Джон Конъли
Черният ангел (19)

Глава осемнайсета

Днес малцина помнят името Сам Лихтман, пък и откъде да го знаят? Този човек е нюйоркски таксиметров шофьор. През Втората световна война съвсем случайно прегазва фатално пешеходец на оживено кръстовище на 7 авеню недалеч от „Таймс Скуеър“. Случката става на 18 март 1941 г., Лихтман кара жълтото си такси по авенюто, а жертвата неочаквано слиза от тротоара и тръгва по пътното платно. Водачът няма време да реагира и за беля връхлита върху него — тъкмо е подавал газ, за да хване зелената светлина. Събира се голяма тълпа зяпачи, пристига полиция, оказва се, че по паспорт името на покойника е сеньор дон Хулио Лопес Лидо, испански гражданин. В бъркотията никой не е забелязал, че дон Хулио е говорил с друг мъж на тротоара при пресечката точно преди да направи фаталния си опит за пресичане, а същият този човек се навежда, използвайки навалицата, вдига падналото недалеч от трупа кафяво кожено куфарче и изчезва в неизвестна посока.

Ченгетата бързо разкриват, че дон Хулио е отседнал в манхатънски хотел. Пристигналите в стаята му детективи намират карти, бележки и значително количество свързани с американската военна авиация материали. Предават случая с мистериозния испанец на ФБР, а техните разследвания вадят на бял свят доста интересни факти. Първо дон Хулио не е испанец, а германец на име Улрих фон дер Остен, капитан от Абвера, нацисткото военно разузнаване. При това той е мозъкът зад операциите на ръководена от Берлин германска шпионска мрежа на територията на САЩ. Не след дълго научават кой е и човекът, изчезнал с куфарчето на Фон дер Остен. Това е Курт Фредерик Лудвиг, помощник на Остен.

Двамата заедно са успели да вербуват осем души и да организират агентура, която систематично събира и предава информация и подробности за бойната мощ на флота, неговия състав, движението на единиците му, респективно разписанията и назначенията, както и строителството на нови бойни кораби. Особен интерес за нацистите представлявали разписанията на пристигащите и напускащите нюйоркското пристанище кораби, като и броят на изпращаните в Англия американски летящи крепости. Агентурните доклади, написани със симпатично мастило, били изпращани на несъществуващи получатели на измислени чуждестранни адреси. Абверът имал хитроумна система за засичането и препращането им по предназначение. Така например предназначените лично за Хайнрих Химлер доклади били на името на някой си Мануел Алонсо. Лудвиг бил задържан заедно с агентите му, след това съден пред федерален съд в Манхатън, присъдите били от порядъка на двайсетина години строг тъмничен затвор.

Така само с едно случайно натискане на педала за газта Сам Лихтман успял, макар и непряко, да разбие цялата нацистка шпионска мрежа в САЩ.

Тази история съм я слушал от баща ми като дете и никога не съм я забравял. Мисля, че Лихтман е еврейско име и винаги ми се е струвало, че в този случай особена роля е изиграло Провидението. Защото не мога да си представя по-точно възмездие или съдбовна справедливост от това един евреин да прегази, макар и неволно, толкова важен за системата си нацист в Ню Йорк през 1941 г., когато в същото време цели тълпи негови сънародници са товарени на влакове като добичета и откарвани на изток — към концентрационните лагери. Възмездие в името на загиналите, въздадено, макар и случайно от човек, чието име сетне потъва в забвение.

Луис не бе чувал историята на Сам Лихтман, при това съвсем и не се впечатли от нея, след като му я разказах. Слушаше какво му говорех, без да коментира, докато му разказвах и случилото се през последните два дни с кулминацията в срещата на пътя с Брайтуел и посещението на двамата монаси. Когато обяснявах интерпретацията на Рийд относно казаното ми от Брайтуел пред къщата, нещо рязко се промени в поведението на Луис. Той сякаш се стресна и стъписа пред мен, още повече се затвори в себе си и след това избягваше да ме гледа в очите.

— Значи смяташ, че може да е същият онзи, дето ни е наблюдавал, докато се оправяхме с Джи Мак, а? — попита Ейнджъл.

Наблюдателното му око не бе изпуснало промяната в Луис и последвалото напрежение, но ми даде знак с леко поклащане на главата в посока на приятеля си, че по въпроса ще говорим насаме двамата по-късно.

— Усещанията, които събуди в мен, бяха абсолютно същите — така отговорих на въпроса му. — По друг начин просто не мога да ви го обясня.

— Като съпоставям някои факти и онова, което научихме за гибелта на Серета, май че този същият тип е бил единият от екзекуторите, а? — продължи да коментира Ейнджъл. — Октавио не знаеше името, но описанието му беше доста точно, а в САЩ едва ли има много подобни мъже.

В съзнанието ми изплава картината от ателието на Клодия Стърн, снимките и картичките, които Рийд и Бартек ми бяха показали в „Мечката“. Опитах се да подредя съответните образи хронологично във времето, започвайки от създадения с бои, сетне тези от кафявите и черно-белите снимки, особено онази със седналия встрани от групата на Щюклер мъж. Накрая поставих най-ясния от всички образи — този от сблъсъка с Брайтуел на живо на алеята пред дома ми. Този път споменът се върна по-ясно — той ме хваща почти без да се движи, ноктите му ми правят рани, без ръцете му да са ме докосвали. Какво, по дяволите, беше това? И всеки път е малко по-стар, плътта му малко по-увехнала и провиснала, ужасните, болезнени буци по врата му може би мъничко по-големи или просто по-набиващи се на очи. Не, наистина не може да има много подобни хора на този свят. И сто на сто не е имало.

— Сега какво ще правим? — запита Ейнджъл. — Сикюла е изчезнал някъде, вероятно нарочно, а той беше най-добрата ни следа.

Същата седмица Луис и Ейнджъл направили посещение в офисите му, освен тях пребарали и апартамента му. В служебните помещения не намерили нищо съществено, освен маловажни документи, свързани със собственост в зоната Тристейт, корпоративни дела, но и папка с надпис „Амбасейд Риълти“. В нея имало едно-единствено писмо с дата отпреди две години, удостоверяващо, че от въпросната дата насам „Амбасейд“ отговаря за под дръжката и евентуалното даване под наем на три складови сгради, включително и тази в Уилямсбърг. В апартамента над офисите също нямало нещо кой знае колко интересно. Предимно дрехи, тоалетни принадлежности, козметика — мъжки и женски, — което говореше, че най-вероятно Сикюла и секретарката му с невероятното име Надежда живеят заедно. Намерили и достатъчно количество незначителни, случайно подбрани книги и списания, това пък подсказваше, че и двамата сигурно си купуват четивата по летищата. В кухнята имало много малко продукти — от онези, които са постоянно в рекламите за здравословно хранене, а в хладилника изобщо нямало нищо за ядене, с изключение на мляко с продължителна годност за консумация. Според Ейнджъл изглеждало сякаш някой нарочно е премахнал всички възможни характерологични следи относно битието на двойката, за да създаде впечатлението, че там живеят евентуално най-скучните индивиди без особени навици или хобита.

Луис отишъл там отново на следващия ден — в работно време — и се поразприказвал със секретарката с птичия глас, значи същата, с която и аз бях разговарял по телефона. Луис бил достатъчно абстрактен и в представянето, и във въпросите си и ако отговаряйки на тях, тя е останала с впечатлението, че въпросният господин е ченге, то това ще да е било единствено нейна грешка. Обяснила, че временно замества титулярката, наета била от специализирана агенция за услуги и единствената й задача е да отговаря на телефоните. Иначе си четяла книжки и си оправяла ноктите. Не била виждала Сикюла и секретарката му от деня, в който поела работата, а връзката с тях била само посредством телефонен секретар. Единствено показателна, и то само донякъде, бе информацията, че при нея идвали и други полицаи, а това, доколкото успях да засека датите, било непосредствено след разкритията в мазето на складовата сграда в Уилямсбърг. И на тях не могла да каже нещо съществено или повече от това, което съобщила на Луис.

Сетне се оплакала на Луис, че, изглежда, някой е влизал в офисите след работно време, защото по бюрото си и съседните лавици заварила размествани предмети. Заявила също, че този е последният й работен ден при Сикюла — работодателите й съобщили, че я местят на друга задача, като й наредили да включи телефонните секретари на служебните телефони.

— Остават ни Босуърт и Щюклер-Стъклър — казах му аз. — И още има — тази седмица предстои търгът и ако Рийд и Недо са прави, че последният липсващ фрагмент се появи, то нашите хора вероятно ще излязат от скривалищата и ще си покажат муцуните, няма как иначе.

Луис се изправи рязко и излезе от кухнята. Отправих очи към Ейнджъл за обяснение.

— Много неща му се случиха накуп — рече той. — Не е спал, почти не е и ял. Вчера полицията предостави на близките останките на Алис за погребение и Марта ги отнесе у дома. Луис й каза, че продължава да търси отговорните хора, а тя му рече, че било прекалено късно. И още му изтърси в лицето: че ако смятал да прави всичко това заради Алис, значи сам себе си лъже и заблуждава. И тя нямало да му разреши, нито щяла да го поощрява да преследва разни хора, за да може самият той да се чувства по-добре. И ето го, сега вини сам себе си за всичко.

— Но вини и мен също, нали?

Ейнджъл сви рамене.

— Виж, излиза, че този човек Брайтуел знае нещо за теб. Ти самият си замесен в цялата тази афера по някакъв си начин, а Луис не желае да се занимава точно сега и с това. Има нужда да преосмисли нещата по своя си, собствен начин. Нали го знаеш? Това е всичко.

Ейнджъл си взе бира от хладилника. Предложи и на мен, отказах му.

— Тук е доста тихо… — рече той. — Ти говори ли с нея?

— Само няколко думи.

— Е, и? Как са те сега?

— Добре са.

— Кога ще се върнат?

— След като свърши цялата тази работа. Може би.

— Може би казваш, а?

— Нали ме чу.

Ейнджъл махна с бутилката, пристъпи до мивката и изля бирата си в нея.

— Да — рече тихо. — Чух те.

Сетне и той излезе и ме остави сам в кухнята.

* * *

Джоаким Стъклър живееше в бяла двуетажна къща на крайбрежен имот току край Нейънт в окръга Есекс. Парцелът бе ограден с много висока ограда, портата бе механизирана и се управляваше електронно. Личеше си, че теренът, моравите и градините се поддържат идеално, от вътрешната страна стените бяха практически маскирани от високи храсти и жив плет.

Отпред къщата изглеждаше доволно скъпа, дом далеч над средното ниво, само че като че строен от пийнали, сантиментални и здравата страдащи от носталгия по родината гърци — защото фасадата имаше повече колони дори и от Акропола, пък и други архитектурни недомислици. Вратата се отвори с жужене, потеглих по страничната алея към самата сграда. Сега вече забелязах, че в дълбочина тя е доста масивна. Огромни прозорци с рисувани стъкла матово блестяха под слънчевите лъчи, а край дървения пристан отзад бе пуснала котва голяма бяла яхта. Като оставим настрана липсата на вкус, Стъклър очевидно се валяше в пари.

Когато спирах пред главната врата на дома, там вече ме чакаше Мърнос. По изражението на лицето му прочетох само едно: съвсем не беше на мнението на шефа си, че е трябвало да ме кани на разговор. Това отношение обаче отдавна не ме засягаше, в моята работа то е кажи-речи ежедневие, така че не го приемах персонално.

— Въоръжен ли сте, г-н Паркър? — попита ме Мърнос.

Опитах се да изглеждам наивен.

— Само малко.

— Добре, добре. Ние ще ви пазим оръжието.

Подадох му десетката смит. Мърнос обаче извади, съответното устройство от чекмедже в антрето и грижливо го прокара по мен, а то избипка и на часовника, и на токата на колана. Мърнос си направи труда лично да провери там да не е скрито нещо потенциално смъртоносно, сетне ме отведе в приемната, където ме очакваше нисък, набит човек в тъмносин костюм на райета с убийствено яркочервена вратовръзка. Седеше във видимо заучена поза на антична табуретка, отпиваше чай от фина чаша край изящно украсен шкаф като на черно-бяла снимка в някогашните рубрики на „Лайф“ за светски знаменитости. Само дето бе закъснял за подобно увековечаване поне с няколко десетилетия. Интересен човек — тъмносива коса, сресана назад, челото открито, кожата му загоряла от слънцето, зъбите — удивително бели. Само часовникът на ръката му бе по-скъп от ипотеката ми за цяла година. Мебелите в помещението плюс висящото по стените изкуство под различни форми вероятно струваха повече от едногодишните ипотеки на цялото скарбърско гражданство заедно. Е, може би без тези на Праутс Нек, дето живеят баровците, ама пък те самите едва ли имат нужда от помощ във връзка с плащане на сметки.

Изправи се, подаде ми ръка. Беше извънредно чиста, добре поддържана, просто светеше. Почувствах се неудобно, току-виж съм я измърсил с моите ръчища. Особено в случай че просто се прави на възпитан и учтив, очаквайки, че аз пък ще се досетя и няма да го цапам с какъвто и да е контакт.

— Джоаким Стъклър — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Алексис ми разправи за вас. Доста скъпо ми излезе неговото пътуване до Мейн. Ще се наложи да компенсирам пострадалите хора.

— Вместо това можехте просто да ми се обадите.

— Трябваше да бъда…

Тук Стъклър направи пауза, загледан в тавана, като човек в овощна градина пред любимото си ябълково дърво, където търси най-зрелия плод. Сетне по същия начин сякаш „откъсна“ думата от празното пространство, за да я намести в изречението си.

— … по-внимателен. Да, внимателен — завърши той. — Убеден съм, че знаете как стоят нещата. Прекалено много опасни хора се навъртат из нашия свят.

Гледах го, опитвах се да преценя самият той от тях ли е или не. Може би беше именно такъв, въпреки цялата му помпозност, позьорство и женствеността в един или друг жест. Покани ме да седна, предложи ми чай.

— А може би желаете кафе? Него ли предпочитате. Аз пък имам навика преди обед да пийна чашчица чай.

— Чай е добре.

Мърнос вдигна слушалката на старинен черен телефон и набра къс номер, явно вътрешен. Буквално за секунди в помещението се появи лакей с голям поднос. От него на красива масичка свали голям порцеланов чайник и две чашки в тон с него, още и захарница, мляко, купичка с лимонови резенчета. Поднесе и чиния със сладкиши. На мен лично ми се сториха изсъхнали, вероятно твърди за ядене, но може би се лъжех. Целият комплект бе от фин китайски порцелан, чашките — с позлатени лентички. Стъклър наля малко в едната, залюля я леко — проверяваше дали ще го задоволи цветът на чая. Остана доволен, сипа и в двете, сетне попита как го пия.

— Черен, без мляко — отвърнах.

Домакинът примига, сякаш го бях ударил, но иначе напълно мъжки прикри неодобрението си.

Седяхме, отпивахме чай. Приятна обстановка, мили хора. Липсваше само един възтъпичък шишо на име Алджи с бели тенис патъци и ракета и ето ти сцена от английската комедийна класика. Само че Стъклър бе много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и според мен трудно би се вписал в типичния британски дух и колорит.

Преди да дойда, отново бях се обаждал на Рос. Този път ми беше отговорил значително по-бързо и без да ме наругае, дори охотно ми бе дал данни за дребния ухилен мъж, който сега седеше пред мен. Рос бе пуснал в действие връзките си в МРГ — създадената през 1998 г. Междуведомствена работна група, която наред с други неща проверява архиви и дела, свързани с нацистките и японските военни престъпления, за да анализира сътрудничеството на американски фирми и организации с лица със съмнително минало и принадлежност към бивши антихуманни режими. Оттам му бяха дали справка, според която съпругата на Щюклер на име Мария заедно с единствения си син Йоахим пристигнали в САЩ скоро след края на войната. Имигрантските власти още тогава се опитвали да депортират повечето от този тип преселници, обаче новото ЦРУ и особено Едгар Хувъровото ФБР настоявали за тяхното оставане на американска територия, за да могат да ги използват като сътрудници и информатори относно комунистите и техните симпатизанти в съответните комуни и обкръжения. В онези години правителството на САЩ не подбирало особено кого приема, кому дава убежище и прочие. Факт е, че петима близки сътрудници на Адолф Айхман от екипа му за т.нар. Окончателно решение са работили за ЦРУ, а то самото се опитвало да вербува още поне две дузини високопоставени нацистки военнопрестъпници и техни съветници.

Мария Щюклер направила подобна по характер сделка с американските власти: обещала им документация във връзка с германски комунисти, съставяна от съпруга й по време на службата му при Химлер. Умна жена била, предавала достатъчно данни по въпроса и американците били доволни. Така малко по малко — с оказваните услуги и сътрудничество с американските власти — успяла да се домогне до американско гражданство за себе си и сина. Молбата й за гражданство е одобрена и подписана лично от Хувър. И това станало след като тя предала и последните документи, които имала, за ляво настроени евреи, избягали от Германия още преди началото на войната и намерили убежище и доходоносна работа в САЩ. Според МРГ именно част от нейната информация се оказала ключова в ранните дни на кампанията на Маккарти срещу комунизма в САЩ и безбройните изслушвания на най-различни свидетели пред специализираната комисия за антиамериканска дейност. Хувър я смятал за много ценен източник и в неговите очи тя била „немска героиня“. Този й фаворизиран от специалните служби статут й дал възможност да отвори доходен бизнес с антики, наследен и от сина й. Двамата внасяли ценни предмети от Европа почти без намеса или санкции от страна на американските митнически служби. Оказа се, че тази жена, макар и на преклонна възраст, е все още жива и се намира в старчески приют на Роуд Айланд. При това на 85 години била напълно с всичкия си.

И ето ме мен сега тук, пия чай със сина й в голяма зала в още по-голяма къща, обзаведена и заплатена с мародерски задигната военна плячка, подсигурена допълнително и от последователните предателства на една амбициозна жена.

Ако, разбира се, Рийд бе прав относно втората колекция на сина на Щюклер и ролята на бащата във войната. Дали тези истини някога са безпокоели сина Стъклър? Съмнявах се, но пък Рос ми бе съобщил още, че Стъклър бил извънредно щедър в благотворителната област. Давал много пари за най-различни каузи, включително и за няколко еврейски институции, макар че някои от тях отказали помощта, след като разбрали произхода на дарителя. Може би тези жестове се дължат на неподправени угризения на съвестта? В същото време биха могли да бъдат и добре премерена реклама, сполучливо организиран от пиарска^[1] гледна точка имидж, а в същото време и извънредно удачен инструмент за отвличане на вниманието от бизнеса и колекциите.

Изведнъж осъзнах, че се самонавивам и неочаквано съм развил в себе си дълбока неприязън към Стъклър, без дори да съм го опознал достатъчно.

— Благодарен съм ви, че пожертвахте време да ме посетите… — продължаваше да ломоти той.

Нямаше и следа от акцент, било той немски или какъвто и да е друг. Тонът бе напълно неутрален, изцяло в хармония с баланса на имидж, грижливо култивиран да не издава нищо относно произхода и истинската природа на човека зад него.

— Без да ви обиждам — прекъснах го аз, — но дойдох тук, защото вашият служител намекна, че може би имате за мен някаква информация. Иначе чая мога да си го пия и у дома.

Въпреки нарочната обида Стъклър запази добрата си воля и поне външно продължи да излъчва добро настроение, сякаш му харесва антипатията на един гост, а недодяланите му закачки го забавляват.

— О, да, разбира се, разбира се. Мисля си, че може би пък наистина съм в състояние да ви помогна. Преди да започнем този разговор обаче, ще ви моля да ми разкажете за смъртта на онзи г-н Гарсия, в която, както научавам, вие сте изиграли значителна роля. Много съм любопитен, знаете. И бих ви помолил да ми разкажете за онова, което видяхте в апартамента му.

Не се усещах напълно накъде води цялата тази работа, обаче вече знаех, че Стъклър е майстор в пазарлъците. Може би от майка си бе научил този занаят, а сетне го бе усъвършенствал в хода на бизнеса. С други думи, принципът е: дай, за да получиш, или преди да му разкажа нещо, което го интересува, той няма да ми каже нищо.

— Видях костна скулптура, свещници от човешки останки, подобна на тях недовършена работа и една персонификация на мексиканско култово божество или Санта Муерте, направено най-вече от женски череп.

Изглежда, Санта Муерте не го заинтересува особено. Обаче другите неща му направиха впечатление — накара ме най-подробно да му ги описвам, разпитваше ме за най-дребни подробности от конструкцията и изпълнението. По едно време махна с ръка към Мърнос, той стана от стола в съседство и донесе една книга. Беше неголямо томче, подвързано в черно, а на гърба на подвързията с червени букви бе изписано „Memento Mori“. На корицата отпред бе изобразен предмет, сякаш взет от работилницата на Гарсия: закрепен върху леко извита кост череп, където костта се подава като бял език изпод нащърбената челюст, от която липсват пет или шест предни зъба. Тази комбинация пък бе поставена върху колона от пет или шест подобни извити кости.

Стъклър веднага забеляза, че се загледах.

— О, това е човешки сакрум — обясни ми той с готовност. — Разбира се по петте свързани прешлена.

Взе книгата и бързо прелисти може би петдесет или шейсет страници текст, който бе на няколко езика, включително немски и английски. Така стигна до поредица фотографии. Тук спря и ми подаде томчето.

— Моля ви, погледнете снимките и ми кажете дали нещо ви се струва познато?

Прегледах ги. До една бяха черно-бели с леко кафеникав оттенък. На първата имаше особена църква с три камбанарии, подредени в триъгълник. Беше заобиколена с оголели есенни дървета, а видимо старата й каменна ограда бе разделена на равни интервали с колони, на чиито върхове бяха изваяни черепи. Останалите снимки без една показваха различни аранжименти на кости, предимно увенчани с черепи, под извити в арки тавани: големи пирамиди и кръстове, вериги, свещници и полилеи. Последната отново показваше църквата, този път снимана отзад и на силна дневна светлина. Сега по оградните стени се виеше плътна мрежа бръшлян, а едноцветието на снимковата текстура създаваше впечатлението или може би илюзията, че по нея са се налепили рояци насекоми, все едно полепнали като на пити мед пчели.

— Къде е тази църква? — попитах аз.

Отново ми хрумна вече неведнъж посещавала ме мисъл — в снимките имаше нещо противно и то бе именно в свеждането на някога живели човешки същества до обикновени църковни декорации.

— Първо вие ми отговорете на въпроса докрай — опъна се Стъклър и размаха пръст към мен.

Първата ми реакция бе да хвана и да го пречупя. Не беше проблем, но погледнах към Мърнос. Нямах нужда от телепатия, за да ми стане ясно от погледа му, че на множество хора, може би и на него самия, неведнъж им бе хрумвала идеята да сритат Джоаким Стъклър здраво.

Направих се, че не виждам пръста и посочих една от малките фотографии. На нея се виждаше конструиран във формата на котва предмет от човешки кости, поставен в ниша в напукана стена. Седем човешки раменни кости образуват звездообразна фигура с череп в центъра; тази фигура се държи заедно от части от раменни и гръдни кости, иначе е окачена на вертикална колона от още раменни кости, завършваща от двата си края в полукръгове от прешлени и двойка черепи.

— Нещо подобно имаше в апартамента на Гарсия — казах му аз.

— Е, него ли показвахте на г-н Недо?

На това не отговорих. Стъклър изсумтя нетърпеливо.

— Хайде, хайде, г-н Паркър. Както вече ви казах, за вас самия и за вашата работа знам прекалено много. Зная, че и с Недо сте се консултирали. То е съвсем логично, закономерно бих казал, именно при него да отидете. В края на краищата той е всепризнат експерт в тази област. И е още, нека добавя, и Вярващ. Е, в негова защита нека все пак изтъкна — бивш Вярващ, за да бъда максимално точен. От известно време е обърнал гръб на основната група, така да се каже, макар и… макар и да подозирам, че е запазил вярата си в някои от най-тайните й догми.

Това за мен беше новина. Ако бе вярно, разбира се. Истината ли говореше Стъклър или не? Ако бе първото, то Недо бе съумял да запази връзката си с Вярващите отлично прикрита. Обаче този факт повдигаше поредица въпроси относно лоялността му. Рийд и Бартек твърдяха, че са говорили с него много пъти, следователно можех да допусна, че те са наясно относно миналото му. Основното, което ме вълнуваше в този миг обаче, бе: Недо ли е съобщил на Брайтуел за мен?

— Какво знаете за Вярващите? — не се стърпях аз.

— Че са тайно общество, че са добре организирани. Че вярват в съществуването на ангелоподобни или демонични същества. Че търсят един предмет — същия, който и аз търся.

— Черния ангел.

За пръв път от пристигането ми Стъклър наистина изглеждаше впечатлен. За малко да се изчервя от скромна гордост.

— Да, Черния ангел, въпреки че моето желание да го притежавам е доста по-различно от тяхното. Моят баща си загуби живота, докато го търсеше. Може би познавате миналото на семейството ми? Разбира се, че го познавате. Вие не сте човек, който пропуска да се въоръжи с нужната информация, преди да се срещне с непознат. Да, баща ми беше член на СС, беше и на Аненербе — отделът на окултните специалисти на СС райхсфюрера Химлер. Те се занимаваха с мистика, теософия, магьосничество — повече от тези неща са дивотии, разбира се, но Черният ангел е нещо по-друго, той е истински. Поне можем да кажем със сигурност, че е съществувала сребърна статуя на същество в процес на метаморфоза от човешка в демонска същност. Такъв предмет би бил гордост за всяка колекция, независимо от стойността му, за нея изобщо не говоря. Химлер обаче, както и повечето Вярващи, е бил на мнение, че Ангелът сам по себе си представлява нещо много повече от обикновена статуя. Знаел е историческата теза за създаването на статуята, а тя е притежавала особена привлекателна сила за него. Наредил е да се търсят фрагментите от картата, където е било белязано местонахождението й и именно по тази причина баща ми и неговият екип са били изпратени в манастира при Фонфроад. Това всъщност става след като на Химлер му докладват, че според някои източници там трябва да е една от кутиите с част от картата. В Аненербе са работили ерудирани изследователи, някои от тях с огромни научни познания, хора, способни да проследят и най-неясни исторически следи. Задачата била много опасна, както вероятно сам се досещате, трябвало да действат под носа на съюзническите сили. Фактически тези обстоятелства довели до смъртта на баща ми. По същото време изчезва и кутията и досега не съм успял да я намеря въпреки огромните ми усилия.

Посочи книгата в ръката ми и добави:

— В отговор на предишния ви въпрос — това на снимката е Седлиц. Там се е появил Черният ангел. Затова Гарсия е работил върху костната му скулптура: било му е поръчано да създаде и по-малко копие на Седлицката костница — място, достойно да съхранява Черния ангел, докато бъдат разгадани истинските му тайни. А може би вие намирате нещо странно във всичко това?

Погледнах го, очите му горяха с особена светлина. Стъклър бе фанатик, да не кажа по-силна дума, също както Брайтуел и останалите Вярващи. Финото му лустро на човек софистициран, интелигентен бързо падаше и това бе само в моя полза. Защото Стъклър не можеше да си държи устата затворена по темата, която до маниакалност го бе обсебила. Реших да се възползвам — той просто не можеше да се въздържа.

— Че защо сте толкова сигурен в съществуването й?

— Защото съм виждал копия — отвърна той. — И вие сте виждали… в известен смисъл, разбира се.

Замисли се и изведнъж се изправи с думите:

— Последвайте ме, моля.

Мърнос отвори уста да възрази, но Стъклър го спря с вдигната ръка.

— Не се безпокой, Алексис. Всичко отива към естественото си заключение.

Тръгнах след Стъклър, пресякохме къщата по дължина, спряхме пред врата под главното церемониално стълбище. Домакинът я отключи, надолу водеше стълбище, вероятно към мазетата на дома или може би подземни крипти. Стъпалата бяха широки, стените облицовани с дялани камъни, луксът бе намерил място дори и тук. Минахме през обширно помещение с извънредно богата колекция от вина, може би поне хиляда бутилки имаше тук. Бяха грижливо подредени на стелажи с етикети, на стената висеше модерен термостат за контрол на температурата. Пресякохме това помещение, стигнахме до друга врата в зидана от едри камъни стена, този път метална, с клавиатурна ключалка и очен скенер. Здраво си бе барикадирал съкровищата Стъклър. Това дебело няколко пръста приспособление го отвори Мърнос, сетне отстъпи встрани, за да пропусне шефа си и мен.

Влязохме в квадратно помещение с каменни стени, доста висок таван. По стените висяха големи остъклени шкафове, имаше и ниши. Тук може би се намираше най-ценното от тайната колекция: три големи икони, златните обкови по тях мътно лъщяха, идеално запазени, имаше и няколко златни потира, гравирани кръстове. Видях още и картини, миниатюри — скулптури на мъжки фигури, може би на римски и старогръцки божества.

В помещението обаче със странна сила доминираше огромна черна статуя, вероятно поне два метра и половина на височина, построена изцяло от човешки кости. Наистина вече бях виждал нещо подобно като скулптурен опит — но в значително по-малък мащаб и незавършено. Намереното в апартамента на Гарсия.

Да, Черният ангел беше. Внушително по размери скелетно крило, разперено от едната му страна, съставките му предимно леко закривени лъчеви кости, ръцете — от бедрени кости и пищяли, за да се получи мащабът, големият крак — умело аранжиран от вещо съединени кости, анатомичните подробности докарани до съвършенство. Главата бе направена от черепни фрагменти, видимо множество краниуми са били използвани за целта — парчетата грижливо обработени и наставяни като в пъзел, сетне слепвани, за да оформят цялото. Ребра и отделни прешлени оформяха рога на главата, той се извиваше напред и надолу, почти допирайки ключицата. Това произведение бе поставено на гранитен пиедестал и това още повече засилваше внушителността му, завършващите със закривени нокти пръсти на краката хищно сграбчили ръбатия камък. За миг ме осени ужасно усещане — страх и отвращение. Онези снимки от Седлиц ме бяха поразтресли, но в тях все пак имаше някаква религиозна целенасоченост, те навяваха мисли за преходността, потока на времето и човешката тленност. А тук стоеше, по-точно се извисяваше нещо чудовищно, без истинска стойност — просто останки, съставни части на бивши човешки същества, сведени до материал с цел създаване на образ на Злото. Едно тъмно, безусловно зло.

— Изключително, не мислите ли? — възкликна Стъклър.

Опитах се да си представя колко ли пъти бе стоял тук, занемял от възхита пред тази фигура. Може би стотици и все пак благоговението в гласа му бе впечатляващо.

— И така може да се каже — отвърнах аз. — Откъде е?

— Баща ми го е намерил в Моримондския манастир в Ломбардия. По време на същата задача — търсенето на следи относно фрагмента от Фонфроад. Той е бил и първият знак, че баща ми е близо до картата. За съжаление има известни повреди, може би ги виждате?

Стъклър посочи няколко напукани кости, грубо поправена дупка в гръбначния стълб, липсващи части от пръстите.

— Според баща ми това творение е било пренесено от Седлиц, може би немного време след като са били разпратени отделните фрагменти от картата. Вероятно е изминало дълъг път до Италия, престоявайки и на други места. Направено е, с цел да се отклонява вниманието от оригинала. Баща ми наредил да го скрият, за целта имало определени тайни места и никой от подчинените му не смеел да поставя под въпрос заповедите му по тези дела. Определил го е като специален подарък за райхсфюрера, но сетне загинал, така и не му останало време да го предаде на Химлер. За сметка на това след войната попада в ръцете на майка ми, заедно с други събирани от баща ми предмети.

— Но толкова ли е било трудно да се направи такава фигура? Вероятно всеки умел скулптор би могъл… — подхвърлих аз.

— Не — възрази Стъклър с категоричен тон. — Не! Би могъл да го създаде само автор, който е виждал оригинала. Детайлите са съвършени, сам виждате!

— Откъде знаете и по какво съдите, след като не сте го виждали и вие?

Стъклър закрачи към една от нишите и внимателно повдигна стъклената плоскост отпред. Последвах го, застанах на стъпка зад него. Включи светлини, видях, че вътре има две малки сребърни кутии с гравирани върху капаците кръстове. И двете бяха отворени, а до тях — между фини стъклени плочки бяха поставени парчета пергамент с квадратна форма и страна може би трийсетина сантиметра. На тях забелязах части от чертеж, рисунки на стена и прозорец, поредица символи на ръба на парчето: кървящото Христово сърце сред тръни, пчелен кошер, пеликан. Почти веднага след това видях комбинираните с римски цифри букви — точно както ги бе описал Рийд.

На пергамента изпъкваше голям крак, леко прегънат назад, виждаха се отлично закривените нокти на краката му. Почти същите както на голямата статуя зад нас. Сега забелязах и избледнял надпис на крака, но нямаше начин да разчета буквите. На втория манускрипт бе изобразен череп, но само наполовина. И отново бе просто идентичен с този на Стъклъровата костна статуя.

— Сам виждате, нали? — запита Стъклър. — Тези фрагменти са били пазени разделено векове наред, още от създаването на картата. Да пресъздаде образа на Черния ангел би могъл и творец, който е виждал рисунъка, но във всичките истински подробности би успял само този, който е гледал оригинала. Рисунката е сравнително груба, действителната статуя — точно обратното. Питахте ме защо вярвам, че съществува, нали? Е, показах ви.

За миг обърнах гръб на Стъклър и статуята, погледнах към Мърнос. Стоеше неподвижно и ме гледаше безизразно.

— Значи имате два от фрагментите — извърнах се отново към домакина. — И на търга ще се опитате да купите трети, нали?

— Да, ще наддавам, както казвате, с надежда да го купя. След края на търга ще се срещна с всички останали участници, за да проверя кой от тях също притежава един или повече фрагменти. Аз съм много богат човек, г-н Паркър. Ще направя нужните сделки и споразумения, изобщо всичко възможно, но ще набера достатъчно информация, за да определя с точност къде е скривалището на Черния ангел.

— Ами Вярващите? Смятате, че можете да ги отстраните с пари ли?

— Не се заблуждавайте, че сте всезнаещ и всесилен, г-н Паркър. Онази лекота, с която в Мейн се справихте с наетите от нас служители, може би ви подвежда, но тя е нещо измамно. Вас нито за миг не съм ви смятал за реално опасен. И с тях можем да се справим, ако се наложи, но аз винаги предпочитам да работя на принципа на изгодно и за двете страни споразумение.

Рекох си, че едва ли ще стане точно така. От наученото досега наистина излизаше, че Стъклъровите причини за търсене на статуята са доста по-различни от тези на Брайтуел и подобните на него. За Стъклър това бе въпрос на горда нова придобивка — добавка към скритата в тъмни мазета колекция, макар и донякъде свързана със сантиментален спомен за покойния баща. Ще постави Черния ангел до костния му брат, едното ще отразява злото в другото и обратно, а той ще стои пред тях и ще им се възхищава по своя си нередовен, маниакален начин. Докато Брайтуел и евентуално неговият повелител или Предводител вярват, че под среброто се крие нещо много повече — живо същество. Стъклър би запазил статуята цяла и непипната, Брайтуел ще търси демона в нея.

— Време е да си тръгвам — рекох аз, но Стъклър дори и не ме чу.

Изведе ме Мърнос, а шефът му остана в захласнато съзерцание на тленните останки на някога живи хора, събрани тук в мрачно преклонение пред старото скверно, безсмъртно Зло.