързаността на мъжа в сиво, що се отнася до казаните от него думи.

— Хей — рече той, — я разкарай тая шибана тенекия оттук. Бързаме значи.

В продължение на петнайсет секунди нищо не се случи. През това време примитивните, задръстени с химикали мозъци на братята се опитваха да обработят постъпващата информация под формата на казани за любимия им камион обидни думи. Сетне шофьорската врата на доджа се отвори и един здравата ядосан Тони Фулси се изтърси на цимента без особена грация. Носеше купувани от магазин „Гигант“ найлонова фланела за голф, еластично долнище на анцуг и бачкаторски ботуши с метални носове. Шкембето му издуваше фланелата като бирена бъчва, а ръкавите й едва стигаха до огромните бицепси, по-надолу нямаше как. Пък и материалът не бе достатъчно гъвкав да обхване изкуствено надутите мускули. По раменете му и чак до ушите играеха дебели мускулни въжета, а симетрията не се губеше от издадения нагоре врат като същински пън. Общо взето, приличаше на човек, насила глътнал огромна закачалка за дрехи.

Брат му Поли се изсули от другата страна. В сравнение с неговата грамада от мускули и плът Тони изглеждаше малко нещо недохранен.

— Божи мили! — възкликна шофьорът на беемвето.

— Аре сега, Господ ти бил крив. И той ли кара такава шибана тенекия, а? — изръмжа Тони.

Сетне братята се хванаха на работа.

* * *

Синьото беемве се залепи за мен по целия път до „Дийринг Авеню“, допускаше по две, най-много три коли помежду ни, но нито за секунда не ме изпусна от очи. Джаки Гарнър пък вървеше след него. Направих ненадеен ляв току зад хлебопроизводителя „Биг Скай Бред Къмпани“ и намалих, за да му дам шанс да ме настигне. Иначе рискуваше да ме изпусне, понеже кръстовището беше току отпред и предлагаше множество възможности за измъкване. Зърнах в огледалото за задно виждане, че се поколеба, колкото да прецени възможностите, сетне сви вляво. След него зави и Джаки. Веднага щом и тримата се оказахме в уличката, включих на задна и натиснах газта. Онзи в беемвето погледна назад, загря, че нещо става, и намери единствена възможност да свие вдясно и в служебния паркинг на хлебопроизводителната фирма. Така печелеше единствено малко време и пространство. Направи завоя бързо и добре, само че ние двамата го заклещихме само секунди по-късно и почти го заковахме срещу високата стена.

Излязох от колата с изваден пистолет, държах го ниско, увиснал край панталона. Никого не исках да плаша. Приближих, а той задържа и двете си ръце на волана с леко повдигнати пръсти. Сега вече го зърнах отблизо. Носеше размъкнат син костюм с вратовръзка в подходящ тон. Кабелчето на слушалката на мобилния му телефон бе защипано за ревера на сакото. Изглежда не бе успял да се свърже с приятелчетата си, но това можеше да се очаква.

Кимнах на Джаки, той в дясната ръка държеше браунинг със скосено дуло. Насочи го в човека на кормилото, с другата отвори вратата.

— Излезте — рекох спокойно. — По-бавно.

Човекът постъпи изцяло, както му казах. Беше висок, оплешивяващ на темето, иначе косата му бе черна, прекалено дълга за добрия вкус, пък и не стоеше добре.

— Не съм въоръжен — обяви той.

Джаки го опря на моята кола, ловко го опипа. Обискът завърши с появата на портфейл и пистолет от глезенен кобур.

— Това к’во е? — попита Джаки. — Сапун за крака сигурно, а?

— Човек не бива да лъже — рекох поучително. — Че езикът му почернява.

Джаки ми подхвърли портфейла. Съдържаше масачузетска шофьорска книжка, името на нея бе Алексис Мърнос. Имаше и няколко делови визитки с името на компания — „Дрезден Ентърпрайзис“ с офиси в Пруденшъл, Бостън. Мърнос бе шеф на корпоративна служба за сигурност.

— Казаха ми, че задавате въпроси за мен, г-н Мърнос — започнах аз. — Много по-лесно би било да се обърнете направо към моя милост. Всичко щях да ви кажа.

Не отговори.

— Провери как са другарите му — кимнах на Джаки.

Джаки се отстрани на известно разстояние, извади мобилния телефон и заговори. Чуваха се само възклицания от рода на „ъхъ“ и „да, да“, като изключим накрая едно изречение със загрижен тон:

— Боже, толкова леко ли се счупи? Тоя човек, изглежда, има крехки кости…

— Братята са ги прибрали в каросерията на камиона — докладва той след малко. — Били ченгета от охранителна агенция в Согъс, работели и на парче. Тони казва, че кървенето им вече спирало.

Ако новините бяха обезпокоили Мърнос, то поне външно не му пролича. Хрумна ми, че може би е доста по-добър в работата си от другите двама, но някой си му е възложил сложна работа за прекалено късо време и с недостатъчни или неточни ресурси. Реших, че сега е удобно време да погъделичкам професионалната му гордост.

— Не сте много печен в тези дела, г-н Мърнос — рекох. — Май в „Дрезден Ентърпрайзис“ ще трябва да поработите повече върху професионализма.

— Хей, че ние дори не знаем к’во бачкат в „Дрезден Ентърпрайзис“ — ухили се веднага Джаки. — Може и пилци да охраняват, а?

Мърнос изпусна въздух през зъбите. Беше леко почервенял.

— Такааа — проточих думата аз. — Сега ще поговорим ли като хора на чашка кафе, за да ми кажете за какво става дума или предпочитате да ви отведем да се срещнете с другарите си? Както подочух, те ще имат нужда някой да ги откара у дома, а може би и от малко лекарска помощ. Ще се наложи да ви оставя при господата, които в момента се занимават с тях, но то ще бъде най-много за ден или два, докато сам си направя справките за фирмата, където работите. Това ще означава вероятно и посещение до самата „Дрезден Ентърпрайзис“, може би ще отведа там и някои други хора. Не вярвам да се отрази добре на професионалната ви репутация.

Мърнос се замисли. Отдалеч си личеше, че възможностите му не са кой знае колко много.

— Струва ми се, че приказката за кафето не е лоша — рече той накрая.

— Виждаш ли? — подхвърлих на Джаки. — Не било толкова трудно.

— Ти с хора да работиш умееш — изчетка ме Джаки. — Дори и един тупаник не се наложи, майка му мечка.

Погледна ме, изглеждаше леко разочарован.

Оказа се, че всъщност Мърнос бил упълномощен да разговаря с мен, дори да ми направи предложение. Обаче предпочел първо да се ослуша, да ме поогледа отстрани, докато си изясни някои аспекти на нещата. Сетне призна, че практически е събрал доста обширна информация за моя милост, без дори да излиза от кабинета си, дори се досетил, че и Матисън ще ми се обади. И ако се стигне до най-лошото — както бе станало, — тогава щял да види как действам, когато съм притиснат до стената или ядосан.

— Те, моите колеги, не са наранени, нали? Беше спомената думата „кървят“, затова питам? — подхвърли той несигурно.

Седяхме на маса в „Биг Скай“. Тук ухаше приятно — на прясно изпечени кифлички и сладкиши. Зад тезгяха дрънчеше метал. Хлапаците от персонала чистеха тавите, приготвяха прясно кафе.

Погледнах Джаки виновно. Ядеше втория си щрудел и се хилеше.

— За съжаление навярно наистина кървят — рекох аз.

— Ония хора, дето са се погрижили за тях, не придирят много-много, знаете — рече Джаки. — Пък и един от вашите взел, та издрънкал нещо много лошо за камиона им, а те много си го обичат.

Благодарен бях на Джаки за помощта, но бе време да го разкарам. Затова го изпратих при братята — да вземе мерки никого повече да не бият. Той кимна с глава, купи торбичка кифли и потегли.

— Интересни приятели имате — рече Мърнос, след като Джаки излезе.

— Повярвайте ми, дори и понятие си нямате за едни други, те са далеч, далеч по-забавни — подхвърлих аз. — Та значи, ако имате да ми казвате нещо, то сега му е времето.

Мърнос отпи от кафето и заговори.

— Работя за г-н Джоаким Стъклър. Той е главният шеф на „Дрезден Ентърпрайзис“ — бизнесмен, занимава се със софтуерни и мултимедийни продукти.

— Значи е богат?

— О, да. Мисля, че това е точна преценка.

— Е, щом като е богат, защо наема евтина работна ръка?

— Моя беше грешката. Трябваха ми помощници, а с тези двамата съм работил и преди. Не съм очаквал, че ще се стигне до силови неща и бой. Още по-малко съм допускал, че ще ме заклещят натясно, ще ми вземат оръжието, а сетне същият човек ще ме покани на кафе с кифли и разговор.

— Е, ето ви един интересен ден.

— Да, вярно. Г-н Стъклър е също и колекционер. Има достатъчно средства, за да си угажда на вкусовете.

— И какво колекционира?

— Изкуство, антики. Култово изкуство, онова, което наричат скрито.

Аха. Ясно накъде бие.

— Например сребърни кутийки от петнайсети век, а?

Мърнос сви рамене.

— Той знае, че вие сте човекът, стигнал до човешките останки в онзи апартамент. И е на мнение, че вашият случай може да доведе и до други интересни за него предмети. Затова би искал да се срещне с вас, за да обсъдите възможностите най-подробно и на четири очи, така да се каже. Надява се, ако, разбира се, сте свободен, да му отделите няколко часа от времето си. Естествено, от само себе си се разбира, че ще ви заплати за безпокойството и отделеното време.

— О, да, напълно естествено. Само че сега не съм в настроение да пътувам до Бостън.

Мърнос отново сви рамене.

— Вие търсехте една жена — рече той с напълно делови тон. — Господин Стъклър би могъл да ви даде информация относно хората, отговорни за изчезването й.

Огледах се, хвърлих едно око към хлапаците, които чистеха посудата и си тананикаха нещо. Ужасно ми се прииска да му тресна един в шестицата на този Мърнос. И да го бия, докато си каже всичко, което знае. Той прочете това желание в очите ми.

— Повярвайте ми, г-н Паркър, много ограничена е информацията ми по цялата тази история. Но така или иначе зная със сигурност, че г-н Стъклър няма нищо общо с онова, което се е случило с жената. Той просто научил, че вие сте убили Омеро Гарсия, а в неговия апартамент бяха намерени човешки останки. Знае още и за разкритата в мазето на същата сграда крипта. От негово име проучих няколко неща и разбрах, че вие се интересувате за жената и обстоятелствата около изчезването й. Значи той с удоволствие е готов да сподели мисли по същите тези въпроси с вас.

— А в замяна какво ще иска?

— Първо, вероятно бихте могли да попълните някои празнини в собствената му информация. Но дори и да не сте в състояние да го направите, той пак с охота би разговарял с вас и споделил онова, което смята, че може да ви интересува. Няма какво да загубите, г-н Паркър. И в двата случая печелите.

Мърнос разбираше, че ще се хвана на въдицата, така или иначе избор нямах. В същото време бе достатъчно възпитан да не покаже злорадство. Съгласих се да се срещна с него и работодателя му през следващите два дни. Мърнос потвърди съгласието ми в телефонен разговор с някой си от помощниците на Стъклър или поне така го разиграха. Сетне Мърнос помоли за разрешение да си тръгне.

Възпитан човек, рекох си наум, а в същия миг загрях, че това е деликатен начин да си поиска пистолета обратно. Изпратих го до колата му, изпразних пачката, захвърлих патроните в един канал и му го върнах.

— Друг пистолет трябва да си вземете — рекох. — Този едва ли ще ви върши работа, особено в глезенен кобур.

Дясната му ръка подскочи към мен и за част от секундата срещу ми зейна дулото на смит и уесън, пистолет и половина, дето има една дума. И това ако не беше изненада, здраве му кажи.

— Имам си друг пистолет — съобщи ми той. — Изглежда не само аз наемам евтина работна ръка.

Задържа оръжието насочено в лицето ми малко повече от нужното, колкото да ми натрие носа, сетне патлакът изчезна обратно в гънките на ръкава. Усмихна ми се, качи се на колата и си замина.

Прав беше Мърнос. Дръвник си беше Джаки Гарнър, ама не баш толкова, колкото човека, дето го бе наел да му върши работа.

* * *

Потеглих обратно към Скарбъро, първо обаче се отбих в книжарницата. Продавачката ми се зарадва много, сетне усмивката й леко помръкна, щом разбра, че няма да си купувам от предложените сребърни ангелчета, нито от стикерите за задно стъкло, на които пише „Ангелът ми хранител казва, че сте прекалено близо!“ За сметка на това пък й направих оборот с два тома апокрифи.

— О, от тези продаваме много напоследък — осведоми ме тя. — Днес повечето хора смятат, че католическата църква крие разни неща, крила ги е от вярващите вече години наред.

— И какво толкова има за криене? — запитах аз, без да се усетя.

— И аз не зная — отвърна тя, говорейки бавно като за дете идиотче. — То си е скрито. А като размисли човек…

Оставих я да размишлява и си тръгнах. В колата седнах, разлистих първия том, само че там нямаше кой знае каква полезна за мен информация. Вторият том се оказа по-интересен — съдържаше целия текст на „Книгата на Енох“. Имената на падналите ангели се намираха в глава седма, а версията беше от онези, за които бе споменала Клодия Стърн — Асмодей бе един от тях. Бързо прехвърлих останалата част на книгата, силно алегорична по същество, като изключим началното описание с прогонването на ангелите и падането им. Според Енох тяхното наказание не предвиждало смърт, нито прошка — когато и да е — за прегрешенията им. Тогава падналите се заели да учат земните синове да правят мечове и щитове, дали им първите познания по астрономия и движението на звездите и „затова светът се променил… така започнало и унищожението на човеците…“. Имаше известни подробности за александрийския богослов Ориген, анатемосан заради тезата му, че падналите са онези, в които „божествената любов угаснала“, а по-късно те „били скрити в противни тела, подобни на нашите, и били наречени хора…“.

В съзнанието ми се върна онази картина в ателието на Стърн — фигурата на Предводителя, окървавения двузъбец върху расата на монасите и онази грозна фигура — болезнено затлъстялата, уродлива форма, крачеща край коня на лидера, окървавена, демонски ликуваща в сластта на убийства и разрушение.

* * *

Купих си сандвич от „Амато“ край магистралата и преди да тръгна на изток и към дома, спрях на бензиностанция да заредя. Пред съседната помпа, където бе спряло силно зацапано черно пежо, стояха двама с пътна карта и нещо обсъждаха по нея. Единият бе брадат, възпълен, другият по-млад и строен. Брадатият носеше сив, видимо ръчно плетен пуловер, на врата му забелязах типичната бяла якичка, свещеник беше. Не ми обърнаха внимание, може би затова не им предложих и помощ.

Вече приближавах къщата, когато зърнах спряла пред нея кола. Не бе запушила входната алея съвсем, но за да вляза, така или иначе трябваше да я заобикалям и за целта да намаля скоростта значително. Върху капака на двигателя отпред се бе опрял мъж, от тежестта му предницата с бронята почти допираше земята. Бе по-висок от мен поне с петнайсетина сантиметра, масивен и тлъст, тялото му като гигантско яйце с огромна буца тлъстини на корема, увиснал над слабините му, чак допиращ бедрата. Краката му — съвсем къси, затова и ръцете му изглеждаха значително по-дълги, китките — подпухнали и месести, оттам надолу дланите с пръстите обаче бяха фини и деликатни. Получаваше се впечатление за крайно непохватна сглобка на телесни части от различни източници. Сякаш млад, неопитен доктор Франкенщайн е работил наслуки с останки от варварско клане. Обувките му бяха черни, обикновени, краката в тях — малки спрямо телесата. Носеше преправяни кафеникави панталони с вътрешен подгъв, непрофесионални шевове и дупчици тук-там. Нагоре се разширяваха във формата на голямо „V“, но поради гигантското шкембе не се закопчаваха, така си и стояха — разкопчани — под надиплената и издута над тлъстините бяла риза. Тя пък бе затворена на врата и това подчертаваше подпухналите буци по крещящо виолетовата шия — цвят, характеризиращ типичното потъмняване на човешки труп, когато кръвта се събира в крайниците. Бе си наметнал манто от камилска вълна, под него не личеше да има сако. Копчета на връхната дреха почти нямаше, вероятно бяха изпопадали след поредица несполучливи опити да бъде закопчавано. Главата му стоеше права върху врата с нагънатите тлъстини, буци и няколко гуши, черепът бе объл, брадичката — малка, леко издадена напред. Глава с тяло, все едно обърнато наопаки ластовиче яйце върху друг гигантски щраусов негов събрат. По принцип лицевите му черти би трябвало да се губят в мазнини и гънки, досущ зле нарисувана карикатура на тлъсто човешко същество, но не беше така. Лицето бе отлично очертано и правилно, грозотата започва вече някъде от горната част на шията, очите — по-скоро сиви, но и зелени, бръчки около тях няма, взорът студен, зениците тъмни, сякаш виждат едноцветно. Дълги клепки, фин, тесен нос, леко разширени ноздри. Малка, почти женствена уста, устните извити, подсказващи чувственост. Неголеми уши, обаче с подчертано едри месести части. Беше си подстригвал косата почти нула номер, но личеше, че е черна, виждаше се и V-образната й чупка над челото.

Удивителна бе приликата със скверното създание на картината от тръжната оферта на Стърн. Този тип тук бе може би по-затлъстял, а чертите му — някак по-износени, но иначе имах чувството, че онази демонична фигура с окървавената уста е слязла от платното, за да придобие ново измерение в нашия свят днес.

Мустанга спрях недалеч от него, но отзад, предпочетох да не заставам редом с колата му. Излязох от колата, а той дори и не помръдна. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите, отчасти опрени на започващото от високо шкембе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запитах аз.

Той се замисли върху въпроса.

— Може би — рече след малко.

Отблизо очите му ми се видяха воднисти. Гледаха ме като от упор, не мърдаха, не мигаха. Почувствах странно усещане, че го познавам, изключая самата картина. Това чувство бе някак лично, не зная как точно да го опиша. Представете си, че неочаквано чувате песен по радиото, тя ви е някак позната, може би от далечното детство, дето се вика, едва си я спомняте и все пак…

— Делови предложения обикновено у дома не приемам — обясних аз.

— Офис нямате — възрази той. — Трудно е човек да ви намери, като за частен детектив. Може да се предположи, че не желаете да бъдете намерен.

Отблъсна се от колата, премести се встрани. За огромното си тяло и тегло се движеше с невероятна пъргавина, дори грация бих казал. И не вървеше, а сякаш се плъзгаше по земната повърхност. Ръцете му си останаха скръстени върху корема, докато се приближи още и на разстояние вече половин метър протегна ръка.

— Нека да ви се представя — рече той. — Казвам се Брайтуел. Вярвам, че с вас трябва да обсъдим някои неща.

Още докато ръката се задвижи към мен, ръкавът се плъзна назад и видях края на белег. Беше двузъб — като върховете на две поставени под остър ъгъл стрели. Интуитивно отстъпих крачка назад, ръката ми посегна към пистолета под сакото. Той обаче бе доста по-бърз от мен, всъщност светкавичен, почти не усетих придвижването. В един миг между нас имаше някакво си разстояние, в следващия — то се бе стопило, той се притисна в мен, пръстите на лявата му ръка се забиха като стоманени щипци в дясната ми предмишница. Ноктите проникнаха през тъканта на ръкава и направо разкъсаха кожата ми, усетих, че избива кръв. Лицето му се докосна в моето, носът допря бузата ми, устните спряха на два сантиметра от устата ми. От челото му прокапа пот, падна върху устните ми, полази към върха на езика. Опитах се да я изплюя, но тя се втвърди в устата ми, проникна навътре чак до небцето и залепи зъбите ми като мощно хирургическо лепило. Челюстите ми се затвориха, чак изщракаха, здраво прехапах върха на езика си. В този миг неговите се разтвориха, видях му зъбите, връхчетата леко затъпени, сякаш дълго време е гризал и глозгал само кости.

— Намерен — изрече той и сега подуших дъха му.

Миришеше на сладко вино и разчупен хляб.

* * *

Усещах, че падам, летя, стремглаво се нося надолу в пространството, обзет от мощни чувства на срам и мъка, на загуба, която ме унищожава, защото няма никога да свърши, както никога няма да получа и прошка, ще ми бъде отказвано всичко, което съм обичал, което съм имал като свое във вечността. Горях, пламтях, крещях и виех, удрях по пламъците с юмруци, но те не загасваха. Цялото ми същество трептеше в стихийна, пареща агония, огънят струеше във вените ми, разкъсваше мускулите. Ръководеше словото ми, болезнено сияеше в очите ми. Премятах се във въздуха, падайки, а далеч долу под мен вече съзирах мътното сияние на голяма водна маса. В този океан съзирах пламтящата си форма, а имаше и мнозина други като мен. Този свят бе потънал в мрак, но ние му носехме светлина.

Намерен.

И така падахме като звезди, а в момента на удара прибрах почернели, обгорели крила, тогава пламъците изгаснаха…

* * *

Усетих се, влачеше ме в някаква си посока, хванал здраво яката на сакото ми. Не исках да ходя никъде, опитвах се да се противя. С мъка държах очите си отворени, затова светът ми ту угасваше, ту отново се явяваше. Мрак, светлина, тъма, зарево… Чувах собствените си думи. Повтарях като обезумял все едно и също:

Прости ми. Прости ми. Прости ми.

Видях се почти пред колата на онзи — Брайтуел. Беше голям черен мерцедес, задната му седалка демонтирана, за да може свободно да се движи шофьорската. Тук миришеше на месо. Опитах да се съпротивявам, но бях много слаб и дезориентиран. Чувствах се като пиян, а в устата си — вкус на сладко вино. Отвори багажника, беше като горяща плът. Очите ми се склопиха. За последен път ли?

Нечий глас ме повика по име:

— Чарли! — говореше той. — Как си? Много време мина, брей! Надявам се, че не прекъсваме нещо важно, а?

Отворих очи.

Все още бях до вратата на моя мустанг. Брайтуел се бе поместил встрани от неговата кола, но на известно разстояние от мен. Отдясно зърнах черното пежо, онова — от бензиностанцията. Брадатият с бялата якичка бе излязъл от него и сега здраво стискаше ръката ми.

— Хей, какво става? Много време не сме се виждали, а? Едва ти намерихме адреса, човече, нека да ти кажа, цяло мъчение беше. Никога не съм и допускал, че градско момче като теб ще се завре в тези пущинаци. Не го ли помниш Пол, а? Поли!

По-младият му спътник тъкмо заобикаляше пежото и идваше към мен. Забелязах, че внимаваше да не обърне гръб към огромната фигура, която с интерес ни наблюдаваше от мястото си. Брайтуел остана там още известно време, несигурен как точно да постъпи, сетне се качи в мерцедеса, даде мощно заден и с рев на двигателя потегли в посока Блак Пойнт. Опитах се да запомня регистрационния му номер, но мозъкът ми не функционираше като хората.

— Кои сте вие? — запитах тогава другите двама.

— Приятели — отвърна брадатият свещеник.

Погледнах дясната си ръка. От пръстите ми капеше кръв, течеше по дланта. Свалих сакото, навих си ръкава, горе по ръката имах бая дълбоки разкъсвания на кожата. Пет на брой.

Извих глава към пътя, но мерцедесът се бе стопил в далечината.

Свещеникът ми подаде носната си кърпичка, за да попия течащата кръв.

— От друга страна — проследи погледа ми той, — онзи определено не е ваш приятел.