Джон Конъли
Черният ангел (23)

Глава двайсет и втора

Първо се появили — същински сенки по стените, раздвижени от нощните облаци и лъчите на бледата луна. Сенките се превърнали във форми — облечени в черно фигури, прокрадващи се в полумрака нападатели със скрити зад очила за нощно виждане очи и черти на лицата. До един въоръжени до зъби, умело и тихо полазили по стените с увиснали на гърбовете оръжия. Приличали повече на насекоми, отколкото на хора — с подобните на мутирали очи странично удължени визьори на очилата и щръкналите назад като черни жила тънки цеви на автоматите.

В крайбрежните води безшумно се полюшвала моторница, двигателите й загасени, но готови при нужда за миг да изреват, изстрелвайки я до брега. В съседна неголяма горичка пристигнал и спрял син мерцедес. В него седял един-единствен мъж — блед, болезнено затлъстял, с провиснали телеса, зелените му очи невъоръжени с добавъчно изкуствено зрение. Брайтуел нямал нужда от него: нощем очите му виждали дори и по-добре.

Онези слезли в градината, тогава се разделили. Неколцина се плъзнали към дома, другите към вратата, но при предварително уговорен сигнал всички спрели и грижливо огледали къщата. Секундите минавали, черните фигури стърчали неподвижни — подобни на изгорели, мъртви дървета, завистливо съзерцаващи настъпването на пролетта.

В дома Мърнос седял пред дълга редица телевизионни монитори. Книга четял, онези отвън вероятно биха се удивили на съдържанието й. Тезите на Енох. Същите, подхранващи вярата на онези, които били постоянна заплаха за работодателя му. Мърнос се чувствал длъжен да научи максимално повече за тяхната мотивация. В тон с максимата „Опознавай неприятеля си“.

„Зли духове ще бъдат назовани на земята, ще бродят по нея самотни…“

Напоследък Мърнос се притеснявал извънредно много от засилващата се маниакалност на Стъклър, а най-пресните събития още повече изострили опасенията му. Покупката на манускрипта на търга била според него сериозна грешка. Тя увеличавала и без това съществуващия интерес на онези, които също търсели сребърната статуя, привличала вниманието им още повече към притежаваните от работодателя му предмети. А той не споделял увереността му, че с тях лесно ще се постигне споразумение.

„Демони същи са те на земята, оръдия на Злото…“

До Мърнос седял втори дежурен охранител, очите му вещо прескачали от екран на екран. Помещението било с един прозорец, точно над градината.

В това отношение Мърнос многократно предупреждавал шефа си: смятал, че стаята не е пригодна за целта, която изпълнявала. Центърът на сигурността според него трябвало да бъде непревземаем, в критични случаи да послужи като щаб за организирана отбрана. Стъклър обаче бил човек противоречив, при това в много отношения. Искал около него да се въртят хора, да се създава впечатление за сериозни мерки за сигурност, но само дотук. Иначе Мърнос усещал какво мисли шефът — че реално не е подложен на никакви рискове. И това било още една извънредно сериозна грешка. Стъклър бил създание изцяло на майка си, възпитан още като дете да има безбрежна вяра в бащината сила и неуязвимост, както и да се възхищава на самоотвержените му дела по-късно. Затова за него било едва ли не светотатствено да се прегъва пред чувства — страх, съмнения или загриженост за околните. Повече от всичко обаче Мърнос ненавиждал спорадичните посещения на възрастната дама. От време на време Стъклър изпращал лимузина и хора да доведат майка му на гости, а тя пристигала в болнична количка, придружавана от частна медицинска сестра, завита в одеяла дори и посред лято и с тъмни очила, които носела целогодишно, за да си пази очите. Мърнос ясно виждал в нея егоистката на пределна възраст, внушила си, че на всяка цена трябва да живее, макар нито животът, нито околният свят да й носел някакви радости. Не й правело удоволствие да вижда дори и сина си, по-скоро го гледала с презрение и това не оставало скрито за наблюдателния охранител. Усещал го в поведението й, в косите погледи, които хвърляла върху Стъклър — този женствено дребен човек, разглезен от охолство и вечни прищевки. Въпреки всичко Стъклър отчаяно се опитвал да угоди на майка си, а спрямо отдавна покойния си баща изпитвал все същото благоговение, макар че понякога потискани дълбоко омраза и завист избивали на повърхността. Тогава чертите му се разкривявали в грозна гримаса, а гневът го променял изцяло.

„Храна за тях не ще има, ще ходят вечно жадни; ще се крият… ще се бунтуват срещу синовете човешки…“

Мърнос извърнал глава към екраните и Куин, главния му сътрудник. Отличен професионалист бил този бивш военен. В началото Стъклър се цупел и пазарял, не искал да плаща заплатата, която си поискал Куин, но Мърнос настоявал, че той напълно си я заслужава. И другите от екипа по сигурността били достатъчно добри и до един собственоръчно одобрени от Мърнос, макар и не чак на нивото на Куин.

Дори и при това положение Мърнос смятал, че броят им не е достатъчен, организацията не е на нужното ниво, при това не по негова вина.

В същия миг на стенен панел ритмично засвяткало алармено устройство, придружавал го тънък звуков сигнал.

— Пробив на вратата! — възкликнал Куин. — Някой отваря вратата!

Това просто било невъзможно. Тя се отваряла само отвътре или посредством монтираната в колите дистанционна апаратура, а всички налични автомобили били отдавна прибрани. Мърнос уголемил мониторния образ, сторило му се, че до вратата забелязва фигура, а от близка горичка май че излизала кола и се насочвала към нея.

„… и ще настъпят дни кървави на кланета, разрушение и смърт…“

И в следващия миг екраните угаснали.

Мърнос скочил на крака и вече тичал към вратата, когато прозорецът избухнал навътре, разбивайки се на стотици парченца. Куин поел в тялото си първите куршуми и практически дал на шефа си възможността да се измъкне. Мърнос стремително изхвърчал от помещението сред същинска градушка от куршуми. Те рикоширали от множеството метални предмети, пищели пронизително, надупчили стената на решето. Стъклър бил в стаята си на горния етаж, но междувременно глъчката го разбудила. Движейки се по основния коридор на дома, Мърнос чувал виковете му над себе си. В същото време някъде в къщата издрънчал и се разбил още един прозорец. Влизали и от там! От кухнята изскочил дребен мъж с оръжие, приличал на привидение в полумрака и Мърнос стрелял в него, продължил да стреля в движение, тичайки към стълбището. На първата площадка имало висок прозорец в типично готически стил, по него отвън пробягала сянка. Черна форма се изкачвала вертикално нагоре по стената към втория етаж. Мърнос се опитал да извика високо, да предупреди Стъклър, но се спънал в поредното стъпало и залитнал, а шумът заглушил думите му. Заловил се за парапета, но пръстите му попаднали на нещо мокро и безсилно се плъзнали по дървото. Сетне видял кръвта по тях, усетил шока и когато навел очи към ризата си, съзрял разширяващото се по нея петно, а в този миг дошла и болката. Повдигнал пистолета, очите му затърсили нападателя, тогава усетил и второто попадение в бедрото си. Извивайки гръб в истинска агония, главата му се ударила в ръба на стъпалото, затворил очи и се опитал да укроти острата болка. Когато ги отворил, на горната площадка пред него стояла жена и гледала право в него. Формите на тялото й изпъквали ясно дори и под черните дрехи, очите й били зелени и от тях струяла омраза. В ръка държала пистолет.

Мърнос инстинктивно затворил очи, тогава дошла и смъртта.

* * *

Брайтуел оставил мерцедеса пред самата къща, влязъл в нея, а госпожица Заан го отвела направо в подземието. Минали покрай стелажите със скъпите отлежали вина и се насочили към вече отвореното скривалище, спрели пред огромната черна костна фигура. Пред нея коленичел Стъклър, облечен в копринената си пижама. Върху косата му червенеела кръв, но иначе не бил ранен.

Един от нападателите пристъпил към Брайтуел, поднесъл му трите пергамента, вече извадени от разбития стъклен шкаф. Той ги предал на Заан, без да ги поглежда, очите му били вперени нагоре във високата черна форма. Главата му стигала едва до гръдния кош на Ангела, сглобен от множество ребра, тазови кости, лопатки и други в сполучливо подобие на гръдна броня. Брайтуел пристъпил напред, свил пръсти в юмрук и с все сила го забил в статуята. Костите изпукали под тежкия удар.

— Недейте! — изпищял Стъклър. — Какво правите, за бога?

Без да му обръща внимание, Брайтуел замахнал отново и отново. Стъклър се опитал да се изправи, но Заан го затиснала с ръка и го принудила да си остане на мястото.

— Ще я разрушите! — отново писнал Стъклър. — Цялата тази красота! Спрете!

Под поредния мощен Брайтуелов удар предните кости изпращели и се разчупили. Ръката му кървяла, острите ръбове на костите разкъсали кожата на кокалчетата, но той, изглежда, не усещал нищо. Заврял ръка в направения отвор и забъркал във вътрешността. Смръщил вежди, лицето му се сгърчило в още по-голямо усилие, но продължавал упорито да рови, а ръката му потъвала все повече и по-надълбоко. Изписаното по лицето му напрежение изведнъж се разсеяло и той изтеглил ръка. В стиснатите си пръсти държал сребърна кутийка, по-малка от другите, без орнаменти и кръст на капака. Поднесъл я към лицето на Стъклър и му я показал, сетне отворил капачето. Вътре се намирало неголямо сгънато листче пергамент в отлично запазено състояние. Подал го на Заан да го разгъне.

— Онази карта, фрагментите, цифрите — обърнал се Брайтуел към Стъклър, — всичко това е повече или по-малко вторично, случайно. Важното е костната статуя и нейното съдържание.

Стъклър ридаел. Протегнал ръка, взел от земята къс от разчупените черни кости.

— Не сте оценявали правилно собствените си придобивки, хер Щюклер — рекъл Брайтуел и повторил латинската фраза. — Quantum in me est. Подробностите са във фрагментите, но истината е тук.

Сетне подхвърлил празната кутия на Стъклър, който заопипвал вътрешността й с недоверчиви пръсти и безумен поглед.

— През цялото време — повтарял той с несвой глас. — През цялото време… ми е било под носа… под носа…

Брайтуел взел пергамента от Заан, внимателно огледал рисунката върху него и надписа отгоре й. Рисунъкът бил архитектурен тип скица, илюстрация на църква с мрежа подземни тунели под нея. Челото му се сбръчкало, но сетне се разсмял високо.

— Тя никога не е била изнасяна — изрекъл на глас, а в тона му звучало удивление.

— Кажете ми какво има там… — помолил се Стъклър. — Моля ви, поне тази услуга ми направете…

Брайтуел приклекнал с невероятна сръчност и му показал илюстрацията, сетне се изправил и кимнал на Заан. Стъклър не повдигнал глава, не го направил дори и когато дулото на пистолета докоснало тила му. А тя не го извършила грубо, допирът й бил почти като милувка.

— През цялото време… — повтарял си Стъклър. — През цялото това време…

Сетне времето спряло — онова, в което е бил и в което е трябвало да бъде, а за него бил роден нов свят.

* * *

Два часа по-късно Рийд и Бартек вървели към колата си. Отбили се да похапнат в ресторант на юг от Хартфорд, последната им вечеря заедно, преди да напуснат страната. Всъщност нахранил се добре главно Рийд, от двамата той обичал много повече да си угажда. И сега потривал пълния си корем, но се оплаквал, че лютата храна винаги му отмъщава, издувайки го с газове.

— Кой те караше да ядеш повечко, кажи ми? — приятелски го мъмрел спътникът му.

— Не мога да й устоявам на мексиканската кухня — отвръщал Рийд. — Сигурно защото ми е толкова чужда…

Шевролетът на Бартек бил оставен край пътя, под поредица голи дървета, хвърлящи решетеста сянка върху него и други паркирани в съседство автомобили на ресторантски клиенти. Малко по-нататък започвала рядка горица по протежение на зелени поля, в чийто край пък започвал строежът на нови жилищни сгради.

— Искам да кажа — продължавал Рийд, — че в едно нормално общество такава храна…

Не успял да довърши фразата си. Между съседните дървета се мярнала едра сянка. Рийд бил готов да се закълне, че секунда по-рано я зърнал с ъгълчетата на очите си и тогава тя слизала по дървесното стъбло, само че с главата надолу. Като пълзящ по дървото истински гущер!

— Бягай! — викнал Рийд на Бартек в следващата частица от секундата, точно на прага между осъзнаването на факта и физическата реакция.

Блъснал другаря си с ръка към дърветата, сам той се извърнал, за да препречи пътя на приближаващия нападател. В този миг чул Бартек да го зове по име и на свой ред изкрещял:

— Бягай! Казах ти да бягаш, бе човече!

Срещу него стоял човек, дребен, с плоско лице, в синьо яке и избелели джинси. Рийд го разпознал — същият бил в бара — и се запитал откога ли ги следят? Мъжът не държал в ръце оръжие, поне не такова, каквото би изплашило Рийд.

— Хайде тогава — заканил се Рийд. — Ела да те видя колко струваш!

Вдигнал юмруци, раздвижил се на краката си, препречвайки посоката, в която се движел Бартек, в случай че мъжът понечи да го гони. Но в същия миг усетил воня на загнило и тя му напомнила за нещо…

— Отчето, а!? — рекъл тих глас някъде съвсем наблизо и енергията сякаш напуснала тялото на Рийд.

Обърнал се и видял Брайтуел просто на сантиметри от себе си. Отворил уста да проговори, но острието потънало в него така бързо, че от устата му излязъл само един-единствен жаловито болезнен стон. Чул тичането на дребния, онзи вече гонел Бартек. Видял и жената — стройна, с дълга черна коса, скачала като пантера след другия.

— Ти се провали — рекъл Брайтуел.

Привлякъл Рийд към себе си, притиснал го с лявата ръка, докато дясната с ножа продължавала да пори стомаха му нагоре и все по-нагоре. В следващия миг устните му докоснали тези на Рийд. Свещеникът се опитвал да го ухапе, успял, но Брайтуел не отслабвал натиска и продължавал да притиска устни в неговите. И така докато Рийд потръпнал конвулсивно и издъхнал в ръцете му.

* * *

Госпожица Заан и дребният мъж се завърнали чак след половин час. Тялото на Рийд вече лежало заровено под шумата на храсталака около дърветата.

— Изпуснахме го — рекла тя.

— Няма значение — отсякъл Брайтуел. — По-едрата риба я хванахме. Ще има и още.

И все пак отправил поглед с надежда в мрака натам, накъдето избягал Бартек, сякаш все пак очаква да сложи ръка и на по-младия свещеник. Постоял малко така на същото място, сетне въздъхнал, като че се отказва от възможността, и се върнал при другите и колата. Сетне поели на юг. Имали да направят още едно посещение.

Минало известно време, от гората излязла слаба фигура. Наложило се по-обстойно да потърси сред дърветата, но намерил скритото сред стари листа, камъни и гнили клонки заклано тяло. Внимателно почистил лицето на покойния си приятел, седнал на земята и взел главата му в скута си. Сетне дълго се молил за душата му.

* * *

Недо седял в малкия офис на гърба на своя магазин. Вече почти се съмвало, вятърът отвън полюшвал клоните на дърветата, разклащал старите противопожарни стълби. Надвесен над бюрото си, с помощта на четчица Недо почиствал прахта от извивките на фина костна брошка. Вратата отвън се отворила, но Недо не чул шума поради вятъра и ритмичното потропване от удрянето на стълбите в сградите. А сетне не усетил и стъпките по пода на предното помещение, толкова много бил унесен в деликатната ювелирна задача. Реагирал едва когато завесата се помръднала и нечия сянка паднала право върху му.

Повдигнал очи, пред него стоял не друг, а самият Брайтуел. Зад Брайтуел имало жена. Косата й била гарвановочерна, блузата — разтворена на гърдите, виждала се кожата й — сякаш оживяла от множество татуирани очи и лица, по които играели странни гримаси.

— Разказваш наляво и надясно разни неща, а, г-н Недо — обадил се Брайтуел, а по лицето му играела усмивчица. — Прекалено много говориш. Значи доста време сме те търпели, но…

Поклатил глава тъжно, а огромният пръстен подпухнала плът на врата му се разклатил и разиграл на талази.

Недо оставил четката и погледнал Брайтуел в очите. Към очилата му на метална скоба имало монтирани чифт лещи за специално увеличение, когато работи с миниатюри. През тях виждал Брайтуеловия образ измамно разкривен — очите му изглеждали по-големи, устата му — по-пълна, а моравочервената маса над яката по-издута от всякога преди. Струвало му се, че последната всеки миг ще се пукне като назрял цирей и ще разпрати навсякъде около себе си струи кръв и гной, изпразвайки Брайтуеловото тяло от отровното му съдържание, изгаряйки като киселина всичко, върху което то попадне.

— Направих онова, което бе правилно — рекъл Недо. — Та макар и да бе закъсняло.

— На какво си се надявал? На изкупление ли?

— Може би пък да.

— На земята тях не чака ги ни мир, нито покой, нито опрощение… — цитирал Брайтуел. — Не ще ги осени радостта да отгледат бъдещи поколения, но ще видят как загива всичко, що любят, и горко ще оплакват кончината на синовете си, ще молят за прошка вечно, но няма да я получат, както няма и мир да им бъде даден…

— Аз Енох го зная не по-зле, но не съм като вас. Вярвам в светото причастие, в опрощаването на съгрешилите…

Брайтуел отстъпил встрани, допуснал жената да мине напред. Недо бил чувал за нея, но досега не му се било случвало да я види. А без да я познава, тя дори би могла да му се види много красива. Но в същия миг, гледайки я, изпитвал само страх и ужасна умора, тя го омаломощавала, правела го напълно безпомощен, неспособен дори да направи опит за бягство. Но се опитал да завърши фразата си.

— … във възкресението на тялото… — говорел той, а речта му преминавала в скоропоговорка. — … и във вечния живот. Амин.

— Трябваше да ни останеш верен — тежко се обадил Брайтуел.

— На вас ли? На теб? Че аз те познавам, зная те много добре какъв си. Обърнах се към теб в миг на слабост и гняв. И от мъка. Оказа се, че съм сбъркал — издумал Недо и започнал нова молитва. — О, мой Боже, искрено съжалявам за греховете си, защото те накърняват твоето…

Жената гледала Недо внимателно, сякаш го изучава като неизвестен вид, а сетне закрачила към инструментите му и в тях се загледала по същия начин: скалпели, къси, дълги остриета, пинсети, всякакви други неща. Недо я чувал как ги взема едно по едно и ги изучава внимателно, но не се обръщал към нея. Вместо това се опитал да завърши молитвата, но Брайтуел заговорил и думите замръзнали в устата на Недо.

— Намерихме го — рекъл Брайтуел.

Най-малко Недо очаквал това. Дори и в този миг, усещайки близостта на смъртта както никога преди, с молитвените думи за разкаяние и прошка, все още недоизлезли от устата му, не успял да прикрие удивлението в гласа си.

— Наистина ли? — запитал той с потрепващ глас.

— Да.

— И къде? Бих желал да узная.

— В Седлиц — отвърнал Брайтуел. — Изобщо никога не е напускал костницата.

Недо свалил очилата, а по лицето му се разляла усмивка.

— Толкова време търсене, а той си е бил там през цялото време…

Сега усмивката била вече тъжна.

— Как би ми се искало да го видя — отронило се от устата му. — Заслужавам да го разгледам след всичко, което съм научил, прочел и чувал за него…

Жената зад него държала парцал, намокрен с вода от една кана. Пристъпила напред, застанала току до стола му, навела се и силом напъхала плата в устата му, а дългата й коса увиснала над лицето му. Недо се опитал да се бори, дърпал ръцете и косите й, но тя била прекалено силна. Сетне се намесил и Брайтуел, хванал ръцете му, натиснал ги надолу и назад — зад облегалката на стола, а собствената му тежест и сила задържали тялото на Недо от кръста нагоре изправено. Студеният скалпел докоснал челото му и жената започнала да реже.