Джон Конъли
Черният ангел (24)

Глава двайсет и трета

За Прага хванахме самолет през Лондон, пристигнахме там в късния следобед. Нещата преди това се развиха горе-долу по следния начин: първо се оказа, че Стъклър е вече мъртъв. След срещата с Босуърт в Ню Йорк взехме такси и тръгнахме на север към къщата му. Но там заварихме вече пристигналата полиция, а след няколко телефонни разговора с точни за целта хора се оказа, че колекционерът и целият му екип охранители били мъртви, застреляни, домът приличал на бойно поле, а в гърдите на огромната костна статуя в хранилището зеела дупка. Така се досетихме за още някои неща. Същата вечер се срещнахме в Бостън с Ейнджъл и отлетяхме за Европа.

Изкушавахме се силно незабавно да продължим за Седлиц, който се намира на около четирийсет мили източно от града, обаче първо се налагаше да извършим известни приготовления. Освен това бяхме много изморени и гладни. Отседнахме в неголям, но пък доста комфортен хотел в район, който наричаха Мала Страна — в превод означавало нещо като „по-малкия град“ или поне така ни каза младата жена на рецепцията. Недалеч от хотела минаваше теснолинейна трамвайна линия; тръгваше от улица на име „Уйезд“ и вървеше нагоре по хълм на име Петрин. Трамвайните мотриси бяха стари, потракваха уморено по релсите, а лирите им отгоре току губеха контакт с електропровода, изпускайки поредици шарени искри. От тях пък във въздуха замирисваше на изгоряло и озон. Улиците бяха покрити с камъни, повечето стени бяха надраскани с графити, в някои ъгли все още имаше нестопен сняг, а Вълтава беше заледена.

Луис се хвана да проведе няколко телефонни разговора. Аз пък се обадих на Рейчъл и я осведомих къде се намирам. Късно беше, изпитвах неудобство, че я разбуждам, но не ми се искаше да не знае факта, че съм извън страната. Във всеки случай тя отново бе загрижена главно за кучето, а то беше при един съсед, комуто го бях поверил — напълно на сигурно място. Обясних й го, тя ми разказа, че Сам е много добре, на следващия ден планират да посетят сестра й. Този път бе по-тиха, не така възбудена както миналия и звучеше повече като старата Рейчъл — както едно време.

— Знаеш ли, винаги съм искала да видя Прага — каза тя по едно време.

— Помня — рекох аз. — Може би следващия път.

— Може би. Ти колко време ще стоиш там?

— Ден-два.

— Ейнджъл и Луис с теб ли са?

— Да.

— Смешно нещо, нали? Че си на място като Прага с тях вместо с мен.

В гласа й обаче нямаше и най-малкия намек за смях.

— Тук няма нищо лично — рекох аз. — И сме в отделни стаи.

— Е, виж, това вече много ме успокоява. Може би като се върнеш, ще намериш време да отскочиш до нас и тогава ще говорим.

Забелязах, че не каза нищо за завръщане у дома — нито кога, нито дали — и не захванах темата. Значи след като се върна, мога и да отида във Върмонт да поговорим. А може не? Тогава пък ще се кача на колата и ще си тръгна за Скарбъро сам.

— Възможно е да се окаже добра идея — рекох.

— Във всеки случай не казваш, че ще ти бъде приятно да го направиш, значи не искаш.

— Виж, досега не ми се е случвало някой да заяви, че трябва да говорим, а сетне да се отмята с условности.

— Не е нужно да бъде така, нали?

— Надявам се, че не. Е, трябва да привършвам. Ще се видим, като се върна.

— Добре.

— Чао, Рейчъл.

— Чао.

* * *

От хотела ни запазиха маса в ресторант на име „Синьото пате“, на чешки звучеше непроизносимо за мен. Намираше се в тиха, странична пряка на „Уйезд“. Приятно място се оказа, на два етажа, иначе малко претрупано със завеси, черги и стари гравюри. На долния, по-малък по квадратура етаж имаше доста огледала, те пък създаваха впечатление за простор и това бе сполучлива идея. Менюто предлагаше доста ястия, най-вече дивеч, заведението бе специализирано предимно в това отношение. Затова си поръчахме патешки гърди и еленово месо. Поднесоха ни ги с най-различни сосове с диви горски плодове, богати подправки и мадейрски ром. Тримата заедно изпихме бутилка червено вино, мисля, че келнерката го нарече „Франковка“, нахранихме се добре, в относително мълчание.

Докато все още похапвахме главното ястие, в залата влезе мъж, а собственикът го отправи към нашата маса. Приличаше на бродуейски търговец на крадени стоки от типа на мобилни телефони. Облечен бе в кожено яке, джинси, отблъскващо шарена риза. Беше и брадясал в степен някъде по средата между забравил да се обръсне и откровен скитник. Не че имах намерение да му го натяквам. Беше як, доста набит, в якето му можеха да се поберат двамина като мен, на всичкото отгоре то май му бе възтясно на раменете. Донякъде ми заприлича на братоците Фулси у дома — човек пращящ от сила, енергия и първичност, но не беше толкова дебел, по-скоро напомняше за връзката между ранния човек и огъня.

Според Луис, с когото бяха имали работа и преди, името му бе Мост. Мост се оказа „папка“ или „баща“ — член на един от пражките престъпни кланове, а по брак бе сроден с други деятели от т.нар. „Крадци в закона“ или момчетата, дето движат местната вътрешна далавера. Организираната престъпност в Чешката република се върти главно около десетина подобни кланове, наречени още „бригади“. Те контролират рекета, вноса на проститутки от страните на бившия Източен блок, изнудването, кражбите на автомобили, продажбата на дрога и оръжие. В същото време зоните им на действие вече се размиват най-вече поради ръста на конкуренцията — непрекъснато увеличаващия се брой на имигрантите. Влизат много руснаци, украинци, чеченци и почти незабавно се включват в главните игри. Не се боят, нито свенят да използват насилие и крайна бруталност спрямо потърпевшите, много често и спрямо един друг. Иначе всяка голяма група е специализирана по тип дейност. Руснаците са много силни във финансовата престъпност, далеч по-агресивните украинци предпочитат банковите нападения и серийните грабежи. Българите, в началото специализирали в еротичните клубове, вече участват в кражбите на коли, наркотрафика и вноса на български проститутки за местните публични домове. Италианците, някога крале на подземния свят, днес са далеч по-малобройни и се занимават със закупуване на недвижимо имущество в по-големи мащаби. Китайците си падат по казината и нелегалните публични домове, но се занимават още и с отвличане и нелегален трафик на хора, макар че такава дейност има в рамките на почти всяка отделна етническа група. Албанците си врат носа абсолютно във всичко — от дрога до събиране на дългове, търговия с кожени изделия и злато. А местните момчета вече са принудени да воюват за собствените си територии с нова порода чуждестранни престъпници, които не се спират пред почти нищо и не уважават старите правила. Затова бих казал, че в сравнение с новите попълнения в чешкия престъпен свят, Мост се оказа старомоден специалист, от онези, дето харесват показните патлаци и жените, а най-вече и двете заедно.

— Здраво — рече той. — Как вкус?

И посочи с пръст еленовия медальон с боровинков сос и купчинка спаначени спагети.

— Аха — отвърна Ейнджъл. — На вкус е гот.

Чехът протегна ръка, подобните му на огромни щипки показалец и палец отнесоха едно от медальончетата от Ейнджъловото блюдо и го напъхаха в уста като тунел.

— Хей, човече — обади се Ейнджъл. — Не съм си довършил…

Мост го изгледа укорно, дъвчейки с мощните челюсти. Не беше заплашително, нито гадно, по-скоро както паякът би погледнал попаднала в мрежата му мушица, дето има дързостта да се оплаква от нарушени права и свободи и да размахва под носа му конституцията.

— … яденето — завърши Ейнджъл жаловито.

— Добре си защити кльопането — изкодоших го аз.

— Хайде стига бе — ядоса се приятелчето. — Какво си се ухилил такъв? Значи аз ще си доям от твоето!

Мъжагата на име Мост избърса пръсти в покривката и подаде ръка на Луис.

— Здрасти, Луис — рече той басово.

— Здравей — отвърна Луис и ни представи един на друг.

— Това име не е ли същото като мост над река например? — попитах аз, защото бях забелязал надписите на Карловия мост.

Чехът разпери ръце и се засмя поощрително. Жест на приятно удивление по повод възтъпия чужденец, който се опитва да понаучи дума-две от местния език. Значи не само купуваме някое и друго пушкало от него, ами правим опит да заговорим езика, което е похвално.

— Аха, bridge — мост, да, правилно говори — рече той благосклонно и размаха ръце. — Аз мост — като мост между кой предлага и кой да купи.

— Мост между шибания свят и аборигена — в скоропоговорка измърмори Ейнджъл под нос.

— Да извинява? — въпросително го изгледа Мост.

Ейнджъл размаха ножа и вилицата, ухили му се, сръчно набоде едно от моите еленови медальончета и бързо го задъвка.

— Хубаво месо — издърдори с пълна уста. — Ммммм!

Мост го изгледа с подозрение, но махна с ръка. Хайде от него да мине.

— Трябва върви — подкани ни той. — Заето за мен време.

Платихме сметката, последвахме чеха на улицата. Той ни поведе към черен мерцедес, паркиран неправилно на ъгъла на „Небовидска“ и „Харантова“.

— Брех — обади се язвително Ейнджъл. — Кола за скромни хора, средна ръка, приятен цвят, погребален. Мутра и половина.

— Ама ти това момче никак не го хареса, а? — засмях се аз.

— Не обичам едрите простаци, дето се правят на всемогъщи — заби ми го Ейнджъл.

Вътрешно трябваше да призная, че вероятно бе прав. Мост си беше нагъл и прост, но пък имахме нужда от стоката му.

— Опитай да потърпиш — смъмри го Луис. — Няма да го осиновяваме.

Качихме се в автомобила. Луис и Ейнджъл седнаха отзад, аз отпред — до Мост. Луис не изглеждаше притеснен, напротив, въпреки че нямаше никакво оръжие. За него цялата работа не бе нищо повече от бизнес сделка. Най-вероятно чехът отлично знаеше кой е Луис и не би се опитал да играе номера, дето сетне ще му се върнат тъпкано.

Доколкото можех да се ориентирам, насочвахме се към Вълтава. Минахме покрай множество ресторанти, сетне дойде ред на неголеми барчета, пресякохме жп линия, оставихме зад себе си голяма железопътна гара, а после поехме в посока на високата телевизионна кула, която изпъкваше срещу нощното небе. Вече загубих представа за посоките. Минахме по цял куп странични улички, свихме наляво, сетне надясно и пристигнахме пред голям вход с неонов надпис отгоре — бял Купидон с лък, прострелващ голямо сърце. Беше нощен клуб, видях и името — „Купидонови страсти“, не бе кой знае колко велика идея, но се разбираше за какво иде реч. Мост спря два метра по-надолу, загаси двигателя. Входът на заведението имаше и голяма метална решетка, в момента отворена, а до нея стоеше едър бияч с отегчена физиономия. Мост му подаде ключовете от колата и ни поведе надолу по стълбище, което свърши в неголям, възмръсен бар. В полумрака по високи столове и край бара стояха или седяха поизносени жени със същите отегчени изражения, пушеха, пиеха безалкохолни питиета. Имаше блондинки и чернокоси; съдейки по славянските лицеви характеристики, реших, че са източноевропейки. Музиката бе рок, зад малкия бар шеташе висока червенокоса жена с татуировки по ръцете. Мъже не се виждаха. В мига, когато пред тезгяха застана Мост, тя сръчно отвори бутилка „Будвар“ и му я поднесе, като бързо заговори на чешки.

— Иска нещо да пие? — обърна се едрият към нас.

— Не, няма нужда — отвърна Луис.

Ейнджъл любопитно се озърташе, оглеждаше ъглите на недоносения бардак.

— Здраво работят тия, нямат време да се усмихнат — подхвърли той в типичния си стил. — Какво ли е, когато има малко затишие, а?

Последвахме Мост през една странична врата навътре и още по-навътре, в самото сърце на подземието. Минахме по коридор с номерирани врати, някои бяха отворени — виждаха се двойни легла, покрити само с чаршафи и възглавници, а по стените висяха поставени в рамки плакати на голи жени. Едва ли бе в най-добрата професионална традиция, но здраве му кажи, не ми бе работа да коментирам. Стигнахме до помещението на сигурността. В него пред няколко монитора седеше мъж на дебело тапициран стол и следеше образите от камерите. Забелязах, че единият екран показва входа, през който бяхме минали. Друг пък — задна уличка, където вероятно има изход. На трети се виждаше касовата машина зад бара. Мост задмина човека и ни отведе до друга, метална врата — в дъното на помещението. Отключи я с два ключа — единия извади от портфейла си, втория си беше в ниша до вратата. Въведе ни вътре. Зърнах каси с алкохол и множество боксове с цигари, но те заемаха само малка част от общото пространство. Зад тях имаше истинска оръжейна или по-точно казано, цял малък арсенал.

— Ето, гледа тук — подкани ни чехът. — … Сетне казва какво иска.

Луис бе обещал, че в Прага проблеми с оръжието няма да имаме и се оказа напълно прав. Навремето Чехословакия бе сред световните лидери в производството и износа на оръжия и боеприпаси, но след 1989 г. крахът на комунизма доведе и до упадък в оръжейната й индустрия. И въпреки това днес в републиката действат 27 фирми — производители на оръжие, а чехите не са особено придирчиви в кои държави го изнасят, поне не толкова, колкото би трябвало да бъдат. В Зимбабве имат сериозни основания да им благодарят за това, че пробиха оръжейното ембарго за износ, както и в Шри Ланка, както дори и в Йемен — иначе приятел на американските интереси в чужбина, но и обект на оръжейно ембарго от страна на ООН. Чехите правеха опити още да изнасят оръжия и в Еритрея, и в Демократична република Конго, изхитряйки се да използват лицензирани канали за неембаргови държави, които сетне пренасочват пратките до същинските им адресати.

Оглеждайки богатството на марки, калибри и типове в помещението на Мост, си рекох, че може би част от тях е законно закупена, но имаше и военни остатъци, продавани и препродавани на оръжейни търговци, имаше и такива, дето обичайно се придобиват само по доста съмнителни канали. И май в този случай преобладаващият процент от стоката спадаше именно в последната категория. В края на краищата нали през 1995 г. световната преса разтръби за разкрития, че хора от елитната чешка антитерористична служба УРНА — подразделение на националната полиция — са продавали от своите собствени оръжия (че дори и експлозиви семтекс) на елементи от организираната престъпност. Шефът на УРНА Мирослав Кваршнак бе уволнен, но това не попречи той по-късно да стане заместник-директор на чешкото армейско разузнаване, а след това и чешко военно аташе в Индия. А щом длъжните да преследват престъпници ченгета са готови да им продават оръжие, какво остава да кажем за правилата на свободния оръжеен пазар? Така че горди с новооткритите правила и придобивки на капитализма, чехите бързо бяха разбрали какво може да бъде постигнато в едно общество на свободната инициатива.

На рафтове в дъното бяха подредени главно полуавтоматични оръжия, след тях имаше и полицейско тактическо оръжие, скъсени карабини и помпи, някои от тях видимо току-що извадени от опаковките им. Видях и автомати CZ 2000, пет леки картечници тип 5,56N, монтирани на двуноги и поставени на отделна маса под рафтовете с по-леките им събратя. Следваха грижливо подредени магнуми М-16, лентово снаряжение М-249, калашници АК-47, подобните Vz.58 и още много други. По-нататък зърнах още два рафта с различни автоматични и полуавтоматични пистолети, богат избор от тях имаше и върху покрита с омазнени парцали дълга маса в съседство. Почти всичко изложено бе чисто ново, а по-голямата част от него, изглежда, бе армейски тип въоръжение. Хрумна ми, че тук има налично оръжие от най-елитно качество за цяло, и то немалко подразделение от чешките въоръжени сили. Да вземе някой да нападне страната, току-виж оръжието им не стигнало. И за майтап ще трябва да стрелят с флоберки или само гледай как правителствените бюрократи изкупват изнесеното и откраднатото обратно, за да го върнат на армията.

Ейнджъл и аз стояхме отзад, безсъмнен експерт в това отношение бе Луис. Той оглеждаше нещата поред, пробваше, зареждаше пълнители, дърпаше затворите, вкарваше, изкарваше патрони от цевта. По едно време избра трио пистолети „Хеклер & Кох“ .45 със заглушители „Найт“ и нарочна маркировка на цевите — вдълбани надписи USSOCOM. Това, ако не знаете, означава, че са били произведени за Командване специални операции — САЩ. Цевта и затвора бяха удължени, тоест бяха мъничко по-дълги от обикновения хеклер и кох .45, на дулото имаха резба за заглушителите, а пред спусъчната скоба бе монтиран модул за лазерен мерник. Спря се също и на бойни ножове „Гърбър Пейтриът“ и деветмилиметров автомат „Щайер“ с трийсет патронен пълнител, малко по-дълъг от пистолетния вариант.

— Искам още общо двеста патрона за хеклерите, за щайера вземам три пълнителя, а ножовете ги даваш гратис — рече Луис, когато привърши селекцията.

Мост се ухили и започнаха да се пазарят. Накрая чехът се съгласи с цената, доволен от продажбата, но и поизнервен от деловите умения на Луис. Взехме оръжието и си тръгнахме, а Мост ни даде гратис и кобури, само че така износени, сякаш датираха от шоуто на Бъфало Бил или зората на Дивия запад. Мерцедесът все още стоеше навън, обаче на волана този път беше друг човек.

— Т’ва е братовчеда — обясни Мост и се опита да ме потупа по ръката.

— Няма ли да поостанете, купон да направим, а? — запита той на внезапно подобрен английски.

Думите купон и Купидонови желания не ми подхождаха в момента, ама хич.

— Имам си приятелка — рекох му аз.

— Е, колко му е? Ще си хванеш още една — предложи Мост с широка усмивка.

— Тц, не става — рекох му аз. — И с тази — сегашната — не се оправям достатъчно добре.

Мост не предложи момичета на Ейнджъл и Луис, подушваше ги отдалеч хитрецът. Изтъкнах им тази подробност по пътя обратно към хотела.

— Може би пък ти си единственият от нас тримата, дето изглежда нередовен — подхвърли ми Ейнджъл.

— Ами да, това трябва да е причината — отвърнах кисело. — Вие двамката нали сте си редовни, живеете чисто и точно.

— Вече трябваше да сме там — обади се Луис.

Не ни слушаше глупостите, говореше за Седлиц.

— Имаме време — отвърнах. — Те няма да направят прибързана погрешна стъпка, толкова време вече очакват този миг. А и леваци определено не са. Ще вземат нужните мерки, внимателно ще огледат района, преди да действат. Ще се нуждаят от екипировка, транспорт, хора и според мен няма да посегнат на статуята, преди да се е стъмнило. Което значи, че ние ще им направим засада и ще ги чакаме да дойдат.

* * *

Потеглихме за Седлиц на следващия ден. Хванахме магистралата към полската граница вместо прекия път през села и градчета, защото тя даваше възможност за много по-голяма скорост. Отстрани се нижеха безбрежни нивя с царевица и захарно цвекло, имаше хора и техника, обработваха земята след привършилото събиране на реколтата. Сетне навлязохме в горист участък с гъсталаци, тук-таме се виждаха китни ловджийски хижи. Според пътеводителя, който бях разглеждал в самолета, тук някъде трябваше да има вълци, по-нататък на юг и мечки, дето се срещат най-вече в старите и гъсти бохемски гори. В непосредствена близост обаче очевидно имаше дребен дивеч — малки бозайници и различни птици. В далечината забелязвах села, къщите бяха с червени покриви, а камбанариите на църквите се извисяваха високо над тях.

От магистралата излязохме преди промишления център Колин, в съседство има и голямо жп кръстовище — на изток линиите водят към Москва, на юг — към Австрия. Минахме покрай доста порутени сгради, разрухата тук поне бе очевидна, но видимо вървеше и ново строителство, личеше, че местните хора са инициативни — стремят се да подобряват и разширяват дейността си. На множество места зърнах новоотворени ханчета, по прозорците висяха реклами за бира, на черни дъски край гостоприемно отворени врати с тебешир бяха изписани менютата.

В днешно време Седлиц е почти предградие на по-големия град Кутна Хора. В далечината пред нас бавно растеше висок хълм — според картата това бе Канк, първата голяма мина, открита край града след разкриването на сребърна руда в църковните имоти. В пътеводителя бях зърнал и рисунки на тогавашните мини. Напомняха ми описания на Ада от Бош^[1], със слизащите под земята хора в бели туники, бели, за да се виждат на мижавата светлина на миньорските лампи, с кожени гърбове и парчета на задните части, за да се пързалят по наклонените шахти, придвижвайки се по този начин по-бързо, без да се нараняват. Носели със себе си хляб за шест дни, защото пътят обратно към повърхността отнемал най-малко пет часа. Затова миньорите седели долу почти цялата седмица. Излизали на седмия ден — в неделя — да идат на черква, за да се помолят, да се видят със семействата си, да се запасят с провизии, вода и отново да поемат пътя надолу в земните недра. Повечето от тези хора постоянно носели със себе си икона на света Барбара — покровителка на миньорите. Защото не било рядкост да намерят смъртта си долу, в галериите, без свещеник, без последно причастие, а телата им оставали понякога завинаги заровени под огромни маси срутена земя. Затова и вярвали, че светицата закрилница ще им помогне да намерят пътя си към небето.

Практически Кутна Хора се намира все така буквално върху останките от старите мини. Под нейните улици и сгради се извиват тунели, километри и километри галерии, а земята отдолу пази останките на стотици човешки същества, работили и дали живота си, за да намери среброто път към повърхността. Хрумна ми, че това място е наистина подходящо за скривалище на Черния ангел — едно скрито в Източна Европа ъгълче от истинския ад, всъщност частица и от безкрайния подземен кух свят.