Джон Конъли
Черният ангел (4)

Глава трета

Празненството по повод кръщението на Сам продължаваше. Чувах смях, пукаха тапи, отваряха се бутилки, лееше се шампанско. Някъде някой запя. Стори ми се, че е бащата на Рейчъл, той имаше този навик — пийне ли си, първо пропява, сетне става свадлив, по-точно заядлив. Франк е адвокат, един от онези енергични, открити мъже, винаги готови най-любезно да поздравят срещнатия на улицата непознат ближен. Където и да беше, все се стремеше да стане център на вниманието. Вярваше още, че бидейки шумен и майтапчийски агресивен, чудесно забавлява хората. Смяташе се и за психолог, виждал съм го на сватби да прилага теориите си на практика, принуждавайки стеснителни жени да танцуват с мотива, че така щели да излязат от черупките си. Правеше го дори и когато виждаше, че на дансинга те се чувстват неловко, притесняват се и треперят като новородени жирафчета, с нетърпение чакат музиката да спре и поглеждат към столовете си. Предполагам, че можем да го наречем добросърдечен, но за съжаление не притежаваше съответната доза чувствителност спрямо другите, всъщност нужната деликатност, че да има баланс в поведението му. Като изключим евентуалната му загриженост за дъщеря му, Франк, изглежда, възприемаше присъствието ми на подобни празнични събития като лична обида. Сякаш съм нередовна личност, готова например всеки миг я да избухне в сълзи, я да вземе да пребие някого или по някакъв друг начин да разруши чудесната атмосфера, която той най-ревностно и всячески създава. Опитвах се да не оставам с него насаме. Честно казано, успявах, сигурно защото и той правеше искрени усилия в същата насока.

Силната фигура в брака им обаче е Джоун, достатъчна е една меко произнесена дума от нейна страна и Франк обичайно тушира поредното си изпълнение. Тя е детска учителка и старомодно либерална демократка, та затова прекалено лично възприема начините, по които се променяше страната през последните години, било при демократи, било при републиканци. За разлика от Франк рядко изразяваше директно загрижеността си относно Рейчъл, поне не и пред мен. Но понякога, когато си тръгвахме от дома им след поредната било несполучлива, било полуприятна визита, тя ме дръпваше встрани, за да ми пошепне:

— И да се грижиш за нея, чуваш ли?

Аз, разбира се, винаги уверявах, че ще се грижа за дъщеря й, и го казвах най-искрено, макар че гледайки я в очите, чудесно разпознавах вътрешното противоречие. Хем искаше да ми вярва горката, хем това й желание се сблъскваше с опасенията, че няма да съм в състояние да изпълня обещанията си. И сега се запитах дали пък и аз не съм някак белязан, както и онова изчезнало момиче Алис? Може би и аз дълбоко в себе си нося някаква сериозна психологическа травма, в състояние неочаквано да се подлюти, инфектира и зарази и настоящето, и бъдещето?

През последните месеци постоянно търсех начини да неутрализирам една такава заплаха, и то главно като отхвърлях предложения за работа, която би създала предпоставки за сериозен риск. Изключение, разбира се, бе неотдавнашната ми задача заедно с Джаки Гарнър. Проблемът бе в това, че всяка що-годе свястна работа предполага някакъв риск, а преди години — особено след като напуснах полицията — бях вършил неща, които ме промениха, нараниха и в крайна сметка прогресивно отнемаха жизнената ми сила. Тогава не живеех с Рейчъл, пък и не мина много време, когато разбрах окончателно, че почти не съм в състояние да устоявам на тъмните пориви, опасността и риска.

Сега помощ търсеше жена, носеща собствената си болка и нещастието на друг човек. Вярно, не бе дошла лично при мен, но за какво са приятелите? Напълно бе възможно за изчезването на дъщеря й да намерим някое просто обяснение и с това да се свърши цялата работа. Обаче нямаше никакъв смисъл да подценяваме или игнорираме реалностите на света, в който се движи човек като Алис. Животът в района на Хънтс Пойнт е опасен в най-крайна степен, а навиците й я правеха още по-уязвима отвсякъде. Редовно изчезват работещи по онези улици проститутки. Някои от тях просто побягват от сводниците или други опасни мъже. Други се опитват да променят съдбата си, преди да е станало безнадеждно късно, вече неиздържащи на експлоатацията и насилието, включително и сексуалното. Повечето от тях не успяват. Различни обстоятелства и фактори ги принуждават да се върнат с наведени глави. И ето ги отново на същите улички и паркинги с изцяло загубени надежди за спасение. Женската солидарност ги подбужда да се грижат една за друга, пък и сводниците следят и се опитват да пазят инвестициите си, но това са само символични жестове с неголямо действително покритие. Има ли желание някой да навреди на някоя от тези жени, обикновено успява.

Отведохме лелята на Луис в кухнята и я оставихме на грижите на една от роднините на Рейчъл, жена мила и състрадателна. Скоро след това Марта бе настанена на удобен стол в гостната с чиния пилешко и други вкуснотии в ръце. След малко надникнах да видя как се чувства тя. Заварих я заспала на стола, грохнала от умората на дългия път, напрежението и притесненията за дъщеря си.

* * *

По едно време при нас дойде Уолтър Коул. Той поназнайваше разни неща от миналото на Луис, за други се досещаше. За Ейнджъл бе далеч по-добре осведомен, защото той си имаше немалко по обем досие, бе лежал в затвора, макар че тези подробности от бившия му живот се отнасяха до сравнително далечното минало. Преди това се бях допитал до Луис мога ли да привлека Уолтър за помощ и той се съгласи, макар и неохотно. Не беше доверчив по природа и със сигурност никога не би искал полицията да си вре носа в неговите работи. Защото макар и пенсионирани, Уолтър все още имаше добри връзки в нюйоркската полиция, каквито аз отдавна нямах, бе в отлични отношения с действащи служители криминалисти, докато аз в техните среди отдавна вече бях чужд човек. Не бе трудно за обяснение: мнозина от тях подозираха, че съм бил замесен в тъмни дела, че по ръцете ми има кръв. Неколцина дори биха дали мило и драго да ме разследват и по възможност да ме тикнат зад решетките. Уличните ченгета не бяха проблем за мен, но пък Уолтър го уважаваха на всички нива, включително и на върха и при сериозна нужда оттам можехме да разчитаме на помощ.

— Ще се връщате ли в Ню Йорк тази вечер? — попитах Луис.

Той кимна.

— Ще се поогледам да се запозная с този Джи Мак.

Поколебах се дали да му давам съвети, но реших, че така е по-добре.

— Струва ми се, че е по-разумно да почакаме малко.

Луис наведе глава на една страна, присви очи, потупа с ръка по седалката на стола. Иначе имаше олимпийско спокойствие и тези движения издаваха направо експлозивни емоции.

— И защо така ти се струва? — попита ме равно.

— Виж, честно, така бих постъпил аз на твое място — отвърнах, гледайки го в очите. — Ти ще се появиш там разлютен и ще раздаваш правосъдие, нали? Е, всички засегнати, всички, които имат някаква информация около Алис, колкото и да са непукисти, тутакси ще се покрият и после върви ги търси. Независимо дали те познават или не. Щом в техните среди тръгне приказката кой кого дири, всичко живо ще си плюе на петите — сам знаеш, че е така. И за беля ако случайно въпросният човек ти се изплъзне, сетне ще трябва целия Ню Йорк наопаки да го обърнем, за да го открием, а това ще струва ценно време. За този тип нищо не знаем. Значи първо трябва да се промени това положение — да съберем информация. Ти сега си мислиш за възмездие и разплата, разбирам. Но ще им дойде времето. Искаш да отмъстиш за жената, добре, но първо дай да намерим дъщерята — това е приоритетната задача. Виж, Луис, познаваш ме — направо настоявам да задържиш топката.

В същото време тактиката, която предлагах, също съдържаше рискови моменти. Джи Мак вече знаеше, че някой си задава въпроси за Алис. Приемем ли, че Марта е права и на дъщеря й се е случило нещо лошо, то сводникът имаше две възможности: едната — да си кротува, да се прави, че не знае нищо, в същото време да предупреди жените си да се държат в тон с това. Другата бе да се покрие. Лично аз се надявах нервите му да издържат поне докато ние се доберем до него. Имаше резон в това — беше сравнително нов в занаята, щом като Луис дори и името му не бе чувал. Беше и млад, а това обичайно означава още и достатъчно арогантен, за да се изживява като баровец на улицата. Още повече че бе успял да организира свой бизнес не къде и да е, а точно в Пойнт — място, дето не е лъжица за всяка уста и това е факт. На негово място всеки би си пазил завоювания с усилия периметър, би се отказал само когато и ако това стане абсолютно наложително.

Настъпи продължителна тишина. Луис обмисляше казаното от мен, преценяваше своите възможности.

— Колко да я задържа? — попита той след известно време.

Обърнах очи към Уолтър, от него зависеше много.

— Двайсет и четири часа — каза той. — Толкова ми е нужно, за да науча онова, което ви трябва.

— Значи ще го притиснем утре вечер — рекох аз.

— Ние, а? — попита Луис.

Изгледа ме втренчено, добави:

— Това е лично.

— Зная.

— Дай да сме наясно по въпроса. Ти постъпваш както си знаеш, аз твоите методи ги уважавам, но тук за съвест като твоята място няма. Ти си човек на съмнението, затова без теб. Същото важи и за всички останали.

И очите му за миг се плъзнаха върху Уолтър. Усещах, че Коул понечи да реагира, затова се пресегнах и докоснах рамото му, той видимо изпусна парата. Знаех какво би могъл да каже. Уолтър никога не би участвал в нищо, което нарушава прекалено строгия му морален кодекс. И днес, макар и без значка, той пак си бе ченге по душа, при това много добро. И нямаше никаква необходимост да се оправдава или обяснява пред Луис.

Повече не говорихме по въпроса. Всичко бе ясно. Поканих Уолтър да използва телефоните в офиса и той се захвана да върти разни номера. Луис отиде да разбуди Марта, която щеше да отведе със себе си в Ню Йорк. Ейнджъл ме чакаше на предната врата.

— Тя за вас двамата знае ли? — попитах го аз.

— Досега не сме се виждали — отвърна той. — Да ти кажа истината, дори не вярвах, че има семейство. Е, зная къде е роден, но все съм си представял, че е отрасъл някъде из дивото сам, сетне тръгнал по широкия свят. Обаче тази жена е умна. Ако досега не ни е усетила, скоро ще загрее. Тогава ще видим.

Гледах от прага как жена ми изпраща две от приятелките си до колите им. Бе много красива тази вечер. Обичах да я гледам отстрани — как върви, как се държи, спокойствието, което излъчва понякога, грациозната походка. В същото време усещах вътрешен смут, сякаш нещо в мен се бе опънало до крайност, като пукнатина в стена, която постепенно се разширява, пропуква зида все повече, застрашава стабилността и целостта й. Ейнджъл проследи погледа ми и рече:

— На нея няма да й хареса.

— Длъжник съм на Луис — отвърнах.

Ейнджъл почти се изсмя.

— Нищо не му дължиш, нито на него, нито на мен. Може би така го усещаш, но не и ние. Ти сега имаш семейство. Имаш съпруга, която те обича, дъщеря, която тепърва ще разчита на теб. Не ги прецаквай.

— Нямам такива намерения. Зная какво имам и задълженията си разбирам.

— Тогава защо се заемаш с това?

Какво да му отговоря? Че искам да го направя, че трябва да го направя? Че имам необходимост да постъпя така? Че съм част от всичко това. Дълбоко някъде вътре в мен, в най-съкровената ми душевност, се обажда един глас, който зове, той насочва, поощрява ме да ускорявам онова, което усещам като неизбежен край.

Но има още нещо, още един елемент, който не мога да обясня нито на Рейчъл, нито на Ейнджъл, нито дори на себе си. Усетих го още докато таксито се движеше по пътя бавно, приближавайки нашия дом все повече и повече. Усещах го и докато жената излизаше от автомобила и стъпваше на чакъла в началото на алеята. Чувствах го и докато разказваше историята, изливайки болката си, опитвайки се да задържи сълзите и да не показва слабост пред трима мъже. А нейната болка бе и моя болка.

И някак знаех, че момичето е мъртво. Алис е покойница и където и да се намира в този миг, истината е, че никога отново няма да се появи в нашия свят в предишната си форма. Не можех да обясня как и откъде го зная или усещам, може би по-добре и от Марта, чийто майчин усет подсказваше, че детето й го грози голяма опасност. Тази изпълнена с кураж и обич жена не бе случайно тук, в моята къща. Тя бе доведена от една по-висша Воля, за идването й имаше причина. Съществуваше и неведома връзка и това не можех да откажа. От горчив, чисто статистически опит се бях научил да разпознавам знаците. Свише. Или само Бог знае откъде. Нещастията на други хора намираха път към моята врата, търсеха, предизвикваха моята намеса и просто не можеха да бъдат пренебрегнати.

— Не зная — отвърнах на Ейнджъл. — Просто усещам, че трябва да бъде направено.

* * *

Малко по малко гостите си отиваха. А със себе си сякаш отнасяха и веселието на малкия ни празник, че да не остане нищо в нашата къща. По предварителен план родителите и сестрата на Рейчъл щяха да преспят у нас. Това се отнасяше и до Уолтър и Лий, те дори възнамеряваха да останат за няколко дни, но идването на Марта промени нещата. Затова и те вече бяха на път за у дома. Уолтър възнамеряваше лично да поговори с някои полицаи.

Разчиствах моравата, когато се изтърси Франк Улф. Бе по-висок от мен, и по-едър. В гимназията бе играл футбол, по-късно няколко оценили високо играта му колежи бяха предлагали стипендии, но бе започнала Виетнамската война. Франк дори и не изчакал повиквателната, нали си е човек, който вярва в дълга и отговорностите. Джоун била вече бременна, когато той заминал, макар че те тогава още не знаели. Синът им Къртис се родил, докато бил още „на фронта“, две години по-късно се родила и първата дъщеря. Франк спечелил шепа медали, но никога не съм го чувал да се хвали как и защо. Къртис станал полицай към шерифството, убили го при банков обир, при това не бил на дежурство. Чест му прави на Франк, че той тогава не се разпаднал, не потънал в самосъжаление, както правят някои мъже, а се превърнал в истински стожер на семейството. Жените се опрели на него, така заедно оцелели. Изобщо множество хубави страни имаше Франк, за съжаление бяхме толкова различни, че трудно ни бе дори и две думи да обменим като хората.

Сега държеше в ръка бирено шише, но съвсем не беше пиян. По-рано бях забелязал, че със съпругата си следят пристигането на Марта, сетне си шушукаха нещо продължително, видяха и тайното ни съвещание с участието на Луис и Коул. Няма начин да не са разбрали, че нещо се готви. Предполагам, че именно тогава Франк бе спрял да пие, а може би жена му беше оказала нужния натиск.

Събирах картонените чинии, хвърлях ги в голям найлонов чувал. Песът Уолтър вървеше по петите ми, душеше и търсеше случайно изпаднали късчета пилешко. Франк застана отстрани, загледа се в мен, но не предложи помощта си.

— Как е, Франк? — попитах любезно. — Всичко наред, нали?

— Тъкмо щях да те питам същото.

Нямаше смисъл да усуквам нещата. Улф не би станал добър адвокат, ако му липсваше последователност и упоритост. Завърших прибирането на чиниите от масите и столчетата, завързах чувала здраво и го отнесох при кофата за боклук. Сетне извадих нов чувал и се заех с празните шишета. Пусках ги в него, те ободрително звънтяха.

— Правя всичко по силите си, Франк — рекох тихо.

Не желаех да влизам в спор с него, нито да правим дискусия, нито сега, нито когато и да е друг път, но нямаше как. Беше му дошло времето.

— С цялото си уважение, не смятам, че го правиш. Ти сега имаш нови задължения, отговорности.

Усмихнах се, макар че не трябваше. Ето ги двете думички, отново и отново се връщат при мен. Задължения. Отговорности. Термини, типични за Франк Улф. Той сигурно и на надгробния камък ще си поръча да ги изпишат.

— Зная.

— Тогава трябва да се държиш по съответния начин.

Опита се да наблегне на тезата, като размаха биреното шише към мен. Това някак го олекоти, представих си го в по-друга светлина. Не като загрижен баща, по-скоро като заядлив, подпийнал човечец.

— Слушай, тези неща, дето ги вършиш… тази твоята работа, тя много тревожи Рейчъл. Винаги я е тревожила, сега още повече. И на риск я подлагаш, нали? Един мъж не постъпва така. Човек не подхвърля на риск хората, които обича.

Франк се опитваше най-праволинейно да разсъждава по неговия си начин, да ме учи на ум и разум. Но това вече ме дразнеше, писваше ми, още повече че всичко, което говореше, беше самата истина.

— Виж, има и други начини да използваш уменията, които притежаваш — рече след малко той. — Не казвам да се отказваш от тях поначало. Ни най-малко. Аз връзки имам. Въртя значителен по обем бизнес със застрахователни компании, а те, както знаеш, винаги търсят най-добрите следователи и детективи. Работа при тях колкото си поискаш. Факт. И добре заплащат. По-добре, отколкото припечелваш сега, това е стопроцентово сигурно. Мога да поразпитам, да завъртя няколко телефона.

Сега прибирах бутилките с хъс, слушах го и ги запращах в чувала с ненужна сила. Поемах дъх дълбоко и бавно, за да се овладея. И ето, задължах думите, преглътнах, пак поех въздух и пуснах следващата бутилка доста по-леко.

— Благодаря ти за предложението, Франк. Но не желая да работя като застрахователен агент.

Франк бе изчерпал резонните аргументи. Затова се огледа и се видя принуден да извади по-силно оръжие. Най-напред повиши тон.

— Добре, ама ти просто не можеш да продължаваш да вършиш същата работа! Какво ти става на теб, питам се аз, какво? Не виждаш ли какво е положението? Искаш същото нещо отново ли да се случи с…

Сетне рязко млъкна, но вече бе много късно. Беше ги изрекъл. Думите увиснаха тежко във въздуха, сетне като че се превърнаха в нещо тъмно, окървавено и то тупна на тревата между нас. Това, разбира се, ставаше единствено в моето въображение. Внезапно се почувствах безкрайно уморен и пуснах чувала с бутилките на земята. Облегнах се на ръба на съседната маса, наведох глава. Под дланта ми на дъсчения плот попадна стърчащият край на стар чвор, убиваше, бодеше. Нарочно натиснах надолу с все сила, почувствах как кожата ми поддаде и се разкъса. Това ми помогна да се мобилизирам и овладея.

Франк отсреща само клатеше глава. Отвори уста, нищо не излезе, затвори я, без да каже и дума. Не беше човек, свикнал да се извинява. Пък и защо? Защо да се извинява за това, че говори истината. Прав беше. Всичко, което бе казал, бе вярно — до последната сричка.

А най-ужасното бе, че в едно отношение по дух Франк и аз бяхме далеч по-близки, отколкото той осъзнаваше. И двамата бяхме погребали свои деца, и двамата се страхувахме това да не се повтори в по-късния ни живот. Замислих се дали да не му го кажа. Бих могъл да му разкажа за Дженифър. За мъничкия бял ковчег, който спуснаха в трапа, сетне затрупаха с буци пръст. За последвалите дни. За това как подреждах дрехите и обувките й, за да ги предадат на деца, които бяха живи, тичаха, играеха, наслаждаваха се на живота. За ужасяващото чувство на загуба и неизлечимата хапеща болка, които последваха. За празнотата в живота ми. За безкрайните нощи, които нямаше с какво да запълня. За това, че не смеех да изляза на улицата: всяко срещнато дете ми напомняше за моето, а агонията бе непоносима. Сигурен съм, че Франк би разбрал. Защото във всеки млад полицай на дежурство и той вероятно съзираше загиналия си син. Изглежда, трябваше да му ги кажа тези неща — тогава сигурно в тях щяхме да намерим някакво помирение, а голямата част от напрежението помежду ни щеше да си отиде завинаги.

Но не събрах сила да заговоря. Усещах, че се отдръпвам от всички тези околни хора, в съзнанието ми на преден план отново изплаваха стари обиди, негодувание, гняв. Изпълнен с угризения и чувство за вина човек винаги горчиво пледира невинност или намира начини да уязви самите обвинители, особено когато те демонстрират собственото си морално превъзходство и добродетели.

— Върви при твоето семейство, Франк — проговорих сковано. — Няма за какво повече да говорим с теб.

Вдигнах чувала и закрачих към контейнера за боклук.

* * *

Когато се върнах, Рейчъл бе в кухнята. Правеше кафе за родителите си и се опитваше да разтреби отрупаната с какво ли не маса. Захванах се да й помагам. За пръв път след завършването на църковната церемония оставахме насаме. В същия миг вратата се отвори, влезе майка й и предложи да помогне, но Рейчъл заяви, че ние двамата ще се оправим сами. Джоун се опита да настоява.

— Мамо, ще се оправим! — натърти Рейчъл, а в гласа й прозвуча стоманена нотка, която стресна възрастната жена и тя побърза да излезе.

На вратата се обърна и ми хвърли дълъг поглед, в който ми се стори, че поравно разчитам симпатия и укор.

Рейчъл грабна нож и нервно застърга засъхналите в чиния остатъци от храна над кухненската кофичка за боклук. Чинията бе със сини орнаменти по околния ръб, макар че едва ли нещо щеше да остане от тях при това агресивно търкане от нейна страна.

— Е, какво става? — запита тя, без да ме погледне.

— Мога и аз да запитам същото, нали?

— Какво ще рече това пък сега? — сопна се тя.

— Ами беше ненужно груба с Луис и Ейнджъл днес, не е ли така? Почти дума не си им казала, докато бяха тук. Всъщност и на мен едва ли си ми продумала.

— Може би нещата нямаше да бъдат такива и щяхме да имаме време за разговори, особено ако не се бяхте усамотили в твоя офис цял следобед.

Критиката бе донякъде справедлива, само дето разговорът ни не бе продължил дори и час.

— Съжалявам. Излезе едно нещо.

Рейчъл гневно тресна чинията върху умивалника. От ръба се отчупи тънко синьо парченце, излетя високо, сетне тупна на пода.

— Какво значи „нещо излезе“, а? Днес не е ли шибаното кръщение на дъщеря ти?

Разговарящите зад вратата, значи във всекидневната, гласове притихнаха. Мълчах, а след малко там заговориха пак, но доста приглушено и в разговора безсъмнено звучеше напрежение.

Пристъпих към нея.

— Рейч… — понечих да кажа и протегнах към нея ръка.

Тя вдигна и двете, сякаш да се защити от евентуален удар, и бързо отстъпи назад.

— Недей! Просто недей!

Застинах, загубил ума и дума. Бях като вцепенен, ръцете ми увиснаха встрани ненужни, вдървени. Не знаех какво да правя с тях, аз самият къде да се дяна. Скрих ги зад гърба, облегнах се на стената. Това бе най-близкият до тотално капитулиране жест, направих го изцяло спонтанно, в същия миг. Какво повече можех да сторя, без, разбира се, образно казано, да вдигна ръце високо над главата и да я подложа на меча на палача? Не исках, не можех да се боря с Рейчъл. В момента се усещах крехък и уязвим като стъклен. Направя ли и най-дребния погрешен ход, и резултатите вероятно ще бъдат непоправими. Отношенията ни в момента бяха на ръба на кризата, просто искрица бе нужна да ги взриви и превърне в развалина.

Почувствах мокрота на дланта и нещо лепливо. Повдигнах ръка към очите, видях кръв — беше от онзи чвор на масата.

— Какво искаше онази жена? — попита Рейчъл.

Сега бе навела глава, косите й бяха увиснали напред върху бузите и очите. Ужасно ми се прииска да ги видя — за очите говоря. Да отметна косата, да докосна бузата, да я помилвам. Застанала така, ми заприлича на друга…

— Това бе лелята на Луис. Дъщеря й изчезнала в Ню Йорк. Стори ми се, че идва при Луис от немай-къде. Вече няма към кого другиго да се обърне.

— И той те помоли за помощ?

— Не, аз сам я предложих.

— Каква е дъщеря й, с какво се занимава?

— Била е улична проститутка, пристрастен наркоман. Изчезването й почти не интересува ченгетата, а за приоритетно търсене изобщо да не говорим. Затова трябва да я потърси някой друг.

Рейчъл отчаяно зарови пръсти в косата, разчорли я, отпусна ръце, въздъхна тежко. Този път не опита да ме отблъсне, когато се доближих и я прегърнах. Дори ми позволи да я погаля по главата и да я притисна към гърдите си.

— Няма да ми отнеме повече от два дни — рекох тихо. — Уолтър си задвижи връзките, завъртя няколко телефона. Имаме насочваща информация за сводника й. Напълно е възможно да се е скрила някъде, на сигурно място. Понякога жените в тази професия изчезват за известно време. По различни причини. Знаеш това, нали?

Неочаквано ръцете й се плъзнаха по гърба ми, тя се притисна в мен.

— Била… — прошепна едва доловимо.

— Какво? — недочух аз.

— Ти каза: „била е…“. Била е проститутка.

— О, казал съм го просто така, нищо особено не съм имал предвид.

Тя повдигна очи към лицето ми в ням упрек по повод лъжата, сетне въздъхна и рече:

— Не, не е вярно. Ти знаеш, нали? Не разбирам откъде и как усещаш, но винаги познаваш. Винаги безпогрешно го чувстваш, особено когато няма надежда. И се питам: как можеш да носиш това в себе си? Тази ужасна дарба! Как понасяш целия унищожителен товар на това прозрение?

Премълчах, какво бих могъл да кажа?

— Страх ме е — продължи Рейчъл. — Затова не заговорих нито Ейнджъл, нито Луис след церемонията. Ужасявам се от тях двамата, от онова, което те представляват, от онова, което символизират. От онова, което стои зад тях. Преди ми се струваше на шега, така бе и когато говорихме те да бъдат кръстниците на Сам още преди да се бе родила, нали помниш? Е, тогава ми се виждаше друго. Не че не съм искала да бъдат кръстници, не че съм била неискрена, когато се съгласих, но сега, когато ги видях тук, нещо ми стана… Не исках повече те да имат нещо общо с детето… виж, объркана съм много… В същото време зная, че те с готовност биха дали живота си за Сам, както и за теб самия или за мен. И все пак… просто… чувствам, че те излъчват, че те носят…

— Носят неприятности, нали?

— Да, така е — прошепна тя. — Не го правят нарочно, просто така… така са устроени. Неприятностите вървят след тях.

И тогава зададох въпроса, дето все ме беше страх да задам.

— Мислиш, че и след мен също вървят, нали?

Обичах я за отговора й, за прямостта в него, макар че той отвори нова пукнатина в онова, което бе най-съкровено между нас двамата.

— Да — каза жена ми. — Мисля, че ти си нужен на изгубените… на онези, на които им е отнета последна надежда. Те се стремят към теб, привличаш ги по начин, който не разбирам. А след тях идват и други, които носят страдания и болка.

Сега ме прегърна още по-силно, чак ноктите й се забиха в гърба ми.

— И те обичам за това, че не обръщаш гръб, че страдаш за тях, че те боли да отказваш помощ. Нали те гледам толкова време? Зная, че заради мен и детето искаш да избягаш от този ангажимент… видях те как мълчаливо страдаше миналата седмица, когато обърна гръб на човек, а вярваше, че можеш да му помогнеш…

Говореше за Елис Палмър от Камдън, беше ме потърсил преди няколко дни във връзка със сина си Нийл. Младежът се бе забъркал с нечисти хора от Канзас Сити, а те го бяха обвързали здраво. Елис нямаше достатъчно пари да го откупи, затова трябваше някой да се намеси, да помогне. Беше повече или по-малко силова работа, би наложила да се откъсна от Рейчъл и Сам за известно време, при всички случаи предполагаше и риск. Нийл им дължеше пари, а те бяха „кредитори“ от онзи тип, дето не обичат да им се дават съвети как да си движат делата. При това не бяха по фините методи, работеха предимно със заплахи, изнудване и физически наказания. Освен това Канзас Сити ми беше доста далеч, район извън моя обсег, така да се изразя. Затова рекох на Елис, че в неговия случай може би местни хора ще свършат по-добра работа, че онези ще се окажат по-податливи на внушения от местен фактор, отколкото от непознат. Поразучих това-онова, дадох му общата информация и някои имена, но видях, че остана недоволен. За добро или лошо вече имах репутацията на човек, при когото се отива, „когато си закъсал“. Елис бе очаквал много повече от просто факти, бе се надявал на реални действия. И дълбоко в себе си знаех, че заслужава да му помогна, но…

— Но ти го направи заради Сам и заради мен — рече Рейчъл. — Зная какво ти струваше, усетих усилията ти. И съзнавам какво е положението: каквото и да правиш, все ще бъде болезнено за теб, болезнено и за нас. Не знаех обаче докога ще съумееш да издържиш да обръщаш гръб на онези, които протягат ръце за помощ. Е, сега вече зная: издържа до днес.

— Рейчъл, че тя е леля на Луис, семейство му е. Какво друго можех да направя?

Тя почти се усмихна.

— Ако не е тя, все ще бъде някой друг. Знаеш го отлично.

Целунах я по косата, миришеше на Сам.

— Баща ти се опита да ми чете конско отвън, на двора.

— Обзалагам се, че и на двамата ви е било много приятно.

— Чудесно беше. Решихме да ходим вече заедно на почивка.

Пак я целунах. Не се дърпаше, но не понечи да отвърне.

— Е, ще ми се сърдиш ли още? — попитах с надежда. — Нали всичко е наред?

— Не зная — отвърна тя. — Обичам те, но просто не зная.

След това се освободи от ръцете ми и ме остави сам в кухнята. Чух я да се качва по стълбата, сетне изскърца вратата на нашата стая, където спеше Сам. Сигурен бях, че в този съшия миг вече се е надвесила над нея — заслушана в дишането й, ще й оправи одеялцето, ще я поглади по косицата. Ще мисли за това как да я опази. От кого ли?

* * *

Същата нощ чувам гласа на другата, зове ме отвън, някъде от моравата под прозореца. Но не отивам до него. А заедно с нея звучат в хор и други гласове, те шепнат, ридаят. Затварям плътно очи, притискам длани върху ушите си. След време сънят идва, сънувам сиво, безлистно дърво. Криви, остри клони се вирят нагоре, покрити са с шипове целите, преплетени, образуват подобие на птичи затвор. Или клетка. А в нея пърхат кафяви гълъби, те гукат тъжно, сякаш плачат по тяхному, напразно се опитват да излетят, а от крилата им се носи шепот, капки кръв избиват по перата, защото отдолу птичата плът е разкъсана. Аз спя, а в сърцето ми някой изрязва ново име.