Джон Конъли
Черният ангел (6)

Глава пета

Всеки от нас има два живота: реалният или видимият и скритият.

В реалния сме такива, каквито изглеждаме: обичаме съпругата, респективно съпруга си. Грижим се за децата. Всяка сутрин вземаме чантата, куфарчето или там каквото се полага във всеки индивидуален случай и тръгваме да вършим дела, които би трябвало да носят средства, да смазват машината на ежедневното ни съществувание. Продаваме акции, чистим хотелски стаи, сервираме бира на хора, с които иначе не бихме споделили въздуха си, ако, разбира се, имаме някакъв истински избор. Обядваме в закусвалня, в ресторант или на пейка в парк, където хората разхождат кучета, а децата играят на слънце. Изпитваме сантименталния подтик да се усмихнем с умиление на животните поради удоволствието, което изпитват от простотата например на една разходка сред природата, още повече на щастливо щапукащите насам-натам дечица. А после се завръщаме на бюрата пред компютрите или при парцала и кофата, или в опушения бар и там вече не изпитваме същата лекота и разнежване както преди. И не сме в състояние да се отърсим от черногледото чувство, че в живота има и друг вид щастие, което ни липсва, изпуснали сме го някъде, някак си. Затова се и питаме: какво ли е то?

Истинският живот здраво ни е закотвил в една желязна рутина, а на гърба си носим постоянното му двояко бреме с двата основни товара, това са познатите ни до болка вечно изнурени, изхабени от притеснения и грижи наши приятели — дългът и отговорността. Те са се наместили здраво на гърбовете ни както онези духове магьосници от „Хиляда и една нощ“, носим ги постоянно, намерили са си най-комфортната поза, а колкото по-удобно пасват на раменете ни, толкова повече на брой са разрешените ни дребни удоволствия, за което сме вечно благодарни. Хайде, иди се поразходи на открито сред зелените поля, стъпвай на воля в подгизналата от неотдавнашния летен дъждец трева, любувай се на околната красота и майката Природа. Но не забравяй тиктакащия часовник, който те зове обратно в града и към дълга. И все пак: я погледни, съпругът ти е приготвил вечерята, запалил е онази свещ — подарък от майка му за Коледа. Сега в столовата ухае на билки и подправки, макар и да сме в средата на юли. Я виж, съпругата ти чете отново „Космополитън“ и в опита си да добави малко повече тръпка във все по-разреждащия се във времето ви сексуален живот е намерила нова закачка: съблазнително бельо и разни съвети в същата връзка. Два пъти е чела статията, за да разбере изцяло новата терминология и условностите й, а междувременно в съзнанието й са проблясвали отдавна забравени сцени. Горещи ласки, парещи нощи и тъжни разочарования, когато нещо не се е получавало както трябва. Пък и колко време е минало, откакто бяхте заедно голи, без прикритието на одеяла и затъмнено осветление? С фантазии на тема Брад Пит или Дженифър Лопес? Или онова разкошно момиче от бара край службата? Или момчето на Лиза през две къщи, дошло си във ваканция у дома? Вече не онова мършаво дете със зъбните скоби, а същински Адонис, добре развит и мускулест, с равни зъби и загоряло мъжествено лице.

И ето, в мрака допрени, потръпващи тела, реалният живот бавно изчезва, размазва се, а тайният нахлува с настойчиво желание и стон и парещият като жило език на сластта.

Защото в тайния си живот сме такива, каквито всъщност сме. Разголени, истински, без грим и маски. Поглеждаме тайно към новата колежка или току-що дошлата клиентка, а тя сяда на стола отсреща и бойко кръстосва крака. Роклята се отмята, показва стройни бедра, недостижима бяла кожа, може и нещичко повече. А в тайния си живот не виждаме дефекти, нито разширените вени, които са на път да се покажат, не виждаме и белега от рождение, макар и да си стои там — същинска стара синка, загрозяваща девствената белота на плътта. Тази жена пред нас е съвършена, за разлика от другата, която сутринта сме оставили у дома, целувайки я набързо по бузата. Забравили сме патетичния й опит да разпали кръвта ни през нощта. Не помним искреността и добротата на жеста, няма да си го спомним и утре, нито след месеци. И ето ни, захапали новата фантазия, прясната илюзия, недокосната от реалността. Повличаме се по нея, отвеждаме я на тъмно, макар и тя да ни вижда в истинска светлина, такива, каквито сме си. Но ни угажда, поена ни в себе си, а в нея за миг поне изживяваме екстаз и прослава, така и умираме. Поне засега тя — тази поредна фантазия — няма нужда от модни списания, съвети и любовни патерици.

В тайния си живот сме смели и силни, чужди са ни тъга или мъка, защото други заемат местата на някога обичаните (и желани) партньори. В тайния си живот ние поемаме другия път, не че не сме могли да го сторим навремето, но тогава сме му обръщали гръб. Водим съществувание, каквото ни се полага, макар и да ни е отказвано от съпруг или съпруга и да е вече недостижимо поради нуждите на децата или наредбите на дребни служебни тирани. И се превръщаме в онова, което всъщност би трябвало да бъдем.

В тайния си живот мечтаем да отвърнем на удара с удар. Насочваме пистолета, натискаме спусъка, а това не ни струва нищо. Няма да съжаляваме за нанесената рана, за политналото назад тяло, вече кухо поради излитащата от него душа. Не осъзнаваме, че има Други, потайно, коварно дебнещи зад гърба ни. Тези, които ни мамят, подлъгват и изкушават. Тези същите, които нашепват в ушите ни фалшиви думи и мними истини, уверявайки, че Провидението е пожелало да стане така или че се е намесила самата Съдба — нашата Съдба. Същите, които изчакват да допрат устни до тези на умиращия. За да изсмучат онази живителна, вездесъща с особената си стойност сила. А тя потръпва като пеперудка за миг в устата на Другите, преди да я погълнат и затворят в капан наред с още множество нейни подобия. Това е целта на онези — Другите — и кои сме ние, че да им я откажем?

В тайния си живот размахваме юмруци, налагаме нечии лица, а под ударите ни те се размазват в кървави маски. Това са лицата на всички, които някога са ни заставали на пътя. На всеки индивид, който ни е пречил да бъдем такива, каквито е можело да бъдем. А той самият стои до нас в този същия миг, докато ние наказваме неистинската му плът, не съзнавайки или прощавайки реалната му жестокост в замяна на дадения ни от него дар — изкушението или свободата да грешим. Той е така убедителен в изкусителността и в мнимата форма, която е приел. Съжаляваме го заради деформациите, които носи — подпухналия врат, огромния увиснал търбух, грозно късите нозе и прекалено дългите ръце. В разплутото лице с бледата, нагъната кожа се открояват деликатни черти, сякаш това подобие на човек крие нещо много по-различно, по-величествено, по-върховно. Дали?

Не, това е онзи същият Брайтуел — отдавна омагьосал душите ни със захаросаните си думи. Дълго време ни е захранвал с лъжи за историята на човешкото минало. Нашето минало. Как се е скитал и странствал сам и морен, търсейки нас, изгубените. Отначало не сме му вярвали, но той е бил повече от убедителен. О, да. Думите му са пускали кълн в умовете ни, разтваряли са се в човешката ни същност, отровата им е плъзвала в телата и организмите ни, а съставните им елементи са се превръщали в част от самите нас. И ето, започваме да си спомняме. Гледаме в дълбоките му зелени очи и истината ни се разкрива със същинското й откровение.

В тайния си живот някога сме били ангели. Обожавали сме, били сме обожавани. А когато сме падали, низвергнати, най-голямото и последно наказание е било завинаги да носим белега на онова, което ни е било отнето. Завинаги да бъдем измъчвани от спомена за всичко онова, което някога сме били и имали. Защото ние не сме както останалите. Различни сме. Други. На нас ни е било разкрито всичко. И в това Откровение е била нашата свобода.

Сега битуваме в тайния си живот.

* * *

Събуждам се в леглото ни, но съм сам. И люлката на Сам е празна и притихнала, а дюшечето и чаршафът отгоре са хладни на допир, сякаш върху им не е лежало дете. Ставам, отивам до вратата, долу чувам шумове. Обличам долнището на анцуг, слизам на долния етаж.

В кухнята се движат сенки, витаят и се носят, виждам ги през полуотворената врата. Чувам отваряне и затваряне на вратички — те са на кухненските шкафове. Долавям женски глас. Това е Рейчъл. Така поне си мисля: взела е Сам и са слезли тук, за да я нахрани, а сега й говори. Винаги така прави — говори й, споделя мисли и надежди с нея, отнася се с бебето, както и с възрастните. В същия миг виждам, че ръката ми се протяга и бута вратата. Тя се отваря още повече и кухнята се разкрива пред мен.

Начело на кухненската маса седи момиченце. Главата му е наведена, затова русите коси са се разпилели по дървения плот и върху празната чиния пред него. Виждам също, че от ръба й е отчупено парченце, точно на място, където минават концентричните сини шарки. Детето не помръдва. Нещо капе от лицето му и пада върху чинията, разстилайки се в червено петно.

Кого търсиш?

Гласът не идва от момиченцето. Струва ми се, че се носи едновременно от далечно, сенчесто и заупокойно място, но също и някъде оттук, в близост с мен, шепне, нашепва студени слова в ухото ми.

Пак са дошли. Иска ми се да си отидат. Да ме оставят на мира.

Отговори ми.

Какво да отговарям. Аз ви обичах и винаги ще ви обичам, но вас ви няма.

Не. Не е вярно. Тук сме. Където и да идеш, и ние ще сме там.

Моля ви, трябва най-сетне да си отидете. Иначе около мен всичко ще се разруши. Вие ме разкъсвате на две. Унищожавате ме.

Тя няма да остане при теб. Ще те напусне.

Обичам я. Обичам я така, както обичах и вас.

Не. Не е вярно. Тя скоро ще си отиде, а когато я няма, ние пак ще бъдем тук. Ще останем при теб. Заедно с теб ще бъдем в мрака.

Вдясно от мен на стената се появява пукнатина. Пълзи надолу и ето, стига пода, а там се отваря още една. Прозорецът се пръсва, стъклата му се раздробяват на хиляди парченца, те летят навътре. Всяко едно отразява нещо: дървета, гори, звездите, лунната светлина, нечий живот… Сякаш целият ми свят се разпада около мен.

* * *

Чувам гласа на дъщеря си на горния етаж и се затичвам към нея. По стълбището нагоре вземам стъпалата по две, по три наведнъж. Отварям вратата на спалнята, а Рейчъл стои до люлката, държи Сам в ръце.

— Къде беше? — запитах Рейчъл. — Събудих се, а теб те нямаше.

Тя ме изгледа. Изглеждаше изморена, по нощницата й имаше петна.

— Наложи се да й сменям пелените и да я преобличам. Отнесох я в банята, за да не те будя.

Сетне сложи детето в люлката. Огледа го отвсякъде, увери се, че всичко е наред и тръгна към леглото. Застанах пред люлката и Сам, сетне се наведох към нея и лекичко я целунах по челцето.

Върху лицето й меко падна капчица кръв. Бързо я изтрих с палеца и отидох пред огледалото в дъното на спалнята. Под лявото ми око имаше раничка. Докоснах я внимателно, заболя ме силно, като че нещо ме ужили. С два пръста леко разтеглих пробитата кожа встрани, с другата ръка опипах и извадих мъничкото стъклено късче. Сега и по бузата ми се търколи капка алена кръв.

— Какво ти става? Добре ли си? — попита ме Рейчъл от леглото.

— Ами, порязал съм се.

— С какво? Лоша ли е раната?

Избърсах лице с опакото на ръката, размазвайки кръвта.

— Не е — излъгах я аз. — Не, изобщо нищо ми няма.

* * *

За Ню Йорк тръгнах рано на следващата утрин. Рейчъл седеше на масата в кухнята. На същото място, където снощи беше момиченцето, докато в чинията пред него бавно капеше кръв. Сам бе будна вече от два часа и в момента ревеше с все сила. Обичайно заплаква след пробуждане, тогава майка й я нахранва, а сетне кротва и с интерес наблюдава какво става около нея. Най-забавен източник на постоянно развлечение е песът Уолтър. Появи ли се, и за миг лицето на Сам светва, очичките й се заковават в него и постоянно го следят. Той усеща това чисто по кучешки и постоянно се навърта около нея. Знаех, че появата на новородено вкъщи понякога действа недобре на кучетата. Те се объркват, недоволни са от липсата на внимание и не разбират защо вече милувките на стопаните не са така чести както преди. Някои дори се озлобяват, може да се настроят и враждебно, но не и нашият Уолтър. Макар и да бе младо куче, вече усещаше някаква роля, дълг на пазач и защитник спрямо новопоявилото се в неговата територия малко същество. Предния ден преди кръщението усети, че ще има нещо, и стана много неспокоен, та с мъка го отделихме от Сам. Тръгна след нас и не искаше да остава сам в къщата. По-късно едва се успокои, а веднага след това компенсира, като се закачи неотклонно към Ейнджъл и Луис.

Майка й на Рейчъл още не бе станала. А Франк си бе заминал рано сутринта, твърдейки, че работата го зове, така и успя да избегне срещата с мен. Джоун бе предложила да остане с Рейчъл, докато ме няма. Дъщеря й бе приела предложението безпрекословно, бях повече от благодарен за това. Къщата бе нелошо защитена, бях взел съответните мерки, ръководен от съображения на базата на неотдавнашното минало. Имахме цяла система от сензори движение, разположени достатъчно точно, че незабавно да ни предупредят за присъствието на всяко по-едро от лисица живо същество. Освен това бях поставил камери също на стратегически места — портата, периферията на двора и подстъпите откъм мочурището отзад. Подаваха сигнал към двойка монитори в офиса ми. Инвестицията не бе малка, но пък заради едното спокойствие на духа напълно си заслужаваше.

Целунах Рейчъл за довиждане.

— Няма да ме има само за ден-два — рекох извинително.

— Зная. И разбирам.

— Ще ти се обаждам.

— Добре.

Държеше Сам допряна на рамо, опитваше се да я успокои, но детето си ревеше. Целунах и Сам, допрях се до гръдта на Рейчъл, почувствах топлината й. Хрумна ми, че не сме се любили от раждането на Саманта и появилата се помежду ни хладина ми се стори още по-ледена.

Сетне потеглих и до летището тази мисъл така и не ме напусна.

* * *

Сводникът с прозвището Джи Мак седеше на тъмно в апартамент на „Кони Айлънд Авеню“, който споделяше с няколко от жените си. Имаше квартира и в Бронкс, недалеч от Пойнт, но напоследък все по-рядко я използваше. Поне откогато онези хора се бяха появили, за да отведат две от курвите, макар че намериха само едната. Появата на възрастната чернокожа жена го бе изплашила още повече, затова се бе оттеглил в това ужким скрито убежище, а на Пойнт се появяваше само нощем, при това се държеше колкото може по-надалеч от главните улици.

Джи Мак не бе достатъчно убеден, че е най-разумно или безопасно да живее точно на „Кони Айлънд Авеню“. Опасна бе тази отсечка, дори и в исторически план, още от време оно. През деветнайсети век тук разни бабаити от бандите изчаквали завръщащите се от плажовете туристи, за да ги обират и насилват. А през осемдесетте години на миналия век в работен терен се превърна и „Фостър Авеню“, там се въртяха улични продавачи на дрога и проститутки, чието присъствие се подчертаваше и от ярките светлини на намиращата се недалеч бензиностанция. И мястото все още е актуално, що се отнася до курви и дилъри, макар че сега присъствието им не е така натрапчиво и явно, а конкуренцията рязко се е увеличила. За тротоарно пространство постоянно се води тиха борба, сега тук има и еврейки, рускини, пакистанки и хора от страни, за които Джи Мак дори не е и чувал. След разрушилите Близнаците терористични актове пакистанците вече не са на мода, подгониха ги на всички нива; Джи Мак знае със сигурност, че и федералните са прибрали немалко от тях. Някои хващаха пътищата за Канада или окончателно се прибираха у дома. Мнозина си промениха имената, затова днес в света на Джи Мак има множество пакистански копелдаци на име Стийв или Еди, както онзи, познатия му водопроводчик. Наложи се да го вика спешно преди седмица-две, защото едната от кучките бе успяла да набута нещо в тоалетната и да я запуши здраво. Дори не иска и да си помисля какво може да е било, ама чак наводнение стана, мамка му. Тъпа работа, ако питат него, а водопроводчикът преди се наричаше Амир или поне така пишеше на визитката, дето Джи Мак си я държи, притисната с магнитче на хладилника. Сега обаче остави нова, а на нея се казва Франк, моля ви се. Франк Шах, сякаш може да избудалка някого. И в адреса му има промяна. Преди започваше с цифрите 786, които според Амир, символизирали „В името на Аллаха“, но сега вече ги няма. Защото феберето много си пада по такива дяволии, пък и ги загрява, дявол ги взел и тях. Иначе какво толкова — Амир си е добър водопроводчик, доколкото самият Джи Мак може да се произнесе като потърпевш. И никога не би имал нещо против човек, дето си познава работата, още повече че може скоро пак да се наложи да го потърси при повреда. Но Джи Мак не понася миризмата на пакистанците, особено тази в магазините им или на храната, дето продават по ресторантите си. Нито начина, по който се обличат — или прекалено изтупани, или точно обратното — съвсем през куп за грош. Дразни се от амбициите им, не им вярва, особено на маниакалната упоритост да образоват децата си и да се мъчат да ги направят по-добри и по-заможни от самите себе си. Сигурен е, че този същият тарикат Франк, дето по-рано беше Амир, им е писнал до смърт на собствените му хлапета с постоянни проповеди за американската мечта и другите дивотии на системата. А нищо чудно и да говори срещу чернокожите както самия него — Джи Мак — и да ги дава като лош пример за развитие. Макар че Джи Мак е много по-добър бизнесмен от този Амир, дяволите го повлекли и него, а и неговите хора никога не биха засилили два реактивни самолета в най-високите сгради на Ню Йорк, нали така? В същото време Джи Мак не мрази въртящите се наоколо пакистанци, като, разбира се, изключим храната и дрехите им. Обаче лайнарско дело като събитията от 11 септември 2001 г. не се забравя ей така, а и всеки американец има отношение по въпроса, затова леваци като Франки-Амир и тям подобните му съграждани трябва ясно да кажат на чия страна са. Иначе балтията и…

Апартаментът е на върха на триетажна тухлена сграда с ярко боядисани корнизи в отрязъка между авенютата „Р“ и „С“, недалеч от ислямски център на име „Тайба“. Непосредствено до „Тайба“ е разположен еврейски детски дом, дели ги само едно спортно игрище, а малко по-надолу на улицата се намира сграда на еврейската секта Хасид. Някои хора сигурно биха нарекли тази близост проява на прогреса в човешките отношения, но Джи Мак често клати глава, поглеждайки към това нередовно според него съжителство на две така категорично противопоставени каузи. Смята го за неестествено и много опасно, още повече като види облечените в износени черни дрехи хасиди и вечно бледите им къдрави дечица. И не го учудва, че те винаги се движат на групички, сигурен е, че дойде ли до бой или по-сериозен сблъсък, тези странни хорица — тукашните евреи — не ги бива за нищо, затова все гледат да са повече на брой на едно място.

Сега се бе заслушал в гласовете на две от курвите в банята, дърдореха си нещо. Нека си дрънкат, само някоя беля да не му завъртят. Имаше общо девет, три от тях спяха тук на кушетки, които им даваше под наем като част от „общия аранжимент“. Няколко други живееха при майките си, защото имаха деца и някой трябваше да се грижи за тях, докато работят на улицата. Останалата част от „яслата“ живееше в квартирата му в Бронкс недалеч от Пойнт и също му плащаше наем.

Сви си джойнт с марихуана и се загледа в най-младата от трите, една дребна бяла кучка, дето наричаше себе си Елън. Ето я тук, разхожда се боса в кухнята и отхапва от неравно намазана с фъстъчено масло препечена филийка. Същата твърди, че е на деветнайсет години, но той не й вярва. Иначе не му пука, какво толкова? Мнозина на улицата постоянно се оглеждат за нещо по-младо, по-свежо, пък и тя наистина заработва по най-високите тарифи. Ще вземе да я настани в отделна квартира и ще пусне няколко обяви по подходящите канали и на съответните източници. Като нищо ще изкарва четиристотин, петстотин долара на час. Тъкмо щеше да го уреди този въпрос, но нещата се влошиха и сега е принуден да се гуши тук и да си пази задника. Ама тя е една от най-търсените му кучки, та затова е по-гот да я държи под око и да й прибира париците навреме. Иначе току-виж се запиляла някъде и както сега не може да ги следи постоянно…

Джи Мак е на 23 години, по-млад е от повечето свои жени. В занаята стартира като продавач на трева на хлапетата по училищата, но бе достатъчно амбициозен и още тогава се виждаше в по-друга светлина. Ще впрегне различни баровци, ще разшири бизнеса значително, ще си хване разни борсови играчи, адвокати, онези жадни за лесни пари бели младоци, дето нощем висят по баровете и клубовете, търсейки нещо по така. Виждаше се в копринени костюми, на волана на свръхавтомобил. Дълго време наред мечтаеше да притежава кътлас сюприйм^[1], модел 71 година, кремав на цвят кожен интериор, хром спици на колелата, само че този модел върви със стандартните седемнайсетинчови джанти. Значи истинският баровец обаче кара поне с двайсет и три инчови, иначе това транспорт ли е? Не е, всеки от братоците ще ти го каже. И не от какво да е, а само суперсплави, „Лексани“ например, може и „Джордан“ да е, майната му, важното е да натрие носовете на останалите братя, нали! Човек, който иска да седне на волана на кътлас сюприйм с големите джанти обаче, ще трябва да заработи нещо по-сериозно — няма да стане с продажба на тревица на пъпчиви петнайсетгодишни пикльовци. Затова Джи Мак инвестира в малко екстази плюс кока и току гледай, сухото потече, първо по-бавно, сетне редовно и все по-сладко.

Е, има си проблем. Шубе го е да влезе в голямата игра. В панделата отново не му се ходи. Шест месеца бе изкарал в Отисвил с присъда за нападение с физическо насилие, при това още на седемнайсетгодишна възраст и все още се буди нощем, сънува разни страхотии, кошмарите го изперкват. Джи Мак е хубаво момче и още първите дни подире му тръгнаха доста хомо артисти. Не му беше хич леко, направо го побъркаха, но бързо се ориентира и се завъртя около „Ислямската нация“. С тези хора майтап не може да става, то е всеизвестно, разполагат с доста ресурси, включително силови, и не прощават никому, особено на тарикатите, дето налитат да забършат потенциални вярващи. Джи Мак се хвана за „Нацията“ като удавник за сламка и изкара остатъка от присъдата в относително спокойствие. Излезе и на свобода обаче, веднага се отметна и се покри. Разбира се, че го намериха, направиха му посещение, четоха му конско, обаче той в себе си бе приключил с тях веднъж и завинаги. Заплашваха, принуждаваха го, обаче извън затвора Джи Мак бе многократно по-смел и съобразителен, лавираше, измъкваше се като хлъзгава змиорка. Известно време вървяха подире му, сетне го отписаха като несполучлив експеримент, а той от време на време им се отплащаше с ласкателни приказки и четки за „Нацията“, особено когато имаше нужда или бе сред хора, дето от свобода на духа и словото не разбират. Иначе все така уважава проповедника им Фарук хан, тип достатъчно дързък да се зъби на белите и на закона, а пък и богатите буржоазни момчета с пачките зверски се плашат от неговите хора със скъпите костюми и черните очила.

Всъщност проблемът му пак си стои със същата острота. Иска ли да заживее в съответния стил, ще му трябват големи пари, а пък го е страх да държи подръка по-значителен запас дрога. В подобна ситуация винаги има от кого да загази — де да беше само законът. А закопчаят ли го ченгетата, ще му закачат обвинение категория А, оттам не му мърда присъда от 15 годинки нагоре, че и до живот. Дори и да извади някакъв късмет, като например прокурорът да не страда от язва, зла съпруга, някоя гадна болест на простатата и да му пусне малко аванта — да речем да разреши да пледира за по-леко наказание, пак ще изкара остатъка от младостта си в пандиза. И да го духат тия, дето разправят, че въпреки всичко щял да излезе млад човек. Такива простотии дрънкат хора, които не са били зад решетките. Джи Мак само шест месеца изкара на топло, но те го състариха за десет пъти повече. И нищо не е в състояние да го убеди, че следващия път ще оцелее. За десет или петнайсет години изобщо да не говорим, няма значение по какъв параграф ще го осъдят, ако ще и по най-лекия да е.

В края на краищата едно събитие окончателно го убеди, че животът на наркодилър не е за него. Сгащиха го две ченгета от наркослужбите, ама просто не бяха хора, а диви зверове и зли, зли, жив щяха да го изядат. Налетяха му в бърлогата и се оказа, че някой, който го е шубе дори повече и от самия Джи Мак, е изпял разни неща в полицията, между другото и собственото му име. За щастие нищо не намериха — нито в самия него, нито в квартирата му, колкото и да търсиха и жестоко да се зъбеха и заканваха. Джи Мак се бе оказал достатъчно внимателен, че и предвидлив. Винаги излизаше на улицата не през главния вход-изход, а през прозореца и отзад — през стара, полуразрушена сграда току зад неговата, която гледаше към незастроен парцел. В един апартамент там имаше стара камина, а той криеше запасите си от дрога в нея — зад хитроумно разхлабена тухла. Ченгетата обърнаха жилището му наопаки, търсеха къде ли не, нищо не намериха и още по-вбесени го прибраха, тъй като разполагаха с предварително издадено съдийско нареждане за арест. Джи Мак знаеше, че черно на бяло нищо нямат срещу него, затова си траеше и гледаше да не ги ядосва ненужно. И накрая го пуснаха, като люто му се заканиха. Изчака цели три дни и чак тогава се осмели да се промъкне нощем до скривалището, да извади дрогата. Пет минути по-късно я продаде с огромна загуба, само и само да се отърве от нея. Оттогава вече стоеше надалеч от наркотиците и много скоро си намери друг източник на доходи, защото макар и почти нищо да не разбираше от търговия с дрога, то в женския свят се чувстваше като у дома си. Той на жена до онзи миг за сексуална услуга не беше плащал, но пазарът на проститутките му беше достатъчно ясен, затова бързо и уверено се насочи към него. Какво ти, дори познаваше няколко женски, дето се продаваха за пари, пък си нямаха постоянен сводник, а проститутките в такава позиция са обикновено доста уязвими. Всеки ги тараши, всеки ги експлоатира. Но природата празно пространство не търпи и Джи Мак скоро се намести в него. Не беше нужно дълго да убеждава онези курви, че той е идеалният им работодател, който ще се грижи за тях като роден баща. Е, налагаше се от време на време да раздава правосъдие и да шамари тази или онази, но никога не биеше силово или със злоба. Наказваше дотолкова, доколкото другите кучки да видят какво се полага и да си знаят урока. А по едно време познатият му дърт сводник Фрий Били пукяса и няколко от жените му се прехвърлиха в неговата ясла.

Сега, обърне ли се назад, не може да си обясни защо ли прибра оная шантава наркоманка Алис. Защо ли му е била тя, дявол го взел? Повечето от другите жени на Били пушеха трева, употребяваха по малко кока, особено ако някой клиент им предложи или успеят да заделят малко пари зад гърба му. Не че той не ги тарашеше редовно, за да ограничава максимално този вид кражба. Наркоманите са непредсказуеми, пък има мъже само като ги зърнат и се отказват, значи отпадат като клиенти. Тази обаче бе доста по-различна, нещо особено имаше в нея, никой не можеше да го отрече. Пък все още бе на ръба на пропастта, не бе съвсем рухнала. Дрогата я бе поизсушила, но тялото й тогава бе почти съвършено, а лицето й — като на етиопска принцеса, подобно на онези кучки, дето ги търсят много в модните агенции, защото не са съвсем черни, а чертите им са правилни, носовете тънки, издължени, кожата с цвят на кафе. Беше близка със Серета, мексиканката с черна кръв, пък и тя беше красива. Серета и Алис бяха от жените на Фрий Били и още от началото му казаха, че искат да са заедно, ако вземе едната, ще трябва да вземе и другата, иначе ще си търсят друг. Но на Джи Мак този аранжимент му хареса.

Алис или Ла Шан, както се наричаше на улицата, бе достатъчно умна да загрява, че повечето клиенти не обичат наркоманките, респективно бягат, като видят дупките от иглите. А тя винаги носеше със себе си пластмасови капсулки течен витамин Е и след боцкане изстискваше от него и бавно разтриваше плътната мазна течност, втривайки я в кожата, за да не остават белези от спринцовката. Пък и внимаваше къде се боде, Джи Мак виждаше, че го прави най-вече между пръстите и на други, скрити места на тялото, но то си бе нейна работа. Него го интересуваше да не й личи, пък и да се държи читаво по време на работа, което значи да се владее. На свикналите с хероина това им е хубавото: ефектът ги раздрусва здравата петнайсет-двайсет минути след като дрогата поеме в кръвта, а трийсетина минути по-късно вече са готови да работят. Тогава минават почти за нормални и така е, докато наркотикът изветрее и те отново се скапят. Сетне имат нужда от поредната доза, стават раздразнителни и неспокойни. В онзи момент, когато Джи Мак реши да я вземе, изглеждаше, че тя умее да си контролира навика, но той интуитивно усещаше, че няма да я бъде още дълго време. Виждаше го в очите й, разпознаваше вече почти неконтролируемата необходимост на организма, преждевременното остаряване, побеляващата тук и там коса. Но с нейното лице и фигура все още можеха да се изкарат добри пари.

И наистина бе така, но само за няколко седмици. Сетне все повече започна да й личи, тя стана и някак по-отчаяна и започна да крие пари. Изобретателна бе кучката, но и пристрастеността й бе вече на финала и я унищожаваше. Тези хора — наркоманите — често забравят, че в Ню Йорк дрогата е по-силна, отколкото на всяко друго място, дори и хероинът е около десет на сто чист в сравнение с три до пет процента в места като Чикаго например. Джи Мак бе чувал за нещастника, който пристигнал в Ню Йорк някъде от периферията, до час и нещо успял да се снабди и да се боцне и още час по-късно починал от свръхдоза, макар че количеството било точно с колкото му бил свикнал организмът.

Тогава Алис все още имаше чудно тяло и отлична костна структура, ама за беля постоянно слабееше, защото дрогата яде плътта, макар и бавно. Така приятно и сексапилно закръглените части на тялото стават все по-ъгловати и кокалести, кожата придобива нездрав, блед оттенък, защото дрогата си взема своето. За да си я набави, бе вече готова на почти всичко, затова Джи Мак започна да я пуска на най-долнопробни, отчаяни и гадни клиенти. Тя си вършеше работата усмихната, най-често дори и не питаше клиентите дали са си сложили кондом или не. Вече не разполагаше с достатъчно витамин Е, защото той струваше пари, които й бяха нужни за поредната доза. Сега инжектираше само между пръстите на ръцете и краката. Скоро Джи Мак бе наясно, че ще трябва да се отърве от нея. Което означаваше, че тя бързо ще свърши: ще се скита бездомна, готова на крайности, ще й изпадат зъбите и накрая ще си купува най-евтиния наркотик по десетина долара пакетчето от пазарите около Хънтс Пойнт, а той ще я убие за нула време.

Но ето една вечер се появи онзи дъртак с голямата кола и частния шофьор — едра мутра, дето караше бавно и внимателно заглеждаше жените. Веднага закачи Серета, тя пък предложи и Алис, онзи качи и двете отзад при скапания дъртофелник и отпрашиха. Междувремено Джи Мак обаче си записа номера на автомобила, той рискове никога не поемаше, а пък поговори и с шофьора. Разбраха се за цената, за да са наясно — онзи да не си помисли, че Джи Мак е евтинджия, а пък и курвите да не го завлекат с хонорара. Три часа по-късно ги докара и Джи Мак си прибра парите. Познавайки си стоката, изтараши чантите им и в двете намери по стотачка. Но взе само по петдесет долара, сам и не загря защо го направи. Вероятно защото дъртакът бе оценил качеството на неговата стока и бе дал повече пари. И то си пролича, не минаха няколко дни и колата отново пристигна със старата заявка: същите момичета, същите пари. На Серета и Алис им хареса, спасяваха се от улицата, пък и разправяха, че дъртият ги глезел и бил много ларж. Имал голям дом в Куинс, черпел с уиски и шоколад, пускал ги да се будалкат в големия му басейн и винаги давал отгоре. Джи Мак загряваше номера, но започна да се прави на разсеян. Често им оставяше тези пари, в края на краищата той пък да не е чудовище, я?

И така тръгна добър бизнес, докато момичетата не изчезнаха. Поредния път просто не се върнаха след посещението при старчока. Отначало Джи Мак не се разтревожи чак толкова, поне не и докато не се прибра в бърлогата. Тогава час-два по-късно по телефона му се обади Серета разплакана. Хълцаше и ридаеше, трябваше дълго време да я успокоява, за да разбере какво точно се е случило. В дома пристигнали някакви мъже и започнали да спорят за нещо си с дъртака. Серета и Алис били на горния етаж в банята, оправяли си косите и грима, почти готови да се върнат на Пойнт. Новодошлите кряскали нещо, заканвали се, чувало се, че питали за някаква си сребърна кутийка. Викали, че няма да си тръгнат без нея, а тогава се върнал и Люк — така се казвал шофьорът. След малко чули още по-високи викове и пукот, като от сплескване на пълна с въздух книжна торба. Момичетата имали достатъчен опит в тия неща, за да се досетят, че става дума за изстрел.

Сетне мъжете се захванали със стария мъж, изглежда са го измъчвали, докато починал. И методично започнали да тършуват из къщата — първо на долния етаж. Жените чували отварянето на шкафове и чекмеджета, чупене на съдове и кухненска посуда, стъкло и порцелан. Отлично разбирали, че свършат ли долу, ще тръгнат нагоре и тогава спукана им е работата. Най-неочаквано се чул шумът на пристигаща отвън кола. Серета рискувала да надникне през прозорчето и забелязала мигащи светлини.

— Частни охранители — прошепнала тя на Алис. — Онези долу вероятно неволно са включили някоя аларма…

Обаче в колата имало само един мъж. Той осветил фасадата на дома с фенер, опитал бравата на парадния вход, почукал на вратата, сетне се върнал в колата и заговорил по радиовръзката. Сигурно се усъмнил и искал подкрепление. Някъде в дома иззвънял телефон. Това било единственият шум в къщата, защото онези долу се притаили. Минали няколко секунди, жените чули, че задната кухненска врата се отваря — мъжете се измъквали. Двете изчакали известно време, решили, че моментът е удачен, и се измъкнали по същия път. Прескачайки през оградата, Алис си скъсала чорапогащника, а Серета се наранила. Но успели да се измъкнат, без да попаднат на нови пречки.

Спотаили се в тъмна уличка уплашени, че ченгетата ще ги заловят и ще стане голяма беля. Джи Мак успокояваше Серета, убеждаваше я да го дадат по-кротко, че двете нямат отпечатъци в полицията, следователно поне засега пряка опасност за тях няма. Дори да им намерят отпечатъците в къщата, то проблем може да има по-късно, и то при реално престъпление от тяхна страна. Затова сега е нужно да дойдат на себе си и да се приберат при него. Серета обаче отказа. Джи Мак се ядоса и развика, тогава тя прекъсна връзката. И толкова. Повече нито я чу, нито видя. Предполагаше, че се е върнала на юг, към родните места в Мексико навярно. Била е уплашена, духнала натам. Често се заканваше, че когато й писне и посъбере пари, ще се върне у дома. Тогава Джи Мак си мислеше, че това са празни приказки и позиране — то всички курви говорят такива неща от време на време, ама никога не го правят.

Смъртта на стария мъж — името му се оказа Уинстън Алън — и шофьора му обаче бе здраво раздухана в радиотелевизионните новини и пресата. Оказа се, че не е чак такъв богаташ като например Тръмп или някой друг от неговия род, ама бил достатъчно известен и заможен колекционер и търговец на антики. Ченгетата допускаха, че е обир с утежнени по някаква причина и довели до убийство обстоятелства, но това бе само докато откриха женска козметика в банята, оставени естествено от панически побягналите момичета на Джи Мак. Много скоро полицията заяви, че търси една или две жени, за да ги разпита във връзка с двойното убийство. А след като изровиха и факта, че старият Уинстън си падал по курви и често обикалял Пойнт с колата, тръгнаха и по тази следа. Изтресоха се един ден и при него — Джи Мак. Той, разбира се, отрече да знае каквото и да е по въпроса, но те го натиснаха, че имат свидетели, които са го виждали да разговаря с шофьора на Алън. И оттам напълно възможно е именно негови проститутки да са били в онази къща през въпросната нощ. Джи Мак възрази, че той може да си говори с кого ли не, дори и с шофьори, но това нищо не значи. В същото време не се опита да скрие туй-онуй, дето и без това знаеха за него. Така с малко истина прикри повечето други лъжи, дето им изреди. Още преди това да се случи, бе предупредил цялата ясла да си траят за всичко, което знаят, и те го слушаха — къде от страх от него самия, къде от жалост и съпричастие с колежките. Пък и Джи Мак бе разяснил достатъчно ясно кое е най-добро за Серета и Алис: че те са в относителна безопасност дотолкова, доколкото онези мъже — убийците — не знаят нищо за тях.

Случаят обаче не беше обикновен обир, превърнал се случайно в убийство, и както и полицията, така и въпросните мъже постепенно се добраха до Джи Мак. Само че на тях не им минаваха разни номера да се правиш на три и половина и че нищо не знаеш. Джи Мак и сега не иска дори да си спомня за онези гадняри: един болезнено дебел тип с подпухнал врат, дето смърдеше на прясна пръст, и мълчаливият му, но не по-малко страховит другар в синьо. Че как да си спомня и онова жестоко унижение — още не доизрекъл дебелата лъжа, и онзи гадно разплут звяр му стисна езика с два пръста и за малко да го откъсне. Боже, какъв гаден вкус само имаше! Щеше да повърне, но тогава стана още по-страшно и той изгуби и ума, и дума. В главата му зазвучаха някакви страшни, незнайни гласове, получи лудо сърцебиене и световъртеж. Тогава го навести и друго усещане, наречете го и интуиция, каквото си искате и един глас сякаш в главата му каза: колкото по-дълго те стиска с пръстите си този демон в човешка кожа, толкова повече към теб се приближава и смъртта. Ще бъдеш заразен, плътта ти ще се разплуе и ще падне от костите, а вътрешностите ти ще изгният приживе! Боже мой! Това чувство бе така реално, че направо щеше да напълни гащите. Веднага призна каквото искаха от него онези двамата: че курвите са наистина от неговите, но след онази нощ не ги е нито виждал, нито чувал. Предаде и главните факти от разговора със Серета — жените са били горе през цялото време, нищо не са видели с очите си. Не знаят нищо, което би помогнало на ченгетата.

Тогава разбра каква е истината и защо е цялото това търсене. И прокле и себе си, и онзи миг, в който се бе съгласил да приеме Серета и онази дрогирана кучка Алис в яслата. Дебелият обясни, че не се интересуват какво знаят или не знаят двете жени.

Нужно им е онова, което те двете са взели със себе си. Значи откраднали от онзи тип — Уинстън Алън.

* * *

Уинстън показал кутийката на Серета чак на втория път, през втората нощ. Докато лежал отпуснат, щастлив и напълно задоволен от услугите на проститутката, която в същото време се почиствала. Обичал да показва колекцията си на хубави жени, каквото било и това тъмнокосо момиче, доста по-умно и събудено от приятелката си. Обяснявал произхода и историята на различните експонати, добавял любопитни подробности, бил много сладкодумен. Серета схващала, че наред с малко мек секс той иска да си поговори с някого, пък и нямала нищо против това. Бил симпатичен възрастен мъж, достатъчно щедър и безобиден. Може би не било много разумно от негова страна да споделя такива неща и да показва ценностите си на две кажи-речи съвсем непознати жени, при това от най-старата професия на земята. Но пък имал късмет, че Серета била изключително добро момиче и имала влияние над приятелката си наркоманка, затова би попречила на евентуална кражба от нейна страна.

Всъщност сребърната кутийка едва ли била най-интересната вещ сред многото експонати в неговата колекция. Имало далеч по-забавни неща, пък й се виждали и по-скъпи — бижута, стари картини, миниатюри от слонова кост. И все пак имало нещо привлекателно в мътно проблясващото старо сребро, макар че на външен вид било обикновено. Уинстън казвал, че то е много, много старо — древно и вехто като света и изключително ценно за онези, които разбират какво представлява то. Веднъж го отворил, а тя забелязала нещо като сгъната хартия или поне така изглеждало. Казала го на глас, но той възразил:

— Не, не е хартия. Пергамент е.

Тогава извадил фина носна кърпичка и с нейна помощ измъкнал и разтворил пергамента, за да може тя да го разгледа. Разпознала букви, символи, знаци, формите на сгради, а точно в центъра — ръба на нещо, което изглеждало като крило.

— Какво е това? — попитала тя.

— Карта — отвърнал той кратко. — Или по-точно част от карта.

— Къде е останалата част?

Уинстън свил рамене.

— Кой знае? Божа работа. Това е само едно от общо няколко съществуващи парчета. Останалите са изпогубени, разпилени още от време оно. Преди години се надявах да ги намеря и събера на едно място, но вече съзнавам, че това е много трудна, непосилна за мен самия задача. Затова напоследък обмислям дали да не я продам. Вече се позаинтересувах за потенциални клиенти. Пуснал съм дума на някои места и ще видим…

Прибрал пергамента обратно в кутийката, затворил я и върнал на мястото й. Стояла на малка лавица току до леглото му.

— Не трябва ли да я държите в сейф или на някое още по-сигурно място? — запитала Серета.

— Че защо? — изгледал я той. — Ти ако беше крадла, щеше ли да я задигнеш?

Серета извърнала очи към лавицата. Кутийката се губела сред множество други предмети, статуйки и украшения, с каквито впрочем била пълна цялата къща на Уинстън.

— Сигурно дори не бих я и забелязала сред множеството други вещи — казала тя.

Уинстън кимнал одобрително, сетне разкопчал халата.

— Време е да повторим, нали? — погледнал я с усмивка.

Пустата виагра, рекла си Серета. Понякога й се драйфало от това шибано синьо хапче.

* * *

А когато онези двамата му предложиха пари за евентуална информация относно бъдещото местонахождение на курвите, Джи Мак не се поколеба повече от секунда-две и веднага прие. Мислеше си, че така и така особен избор няма, още повече че дебелият ясно обясни: опитва ли се да шикалкави и да ги разиграва, здравата ще пострада. А това страдание би могло да бъде по-особено и най-вече доста продължително. И в края на краищата неговите стерви ще се паднат на някой друг просто защото него повече няма да го има на този свят. Кратко, ясно, по-разбираемо здраве му кажи. Пусна приказка тук и там, поразмърда информационните канали, но никой не бе чувал за Серета или за Алис. Знаеше, че умната е Серета. Ако Алис стои край нея и я слуша, особено ако поозапти пристрастеността си и купува дрогата по-внимателно, може би двете ще останат скрити доста време. Още повече, ако се опита да отхвърли навика. Но това бе малко вероятно.

И Алис наистина се появи. Дойде лично и позвъни на вратата на бърлогата на Кони Айлънд, помоли да я пуснат, било й недобре. Беше доста късно и там се намираше само Летисия, и то единствено защото бе хванала някакъв гаден грип с повръщане. Летисия бе пуерториканка, нова в занаята, но както и всички останали отдавна бе предупредена какво да прави в случай че се върне било Серета, било Алис. Отвори на Алис, пусна я да влезе, покани я да си легне на една от свободните кушетки и веднага се обади от другата стая на Джи Мак по мобилния му телефон. Той нареди да я държи под око и да не я пуска да си ходи — на всяка цена! Обаче, когато Летисия надникна в спалнята и какво да види? Онази я няма, а заедно с нея е изчезнала и чантата й с двеста долара. Изтича светкавично по стълбите и на улицата, ама къде ти? Нито следа от чернокожата девойка нямаше.

Джи Мак побесня, когато се върна. Тия курви за какъв го имат, мътните ги отнесли! Плесна Летисия, нарече я с всички гадости, които му дойдоха наум в момента, сетне скочи в колата и започна методично да обикаля бруклинските улици с надежда някъде да зърне Алис. Сигурен бе, че с парите на Летисия веднага ще хукне да си купува дрога, затова обиколи всичките улични продавачи и дилърите, още повече че ги познаваше почти до един, някои дори и по име. Беше стигнал почти до „Кингс Хайуей“, когато я засече. С белезници на ръцете, настанена на задната седалка на патрулна кола.

Тръгна след колата и я проследи до участъка. Дали да й плати гаранция и да я отведе със себе си? Да, но свърже ли я някой с убийството на Уинстън, и той е нагазил в лайната до коленете. Тц, не става. Не му трябва на баир лозе. Избра по-лекия вариант — обади се на онзи гаден дебелак, на номера, който той му бе оставил, и му разказа как стоят нещата. Тлъстият рече, че ще се погрижи и Джи Мак да не му мисли повече. Ден по-късно се появи другият в сините дрехи и му даде някакви пари: не бяха обещаното количество, но пък бяха придружени с изрична закана да не пее по темата, иначе… От друга гледна точка бяха повече от достатъчни като стабилна първа вноска за сериозен автомобил. Принципът бе да си държи устата затворена и той го направи. При това ги увери, че Алис близки няма и едва ли някой ще дойде да разпитва за нея. Гарантира за думите си с най-категоричен тон, дори се и закле. Обясни, че знаел и родното й място, че майка й е покойница — жертва на вирусна епидемия, баща й — също мъртъв от години. Той си падал по жените, имал сблъсъци със закона, но го убили в свада за някаква друга жена две години след като дъщеря му се родила. Пък между другото сигурно е имал повече от една незаконна такава. Бързо съчини тези лъжи, а за бащата случайно налучка част от истината, ама какво толкова. С техните пари и още малко скрити от по-рано успя да купи мечтаната кола, макар че остана да дължи. Сега олдсмобилът стоеше в таен гараж, с хромови джанти от джорданови сплави номер 23 плюс свръхгуми. Джи Мак влизаше в големия живот, това си бе сигурно, а пък бе и нужно. Достойнство трябва да има човек в неговото положение, достойнство и чест, а автомобилът е част от имиджа, иначе как ще увеличава яслата, респективно доходите? Обаче не смееше да го кара често, бе го изкарвал само няколко пъти. Предпочиташе засега да го държи на сигурно място и чат-пат да го посещава, все едно че е любимата му курва.

От време на време му идваше наум, че ченгетата могат да се върнат и да го питат какво знае за бившата си проститутка Алис, освободена под гаранция с парите на някакви си незнайни типове. Е, добре, ще се прави, че не знае нищо, както бе обещал на онези двамата. Пък и на ченгетата само до Алис ли им е в този шибан, огромен, задавящ се от престъпления град? Просто още една изчезнала дрогираща се проститутка. Може ей така на — да е решила да се чупи от Ню Йорк.

Да, ама после се бе появила онази възрастна чернокожа жена и бе задавала кофти въпроси. Джи Мак хич не хареса израза на лицето й. В него имаше нещо по-особено, нетипично за покорна дърта кучка. Той цял живот сред такива бе расъл и им познаваше характерите. На жената трябва страха да й вземеш, да знае кой е шефът. Не го ли направиш, те — женските — се събират на глутница и ти скачат като кучета. Затова й бе забил един в мутрата, така бе постъпвал винаги с жените, дето се опитват на главата му да се качат.

Пък може би ще се разкара? Така си мислеше и се надяваше. Да забрави и да го остави на мира.

Много се надяваше дори така да стане. Защото започне ли да задава въпроси наред, пусне ли мухата и на други хора и те подпитват тук-таме, току-виж онези двамата по-дочули за това. А сетне? Нито за секунда не се съмняваше, че сетне ще го очистят, за да предпазят себе си. Ще го гръмнат като едното нищо и ще го захвърлят в багажника на собствената му кола, току на половин метър разстояние от земята…

* * *

В странна ситуация се оказахме ние с Луис този път. Не работех за него, а с него. Нямаше аз да си ръководя действията, което не изключваше ролята ми на консултант и съветник. Заяви ми, че каквото и да става, в какъвто и контекст да се въртят обстоятелствата, случаят си е негово лично дело, а не мое. Така ги приемаше нещата той — персонално. В същото време, вероятно за да му е чиста съвестта — това при положение че изобщо има такава, както се изразяваше Ейнджъл, — Луис пое разноските за абсолютно всичко. Настани ме в „Паркър Меридиън“ — хотел марков и класов, в какъвто аз лично, работя ли по случай, никога не бих отседнал. В асансьорите му има екрани, на които се въртят култови анимационни филмчета, а телевизорът в стаята ми се оказа по-голям от леглата в някои други нюйоркски хотели. Стаята бе минималистка в известен смисъл, но това аз с Луис нямаше да споделя. За да не си помисли, че съм мърморко. Иначе в този хотел има страхотен гимнастически салон, а през две сгради — тайландски ресторант. На покрива се шири разкошен басейн, с още по-прекрасна гледка към Сентръл Парк.

С Уолтър Коул се срещнахме в кафене на Второ авеню. През прозореца наблюдавах минаващите курсанти от полицейската академия с подобни на ранички чанти. Приличаха ми на войници повече, отколкото на бъдещи ченгета. Опитвах се да си припомня младостта и собствените си перипетии на тяхна възраст в същото учебно заведение, ама някак не се получаваше. Сякаш някои сектори от паметта ми бяха блокирани, а други — отключени спрямо настоящето, за да изпускат негативно ехо. Като токсично замърсяване на някога си благодатна, плодородна почва. Много по-различен бе станал градът след терористичните актове през септември 2001 г. и тези курсанти с военизирания си вид изглеждаха далеч повече пригодени за улиците му днес, отколкото бях аз. Нюйоркчани бяха получили сурово предупреждение за тленността, за мимолетността на човешкия живот, за това, че са нелепо и жестоко уязвими спрямо чуждестранни враждебно настроени фактори, а резултатът бе, че и те самите, и любимите им улици се бяха променили необратимо, безвъзвратно. Кой знае защо в съзнанието ми изплаваха срещани в живота образи — жени, чиито мъже бяха вдигали ръка върху им и вероятно отново биха я вдигнали. Същества, свити в очакване на поредния удар, та макар и в надеждата, че той може би няма да дойде, защото нещо ще се промени в поведението на приносителя на болката.

Веднъж видях баща ми да удря майка ми. Седем-осем годишен да съм бил най-много. Мама беше включила газовата печка в кухнята, за да му изпече котлети за вечеря. Телефонът иззвъня и тя отиде в съседната стая да се обади. Отсреща се оказа нейна приятелка с радостна вест. Всъщност същински семеен празник — синът й получил стипендия за един от най-реномираните американски университети. От това по-хубаво, здраве му кажи! Още повече че съпругът й бе скоропостижно починал преди няколко години и тя се бе борила жестоко с живота, за да отгледа трите си деца в този изключително тежък период. Мама поговори с нея няколко минути, сподели радостта й; помня как сърдечно я поздравяваше, дори се насълзи от умиление за бъдещия студент, а минутите течаха. И в това време олиото в тигана загоряло, засъскало. В съседното помещение подуших миризливия дим, а сините пламъци на газовия пръстен лумнали, близнали висящата наблизо кърпа за посуда. Тя почерняла, задимяла и ето ти, пушекът влезе в гостната. Татко четеше вестник там, но го видях, че се втурна към кухнята и дотича там навреме, за да предотврати евентуалното пламване на пердетата. Набързо намокрил хавлия и с нея загасил вече запалилото се олио в тигана, в същото време успял и да се изгори. Не беше много — пръстите бяха леко засегнати, а мама влезе в същия миг, по петите й и аз, а той държане ръка под течащата студена вода, за да успокои болката.

— Ох, боже — завайка се мама, — аз просто…

А той се извърна и я удари. Беше изплашен от мисълта колко лесно може да ти пламне домът, пък и разгневен. Не беше силен удар, по-скоро плесница и той в следващата секунда се опита да се спре, ама къде ти, спира ли се такова нещо. Плесна я по бузата, а имаше тежка ръка и мама залитна, сетне постави длани върху лицето си и направи удивена физиономия, сякаш не вярваше, че са я ударили. Стреснат, погледнах татко, а лицето му бе побеляло от притеснение. За миг помислих, че ще му стане лошо, дори залитна, за малко щеше да падне, но се задържа на крака.

— Исусе Христе — рече той, — съжалявам…

Опита да се приближи до мама, протегна ръце, но тя го отблъсна. И не искаше да го погледне в лицето. До този момент в семейния им живот не бе вдигал ръка да я бие, нито в гнева си, нито иначе. Дори много рядко повишаваше тон. А сега сякаш мъжът, когото знаеше като свой съпруг, внезапно се бе превърнал в друг човек, напълно непознат, грубиян, насилник. В същия миг за нея светът вече не е бил същият, такъв, за какъвто го е имала. Превърнал се е в чуждо, опасно място, а тя е усетила колко всъщност е уязвима.

Обръщам поглед назад, към онова време и не мога да реша със сигурност дали тя изобщо някога му прости истински. Защото си мисля, че никоя жена не прощава искрено на вдигал ръка срещу нея мъж, особено на онзи, когото е обичала, на когото е вярвала. Любовта може да бъде изстрадана и евентуално възродена, но не и доверието. То страда повече, дълбоко в себе си тази жена винаги ще очаква да дойде нов удар, а може би още един и още… Следващия път ще го напусна, казва си тя. Няма да позволявам никому повече да ме бие. Обаче в повечето случаи това не става. Жената не си отива. То в нашия случай се получи по-различно, защото за татко просто нямаше да има следващ път, но мама не можеше да го знае. И каквото и да правеше той през последвалите години, тя така си остана несигурна в това отношение. А сетне, сетне той пък си отиде от този свят.

Отвън минаваха хора, точеше се множество непознати, а в главата ми се въртеше въпросът: какво ли са му направили на този град, че е така различен и непознат?

Сетне чух потропването на нечии пръсти по масата. Уолтъровите бяха.

— Хей, ти къде се отнесе, а? — питаше той.

— Спомням си разни неща.

— Носталгично го даваш, а?

— А, не, само относно поръчката. Че докато ни донесат сметката, току-виж инфлацията ни изяла.

В дъното на заведението сервитьорката лениво търкаляше монета по тезгяха.

— Трябваше да поискаме да платим веднага — пошегува се Уолтър. — Аха, ето ги и тях.

Двама мъже се провираха между масите и крачеха към нас. И двамата бяха в спортни сака, единият носеше вратовръзка, другият — не. По-високият бе поне метър и деветдесет, другият бе горе-долу колкото мен. Още отдалеч приличаха на ченгета, каквито и впрочем бяха. За миг си ги представих със сини фуражки на главите и обувки с тежки подметки, но дори и тогава приликата нямаше да бъде по-очебийна. То на това място голямо значение не би могло и да има, тук си е полицейско заведение от време оно, денонощно работещо свърталище на униформени и цивилни служители. Помня я историята, дето разправят за кафенето, отдавна се е превърнала в нещо като фолклор: веднъж двамина току-що пристигнали пуерториканци, гладни и без пари, влезли тук посред нощ и се опитали да оберат касата, въоръжени с чук и месарски нож. Още не доизрекли онази клиширана фраза: „Това е обир…“, и в тях зейнали дулата поне на трийсетина пистолета от най-различни марки и калибри. Оттогава на стената виси поставена в рамка вестникарска страница с големия материал по този повод и снимки на същите несретници под голямо заглавие „От глупав по-глупав“.

Уолтър се изправи и се здрависа с двамата детективи, последвах примера му, а той ме представи. Високият се казваше Маки, по-ниският — Дън. Всеки, свикнал със старата теза, че ирландците все така доминират в нюйоркската полиция, би бил вероятно объркан от външния им вид. Дън беше чернокож, а Маки имаше вид на азиатец. Това, разбира се, не оборва една друга стара легенда, че келтите били чародеи и правели невероятни магии на всяка друга раса.

— Как я карате? — приятелски подхвърли Дън, докато сядаше, но отлично усещах, че ме оглежда и преценява.

С него не се познавахме, но и той вероятно знаеше моята история, както и всеки друг полицай, който е бил на служба поне последните няколко години. И сто на сто беше чувал съпровождащите я приказки и коментари. Не ми пукаше дали им вярва или не, поне дотолкова, доколкото то не би се отразило върху онова, което се опитвахме да направим.

Маки се загледа повече в сервитьорката, отколкото в мен, поне така ми се стори. Рекох си, че ще му е нужен малко късмет. Защото тя ако и към ухажорите се отнася както с клиентите, докато намери време за него, той току-виж одъртял.

— Готини крака — рече детективът с възхищение, — отпред как изглежда?

— Не помня — отвърна Уолтър. — Доста време мина, откакто й зърнахме лицето отблизо.

Маки и Дън бяха от отдела за борба с порока, служители със стаж поне по пет години. Ню Йорк дава около 23 милиона долара годишно за контролиране на проституцията, но думата „контрол“ в този контекст е само оперативен термин. Проституцията никога няма да изчезне, без значение какви и колко пари се харчат по нея, затова пък и в този бранш си има приоритети. Маки и Дън принадлежаха към по-особен подотдел, наречен „Сексуална експлоатация на деца“, действащ в пет от градските райони с основна задача борбата срещу разпространението на детски порно материали, проституцията и сексуалните банди. Работа имаха до гушата, че и отгоре: над 325 000 деца са подложени на този тип експлоатация ежегодно в града. От тях поне половината са избягали от домовете си или са били изхвърлени от родители и настойници, а Ню Йорк ги привлича като магнит. По всяко време около 5 000 детски проститутки работят активно по улици и заведения и огромно множество мъже са готови да плащат за услугите им. Отделът използва младолики полицайки, някои от тях по невероятен начин успяват да се дегизират като 13–14 годишни момичета, за да примамват „ястребите пилчари“ — както обичат да се наричат педофилите. Веднъж заловени, онези от тях, които нямат досегашни досиета, обичайно спасяват затвора, но пък ги регистрират и завеждат на отчет, респективно са следени често и до края на живота им.

Много по-трудно можеш да заковеш сводник, а пък и методите им все повече се усъвършенстват. Някои от тях са членове на престъпни банди, което ги прави два пъти по-опасни и за момичетата, и за полицаите. Сетне идва още една категория престъпници — участници в междущатския трафик на деца. През януари 2000 г. в апартамент на „Серега Авеню“ в Хънтс Пойнт бе намерено удушено шестнайсетгодишно момиче на име Кристъл Джоунс. Оказа се, че е от Върмонт, примамено в Ню Йорк наред с още редица други деца от същия щат от очевидно добре организирана сексуална банда, действаща по отсечката Бърлингтън-Бронкс. И затова на фона на кончина като тази на Кристъл 23 милиона долара изведнъж ще ви се видят ужасно малко пари.

Маки и Дън бяха дошли в Ийст Сайд по покана на академията, за да изнесат лекция за работата си пред курсантите, но след срещите си с тях не изглеждаха особено въодушевени относно бъдещето на професията.

— Тези хлапета се палят само на тема тероризъм и как да заловят най-опасния терорист — каза Дън, поклащайки глава. — Оставят ли ги да действат с този акъл, те ще задържат всеки втори мюсюлманин, за да го разпитват за какви ли не приумици, а градът да върви по дяволите — бандитите сто пъти ще го продадат и купят.

Нашата келнерка се появи след безкрайно отсъствие, носеше кафета и кифлички.

— Прощавайте, момчета — рече тя небрежно. — Заблеях се за мъничко.

Маки реши, че това е шанс за пробив и се втурна в атака.

— В огледалцето, нали? Но пък наистина има какво да се види в него!

Според картата на ревера келнерката се казваше Майлийн, родителите й питайте що за име е това. Фиксира полицая ледено, като муха, осмелила се да кацне пред нея по време на смъртоносна вирусна епидемия.

— Тц, готин, просто те зърнах и се наложи да поседна, чак ми се разтупа сърцето. За малко да спре, такъв си красавец. Менюто е пред вас, ей сега се връщам с още кафе.

— Ще се върне утре сутрин — изпуфтя Уолтър, докато тя се спасяваше.

— Май долових сарказъм, а, човече? — обърна се Дън към колегата.

— Чак ме опари — ухили се Маки. — Ама е парче за милион и половина.

С Уолтър се спогледахме. Сигурно имаше предвид милион в инфлационни банкноти от някоя бананова република.

Сетне майтапа го загърбихме, минахме на работата. Уолтър побърза да запита:

— Е, носите ли ми нещо?

— Джи Мак ли? Истинското име е Тайрън Бейлий — мигом рече Дън, произнасяйки името с апломб. — Този тип е направо роден за сводник, ако загрявате какво имам предвид.

Разбирах за какво намеква. Мъжете, сводници на жени, са обичайно доста по-умни от средностатистическия престъпник. Имат усет за хора, затова и съумяват да задържат и контролират жените си. Въздържат се от прояви на крайно насилие, въпреки че повечето от тях смятат за свой дълг и право да държат проститутките в подчинение с добре премерен шамар. Но това става само по преценка и когато го налагат обстоятелствата. Ненужно не бият никога. Казано с други думи, те са страхливци, но страхливци, надарени с повече интелект, а може би и с лукавство. Още са добри манипулатори — в емоционално и психологическо отношение. Понякога са жертва на самоизмамното убеждение, че не вършат престъпление, в което има жертви. Вярват си, че правят услуга и на проститутките, и на клиентите.

— Но е лежал за нападение с насилие. В затвора е изкарал само шест месеца, но пък в Отисвил и хич не са били лесни. Името му излезе и във връзка с разследване на наркотрафик и пласмент преди година-две. Обаче обиските и следенето тогава не са довели колегите доникъде. Пък не е имал и големи пари, затова са го пуснали. Сетне случилото се, изглежда, го е навело на мисълта да си намери алтернативно приложение на талантите и ето го на наш терен. Започна с малка ясла, както им викат в професията, но през последните два месеца е ясно, че иска да я увеличи. Преди няколко седмици почина по-възрастен сводник с прозвище Фрий^[2] Били. Той обичаше наляво и надясно да разправя, че неговите тарифи са най-ниски и практически раздава жените си безплатно, оттам и прякорът. Проститутките му си ги разделиха акулите около Пойнт. Затова Джи Мак е трябвало да поизчака големите да си изберат най-доброто, тогава да му дойде и редът. И за него не е останало кой знае какво.

— Вие питахте за Алис Темпъл, нали? — намеси се Маки. — Улично име Ла Шан, бивше момиче на Фрий Били. Според колегите била е голяма красавица, само че е наркоманка, и то от най-здраво пристрастените. И не изглеждала добре, казват, че нямало да изкара още много дълго, особено на Пойнт. Джи Мак разказвал на познати, че ще я разкара, защото вече не ставала за нищо. Никой не искал да плаща за курва, дето изглежда като вирусно болна. Имала приятелка на име Серета — чернокожа мексиканка. Бачкали заедно, така се и цанели — като двойка. Тук има една интересна подробност. Изглежда, че и двете излизат от картинката по едно и също време, но за разлика от първата, тя повече изобщо не се появи.

— Какво, какво? — наведох се аз, заинтересуван. — Обяснете, моля.

— Същата тази Алис е била задържана някъде около „Кингс Хайуей“ от патрулна кола може би преди седмица. Хванали я с дрога, сторило им се, че е току-що купена. Патрулните я гепили практически с иглата в ръката, тъкмо се боцкала, нямала е време да изпразни спринцовката.

— Значи са я арестували, а после?

— Нощта била тиха, затова определили гаранция още преди изгрев-слънце. Някой платил, тя си тръгнала.

— Кой е платил?

— Професионален гарант на име Еди Тейджър. Явяването пред съда е насрочено за 19, значи има време още два дни.

— Този Еди с Джи Мак ли работи?

Дън сви рамене.

— Вижте, този тип е от дребните риби, значи това е възможно. Само че повечето сводници предпочитат лично да плащат гаранция за арестуваните си проститутки. То и сумите не са големи, а в същото време така заробват момичетата си още повече. В Манхатън например при първи арест някои момичета се отървават дори без гаранция, задължават ги да преминат съответни курсове или учебни занятия по безопасен секс и здравеопазване. Ако съдията е в лошо настроение, могат да откарат и принудителен труд. Обаче в други райони не разполагат със специализирани съдебни програми за нуждите на проститутките, затова там присъдите обичайно са по-тежички. Колегите от отдела за убийства, дето разговаряли с Джи Мак, рекоха, че всичко отричал. До дупка, единствено дето рождената си дата не опровергал.

— А защо са го разпитвали от този отдел?

— Било е във връзка с убийството на колекционер и продавач на антики на име Уинстън Алън. Алън си падал по женската част, канел си проститутки. В отдела имали подозрения, че в нощта на убийството при него може би е имало две от момичетата на Джи Мак. Той твърдял, че това не е вярно, обаче датата съвпада с изчезването на Алис и приятелката й Серета от редовната улична работа. И оттук нататък няма вече никакви следи. Направо мъртвило.

— Някой от вашите хора не е ли говорил с Тейджър?

— Оказа се, че е трудно да го намери човек. Никой от нашите не разполага с времето да го търси под дърво и камък. И направо да ви кажа истината: ако не бяхте се обадили вие с Уолтър, и то лично, никой не би се занимавал чак толкова много с Алис Темпъл, дори и при положение че връзката й с убийството на Алън изглежда реална. Нямаме хора, време, ресурси за такъв случай. На Пойнт постоянно изчезват жени. Такова е положението, и то много отдавна.

Дън и Маки се спогледаха и нещо премина между тях. Не можах да го усетя добре. Но ми стана ясно, че и двамата оставят нещо недоизказано. И не биха го казали, освен може би с малко натиск.

— Ама напоследък по-често, отколкото преди, а?

Беше удар наслуки, ама мигом улучи.

— Може би. Това са просто слухове или заключения на компютърни полицейски програми и архивна документация. Обаче общ почерк, нещо по-точно така, допиращи се характеристики да речем, черно на бяло няма, което си е бая проблем. А изчезналите най-често са бездомници, няма кой да съобщава за тях, пък и невинаги става дума за жени. В основни линии в цифрите за Бронкс имаме увеличение на безследно изчезналите през последните шест месеца. Това може да е случайно или просто да не означава нищо, но да ви кажа — така и ще си остане, освен ако не започнем да откриваме трупове.

Сведенията не бяха чак толкова ценни, но все пак научавахме неща, напредвахме.

— И да се върнем на думата — продължи Маки. — Надяваме се, че давайки ви тази информация, може би ще ни помогнете, ще ни поразтоварите. Да речем, откриете ли нещо по така — да го споделите, особено ако се отнася до Джи Мак, нали?

— Например?

— Вижте, при него работи едно момиче, направо дете. Той я държи под око постоянно, името й е Елън. Опитвахме да говорим с нея, не става. А не разполагаме с нищо, което да ни дава право да я задържим и разпитваме. Джи Мак редовно си поучава жените как да не се поддават на полицейски капани. Внушил им е, че здравата ще загазят, и те се пазят от нас. Не можем да я привлечем и с нищо по линията на детската престъпност. Ето това имам предвид — научите ли нещо за нея, моля, предайте ни го.

— Чухме, че Джи Мак наричал онова момиче, дето го търсите, „дрогиран боклук“ — побърза да добави Маки. — Мисля, че може да ви се окаже полезно, решите ли да поговорите с него.

— Ще го запомня, благодаря ви — рекох. — Къде точно е територията му?

— Неговите момичета се въртят най-често в долния край на „Лафайет“. Той обича да ги наглежда, затова винаги паркира на съседни улици и ги следи. Казаха ми, че се сдобил с кътлас сюприйм със свръхджанти и гуми, сякаш е вече нещо като милионер рапър.

— Откога кара кътлас?

— Отскоро.

— Щом като има такъв автомобил, значи е добре с парите, нали?

— Ами така излиза. До нас данъчните му декларации не стигат, значи не мога да говоря със сигурност, но направо изглежда, че се е сдобил с доста сухо.

Маки говореше и не отместваше поглед от мен. Кимнах му, досещах се защо го прави. Намекваше безгласно, че някой е платил добре на сводника да си трае за жените.

— Къде живее?

— В апартамент на „Куимби“, там с него постоянно има две-три жени. И в Бруклин има бърлога, мисля, че е на „Кони Айлънд Авеню“. Движи се между двата дома.

— Оръжия?

— Тези типове, сводниците, не носят, не са толкова загубени. По-големите играчи при нужда може би ще използват я бокс, я нещо по-леко, не и Джи Мак. Не е в тази категория. В същото време знае, че ако му е много нужно, винаги може да си намери.

Келнерката неочаквано се върна. Не изглеждаше в добро настроение. Най-малкото бе в по-лошо, отколкото предния път, когато бе направо вкисната.

Дън и Маки си поръчаха сандвичи — единият с риба, другият — с пуешко. Маки се усмихна и попита ще може ли да получи и малко „слънчице“ заедно с рибата. Направо се възхитих от постоянството му.

— Салата или пържени картофи — рече тя, като гледаше над главите ни с досада. — „Слънчицето“ е екстра, навън си го яжте.

— Тогава става ли картофки с една усмивчица? — заинати се Маки още повече.

— А не става ли да се гръмнеш, аз пък да се посмея, а? — отряза го тя окончателно.

Фръцна се и се разкара. На мен лично ми олекна.

— Тебе, човече, все на смърт те кара — засмя се Дън.

— Готов съм в ръцете й да умра — издекламира Маки.

— Готов си да си паднеш на задника, ей на това си готов.

Маки въздъхна и понечи да си сипе захар направо със захарницата. Толкова се увлече, че изсипа почти цялото й съдържание, чак намиращата се в чашата лъжичка се изправи.

— Вие, изглежда, вярвате, че Джи Мак знае къде е жената? — подхвърли Дън.

Свих рамене.

— Ще се наложи да го попитаме.

— Смятате, че ще ви каже ли?

Представих си Луис за секунда, отлично знаех какво може да направи само защото бе удрял Марта.

— Сигурно — рекох с вътрешно убеждение.