Джон Конъли
Черният ангел (25)

Глава двайсет и четвърта

Свихме вдясно при супермаркет от веригата „Кауфланд“ и ето ни на кръстовището на две улици — „Сечова“ и „Староседлицка“. Досещате се, че костницата се намираше на втората, в момента точно пред нас, оградена от високи стени и гробище. От отсрещната страна имаше ресторант и магазин, а на ъгъла вдясно — хотел. Помолихме да ни покажат стаите, харесахме си две с добър изглед към костницата. Оставихме багажа, отидохме да я разгледаме.

Бързо научихме, че в Седлиц никога не е имало недостиг на покойници. Затова и гробовете бяха предостатъчно много — там почиваха жертви на мините, на различни епидемии, на войни и местни конфликти. Каквото не е достигало по тази линия, било е допълвано по друга — огромната привлекателна сила на вярата да бъдеш заровен в кътче от светата земя — т.е. Божи гроб. Защото според легендата Индржих, един от игумените на Седлиц, завръщайки се от поклонение, донесъл от Божи гроб чувал свещена пръст и я разпръснал в тукашното гробище. В по-късни години вече гробищната земя била възприемана като осветена и хора от всички краища на Европа искали да намерят вечен покой там. В Збраславските хроники от четиринайсети век пише, че само за една година в гробището били погребани 30 000 души, повечето донесени от близки само заради тази специална привилегия. Надлъж и нашир вярвали, че гробището има чудотворни качества, а вярно било, че в него тленните останки се разпадали бързо, оставали само костите. Затова неизбежно се появил проблемът с недостиг на място, а монасите от съседния манастир построили двуетажна сграда със специална костница, където костите били излагани на показ. Тя изпълнявала двойна задача: първата била чисто практическа и позволявала бързо изпразване на гробовете от костните останки и освобождаването им за нови и нови нуждаещи се смъртници. Втората била духовната: костите постоянно напомняли на богомолците, че човекът е тленен, временно е присъствието му на този грешен свят; били убедителен символ на преходността на човешкото съществувание. И така в Седлиц преходът между този свят и отвъдния бил маркиран с кости.

Струваше ми се, че дори и тук, в това далечно и чуждо за мен място, долавям ехо от собственото си минало. Спомнях си хотелска стая в Ню Орлиънс, потискащата атмосфера, наситения с влага въздух, поредицата жестоки убийства, подредените в особени пози трупове на хора с изрязани лица, извадени вътрешности, одрана кожа. В онзи отрязък от време с помощта на Луис, Ейнджъл и местни полицаи вървяхме по следите на човека, който бе отнел живота на съпругата и дъщеря ми^[1]. Наближаваше и развръзката на онази драма, а в крайна сметка щях да осмисля вдъхновяващите източници и естеството на неговото „изкуство“. И той вярваше в преходността човешка и временния характер на всичко земно. Затова, пътувайки по земята, навсякъде оставяше своя фатален знак — Memento mori — помнете, че сте смъртни, — именно споменатите по-горе мъртви произведения на въпросното нечовешко изкуство. Той убиваше, унищожаваше и обезобразяваше хора, отделяше кожата им от плътта, костта от нея, за да докаже тезата си, че животът е нещо мимолетно и безсмислено, че всеки по своя воля би могъл да го прекърши, да го отнеме от ближния.

Не беше прав, разбира се, защото не всичко, което правим или се опитваме да постигнем, е безсмислено или безстойностно, не всеки аспект на живота ни е недостоен да бъде помнен или уважаван. Защото поначало с всеки отнет от когото и да е живот светът осакатява, отиват си несбъднати възможности, свива се човешкият потенциал за изкуство, наука, емоции, изобретателност, надежда и патос, свързани с поколения и поколения, които така и няма да се родят.

Но имаше и друг ъгъл на нещата. Какво можех да кажа за отнетия от мен лично живот? Не бях ли и аз еднакво виновен за краха на чужди съдби? Не бях ли отговорен за битието или небитието на дълга поредица хора добри и хора зли? Не бяха ли всички те записани на моето име, нали за всеки един от тях щеше един ден да ми бъде потърсена сметка, и то Свише? Можех ли да се оправдавам с тезата, че извършвайки по-малкото зло, съм предотвратявал по-голямото? Възможно е, но то не би могло да изтрие от ръцете ми кръвта и греха за стореното. Нямаше да отклони и вечното проклятие. Не, нямаше да има за мен прошка. Защото сред греховете ми имаше и сторени в миг на афект и ярост, под влиянието на гнева и не се съмнявах, че за тях ще бъда съден и неопростен. Ами останалите? Избирал съм да постъпя по даден начин във вярата си, че по-голямото зло се крие в бездействието, и наистина не е ли така? Защото съм се опитвал да възстановявам справедливостта и да компенсирам злото. Търсейки изкупление. Вярно, по моя си начин…

Проблемът е в това, че подобно на раковите заболявания, едно-единствено, мъничко петънце върху душата се разпростира по цялото тяло и го заразява, неумолимо го тика към провала и развала.

Проблемът е в това, че малко зло няма.

* * *

Минахме през гробищната порта, обиколихме гробовете. На по-пресните често се виждаха снимки на покойниците, защитени с пластмасови покрития и вградени в надгробния камък — гранит или мрамор, — а по-надолу стояха имената и фамилиите. Имаше и друг вид — с дълбоки ниши зад стъклени вратички, а отзад подредени поставени в рамки снимки на всички погребани на същото място. По същия начин, както това би могло приживе им да стане на големия семеен бюфет в къщната гостна или пък на специално отделена за целта лавица.

Надолу, към входа на костницата, водеха три стъпала, самият той бе затворен с двойна врата от най-просто дърво, а над нея стоеше прозорче във формата на половин окръжност. Отдясно имаше по-стръмно стълбище, то отиваше към църквицата, а от страничния й прозорец се виждаше самата костница. Влязохме в нея. Посрещна ни млада жена, седеше зад стъклена витрина с множество предмети — сувенири, иконки, картички, свещички и други дрънкулки. Платихме по трийсет крони вход на човек, общата сума не възлизаше на повече от четири долара. Бяхме единствените гости, застанали занемели пред чудесата на Седлиц, дъхът ни се точеше във вид на бяла пара с най-странни форми — тук бе доста мразовито.

— Боже мой! — възкликна Ейнджъл. — Що за място е това?

Пред нас започваше друго стълбище, което също водеше надолу. От двете ни страни на стените — лява и дясна — с човешки кости бе изписано трибуквието IHS на латински Iesus Hominum Salvator — Христос Спасител човешки. И двете бяха оградени с по четири кръста, всеки образуван от три кости, а напречните им рамена завършваха с по един череп от двете страни. В основата на стълбището зърнах две симетрично огледални колони, всяка образувана от черепи, редувани с бедрени кости, вертикално поставени под долните им челюсти. След тях започваха вдълбани ниши, а в тях бяха разположени две огромни урни или може би кръщелни купели, отново изцяло построени от човешки кости, с капаци от черепи.

Вървях най-напред, спрях се в главната централна площ на костницата. Отляво и отдясно ми се отваряха странични хранилища, запълнени с големи пирамиди от черепи и кости; прекалено много бяха на брой, за да мога да ги преброя. Всички те бяха увенчани с боядисани в златисто дървени корони. Пред мен имаше още две подобни площи или помещения, достъпът до тях бе ограничен с бариери. Тоест те бяха общо четири, разположени ъглово, във формата на квадрат. Според брошурката, която ни даде жената на входа, човешките останки тук символизират множествата, очакващи Божия съд, короните са символи на Царството небесно, но и на надеждата за възкресение. На стената край едното от ъгловите хранилища имаше надпис, отново от кости. Той гласеше:

ФРАНТИШЕК РИНТ, ЧЕСКЕ СКАЛИЦЕ — 1870 г.

Както повечето хора на изкуството, така и Ринт бе подписал творението си. Но ако Босуърт бе прав, тогава Ринт бе попаднал на нещо по време на строежа на костницата. Може би когато я е завършвал, а видяното го бе объркало и разболяло психически до такава степен, че години наред го бе рисувал в най-големи подробности, от различни страни и ъгли. Сякаш по този начин е търсел подходящо заклинание в надежда да го прогони от въображението си и най-сетне да намери покой.

Следващото хранилище отляво бе маркирано с герба на рода Шварценберг, който бе заплатил труда на Ринт. И той бе направен изцяло от кости: Ринт бе сглобил дори и птица, гарван беше или врана, за тяло бе използвал тазова кост, за крило — част от ребро. Птицата бе забила човка в череп, предполагаемо турски. Този детайл в герба е бил добавен през 1598 г. като награда и подарък от император Рудолф II за Адолф Шварценбергски, след като последният бе разбил турците и пленил крепостта им при Раба.

Това обаче бе просто странична, второстепенна декорация в сравнение с главната особеност на костницата. Тя бе гигантски полилей, окачен на сводестия таван и съставен буквално от всички видове кости, които съдържа човешкото тяло. От него се разклоняваха множество рамена, също костни; от техните краища висяха по чифт тазови кости, поставени във формата на блюдо, а във всяко едно имаше по череп. На всеки краниум бе монтирана поставка за свещ, цялата конструкция висеше на сложна костна верига, отделните й елементи също бяха скачени с подобни връзки. Не беше възможно да не гледаш това произведение с примесено с отвращение страхопочитание, но все пак надделяваше второто, и то по повод въображението, което е могло да създаде този величествено причудлив предмет. Той бе едновременно красив и отблъскващ, изключителен като уникалност продукт на може би болен мозък.

На пода точно под полилея се намираше голяма квадратна каменна плоча; тя изглеждаше като изрязана или по-скоро вградена в него. Това бе входът към криптата, където почиваха тленните останки на богатите хора. На четирите й ъгъла бяха поставени бароков тип свещници във формата на кули, всеки съдържаше по седем черепа на три нива, отново с кости под горната челюст, а най-отгоре се пъчеха надуващи тръби ангели.

Според брошурката костницата съдържаше останките на общо 40 000 души.

Огледах се. Луис и Ейнджъл разглеждаха два остъклени шкафа, където имаше черепи на убити в хуситските войни. В някои от тях ясно се виждаха дупки от куршумите на тогавашните мускети, докато други носеха белезите на мощни удари с тъпо или хладно оръжие. На един бе отсечена задната част — видимо с добре наточено острие.

Нещо капна върху ризата ми, по материята бързо се разпростря мокро петно. Погледнах нагоре, забелязах кондензирана влага по тавана. Може би тече покривът? Така помислих отначало, но сетне усетих капките пот по лицето ми, стичаха се, влизаха и в устата. После почти веднага осъзнах, че целият се потя обилно. Погледнах към Ейнджъл и Луис, но при тях подобно явление нямаше. Ейнджъл бе вдигнал яката на якето, бе закопчал ципа до край и леко потропваше с крака по пода, за да затопля видимо замръзващите си нозе, а ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете.

А потта навлезе и в очите ми, започна да ме заслепява. Опитах се да поправя положението, изтривайки очи с ръкава на сакото, но това само влоши нещата. Солта щипеше, замигах да проясня зрението си и почувствах силен световъртеж, а сетне загубих и представа за посоките. Не исках да се опирам където и да е, за да не включа алармените инсталации — за това ни бяха предупредили още на входа. Инстинктивно приклекнах, поех въздух дълбоко, но и в тази позиция пак губех равновесие, петите ми се разлюляха или поне такова бе чувството, затова бях принуден да поставя ръце на пода, за да се закрепя. Пръстите ми докоснаха камъка на криптата и в същия миг ме прониза остра болка, кожата ми пламна. Имах усещането, че се давя в гореща течност, цялото ми тяло гори. Отворих уста да кажа нещо, напънах се, но същата всемогъща и непозната течна топлина тутакси запълни празното пространство в нея, задуши всякакъв зов или опит за звук. Бях ослепял, оглушал, безсловесен, принуден да търпя това мъчение в мълчание. Поиска ми се да умра, но и това изглеждаше невъзможно. Намирах се затворен някъде, попаднал в капан, в тъмно, тясно място, от което изход няма. Имах чувството, че се задушавам, не мога да поемам въздух и това състояние не се променяше. Времето спря или аз загубих представа за него. Сякаш застинах в едно безкрайно, нетърпимо настояще.

И все пак някак търпях.

Изведнъж усетих ръка на рамото, чух гласа на Ейнджъл. Допирът му донесе невероятен студ, дъхът му бе като ледена струя по кожата ми. А сетне долових и друг глас, някак приглушен, звучеше отвъд гласа на приятеля ми. Само че този повтаряше думи на език, който не разбирах, приличаше на молитва от фрази, изговаряни отново и отново, с все една и съща интонация, с едни и същи паузи, едно и също ударение. Звучеше като заклинание, граничещо с лудост, и в същия миг си представих затворени в зоологическа градина диви зверове. Те бавно побесняват от насилственото им ограничаване, от непроменящата се обстановка край тях, принудени да бродят безкрайно в клетките си, по един и същи маршрут, винаги със същата скорост и движения. Сякаш единственият начин да оцелеят е да се слеят със собствения си затвор, да се превърнат в едно неделимо цяло, за да неутрализират отсъствието на разнообразие със собствената си непроменимост.

Внезапно гласът се промени. Като че се препъна в собствените си думи. Опита се да започне отново, но загуби ритъм. Накрая замлъкна, а аз усетих нещо, което сякаш дири връзка в костницата — досущ слепец, задържал потупването с бастуна, за да се заслуша в приближаването на непознат.

Сетне гласът изрева силно, отново и отново. Тонът и силата непрестанно растяха, за да се превърнат в непрекъснат писък, яростен, налудничав, отчаян. И все пак в това отчаяние аз долавях нещо ново, не зная защо и как, но чувствах, че се случва за пръв път. В него звучеше живецът на надеждата. Този мощен зов раздираше ушите ми, разтърсваше ме целия и сякаш късаше нервите ми. Зовеше ме отново и пак, и пак.

Усеща ме. Това помислих в този миг. Знае.

Жив е.

* * *

В хотела ме отведоха Ейнджъл и Луис. Бях ужасно слаб, кожата ми гореше. Опитах се да полегна, но световъртежът не минаваше, не ми даваше покой. Постоях малко сам, сетне отидох при тях, в тяхната стая. Седяхме пред прозореца и гледахме към гробището и сградите в него.

— Какво ти стана там? — запита най-сетне Луис.

— Не мога да кажа със сигурност.

Той се ядоса. Този път дори не се и опита да го скрие.

— Аха, не можеш… само че се налага да го обясниш, няма значение колко чудновато може да прозвучи. Защото за такива изпълнения време нямаме.

— Не е нужно да ми го натякваш! — сопнах се и аз.

Той ме изгледа в очите равно, сетне примижа.

— И все пак какво беше това?

Нямах избор, освен да му отговоря, доколкото мога.

— За миг ми се стори, че усещам нещо там долу, под самата костница. И още, че то също ме усеща и разбира, че зная за него. Имах физическото, напълно сетивно чувство, че съм попаднал в капан, в затворено пространство без изход, задушавах се, беше ужасно горещо. Това е. Повече от това нищо не мога да кажа.

Не знаех какво мога да очаквам от Луис в отговор на това. Рекох си: сега или никога. Сега ще дойдем до същността. До онова нещо, дето е застанало между нас двамата и вече напира да излезе на повърхността в същинския си вид и смисъл.

Луис помисли, попита:

— Сега добре ли си? Можем ли пак да идем там?

— Е, следващия път ще си облека нещо по-леко.

Той потропа с пръсти по ръба на стола, спря и отново го направи, в ритъм с нещо, което само той си чуваше.

— Трябваше да те попитам — каза неочаквано.

— Разбирам.

— Може би ставам нетърпелив. Иска ми се това да приключи. Не ми се нрави, защото е прекалено лично.

Сега се извърна на стола и ме погледна в очите.

— Те ще дойдат, нали?

— О, да — отвърнах. — Сетне можеш да правиш с тях, каквото намериш за нужно. Аз ти обещах, че ще ги намерим и си удържах на думата. Нали това искаше от мен?

Но той пак мълчеше. Нещо не се получаваше докрай. Отново забарабани с пръсти, този път по самия прозорец. Гледаше навън, имах чувството, че ужасно го привлича двойната камбанария на църквицата. Ейнджъл седеше по-далеч от нас, почти в ъгъла. Мълчеше, не мърдаше, търпеливо изчакваше на бял свят да излезе онова, което бе нарушило хармонията и ни разделяше с Луис. Рязка промяна бе настъпила в дългогодишното ни приятелство и не бях сигурен дали му е дошъл краят или пък ни очаква едно ново начало.

— Е, казвай, Луис — рекох най-сетне.

— На теб ме беше яд, колкото и да не е за вярване — заговори той, без да ме гледа. — В теб виждах вината за онова, което се случи с Алис. Не и в началото, защото знаех какъв живот води тя. Опитвах да се погрижа за нея, търсех начини да накарам и други да я закрилят, но в края на краищата тя си избираше пътя, както и всички други хора. Когато изчезна, някак ми олекна, дори се зарадвах. Не беше за дълго, но сетне ме хвана срамът…

Тук направи пауза, ние с Ейнджъл изчаквахме със затаен дъх.

— А после попаднахме на Гарсия и ти го уби… сетне Бог знае откъде се появи и онзи изрод Брайтуел и изведнъж вече не ставаше дума просто за Алис. На предно място излезе ти, защото именно ти изглеждаше замесен някак в тези неща. Как точно, не зная, но е така. И си рекох, че може би грешката не е само нейна, а и твоя. Знаеш ли колко жени си изкарват прехраната с проституция по нюйоркските улици? Много са, но няма значение. От всички тях, дето са ходили при Уинстън, точно нея ли трябваше да изберат? А ти си такъв — в теб има нещо неземно, открай време хвърляш сянка върху чуждия живот — един, втори… а тази сянка все повече и повече расте, знаеш ли? И си виках, че може би така е докоснала и нея, макар че ти изобщо не я познаваш, дори не знаеш, че съществува. Но така ги усещах нещата, сигурно си го бях внушил, затова не исках дори и да те погледна. Не съм те намразил, защото зная, че не си го направил нарочно, но не исках и да разговарям с теб, нещо ме отблъскваше. И тогава тя се обади… по-точно чух.

Занемях, а образът му се отразяваше достатъчно ясно в прозоречното стъкло, нощта вече падаше. Лицето му бе като увиснало в отражението, но може би бе някакъв дефект на самото стъкло, дето го раздвои, или бе нещо много повече от това, но в тъмнеещия въздух съзирах второ присъствие, също така висящо отзад, чертите му почти неразличими, но през очите блещукат нощните звезди. А може би всичко това бе в моето въображение. Поначало бях като болен, може би пък и превъзбуден да съм бил, сетивата ми да са работели неточно.

— … започна да ми говори, само че нощем. Отначало ми се струваше, че нещо в самата сграда става, трик някакъв, и тогава излязох навън, но там вече не я чувах. Чувам я само на закрито, и то когато при мен няма никой друг. Нейния глас чувам, само че не е сам. С него има и други гласове, много са на брой и всички викат нечие име. Различни имена, искам да кажа. Тя обаче вика моето. Трудно е да разбера какво ми говори, защото някой се опитва да й пречи. Разбирам го това и сам не зная как става. Отначало не го е било грижа, защото е смятал, че от нея никой не се интересува, но сега знае за нас. И я принуждава да мълчи. Тя е мъртва, но продължава да зове, сякаш не може да намери покой. И постоянно плаче, страхува се… и другите се страхуват.

Замълча и пак се вгледа в прозореца. След минута продължи.

— Тогава нещо ми каза, че не е случайна срещата ни навремето. Че ти намери Ейнджъл и мен или ние намерихме теб, точно не зная. Не разбирам какви са тези сили, дето витаят около теб, какъв си всъщност или какъв си бил… но зная друго: било е писано да се случи онова, което се случи, а ние всички сме част от него. Предписаното да стане ще стане и ние не можем да се скрием от него. Затова нямам право да те виня. Сега го разбирам. Вярно, и други жени биха могли да загинат вместо Алис, те щяха да изчезнат и тогава техните гласове щяха да зоват вместо нейния, но никой нямаше да ги чуе, пък и никой нямаше да го е еня. Така, както стана, чухме ние и ето ни, правим нещо…

Изрече това и се отдръпна от прозореца, за да се обърне към мен, тогава и онзи образ — другият — изчезна, просто се стопи в нощта.

— Иска ми се този плач да спре — добави той, а аз знаех, че такива приказки не са типични за него, пък и ясно виждах мъката и умората в очите му, новите бръчки по лицето. — Иска ми се онези гласове да получат покой, всичките…

* * *

Същата вечер по мобилния ми позвъни Уолтър. Бях му се обадил точно преди да тръгнем, за да му разкажа почти всичко, което вече знаех.

— Звучиш ми като от милиони мили разстояние — рече той. — И на твое място бих си останал там, защото тук е мъртъв абсолютно всеки, с когото си говорил по случая. В най-скоро време ще започнат да те търсят всички възможни органи, за да ти задават куп въпроси. Трябва да ти съобщя няколко факта, макар че няма да ти стане приятно. Първо: убит е Недо, някой здравата го е накълцал. Прилича на измъчване с цел изтръгване на информация, само дето в устата му е напъхан парцал, та дори и да е искал да каже нещо горкият, пак не би бил в състояние да го направи. Това обаче не е най-гадният случай. Рийд, монахът, който те бе потърсил, е наръган с нож и убит край някакъв си бар в Хартфорд. За убийството се е обадил приятелят му, само че след това е изчезнал безследно. Ченгетата искат и с него да говорят, но никой не знае къде се намира, макар че е възможно орденът му да го крие нарочно.

— Какво, ченгетата смятат, че той го е направил ли? Ако е така, кажи им, че не е вярно.

— Не, просто искат да го разпитат. По устата на Рийд е имало кръв, оказало се, че не е неговата. Ако не е на Бартек, значи той самият е чист. Изглежда, че Рийд е ухапал нападателя. Кръвни проби са изпратени за експресна експертиза в частна лаборатория, а резултати ще има най-рано след ден-два.

Вече знаех какво ще открият: много стара ДНК, дегенерирала кръв, с намалени стойности, като от труп. И сякаш чух гласа на Рийд, присъединен към този на Алис и хора на плача в онова тъмно място, откъдето жертвите на Брайтуел молят за освобождение. Благодарих на Уолтър, сетне затворих и поднових наблюдението на костницата.

* * *

Сикюла пристигна рано сутринта на втория ден. Не беше сам. На волана на сивото ауди, с което дойде, остана шофиращият, а адвокатът влезе в костницата, придружен от дребен мъж с джинси и моряшка рубашка. Излязоха след около трийсетина минути и се изкачиха по стълбите в църквицата. Там не се забавиха много.

— Проверяват алармените системи — обади се Ейнджъл, докато наблюдавахме развитието на действието от хотелския прозорец. — Онзи дребният вероятно е експерт.

— Добри ли са? — попитах аз.

— Гледах ги вчера. Не са достатъчно добри, че да им се опрат. Изглежда, че не са ги модернизирали след последния обир, за който ставаше дума.

Двамата излязоха от църквата, обиколиха сградите отвън, оглеждаха нещо, сетне се върнаха в аудито и си тръгнаха.

— Можехме да ги проследим — обади се Луис.

— Да, но какъв би бил смисълът? — възразих аз. — Така или иначе трябва да се върнат.

Ейнджъл замислено подръпваше долната си устна.

— И кога смяташ, че ще стане? — запита той.

— На тяхно място бих го направил максимално бързо, ако, разбира се, алармите не са проблем. Може би довечера.

И наистина това бе напълно логично. Ще дойдат, тогава ще изясним всичко.

* * *

Пред магазина на улицата край гробището имаше неголям двор, от натрупаните в единия му ъгъл маси личеше, че лятно време сигурно го използват като градина за ресторанта. Не беше трудно да се влезе в него и щом падна здрач същата вечер, Луис зае позиция точно там. Аз останах в хотелската стая, оттам се откриваше чудесен изглед към целия район, който ни интересуваше. С Луис се уговорихме солови акции да няма, щяхме да координираме в движение. Ейнджъл бе в самото гробище — там вляво от костницата се намираше неголяма пристройка с покрив от червени керемиди — може би някога е била жилище на гробаря, сетне я бяха превърнали в подобие на склад. Вътре бяха струпани дъски, тухли, други материали. Прозорците бяха изпочупени, но имаше здрави стоманени решетки. Сега именно в нея зъзнеше Ейнджъл.

Мобилните ни телефони бяха превключени само на вибрация, без звук. Гробовна тишина цареше, в пълна хармония с естеството на мястото. От време на време някъде в далечината се чуваше бръмчене на минаващи автомобили, но то бе съвсем приглушено. Седяхме и чакахме.

Сивото ауди пристигна малко след девет часа. Направи пълна обиколка на квартала, обиколи карето околни преки, спря на „Староседлицка“. Не мина минута, пристигна и второ ауди, това бе черно, а след него и мърляв зелен закрит камион с окаляни гуми и надписи в златисто по каросерията, но те бяха полуизтрити и не се четяха. Сикюла се измъкна от първата кола, следваше го същият дребосък — специалистът по алармите според Ейнджъл, и трета фигура в черни панталони и дълго под коленете палто с качулка. Качулката закриваше главата и лицето й, резон имаше — температурите бяха доста паднали. Разпознах Сикюла най-вече по високия ръст, иначе на главата си носеше черна плетена шапчица, а на устата копринено шалче.

От втория автомобил се изтърсиха още трима. Първа бе очарователната госпожица Заан. Изглежда, че студът не й влияеше ни най-малко — палтото й бе разкопчано, главата гола, отдолу носеше костюм с панталон. Може би предвид температурата на онова, което течеше във вените й, нощта й се струваше възтопла. Вторият от тази група бе белокос мъж, когото досега не бях виждал. В ръка държеше пистолет. Третият бе Брайтуел, във все същия костюм. Както и на госпожица Заан, така и на него мразовитата вечер не му правеше никакво впечатление. Той огледа терена, върна се при камиона и заговори с двамата, който бяха в кабината. Както и очаквах, бяха дошли с нужния транспорт и хора да си отнесат статуята.

Двамата слязоха и заедно с Брайтуел отидоха отзад, единият отвори вратата на закритата част. Оттам скочиха още двама, здраво навлечени в дебели дрехи заради пътуването в неотоплената каросерия. След кратка консултация голямата група се раздели на две. Брайтуел поведе Заан, Сикюла, непознатия с качулката и ниския експерт към вратата на гробището. Почти веднага ги последва и белокосият. След влизането си Ейнджъл бе заключил вратата с верига, но Брайтуел отключи някак и шестимата закрачиха към костницата.

Бързо преброих хората. Отвън бяха шофьорът и тримата наемници от камиона. Вътре — на терена на гробището — имаше още шест души. Обадих се на Луис.

— Какво виждаш от твоята страна?

— Един пред входа на костницата, в самото гробище — отвърна ми тихо. — Шофьорът до вратата на камиона, с гръб към мен.

Чух ясно как пристъпва.

— Двама леваци от камиона на двата му ъгъла към улицата, вардят към главния път. Още един на портата на гробището.

Помислих малко, пресметнах туй-онуй.

— Дай ми пет минути. Ще заобиколя, ще се заема с двамата при камиона. За теб оставям шофьора и човека на портата. На Ейнджъл кажи да оправи онзи на входа.

Излязох от хотела и тръгнах да заобикалям карето по съседните преки, бързайки максимално, без да тичам. В края на краищата съкратих разстоянието, но за това се наложи да прескачам стена и прекосявам голяма морава с детски игрища и люлки, като гробището ми остана вляво. На Ейнджъл се обадих още докато пресичах моравата.

— Намирам се на зелена поляна зад теб. Внимавай да не ме отнесеш.

— Хайде от мен да мине, няма. Тръгвам.

Чух лек шум, забелязах как се измъкна от навеса и тръгна. Сетне отново настана тишина.

В отсрещната стена на моравата имаше вратичка. Отворих я толкова тихо, колкото бе възможно. Отляво вече се виждаше задната част на камиона. Вървях по стената с гръб към нея, бавно, безшумно, докато стигнах до частта й, която завива към главната порта. Оттук вече виждах силуета на онзи, дето пазеше там. Опитах ли да пресека улицата, като нищо можеше да ме види и той.

Пак се обадих на Луис.

— Налага се промяна. Кажи на Ейнджъл да поеме и портата. И да побърза.

* * *

В гробището, пред входа на костницата, белокосият запали цигара. Казваше се Гари Тулан, беше американски престъпник и професионален наемник, в последно време се опитваше да припечелва повече в Европа, отдаваше му се. В подземния свят имаше репутация на женкар, къркан и любител на мъченията, т.е. обичаше да причинява болка. В този случай обаче от тези изроди — новите му работодатели — направо косата му настръхваше. Тези бяха нередовни и неестествени. Различни някак бяха, направо неземни. Тръпки го побиваха от красавицата с особената кожа и най-вече от тлъстия с огромното шкембе и подпухналия врат. Не знаеше какво търсят тук, но в едно нещо бе сигурен — с тези играта няма да бъде точна. Затова си имаше двойна осигуровка — беше поискал да му платят предварително, за всеки случай носеше втори, скрит пистолет, а с онези отвън — вербуваните от него — се бе договорил в случай на предателски номер да обединят сили. Дръпна от цигарата, за да я разпали, и се огледа. Докато хвърляше клечката кибрит, сенките наоколо помръднаха, но това си бе естествено. И все пак късно загря, че изгасващата клечка и раздвижилият се около него мрак са две несвързани едно с друго неща.

Ейнджъл го застреля в главата, сетне продължи към портата.

* * *

Луис гледаше в часовника, без да маха телефона от ухото си. Аз изчаквах.

— Три… — заброи той, — … две, едно, нула. Давай!

Чухме мекото изпукване и мъжът на портата рухна. Ейнджъл си бе свършил работата.

Аз хукнах.

Шофьорът посегна към пистолета, но Луис го изпревари. Онзи, изглежда, усети приближаването му в последната секунда и вече се извръщаше, когато Луисовият куршум го удари в тила. В същия миг единият от двамата при камиона се развика, втурна се към кабината и почти успя да я отвори, но първият ми куршум го намери ниско в таза. Стрелях втори път в него, вече когато бе на земята, сетне и в другия, който междувременно успя да гръмне в мен. Куршумът отнесе парче зидария от стената отзад, но човекът падна като отсечен, бях го повалил още с първия изстрел.

Луис чу същия изстрел, когато вече влачеше трупа на шофьора към дворчето, и замръзна на място. За щастие от околните къщи не се показа никой да проверява какво става отвън. Хората или взеха шума за зле работещ автомобилен двигател, или изобщо не искаха и да знаят кой с кого се стреля отвън и защо. Нали така е винаги по-безопасно. Ама знае ли човек какво може да стане? Набързо набутах телата на двамата под камиона, там поне не се виждаха от пръв поглед, сетне с Луис хукнахме към костницата. Ейнджъл ни чакаше при входа, приклекнал встрани, надничаше внимателно в открехнатата врата.

— Още един го отнесе — ей го там долу. Чу изстрела и се втурна нагоре да проверява, наложи се да стрелям почти от упор. Останалите, изглежда, са под земята. Плочата май е вдигната, на пода край нея са поставили фенер, но мисля, че повече часови няма. Предполагам, че всички са долу, в криптата.

* * *

Жегата в самата костница бе просто нетърпима. В началото се изплаших, че отново ме хващат онези мъчителни симптоми от предния път, ще ме извадят от строя, а Луис вече сериозно ще се вкисне. Но погледнах към него и Ейнджъл, видях, че и двамата здраво се потят. Сега чух и звука на падаща вода, отгоре имаше много силен конденз, по стените вървяха тънички струйки вода, тук-таме прокапваше върху непокритите кости и черепи, капки се стичаха — същински сълзи по белите бузи на мъртвите. Трупът на дребния мъж бе в подножието на стълбището, вече доста понамокрен.

Масивният каменен капак на криптата бе изваден от гнездото и лежеше встрани край откритата дупка, на ръба й бе оставен запален мощен акумулаторен фенер. Избягвахме близостта с нея, за да не се изложим на риск — долу може би бе оставен часови. Стори ми се, че дочувам гласове — звучаха глухо и далечно, а сетне ми се причуха и други шумове: местеше се камък върху камък. По едно време надникнах внимателно, нямаше как да избегнем това. Не забелязах някакво присъствие, а надолу водеха грубо изсечени в скалата стъпала. В самата крипта светлееше — някъде още по-надолу и навътре имаше друг източник на светлина.

Спогледахме се с Ейнджъл, обърнахме лица към Луис. И той ни отвърна със същия ням въпрос в очите.

— Чудно — тихо изпъшка Ейнджъл. — Прекрасно. Просто можем сами да си нарисуваме мишени на гърдите.

— Ти ще останеш тук — успокоих го аз. — Скрий се в сенките край вратата. И си отваряй очите и ушите на четири. Остава само да извикат подкрепление и дойде ли — да ни сгащят от двете страни.

Ейнджъл не възрази, не протестира. На негово място и аз щях да си премълча. Луис стоеше на две крачки от ръба на зеещия вход на криптата и мълчаливо ме гледаше. Ясно бе какво очаква: да кажа кой от нас двамата тръгва пръв.

— Е, добре, разбирам — рекох тихо. — Кой ще води — по-старият или по-красивият?

Усмихна се, заобиколи ме, застана на първото стъпало.

— И двамата — рече той и пое надолу.

Държах се на няколко стъпки зад него, слизахме бавно и внимателно. Подът на костницата, значи таванът на криптата, бе дебел най-малко шейсет-седемдесет сантиметра, затова стигнахме почти средата на стълбището, преди да различим каквото и да е. Но и то не беше кой знае какво, защото поне половината крипта тънеше в мрак. Отляво се редяха ниша след ниша с гробници, издялани като каменни саркофази. По капаците им бяха издълбани гербове или сцени от Страшния съд. Отдясно разположението бе почти същото, само че един от саркофазите бе изтеглен назад и преобърнат, останките на погребания — разпилени по неравния каменен под. Каква ли сила е била нужна, за да се повдигне този ковчег от масивен камък? Отговорих си просто: същата, която е вдигнала и капака на криптата. Личеше, че скелетът се е разпаднал отдавна и все пак ми се стори, че долавям някакво очертание или може би далечно подобие на формата, в която е бил положен мъртвият. Сега нишата бе празна, затова пък разкриваше правоъгълен отвор — там, където преди е бил каменният блок на ковчега. Откритата дупка бе около метър висока и почти толкова широка. От нея струеше по-силна светлина, а гласовете тук се чуваха малко по-силно. Сега температурата бе още по-висока. Струваше ми се, че стоя на отверстието на промишлена пещ, очаквайки пламъците да ме погълнат.

В същия миг усетих раздвижване и струйка по-хладен въздух край врата, едновременно с това нещо ми светна в съзнанието, интуитивно се завъртях вдясно и с все сила блъснах Луис назад, като в същото време се приземих по гръб.

Нещо изсвистя с немалка сила във въздуха между нас и попадна в една от поддържащите свода колони, разхвърчаха се парченца отчупен камък. Усетих фино ухание на дамски парфюм, а госпожица Заан изпухтя от шока на зверския сблъсък на лоста в ръцете й с камъка. Кракът ми се стрелна почти инстинктивно, нанесе прав удар с петата, уцелих я в коляното — нелошо попадение, като се има предвид позата ми. Кракът й се подгъна, поддаде, чух писъка й, но отново замахна с лоста в моята посока, опитвайки се да се изправи с гръбен отскок. Този удар не бе достатъчно силен, иначе сигурно си отивах, но попадна в лакътя ми, усетих пареща болка, звездички се разиграха пред очите ми. И вече не си усещах ръката — беше като парализирана. Изпуснах пистолета, принуден бях да лазя заднешката, докато усетих стената, опряна в гърба ми, тогава се опитах да се изправя с помощта на лявата ръка и чух изстрела. Макар и да идваше от оръжие със заглушител, тук, в затвореното пространство, той отекна достатъчно високо. Не виждах Луис, не знаех какво е станало, но когато застанах на крака, го зърнах притиснат към съседен саркофаг — бяха се вкопчили в близък бой със Сикюла. Пистолетът на адвоката лежеше на земята, в същия миг с лявата ръка отблъскваше ръката на Луис с оръжието му, а с пръстите на дясната се опитваше да намери уязвимо място в лицето му. Не знаех Луис ранен ли е, не можех да се намеся, защото Заан подскачаше и накуцваше около мен, изчаквайки сгоден миг да ме халоса с лоста. Беше свалила палтото и сакото, вероятно заради нетърпимата жега, от силовите упражнения с лоста копчетата на блузата й се бяха изпокъсали. За миг попадна в лъча на светлината от отвора и зърнах татуировката върху кожата й. Тези неща се движеха, играеха причудливо, лицата се гърчеха и кривяха, големите очи мигаха, зениците се свиваха и разширяваха. Наистина ли бе това? Но ето, отвори се уста, показаха се малки, но остри котешки зъбки. Глава се обърна, плоският нос се сплеска окончателно. В нея сякаш се движеше друго същество, неукротимо изпъваше й кожата отвътре, опитваше се да излезе в околния свят. Цялото й иначе красиво, стройно тяло бе покрито с истинска галерия от гротески. Те ме омагьосваха, упояваха ме сякаш, струваше ми се, че не мога да откъсна очи от тях. Ефектът бе почти хипнотичен; питах се дали това не е тайното й оръжие да побеждава жертвите си, омайвайки ги, преди да пристъпи към унищожението им.

Ръката ми тръпнеше, все така безполезна, имах чувството, че жегата ме е обезводнила съвсем. Не можех да разбера защо просто не ме застреля, имаше пистолет, затъкнат в колана на панталоните, а дебне около мен като хищник с този лост. Но сетне се досетих защо е така. Въртяхме се точно в подножието на стълбата, когато тя отново замахна към мен, аз залитнах назад и се препънах. Заан надигна лоста над глава и в този миг познат глас рече:

— Задръж, кучко!

В следващия миг обут в бота крак се стрелна и тежко удари Заан в лицето, носът и челюстта й изпращяха, нещо се счупи с грозен звук. Тя замига в шок и в призрачната светлина ми се стори, че лицата по нея отвориха усти в ням рев на ужасяваща агония. Приведен, с пистолета в ръка, Ейнджъл слезе още две стъпала надолу и вече имаше поглед към цялостното полесражение, ако това може да бъде думата.

Заан изпусна лоста и вдигна лявата ръка към лицето си, Ейнджъл стреля и куршумът мина през ръката й, отхвърли я към стената, по която се плъзна надолу, оставяйки след себе си тъмна, мокра следа. Едното й око остана отворено, другото изчезна, на мястото му зейна кърваво черна дупка. Здравото око примига още веднъж, онези лица по кожата й замигаха в унисон, сетне главата й падна встрани, гримираните клепачи се склопиха, тялото застина.

В мига на смъртта й силата сякаш напусна Сикюла. Поначало не предполагах, че адвокатът е толкова силен физически. Имах го по-скоро за книжен тип, но види се, излъгал съм се, щом можеше да се опъне на човек като Луис. Както и да е, сега той видимо свали гарда, давайки му възможност да извърне пистолета към лицето му и да натисне спусъка. Ехото на изстрела отекна в криптата, звукът като че намери материален израз във фонтан тъмна течност, която плисна в ниския таван. Луис отстъпи, тялото на адвоката се свлече на каменния под.

— Знаеш ли — рече Луис, — в началото този можеше да ме убие. Насочи пистолета в мен, но не натисна спусъка, просто се колебаеше… тогава го избих от ръката му.

— Каза ми на срещата ни, че не бил в състояние да убие човек — казах му аз. — Значи истината е говорел.

Бях се облегнал на стената, силите ми почти на привършване, ръката вече я усещах, но болеше ужасно, проклетата. Опипах я и изпъшках, но едно беше хубаво: счупени кости нямаше. Вдигнах другата в жест на безмълвна благодарност към Ейнджъл, той ми намигна и се върна горе на поста си. Стояхме с Луис и мълчаливо гледахме отвора в нишата.

— Този път ти си пръв — рече Луис.

Огледах се, спрях очи върху телата на Сикюла и Заан. Вътре трябваше да има двама.

— Поне може би ще видя първия, който ни нападне — рекох му аз.

— Тази имаше пистолет — рече Луис, сочейки с пръст пистолета в колана й. — Можела е просто да те гръмне.

— Искала ме е жив.

— Защо? Заради неустоимия ти чар ли?

Поклатих глава, казах му най-простото.

— Виж, Луис, и тя, и Брайтуел смятат, че съм като тях.

Наведох се, пристъпих в нишата, държах пистолета със здравата ръка. Луис изчака десетина секунди и пое след мен. Влязох в отвора, след него тунелът леко се разшири, но на височина не стигаше повече от метър и седемдесет, затова Луис трябваше да се прегъва и върви с приведена глава. Отпред светлееше, вървяхме известно време, сетне проходът сви вдясно, а наклонът надолу видимо се увеличи. За мое учудване и тук бяха издълбани странични ниши, подобни на мънички килии, повечето не съдържаха нищо, освен каменни ложета, в други зърнах счупени пръстени купи и стари винени шишета, което означаваше, че някога тук е имало хора. Имаха решетки вместо врати, направени да се движат нагоре и надолу с помощта на лост и верижна система отвън. Останах с впечатлението, че всички са вдигнати, докато от дясната ни страна се натъкнахме на едно изключение. Зад спуснатата решетка лъчът на фенерчето ми се спря върху купче дрехи, сетне забелязах, че в тях има и останки. По черепа все още тук-там стърчеше коса, дрехите бяха учудващо запазени, макар и това да бе относително. Отвътре нетърпимо лъхаше на воня.

— Що за място е това? — изсумтя Луис.

— Какво ли? Не ти ли прилича на затвор?

— Но ето, гледай тук — май са забравили за този си клиент.

Нещо изшумоля в затворената килия. Плъх е, помислих си аз. Какво друго, освен плъх? Защото, който и да е бил в тази ниша, отдавна би трябвало да е предал Богу дух. Изсъхнала като пергамент кожа, пожълтели кости. Да, ама не.

Именно тогава онзи вътре на каменното ложе се размърда. Ноктите му тихо задраскаха по камъка, десният му крак се изви и изтегна, може би на сантиметри да беше, но и главата му се помръдна. Това очевидно му струваше неимоверно усилие. Взрях се и сега вече различих изсъхналите мускулни влакна върху лишените от плът ръце, не видях, а по-скоро усетих напрежението в лицевите сухожилия, докато се опитваше да заговори. Чертите му бяха сякаш изтрити, кожата опъната плътно по черепа, все едно я няма или нещо я изсмуква отвътре. Очите му като развалени плодове, дълбоко потънали в кухините. Сега с мъка надигна изпита ръка и се опита да ги засенчи от светлината на моя фенер, а в същото време напрегнато се опитваше да различи кои са онези зад нея.

Луис отстъпи крачка, потресен.

— Че как може да е жив? — запита той шепнешком, не успявайки да прикрие удивлението и шока в гласа си.

Обикновено железният Луис с неутралния, тих глас? Не го бях виждал, не го бях чувал да се държи и говори така. Направо не можех да го позная. Все повече ме удивляваше този човек.

Но какво сравнение бе направил Епстайн? Особени по природа химически изменения, животът и процесът на смъртта екстремно удължени, неизбежният финал продължен до безкрая, извън възможностите на човешкото въображение. Вероятно както и Китим, това незнайно същество бе доказателство, че равинът е прав.

— Няма значение — рекох му аз. — Остави го.

Видях, че Луис насочва пистолета. Още повече ме изненада тази реакция. Както казах, не беше известен с милосърдието си, още по-малко от този сорт. Поставих ръка на дулото на пистолета, кротко го натиснах надолу.

— Недей.

Съществото върху каменното ложе се опита да ни каже нещо. Разпознах отчаянието в очите му, сам аз почти изпитах нещо може би сходно на Луисовото състрадание. Но се извърнах и продължих напред, а Луис ме последва.

Вече бяхме дълбоко под земята, доста далеч от гробището. Доколкото можех да се ориентирам, струваше ми се, че сме някъде по средата между костницата и мястото, където е бил някогашния манастир. Тук имаше още няколко килии, сега почти на всички решетките бяха спуснати, но се опитвах да не гледам зад тях. И все пак в един миг не издържах и надникнах. Кости, разпръснати кости на някогашни хора, сетне скелети, сега само разпилени останки. Вероятно и грешки са правили навремето. Както и на древните процеси срещу вещиците. Умрат ли заподозрените, значи са невинни. Оцелеят ли, значи са виновни, тоест изчадия адови.

Жегата тук ставаше все по-непоносима. Стените пареха на допир, едвам понасяхме облеклото, затова по пътя хвърлихме първо горните дрехи, сетне и саката. В главата ми се появи особен шум, като че нещо говореше, шумолеше под черепа ми. Напрегнах се, стори ми се, че различавам думи, само че не бяха както ги бях възприел първия път: части от заклинание на прага на лудостта. В сегашните се долавяше целенасоченост, дори воля. Те зовяха, настояваха.

Пред нас лумна светлина. Намирахме се на прага на кръгло помещение с множество килии по периметъра, а в центъра бяха поставени три мощни фенера. Зад тях видях тлъстата фигура на Брайтуел. Блъскаше с лост в иззиданата с камъни и тухли отсрещна стена, опитваше се да извади тухла на височина собствената му глава. До него бе закачулената фигура с палтото, навела глава. Пръв усети присъствието ни Брайтуел, завъртя се внезапно с лоста в ръка, измери ни от глава до пети. Очаквах да посегне към пистолета, но той изглеждаше направо доволен. Устата му бе синьо морава, разкъсана и сетне шита с черни конци. Там го беше ухапал Рийд в последната си битка със смъртта.

— Знаех си — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.

Стоящата отдясно фигура с палтото свали качулката. Видях, че е жена, сивата й коса се разпиля. Познато лице. Клодия Стърн. Фините й черти и леката фигура бяха придобили някаква хищна острота, от нея сякаш се излъчваше глад. Кожата бе бледа и суха, а отвори ли уста да заговори, стори ми се, че зъбите й са се удължили, като че венците боледуват и се свиват. В дясното й око ясно видях продълговатия подобен на резка бял белег, досега вероятно крит с помощта на очни лещи. Брайтуел й подаде лоста, но не направи заплашителен жест, нито понечи да тръгне към нас.

— Почти сме на финала — добави той. — Хубаво е, че си тук за него.

Клодия Стърн вкара острата част на лоста в направения от Брайтуел пробив в зидарията и натисна. Видях, че тухлата се помести поне на шейсет градуса, застана почти перпендикулярно на стената, а в открилата се цепнатина проблесна нещо мътно. Стърн направи още едно усилие, този път по-сполучливо и тухлата падна, сетне и съседният камък, стената не бе дебела. Тя продължи да работи все така съсредоточено с неподозирана за крехката й фигура сила. Сега зидът се разпадаше по-лесно, излизаха още тухли. Може би трябваше да я спра, но не го направих и в същия миг си дадох сметка, че и аз желая да науча какво има отвъд стената. Ужасно ми се искаше да видя Черния ангел. През дупката вече се виждаше неголяма част от сребърна повърхност. Различих овала на ребро, сетне и края на нещо, което би могло да бъде ръка. Тази част бе възгруба, нешлифована, като недозавършена. Тук-таме изпъкваха капчици втвърдено сребро, напомнящи за замразени сълзи.

Внезапно, сякаш разтърсена от неочакван подтик, Клодия Стърн захвърли лоста и устремно напъха ръката си в дупката.

Само секунда мина и усетих, че температурата отново скача. В подземието бе така горещо, че кожата ме засърбя, сетне пламна, усещането бе като че внезапно ме изложиха гол на извънредно силна слънчева светлина. Погледнах кожата на ръцете в очакване да почервенее болезнено. А гласът в съзнанието ми се усилваше: поток от нашепнати думи, като съсък на падаща от голяма височина вода, източникът недоловим, но смисълът ясен. Стената пред Стърн се разтресе, от недоловими досега дупчици в стария хоросан избликнаха капки, плъзнаха се по стената надолу като топчици живак. Виждах, че се отделят изпарения, усещах миризмата на горящата прах. Каквото и да бе онова отвъд, то се разтапяше, всъщност топеше се среброто, за да излезе на свобода онова, което бе скрито в сърцевината му. Стърн обърна лице към Брайтуел, забелязах удивлението й. Очаквала е нещо извънредно, но сигурно не именно това. Защото от приготовленията им излизаше, че са възнамерявали да отнесат статуята в Ню Йорк и едва ли са подозирали, че може да се случи друго. И все пак? Отвъд стената се чу шум, приличаше на удара на силно крило и това ме върна в реалността. Трябваше да направя нужното. Тя така или иначе го освобождаваше.

Насочих пистолета в Брайтуел.

— Спри я!

Брайтуел не помръдна.

— Няма да успееш да го използваш — рече той. — Ние пак ще се върнем.

В същия миг усетих болката в Луис. Той завъртя глава, лицето му се разкриви във видима агония, допря дланта на лявата ръка към ухото си. Тогава и аз ги чух. Хор от неистови гласове, неудържима какофония от звуци, обединени в едно: молба за помощ, зов за свобода. И всичко това се излъчваше от Брайтуел.

А на стената сребристите капки се нижеха по цепнатини и неравности. Стори ми се, че отново чувам движение отвъд, но и главата ми забуча така, че не бях абсолютно сигурен кой шум откъде идва. Нещо притискаше черепа ми, искаше до го смачка.

— Ти си болен, заблуден психар — викнах към Брайтуел, друго не ми дойде наум.

— Знаеш, че е вярно — отвърна той и ме гледаше право в очите. — Не е възможно сам да не го усещаш.

Разклатих глава упорито да прогоня шумотевицата.

— Не е вярно.

— За теб спасение няма, както и за нас — гръмко завика Брайтуел. — Всемилостивият ти отне жената, детето. Сега е на път да ти вземе и другата жена, втората, че и второто дете. И пет пари не дава за теб твоят Бог! Да не смяташ, че щеше да ги остави да страдат, ако беше Всемилостив? Ако изобщо му пукаше? Ако изобщо действително някога го е било грижа за нещо или за някого. Защо тогава, питам те аз, ти вярваш в него, а в нас не? Защо на него залагаш надеждата? Защо се отвърна от нас? Отговори!

Опитвах да отговоря, не можех гласа да си намеря. Като че гласните ми струни горяха.

— Защото при вас надежда изобщо няма — рекох накрая и примижах, хващайки пистолета с две ръце.

— Няма да посмееш да ме убиеш — обади се Брайтуел отново, само че този път в гласа му прозвуча съмнение.

И внезапно се раздвижи. Преди миг бе пред мен, сетне го нямаше, после бе на трето място и никъде. Чувах гласа му в главата си, сетне усетих ръцете му върху тялото си. Устата му зейна, мярнаха се остри, подобни на котешки зъби. Хапеха ме, кръв течеше, събираше се в устата му, а той ме ръфаше бясно.

Натиснах спусъка, стрелях три пъти. И хаосът изчезна. Десният глезен на Брайтуел цъфна разбит, втора рана имаше на коляното му, третият куршум, изглежда, бе пропуснал целта. Така поне си помислих, но сетне зърнах растящото тъмно петно на ризата над корема му. В ръката му се появи пистолет, но Луис пристъпи и го изби, изрита го далеч встрани.

Заобиколих ги, тръгнах към Клодия Стърн. Цялото й внимание бе съсредоточено в зида пред нея. Изглеждаше изпаднала в транс. В нозете й металът се втвърдяваше, а сребристият блясък в дупката вече го нямаше. Стори ми се, че съзирам чернеещи ребра, покрити с тънка като ципа кожа, площта на откритата плът се увеличаваше там, където ръката й правеше нещо. Но може да е било плод на пламналото ми въображение. Хванах я за рамото със здравата ръка, издърпах я назад от зида, прекъсвайки контакта й с онова отвъд — не беше лесно. Тя изпищя пронизително в безсилна ярост, а на гласа й отвърна мощно ехо, идваше някъде дълбоко от околните стени. Внезапно посегна към очите ми, в същия миг ме ритна ниско в пищяла. За частица от секундата долових блясъка на метал в лявата й ръка, сетне острието ме рязна по гърдите, отваряйки дълга рана от лявата ми страна чак до ключицата. Ударих я в лицето с основата на ръката си, а когато политна, нанесох следващ удар и следващ, докато тя отстъпваше заднешком, залитайки към входа на една от килиите. Там отново се опита да ме резне с ножа, но този път я ритнах и тя падна назад в килията. Влязох след нея, настъпих с крак китката й, отнех й го. Сега направи опит да ми избяга странично, но я ритнах отново и този път кракът ми попадна във вече счупения й нос. Тя нададе животински рев и замря.

Излязох от килията. По стените разтопените струи бяха като замръзнали, а температурата, изглежда, започваше да спада. Металът се втвърдяваше, отвъд стените повече не чувах никакъв звук, бил той реален, бил плод на въображението ми. Отидох там, където лежеше Брайтуел. Луис бе разкъсал ризата му, откривайки обезобразения търбух. Раната кървеше обилно, но бе все още жив.

— Може да оцелее, закараме ли го в болница — рече приятелят ми.

— Изборът е твой — отвърнах. — Алис бе част от теб.

Луис отстъпи назад, а пистолета скри зад гърба.

— Не — рече той. — Ти разбираш какво става тук, но аз — не.

Гласът на Брайтуел бе спокоен, макар че лицето му се кривеше от болката.

— Убиеш ли ме, ще те намеря — закани се той. — Веднъж вече те намерих, ще го направя пак, без значение колко време ще мине. И тогава Аз ще бъда твоят Бог. Ще унищожа всичко, което обичаш, ще бъдеш принуден само да гледаш, докато разкъсвам поредното скъпо за теб същество. Сетне ще те отнеса в мрака, надолу, там ще бъдем само аз и ти. И спасение няма да има, няма да има изкупление за теб, нито надежда.

Пое си дълбоко дъх, нещо в гърлото му заклокочи. Отново чух хора гласове, онази странна какофония, но тонът бе доста различен. В него сега звучеше очакване, надежда, радост.

— И опрощение няма да има — сега вече шепнеше. — Преди всичко прошка за теб няма да има…

Кръвта му изтичаше на пода, запълваше фугите между тежките каменни плочи, постепенно се разклоняваше и встрани, създавайки странни геометрични фигури, пълзеше все по-надалеч и към килията, където лежеше Стърн. Тя бе дошла в съзнание, но изглеждаше слаба и дезориентирана. Протегна ръка към Брайтуел, той улови движението и извърна глава към нея.

Повдигнах пистолета.

— Аз ще се върна за теб — рече Брайтуел.

— Да — промълви тя. — Сигурна съм, че ще го направиш.

Брайтуел се закашля, опипа раната в корема си.

— Ще се върна за всички тях — добави страшно, заканително.

— Ще те чакам — рекох.

Застрелях го в центъра на челото и това бе краят. От устата му се откъсна последен, тежък дъх. Усетих слабо доловимо раздвижване във въздуха на околното пространство, замириса на сол и чист въздух, а хорът най-сетне заглъхна.

Клодия Стърн пълзеше по пода към зида, стремейки се към допир с онова, което остана неосвободено отвъд стената. Понечих да пристъпя и да я спра, но ясно чух множество стъпки в тунела. Към нас идваше някой и той не беше сам. Обърнахме се с Луис, приготвихме се да ги посрещнем.

На входа застана Бартек. След него се показа и Ейнджъл, изглеждаше някак несигурен, гузен. След тях влязоха още пет или шест души — и мъже, и жени. Сега си дадох сметка защо след изстрела на улицата не се показа никой. Защо алармената инсталация не е била заменена с модерна и надеждна. И как онзи последен и важен фрагмент на картата се е озовал от Франция в Седлиц.

— Знаели сте през цялото време — поклатих глава аз. — Знаели сте, заложили сте капана и сте очаквали да дойдат.

Четирима от новодошлите пристъпиха напред, хванаха Клодия Стърн за ръцете и краката и я понесоха към отворената килия.

— Мартин дойде в САЩ, за да сподели тайната и опасенията си с мен — заяви Бартек. — Беше сигурен, че вие самият ще бъдете тук на края. Имаше голяма вяра във вас.

— Съжалявам — рекох. — Чух какво се е случило.

— Ужасно ще ми липсва — наведе глава Бартек. — Но ми възложи да продължа делото му. Аз ще бъда негов наследник.

Отзад се чу звън на вериги. Тези хора не си поплюваха, а бяха и подготвени. Клодия Стърн изпищя пронизително, сетне гласът й загуби сила и се превърна в подобие на вой. Не се обърнах.

— Какво ще правите с нея? — запитах, макар и да знаех.

— В Средновековието са го наричали „зазиждане на живо“. Ужасна смърт, обаче далеч по-зле би било да живее на свобода, при положение че е онова, за което самата тя се мисли.

— А има само един начин за проверка, нали?

— За съжаление, да.

— Но няма да я държите тук, нали?

Отначало не отговори.

— Всичко ще бъде преместено с време и скрито отново. Седлиц си изигра ролята.

— На капан.

— Така е. Капанът трябваше да бъде сигурен, примамката — реална. Щяха да усетят, ако статуята не бе тук. Затова трябваше да изиграем играта до край — с преструвките и всичко останало.

Клодия Стърн запищя отново, още по-силно, сетне изведнъж настъпи тишина.

— Да вървим — подкани ме Бартек. — Време е.

* * *

Стояхме в църковното гробище. Бартек коленичи, разчисти снега от надгробен камък, показа се черно-бяла снимка на мъж на средна възраст с официален костюм.

— Останаха няколко трупа — обадих се аз.

Бартек се усмихна.

— Това е костница в църковен двор с гробище — каза той. — Няма да е трудно да си намерят мястото. И все пак не е добре, че Брайтуел не остана жив.

— Изборът беше мой.

— Мартин се страхуваше от него, знаете. С пълно право при това. Брайтуел каза ли ви нещо, преди да умре?

— Закани се, че отново щял да ме намери.

Бартек постави ръката си върху моята и леко я стисна.

— Вярата е за всички, всеки има право да вярва и да се надява. Преди смъртта си Мартин ми възложи нещо относно вас. Нареди ми още да ви предам следното: ако някой някога е изкупвал, значи комплексно изстрадал греховете си — без значение колко тежки са били те, — това сте вие. Имам предвид изкупление посредством дела, възстановяващи нечия справедливост. Заслужено или не, били сте наказан предостатъчно. Не добавяйте към тази тежест, наказвайки се сам. На този свят винаги ще има подобия на Брайтуел. На свой ред винаги ще има мъже и жени, подготвени да им се противопоставят — на тях и на всичко онова, което те представляват тук, на земята. Но след време вие няма да сте вече сред тях. Ще получите заслужената си почивка, с камък като този над главата. Ще ви бъде дадено да се съберете с онези, които обичате и които са ви обичали в ответ.

Замълча за миг и добави:

— Но помнете: за да бъдете истински опростен, трябва да вярвате в самото опрощение и възможността да го получите. Длъжен сте да си го поискате и то ще ви бъда дадено. Разбирате ли ме какво говоря?

Кимнах. Очите ми горяха. Усещах, че се връщам в детството, за да чуя онези думи, казвани в тъмни изповедални, пред невидими отци и Господ Бог, който е все така величествено ужасяващ във всемилостта Си.

— Простете ми, отче, живял съм греховно…

И тогава думите просто потекоха от мен в гореща надежда, че се пречиствам от всичко вършено досега, че се освобождавам. Изля се поток отдавна натежали, може би осмислени прегрешения, вини, съжаления — излизаха от мен, отделяха се от тялото ми, сякаш получили осезаема форма ракови образувания. След време чух две думи, а лицето на Бартек бе съвсем близо до моето, когато ги прошепна в ухото ми:

— … te absolve^[2]… — рече той. — Чуваш ли какво казвам? Простено ти е.

Чувах го, но не вярвах.