Джон Конъли
Черният ангел (10)

Глава девета

Прозорците в това помещение бяха покрити със здраво прикрепени в стените метални плочи, непропускащи естествената външна светлина. На маса или може би тезгях имаше парчета от човешки кости: ребра, лакътни и лъчеви, частици от череп. Въздухът бе спарен, миришеше на нечисто, но най-неприятното бе острата миризма на стара урина.

Под тезгяха стояха четири или пет дървени кафеза, в които е било пренасяно нещо, сега в тях бе останала само сламата и опаковъчната хартия. Пред отсрещната стена, отдясно на затъмнен прозорец бе поставена масичка с подпора. И на нея имаше черепи, но без долните челюсти, а под горните бяха закрепени кости. Стори ми се, че са раменни, но не бях сигурен. Всички черепи бяха пробити отгоре, а в дупките — затъкнати свещи. Те горяха, осветявайки поставената зад тях фигура.

Беше черна, висока не повече от 60–70 сантиметра, изглеждаше сътворена от човешки и животински останки. Една от тях бе голямо птиче крило, от което грижливо са били свалени кожата и перата. Костите бяха умело разположени в позиции то да изглежда разперено, сякаш съществото, комуто крилото принадлежи, се готви да излети. Самото крило бе прикрепено към част от гръбначен стълб с неголям гръден кош. Хрумна ми, че би могло да е от дете или маймуна, но далеч не бях сигурен. Отляво на гръбначния стълб вместо второ крило бе монтирана дълга ръка с всичките си съставни кости, дори и до най-мъничките на пръстите. Ръката бе повдигната, сочеше нагоре, завършващите с остри нокти пръсти се бяха свили в подобие на юмрук. Десният долен крайник наподобяваше заден крак на котка или куче, съдейки по ъгъла на ставата. Левият бе видимо подобен на човешки, но бе скъсен и недовършен, виждаше се промушената в него носеща тел.

Този хибрид на човешко с животинско бе най-силно изявен в главата, несъразмерна по големина с тялото. Какъвто и да бе създателят на фигурата, изкуството му видимо отговаряше на деформацията на визията му, а вероятно и на други неща. Приближих, захванах се да го разглеждам още по-внимателно. Налагаше се. Множество други създания са били използвани в направата на това творение, а често техните части преливаха умело една в друга. Половин челюст от примат бе грижливо прикачена към друга половинка — детска. Горната част на лицевата площ между челюстите и челото бе изградена с помощта на частици от бяла кост и птичи глави. На върха от човешки череп стърчаха рога — единият бе като закърнял или недоразвит, напомняше израстък на главата на сърне. Другият бе дълъг и извит като на коч — първо назад, сетне напред и почти докосващ ключицата на тази псевдо статуя.

— Тоя тип реши ли да дава стаи под наем, значи здраво ще нагази в лайната — опита се да се пошегува Ейнджъл.

Луис не отвърна нищо, мълчаливо разглеждаше един от черепите върху тезгяха. Наведе се, почти завря нос в очните му дупки.

— Изглеждат достатъчно стари — рекох на глас, все едно отговаряйки на увисналия във въздуха незададен въпрос.

Луис кимна, излезе от спалнята. Чух го да ходи из помещенията и да размества различни неща. Сигурно се опитваше да намери следи от Алис.

Помирисах въздуха отново, стори ми се, че миризмата на урина води към банята с тоалетна. Ваната съдържаше още кости, накиснати в жълта, воняща на амоняк течност. Урина беше заедно с нещо друго в разтвор. Така ми засмърдя, че чак очите ми засълзиха. Притиснах носната си кърпичка към носа и устата и разтворих вратичките на стенните шкафчета. Нищо особено нямаше, върнах се обратно в стаята, затваряйки вратата след себе си. Ейнджъл все още разглеждаше странното творение, имаше вид на почти хипнотизиран от него. Не се учудих особено. Подобия на тукашното можете да зърнете в някои галерии или музеи. Че беше отблъскващо, беше, но пък личеше артистичен похват и особен нюх, та макар и може би деформиран. Най-същественото бе плавността на формата, лекотата, с която един елемент преминаваше в друг.

— Не мога да загрея какво, по дяволите, представлява това чудовище тук — рече Ейнджъл и се почеса по тила. — Прилича ми на променящ се в птица човек, а? Или обратното — птица в човек, нали?

— Ти да си виждал птици с рога? — попитах го аз.

Ейнджъл протегна пръст, изглежда, искаше да докосне черепа, но размисли и отдръпна ръката си.

— Значи тогава не е птица, така ли?

— Мисля, че не е.

Взех захвърлено парче от вестник на пода, повдигнах един от черепите свещници и светнах в него с електрическото си фенерче. С удивление констатирах, че от вътрешната страна на костта е белязан някакъв номер, приличаше на серийна маркировка. Огледах и съседните — до един имаха подобни номера. Изключение правеше един-единствен, който номер нямаше, а носеше различен символ — двузъбец — и бе закачен върху тазова кост. Взех го заедно с друг един от номерираните, поставих го в празен кашон, внимателно наместих и статуята с рогатата глава. Отнесох го в съседната стая, където Луис бе коленичил на пода пред разтворен куфар. В него зърнах инструменти, скалпели, пили, хирургически триони, грижливо прибрани в брезентови калъфи. До тях стояха и две видеокасети. На едната имаше етикет с дълга поредица прилични на инициали букви и дати.

— Тъкмо се е стягал да духне — рече Луис.

— Така изглежда.

Посочи кашона в ръцете ми.

— Нещо по-особено ли намери?

— Може би. Черепите носят номера. Не е зле да хвърли поглед човек, запознат с темата. И на тази статуя или каквото и да е това творение.

Луис извади едната касетка, постави я във видеокасетофона, включи телевизора. Лентата завъртя, но образ в началото нямаше, само пукане и светли петна. След малко се появи и картина. Показа се земя, всъщност пясък, жълт пясък и тук-там камъни, а обектът подскачаше рязко, сякаш камерата се е тресяла в ръцете на оператора. След малко образът се успокои и се показа полуоблечено женско тяло. Жената лежеше по очи върху пясъка, по гърба, краката и белите й шорти, сега силно зацапани, имаше кръв. Черната й коса бе разпиляна безредно по пясъка, създаваше се впечатление като от мастилени нишки в мръсна вода.

Беше млада, по едно време се размърда. Извън кадър някой заговори, прозвуча ми като испански.

— Май каза, че била още жива — обади се Луис.

Сега пред камерата се раздвижи нечия фигура, невидимият оператор пристъпи напред, може би за да хване новия обект в по-добър план. Ясно се видяха чифт скъпи черни ботуши.

— Не — рече друг глас на английски.

Някой избута камерата встрани, може би за да не снима човека или жената. Чух звук, напомни ми разцепване на кокосов орех. Нечий глас се изсмя. Операторът закрепи камерата, респективно образа — сега показваше жената. Този път около главата й по пясъка имаше кръв.

— Puta — обади се първият глас съвсем ясно.

Курва.

Образът се загуби за миг, появи се пак. Този път в черната коса на жената се виждаха светли кичури, а околността бе същата — пясък и камъни. Някаква буболечка полази по размазаната близо до устата й кръв — единствената част от лицето, която се виждаше. Нечия ръка се появи, отметна косата, вероятно за да може операторът да заснеме обекта по-ясно. В този миг се смени и образът — показа се ново тяло — този път на мъртво момиче, проснато върху скала.

Луис започна да превърта лентата, загубих представа за броя на заснетите жени. Лентата свърши, той постави втората касета. Положението бе почти същото — веднъж или дваж се показа девойка с по-тъмна кожа, тогава той натискаше бутона за стопкадър, замразяваше образа и внимателно оглеждаше заснетото. И така до край: почти всички жени бяха от латиноамерикански тип.

— Ще се обадя на ченгетата — рекох аз.

— Още не. Този тип не е оставил тези неща току-така, че някой да вземе да ги намери. Той ще се върне, за да си ги вземе, и това ще стане скоро. Ако си прав, че са ни следили в онази уличка, значи тукашният човек е вече може би някъде отвън. Казвам да изчакаме.

Понечих да отворя уста, но премислих думите си, преди да ги изрека на глас. Ако Рейчъл бе тук, вероятно би констатирала, че в това отношение съм отбелязал напредък.

— Луис, нямаме време да изчакваме. Ченгетата са с повече уреди за проследяване и наблюдение от нас. Нашият човек е брънка от много по-голяма верига, но тази следа можем да я хванем и по-късно. Колкото по-дълго се бавим тук, толкова повече намаляват шансовете да открием Алис, преди да й се е случило нещо лошо.

Срещал съм хора, дори и полицаи с голям опит да попадат в капан, използвайки минало време относно безследно изчезнал човек при все още неуточнени обстоятелства. Затова е винаги по-добре предварително да премислиш онова, което бързаш да кажеш, и да не оставяш думите да предварят мисълта.

Наведох се, внимателно вдигнах кашона. Луис мълчеше.

— Е, добре тогава, остани още малко тук, виж дали ще има някакво развитие. Ако не мога да се върна бързо, ще ти позвъня, за да ти дам време да се измъкнеш, преди да съм се обадил на ченгетата.

* * *

Гарсия седеше в паркираната си недалеч кола и наблюдаваше отиващите към апартамента му мъже. Оказваше се, че сводникът е бил по-хитър, отколкото изглеждаше. Защото нямаше друг начин да намерят скривалището му толкова бързо. Онзи ги е проследил до апартамента, може би в опит да си осигури място за лавиране в случай че с момичето стане гаф и нещата се обърнат срещу него. Бесен беше в този миг Гарсия, дори и тази дума не беше точна. Само още ден-два и щяха да са изпразнили апартамента, а той самият да е изчезнал. А в него сега имаше още много неща, които му бяха нужни. Ценни бяха, трябваше да си ги вземе. Но пък инструкциите на Брайтуел бяха категорично ясни: ще ги проследиш, ще разбереш къде отиват, обаче няма да нападаш, в никакъв случай няма да стреляш по тях. Разделят ли се, да тръгне след човека с черното кожено яке, онзи същият, който бе изостанал от другите в уличката, сякаш усещайки присъствието им. А когато се разделяха, Брайтуел изглеждаше разсеян, но и някак странно възбуден. Гарсия обаче си знаеше урока: на този тип въпроси не се задават.

Да не ги напада.

Да, но пък това указание бе преди Брайтуел да знае къде отиват онези. Сега те бяха в дома на Гарсия и много близо до онова, което търсеха, макар че може би нямаше да го разпознаят, дори и да го видят. Така или иначе, решат ли да се обадят в полицията, той самият — Гарсия — ще бъде вече белязан човек в тази страна. Също както и у дома. И още по-лошо — може да разядоса същите хора, дето го бяха приютили и му дали работа. Защото разкрият ли него, това може да донесе цял куп неприятности и на тях. Опита се да прецени дали в апартамента е останало нещо, което да свързва с него и Брайтуел? Не мислеше, че има такава възможност, но пък бе гледал достатъчно полицейски шоута по телевизията и знаеше, че понякога детективите чудеса вършат, при това с помощта на намерен в нечий джоб прах или микроскопично късче пръст на пода. Замисли се за цялата си продължителна и трудоемка работа, за големите усилия в построяването на онова, за което го бяха довели тук. Цялото това дело сега бе поставено на риск заради въпросните посетители. Разкрият ли го, решат ли да се обадят на полицията и да разкажат какво са намерили, свършеното отива по дяволите. Гарсия бе горд от своята работа, намираше я достойна да бъде поставена наред с църквата на отците капуцини в Рим, до църквата зад построения за кардинал Алесандро Фарнезе палат, дори и в самия Седлиц.

Помисли още малко и извади от джоба мобилния телефон. Имаше разрешение да се обажда на Брайтуел само случай на екстремна спешност, но му се струваше, че сега положението е именно такова. Набра цифрите, изчака.

— Онези са в моя апартамент — рече без предисловия, когато дебелият се обади.

— Какво е останало там?

— Инструменти — отвърна Гарсия. — Материали.

— Нещо, което касае мен самия?

Гарсия се замисли, прецени възможностите, взе решение.

— Не — излъга той.

— Тогава изчезвай.

— Добре — отново излъга Гарсия.

„Ще се чупя, ама когато свърша“ — това му мина през главата.

* * *

Сара Йейтс е от онзи тип хора, от каквито всички се нуждаем в живота си, кога по-често, кога не. Освен че е умна и забавна, тя е и подвижна съкровищница на езотерични знания и добре подредена информация — качества, които й бяха осигурили — поне донякъде — стабилна работа в библиотеката на Музея по естествена история. Чернокоса е, изглежда поне десетина години по-млада от истинската си възраст. Ярката й индивидуалност тутакси прогонва скудоумните и глупаците, а умните предизвиква да мислят бързо и да не се излагат. Не съм сигурен мен самия в коя категория ме слагаше. Искаше ми се да е във втората, но понякога съм си казвал, че ако съм там, то е само по стечение на обстоятелствата и тя изчаква удобен момент, за да ме отпрати в първата.

Този път й се обадих у дома, нямаше как. Изчаках поне няколко сигнала и накрая вдигна слушалката, но гласът й бе сънен и неясен.

— Ъхъ — измърмори тя явно недоразбудена.

— Здравей и от мен — рекох с неудобство.

— Кой се обажда?

— Чарли Паркър. Извинявай, май в неудобно време звъня, а?

— Ако се правиш на интересен, веднага ще стане още по-неудобно. — Нали имаш часовник, значи виждаш колко е часът.

— Късничко е.

— Точно така ще да е, особено ако нямаш основателна причина да ме будиш.

— Виж, наистина е важно. Трябва да използвам богатите ти знания, налага се.

Чух, че въздъхна, сигурно отново се изпъна на меката постеля.

— Добре, казвай.

— Нося едни предмети, намерих ги в чужд апартамент. Човешки кости, черепи. От някои са направени свещници, други участват в една фигура, не е статуя, някакво подобие по-скоро, от човешки и животински останки, примесени. Във ваната на банята имаше още, накиснати в урина и още нещо. Реших, че някой ги третира нарочно, за да ги състари, поне на външен вид. Налага се максимално бързо да се обадя на ченгетата и да съобщя за видяното, затова не разполагам с време. Ти си първата, към която се обръщам посред нощите, но както е тръгнало, вероятно ще разбудя и още хора. В твоя музей има ли хора, дето ще са в състояние да ми кажат нещо полезно по въпроса? Може и да не са от музея, стига да познаваш такива, а?

Сара замълча, и то достатъчно дълго, че да се усъмня дали не е заспала. Затова се прокашлях.

— Сара, там ли си?

— Божееее, че нетърпелив човек — оплака се тя. — Чакай, дай ми малко време да помисля.

След малко долових шумове, изглежда, ставаше от леглото. Сетне ми каза да изчакам и остави слушалката, чух я как изтропа — сигурно на нощното шкафче. Чаках, какво да правя. Чуваха се различни шумове — отваряше и затваряше чекмеджета, трополеше с нещо друго. По едно време се върна на телефона.

— На хора от музея имена няма да ти давам, защото искам да си запазя работата — хубава е. С нея си плащам наема, тя ме улеснява да имам и телефон, че по никое време да ми се обаждат разни въздухари, дето и една коледна картичка не се сещат да ти изпратят, а на всичкото отгоре и за помощ да ме молят.

— Не знаех, че си религиозна, Сара.

— Я не се прави на не знам какво си. Всеки обича да го зачитат, нали?

— Тази година ще се реванширам. Обещавам.

— Гледай само да не забравиш. Добре де, ако много ти се закучи проблемът, утре сутрин ще намеря още хора, да говориш и с тях. Обаче има един, който е точно за целта. Имаш ли с какво да пишеш? Да? Е, пиши му името — той ти е адаш. Казва се Недо, Чарлс Недо. Живее на улица „Кортланд“, тя хич не е голяма, ще го намериш — на вратата му има табела, че е продавач на антики, а магазинът му е пълен с боклуци. Иначе гладен ще си умре, ако от тях трябва да се изхранва. Добре, че поработва странично.

— По-точно?

— Занимава се с едно нещо, дето колекционерите му викат „езотерика“, можеш да се досетиш за какво става дума. Окултни предмети главно, обаче от време на време продава и такива неща, дето обикновено никъде ги няма извън мазетата и сейфовете на музеите. Тази стока той си я държи в помещение, заключено зад завеса в дъното на магазина. Веднъж-дваж съм влизала там, затова ти казвам, че зная за какво става дума. Струва ми се, че помня и подобни на това, за което ми разказа, макар че тези у Недо са автентично стари. Древни. Смятам, че той е човекът, откъдето трябва да тръгнеш. Живее над магазина. Иди го събуди него, а мен ме остави да се наспя.

— А той на непознат ще се навие ли да сътрудничи?

— Ще, ще, особено ако непознатият извади пачка. Но непременно му занеси твоите находки. А заинтересуват ли го, куп неща ще научиш от него.

— Много ти благодаря, Сара.

— Аха, тра-ла-ла. Сигурно. Чух, че си имаш гадже. Как стана тая работа?

— Късмет извадих.

— Ама за теб, нали? Не и за нея. Да не забравиш за подаръка ми!

Рече и затвори.

* * *

Луис се поразтъпка из апартамента, излезе навън, обиколи плочата на полуосветения от лунната светлина незавършен етаж, стигна до прозорец. Оказа се, че той не гледа навън към улицата, а през стъклото Луис различи зле осветения интериор на застлано с бели плочки тухлено помещение. В центъра му бе поставен стол, тъкмо над канал за оттичане на водата. В тази част подът бе скосен към отвора. На страничните облегалки на стола имаше кожени ремъци за затягане.

Оглеждайки се по-внимателно, чак сега Луис видя, че пред него стои врата без дръжка. Натисна я навътре, влезе безпроблемно в бялата стая. Зад него и вляво се придвижи някаква сянка. За десета от секундата щеше да пусне няколко изстрела, но се удържа навреме, защото видя собственото си отражение в двупосочното стъкло огледало в самата врата. Отиде в центъра, приклекна до отвора. Всичко бе мито, чисто — и подът и самият канал. Дори и столът бе чистен и мит, с перилни препарати изглежда. Никакви следи от последния седящ на него. Миришеше само на дезинфектанти и белина. Облечените му в найлонова ръкавица пръсти леко докоснаха седалката, сетне я стиснаха здраво.

Само не и тук — помисли си той. — Моля те, Боже, нека да не са я убили тук…

* * *

Уличката на име „Кортланд“ се оказа истински лабиринт от зле подредени къщи, увиснали жици и пожарни изходи, кой със стълба, кой — без. Магазинът тъмнееше, единственият намек за занаята на собственика бе малка медна плочка върху тухлената стена с думите „НЕДО — АНТИКИ“. Самата стъклена витрина бе защитена с метална решетка, а вътрешността не се виждаше поради сиви пердета, които май много отдавна не бяха пипани. Цялата фасада изглеждаше занемарена, потънала в прах. Отляво на стъклото имаше врата от черна стомана, до нея домофон с вградена двойна камера. Прозорците над мен също тъмнееха.

Бях тръгнал от онзи апартамент, оглеждайки улицата внимателно, но признаци за външно наблюдение не забелязах. За всеки случай Ейнджъл ме бе прикривал, докато палех колата. За Манхатън хванах най-обиколния път и през цялото време следях дали не ме следи някой. Веднъж или два пъти се усъмних в очукана жълта тойота, но тя изчезна още преди да съм стигнал „Кортланд“, пък и аз направих няколко задължителни номера.

Сега натиснах звънеца до домофона. Отговориха ми почти веднага. Беше мъжки глас и не звучеше като на току-що разбуден човек.

— Търся Чарлс Недо — казах аз.

— Кой сте вие?

— Казвам се Паркър. Частен детектив съм.

— Не е ли малко късничко за посещения, а?

— Доста ми е важна работата.

— Колко важна?

Огледах се бързо. Уличката бе пуста, жива душа не се виждаше наоколо. Извадих творението от чантата, в която го бях преместил, като го държах за поставката, повдигнах го към обектива на камерата.

— Ей толкова — рекох.

— Покажете някакъв документ.

Пъхнах статуята обратно, измъкнах портфейла с картата и значката, поднесох му го да го види.

Настъпи мълчание, мина малко време, но нищо не се случи. Изведнъж гласът се обади:

— Изчакайте тук.

Този човек не бързаше, ама хич. Още малко и корени щях да пусна. Накрая ключалката изщрака, завъртя се ключ, чу се метален звук — отваряха други брави и резета. Е, вратата се открехна, зърнах човека зад нея, само дето тялото му беше като насечено от няколкото дебели верижки, които не беше свалил. Не напираше да ме пуска. Бе на средна възраст, по-скоро преваляше я — сивата му коса щръкнала на снопчета като на застаряващ пънкар, очите му доста малки и кръгли, устата му пълна, извита в недоволна гримаса. Носеше светлозелена роба, май му беше възтесничка, на корема здраво се бе издула. Под нея се виждаше черен панталон и бяла риза, поизмачкана, но чиста.

— Хайде пак да го видя онзи документ — пропя той. — За по-сигурно значи.

Този път му подадох картата.

— Чак от Мейн, а? — поклати глава той. — В Мейн зная едни магазини, хм, доста добри са.

— Като „Л. Л. Бийн“^[1] ли?

Смръщи се още повече.

— За антики става дума. Е, хубаво, май по-добре е да влезете. Тук не е здравословно човек да седи по улиците посред нощ.

Първо затвори вратата, за да свали веригите, сетне отстъпи и ме пусна да мина. Нагоре водеше стълбище с поизтрити стъпала, предполагам към жилището на Недо. Вдясно беше входът за магазина. Отвори, поведе ме покрай остъклени шкафове, приличаха на вътрешни витрини, в тях зърнах старо сребро. Движехме се в лабиринт от полуразбити столове и маси, след малко стигнахме до малка задна стая с телефон, бюро с настолна лампа с подвижно рамо и огромен метален шкаф за документация, сив на цвят, сякаш от кабинета на съветски апаратчик изнесен. На задната стена на този офис висеше завеса, вече знаех, че закрива врата към помещение с най-ценната му стока.

Недо седна зад бюрото, извади очила от джоба на робата.

— Я ми го дайте — протегна той ръка към чантата.

Поставих псевдо статуята на бюрото, сетне извадих и черепите, подредих ги от двете й страни. Недо им хвърли бегъл поглед и много внимателно се загледа в творението от кости. Нито веднъж не го докосна с ръце, пипаше само поставката, въртеше я наляво и надясно и с интерес го оглеждаше. Сега в ръката му се появи и голяма професионална лупа. Дълго време продължи този оглед и докато траеше, Недо не отрони и дума. Най-сетне го побутна встрани и свали очилата.

— Какво ви наведе на мисълта, че този предмет може да ме интересува? — запита той.

Голямо усилие правеше да удържи неутрална покерджийска физиономия, но ръцете му чак потрепваха.

— Този въпрос трябваше да ми го зададете още преди да ме пуснете — рекох кротко. — Фактът, че съм тук, сам му отговаря.

Недо изпуфка.

— Добре, тогава ще го парафразирам: кой ви даде идеята, че може да се интересувам от подобен предмет?

— Сара Иейтс. Работи в Музея по естествена история.

— Библиотекарката ли? Умно момиче. Посещаваше ме чат-пат, винаги ми доставяха удоволствие визитите й тук.

Сега намръщеното лице се поотпусна, а в очичките му се появи оживление, проблеснаха искрици. Съдейки по думите му, изглежда, напоследък Сара не бе идвала често. Не бе трудно да се досетя защо е решила да стои по-надалеч — изражението на лицето му бе достатъчно показателно, дори и без видимата смес на съжаление и похотливи мераци.

— Винаги ли работите така късно? — изведнъж запита той.

— То май въпросът и за вас важи — върнах му топката.

— Напоследък не спя много. Безсъние ме мъчи, знаете.

Сега си сложи фини гумени ръкавици и се зае с черепите. Забелязах, че действа извънредно внимателно, деликатно е може би по-точната дума. Дори с респект и може би страх — да не би по някакъв начин да оскверни тези човешки останки. Трудно ми бе да си представя нещо по-страшно от вече случилото се с тях, но пък аз все пак не бях експерт в тази област — специалистът беше той. Тазовата кост, върху която лежеше черепът, бе издадена напред изпод горната челюст, на мен това сега ми заприлича на изплезен вкостенен език. Недо извади парче черно кадифе, нагласи лампата да му свети максимално удобно върху черепа.

— Къде ги намерихте тези вещи?

— В един апартамент.

— Имаше и други подобни, нали?

Не знаех доколко и какво мога да му съобщя, без да застрашавам задачата ни. Издаде ме самото ми колебание.

— Допускам, че е имало, след като не ви се отговаря. Е, няма значение. Но кажете друго — как бяха подредени черепите, когато ги намерихте?

— Не съм сигурен дали напълно ви разбирам.

— Питам дали не са били наредени по особен начин? Не бяха ли поставени върху нещо друго?

Замислих се върху същността на въпроса.

— От едната страна на статуята и между черепите имаше четири кости, струва ми се, че бяха една върху друга. Леко закривени, стори ми се, че са бедрени, само че не целите, бяха части. Имаше и прешлени, може би от долната част на гръбначния стълб.

Недо кимаше.

— Значи работата не е била довършена…

— Виждали ли сте нещо подобно и преди?

Недо повдигна единия череп и се загледа в празните дупки на очите.

— О, да — тихо отвърна той.

Сетне извърна очи към мен.

— Не намирате ли красота в тези неща, г-н Паркър? Нещо облагородяващо и красиво? Назидание в самата идея, че някой може да прибегне до човешки кости и използвайки ги като материал, да сътвори изкуство?

— Не — рекох ядно и в тона ми се прокрадна повече чувство, отколкото бе нужно.

Недо вторачи очи в мен, гледайки ме над върха на очилата си.

— И защо?

— И преди в живота си съм срещал хора, които се пробваха да създават изкуство с кръв и кости. Никак не ги харесах, ама хич.

Недо махна с ръка пренебрежително.

— Глупости — рече той. — Не зная точно за какви хора говорите, но…

— За Преподобния Фокнър^[2] — изтърсих аз и тонът ми пак беше наситен с чувство.

Недо замлъкна. Помислих, само предположение, разбира се, нищо повече, че едва ли е възможно човек от неговия калибър и с такива интереси да не е чувал за Преподобния Фокнър и други подобни нему скверни личности, с които си бях имал работа. Но на мен ми бе нужна помощта му, и то спешно и ако това означаваше да му разкрия повече неща, то значи подобна жертва бе нужна.

— Аха — обади се той след малко и в гласа му имаше разбиране, при това сега ме гледаше със значително повишен интерес. — Да, Преподобният Фокнър бе точно такава личност. Значи го познавахте? Я почакайте, почакайте, ама това сте вие, нали? Същият! Детективът, дето го набара, нали? О, да, помня случая. Фокнър изчезна.

— Така си мислят някои хора.

Сега вече Недо просто трепереше от възбуда.

— Значи сте я виждали? Книгата имам предвид, нали?

— Да, виждал съм я. Никаква красота нямаше в нея. Беше я направил от човешка кожа и кости. Убивал хора, за да ги използва като материал.

Недо заклати глава.

— О, Боже, какво ли не бих дал само да я зърна, ей така за миг да я подържа в ръце! Каквото и да говорите за него, той бе част от една голяма традиция. Онази книга не бе единствената, никога не е била изолиран феномен. Имаше и други, е, може би не така чудесно и детайлно украсени, или толкова амбициозни като съзидание, но суровината си остава същата, а подобни антроподермични подвързии се търсят ужасно много сред съответните ценители и са ужасно скъпи…

— Антроподермични, а?

— О, да — продължи Недо, очевидно не схванал иронията във въпроса ми. — Подвързии от човешка кожа, нали? В библиотеката на Конгреса има екземпляр от Scrutinum Scriptuarum, отпечатана в Страсбург още преди 1470 г. На библиотеката я подарил някой си доктор Фолбер, който информирал, че през деветнайсети век дървените й корици са били подвързани с човешка кожа. Твърди се също, че в Правната библиотека на Харвард се намира вторият том на Practicarum Quaestionum Circa Leges Regias Hispaniae от Хуан Гутиерес от седемнайсети век. Книга, също подвързана с човешка кожа — на някой си Джонас Райт, макар че самоличността на този господин остава неизвестна за нас. Ами „Разбойникът“ от Джеймс Алън или Джордж Уолтън, както още е известен същият негодяй, в Бостънската библиотека? Ужасно необичаен предмет. След смъртта на Алън от кожата му изрязали известна част, обработили я и боядисали, за да заприлича на еленова, сетне с нея подвързали собствената му автобиографична книга. Като подарък я получил някой си Джон Феносин, човек едвам избягнал смъртта по време на един от Алъновите грабежи. Тази книга съм я виждал, макар че за другите не мога да твърдя същото. Помня, че имаше необичайна миризма…

Направи кратка пауза и продължи със същия апломб:

— Така че, ето, виждате — независимо от собствените ви чувства на отвращение или вражда спрямо Преподобния Фокнър, той безсъмнено е творец, уникален в усилията си. Може би неприятен, дори отблъскващ индивид с инстинкти на убиец, но в същото време артист и творец. И да се върнем на темата…

Изрече тези думи и почука с нокът по поставката.

— Човекът, създал този предмет, също работи в рамките на престара традиция: използването на човешки останки като орнаментация, украса да речем или ако предпочитате — memento mori^[3], нали? Да не забравяме, че сме смъртни, г-н Паркър. Помните думите на Фок…

Замълча. Изглеждаше почти засрамен, но и ентусиазиран.

— Разбира се, че помните. Моля да ме извините. Но пък вие сам споменахте Фокнър… аз помня и другите… особено един от тях. Ужасен, просто ужасен…

Под издишащия, престорен слой на възпитана симпатия усещах как целият трепти от възбуда, очароваше го самата мисъл за онези перверзно нередовни изпълнения. Да би могъл, тутакси щеше да започне да ме разпитва за Фокнър, за книгата му, за Пътника^[4]. Какво ли си мислеше в този миг? Че едва ли някога ще му падне друг подобен случай, а разочарованието от това, че не смее да ме разпитва, направо го съсипваше.

— Та докъде бях стигнал? — внезапно се стресна Недо. — О, да, до орнаментацията…

И тогава заговори, аз само слушах разказа му. Научих някои неща.

* * *

В Средновековието терминът църква не се отнасял само до самата сграда, а смислово обхващал и района около нея, включително и гробището, за което една от думите с неуточнен до днес произход била chimiter. Процесии били организирани, а меси понякога отслужвани в големите църковни дворове или в атриумите, тоест преддверията на Божите храмове. По същата сила на логиката мъртвите били често погребвани в рамките на главната структура, понякога в ниши в стените или под тях, дори под дъждовните водостоци или sub stillicidio, както ги наричали на латински, тъй като се предполагало, че стичайки се по църковните покриви и стени, дъждовната вода се осветява. Гробището било част от най-външната църковна площ, постепенно преливаща в двора и атрия или предцърковна земя, още и преддверие — на латински atrium, а на френски aitre. Французите имали и друга дума, донякъде обхващаща тази разтеглива площ — charnier или костница. Всъщност в даден по-ранен или по-късен период този термин се отнасял до особена част на гробищата или галериите покрай църковната ограда, над които били поставяни костници и урни с прахта на кремираните.

Според Недо средновековният църковен двор най-често имал четири страни или стени, главната църква заемала едната, останалите три били украсявани с колонади или галерии с колони, където били полагани покойните доста сходно на галериите в манастирите, също своего рода гробници, но само монашески. Над тях — след подходящо изсушаване — били подреждани черепите и костите на съответния покойник, много често аранжирани в някаква артистична конфигурация. Бедните били погребвани в общи гробове, обичайно намиращи се в центъра на атриума, на практика често не повече от тесни изкопи. Зашивали телата в саваните и ги захвърляли в рововете, понякога до хиляда и петстотин души на едно и също място, а поради неголямото земно покритие върху труповете останките им били лека плячка за вълци и похитители на гробове, които снабдявали анатомите с материал за работа. Почвата улеснявала гниенето и разложителните процеси и затова в общите гробове — както например в случаите на les Innocents в Париж и Alyscamps в Алпите — земята поглъщала телата за около девет дни, феномен, считан от мнозина за чудодеен. Запълни ли се един ров, отваряли друг — по-стар, а костите вадели, за да ги прехвърлят в костниците. Това се случвало дори и с останките на богати и влиятелни люде, които иначе били погребвани в самите църковни сгради — по-типичен за периода начин полагани направо в земята под тежките плочи на църковния под. Чак до седемнайсети век за повечето хора нямало значение къде ще почиват след смъртта, достатъчно било това да става в църквата или в съседство с нея, затова кости имало навсякъде по и около галериите, в самите костници, дори и в десетки малки параклиси, строени специално за такива цели.

— Затова съвсем не е било необичайно църкви и крипти да бъдат украсявани с кости — завършваше Недо. — Мисля обаче, че истинският първообраз за това се намира в Седлиц, в Чешката република.

Обвитите му в гума пръсти отново опипаха контура на черепа, сетне го обърнаха наопаки, за да може да изследва вътрешността. Гледах го и не изпуснах мига, когато цялото му тяло се стегна и сякаш вкамени. Хвърли ми бърз поглед, престорих се, че не усещам — повдигнах сложения на бюрото сребърен скалпел с костна дръжка и най-съсредоточено се загледах в него. На пръв поглед се любувах на острието, крадешком следях как Недо отново нагласява лампата, за да освети достатъчно добре черепа отвътре. И докато вниманието му бе насочено в тази задача, аз полека и ужким случайно пристъпих към задната стена и издърпах встрани завесата.

— Мисля, че вече трябва да си тръгвате — чух думите му изведнъж зад гърба си и веднага усетих, че тонът му е съвсем друг.

Беше го страх и си личеше най-осезателно.

Вратата зад завесата бе затворена, но не и заключена. Отворих я. Чух, че извика, но беше късно. Вече влизах.

Помещението бе средно по размери, малко по-обширно от голям килер, осветяваха го две монтирани в стената червени крушки. Четири черепа стояха на лавица край умивалник, силно миришещ на перилни препарати. По стените имаше други лавици с още кости по тях, сортирани по големина и вид спрямо скелета, откъдето са били взети. Видях и късове човешка плът, увиснали в пълни с течност стъклени съдове: ръце, крака, бели дробове, сърце. В неголям, но висок остъклен шкаф се намираха седем контейнера с жълтеникава течност. Стори ми се, че шкафът е специално направен за тази цел. Защото във всеки от тях бе поставен по един човешки зародиш в различна степен на развитие. Последният съдържаше дете, почти напълно оформено, поне по моя преценка.

Забелязах и направени от бедрени кости рамки, цяла поредица подобни на флейти инструменти, измайсторени от кухи кости, дори и стол от човешки останки с червена кадифена възглавница вместо седалка. Заприлича ми на парче прясно отрязана, алена човешка плът, направо потръпнах. Видях още приготвени по същия възгруб начин свещници и кръстове, деформиран череп с раковидни образувания като буци на челото, вероятно предизвикани от някаква рядка и злокачествена болест.

— Моля ви веднага да си тръгвате — почти извика тръгналият след мен Недо.

Беше изпаднал в паника, но не можех да зная със сигурност дали заради това, че влязох в неговата Светая светих, или от онова, което бе открил в черепите.

— Тук нямате работа. И нищо повече не бих могъл да ви кажа…

— Че вие изобщо нищо не сте ми казали — отвърнах му аз.

— Отнесете тези неща в музея, може би там ще знаят повече… ако смятате за нужно, и в полицията идете. Аз обаче с нищо повече не мога да помогна.

Взех единия от черепите край мивката.

— Веднага го оставете — запали се Недо.

Завъртях го в ръка. Отзад, там, където е връзката с гръбначния стълб или малко над нея, зърнах дупка. Беше идеален кръг, с равен, правен сякаш с инструмент отвор. И на другите три имаше подобни дупки. Типични за екзекуция. Изстрел в тила.

— Вероятно добре печелите от Хамлетови представления, а? — подхвърлих сардонично.

Завъртях черепа в дланта си.

— Уви, бедният Йорик. Човек с необичайно чувство за хумор, особено ако разбирате малко китайски.

Обърнах към него дупката в основата на краниума.

— От Китай са донесени, нали? Днес няма много други места, където така точно екзекутират затворници и всякакви вредни за обществения морал хора. Според вас кой е платил за куршума, а, г-н Недо? Нали така се прави този номер в Китай? Качват те на камион, откарват те на стадион, там ти пускат куршум в тила, сметката изпращат на роднините. Само че тези достойни хора ги е страх, гащите им треперят, че са имали подобен роднина, не смеят да приберат тялото за погребение. Тогава разни предприемчиви хора се заемат да разпродават труповете. Комуто са нужни. Изглежда, има клиентела, нали така ми казахте? Може би първо се пласират органите — за трансплантация — черният дроб, бъбреците, дори сърцето — за тях винаги има пазар. Сетне плътта се смъква от костите, останалото се продава на хора като вас или тям подобни. Май че имаше закон срещу търговия с телата на екзекутирани затворници, не мислите ли?

Недо грабна черепа от ръката ми и го върна на мястото му.

— Не разбирам за какво ми говорите — рече той, но гласът му трепереше и звучеше гузно.

— Дайте ми нужната информация за онова, което донесох, или ще позвъня на едни хора, дето се интересуват от неща като скритите тук — заплаших го аз. — Сетне животът ви бая ще се усложни, гарантирам ви го.

Недо затвори вратата на задното помещение и се върна на бюрото.

— Знаехте, че на черепа има номер, нали? — попита той.

— Усетих го с върха на пръстите, когато го разглеждах за пръв път. Също както и вие. Е, какво означава?

Недо сякаш се смаляваше пред очите ми. Отпусна се в стола като надуваема детска играчка, на която са пуснали въздуха. Сега дори и робата като че му стана широка.

— Номерът на първия череп означава, че произходът му е заведен някъде в нечий архив — обясни той тихо. — Може да е от тяло, дарено след кончината на научна институция за медицински изследвания, може да е от стара музейна изложба. Така или иначе, той е придобит напълно законно. Вторият череп обаче няма такъв номер, носи само онази маркировка. Има други специалисти, дето по въпроса знаят повече от мен. Аз само мога да ви кажа, че е крайно противопоказано да си имате работа с хората, които са я направили. Те наричат себе си Вярващите.

— А защо е маркиран?

На въпроса ми отвърна с въпрос.

— Да се досещате на каква възраст може да е този череп, г-н Паркър?

Пристъпих напред, наведох се над бюрото. Изглеждаше ми достатъчно стар, поочукан, леко пожълтял.

— Не зная. Десетилетия може би?

Недо поклати глава.

— Не. На месеци е, може би дори на седмици. Изкуствено е състаряван, трили са го с пясък, пръст, сетне вероятно е киснат и в разтвор с урина. След пипане можете да усетите миризмата по пръстите си.

Реших да не се пробвам.

— А откъде е според вас?

Сви рамене, помисли.

— На човек от бялата раса е, вероятно мъж. Не забелязвам видими белези от насилие, но това е абсолютно относително и нищо не значи. Може да е взет от морга. Допускам, че е възможно да е изнесен и от болница, само че както и вие сам се досетихте след влизането в онова помещение, в нашата страна човешки останки трудно се намират. Повечето такива, като изключим дарените за научномедицински цели, трябва да се купуват и внасят отвън. Източна Европа бе добър източник в това отношение, но само в началото, сега нещата там се позатегнаха и доста по-трудно е от тях да се изнасят нерегистрирани трупове. Китай, както казахте, е по-лесен, но и там източниците не са безпроблемни, плюс това услугата е вече доста скъпа. И опциите се свеждат почти до нула, като изключим очевидното.

— Тоест сам да се снабдиш с труп.

— В, да.

— Чрез убийство.

— Да.

— Това ли означава маркировката?

— Така мисля.

Попитах го дали има фотоапарат. Поразрови се, от чекмедже на бюрото измъкна прашен кодак, от онези, дето правят моментални снимки. Снимах черепа няколко пъти отвън, няколко и отвътре, всеки път променях ъгъла и разстоянието с надежда поне на една поза символът с двузъбеца да излезе достатъчно ясно. В края на краищата изкарах поне два доволно добри образа.

— Срещали ли сте досега някой от тези Вярващи, както ги наричате? — запитах аз.

Недо неспокойно помръдна в стола.

— В моя бизнес постоянно се запознавам с различни, понякога много интересни, необичайни хора. Да речем, че някои от тях са опасни, дори зловещи. Да, може да се каже, че съм срещал Вярващи.

— Откъде знаете, че са именно такива?

Недо посочи края на ръкава на робата, без да го повдига, поне на три-четири сантиметра над свивката на китката.

— Ето тук носят същия знак.

— Татуиран ли?

— Не — обясни той и потръпна. — Клеймосан с изгаряне.

— Имена да знаете?

— За Бога, не!

— Нямат ли имена?

Недо се бе притеснил до крайност, направо като болен изглеждаше.

— Ама да, имат си имена до един. Всички те имат имена. Поне най-страшните имат.

Тези думи ми прозвучаха познато. Опитах се да си припомня къде ли съм ги чувал.

Всички те имат имена.

Но той вече говореше за нещо не по-малко интересно.

— И други са ме питали за тях, не беше чак толкова отдавна. Може би преди година тук дойде агент на ФБР. Интересуваше се дали съм получавал подозрителни или необичайни поръчки, свързани с тайни документи, чудодейни лекарства, човешки кости или костни скулптури. Питаше още и за манускрипти, ръкописи на велен. Обясних, че такива поръчки са и за мен необичайни, а той ме заплаши по същия начин, както и вие. Хм, публичен обиск на магазина ми от страна на правителствени агенти би ме поставил в доста неловко положение. Направо би било неудобно, срамно, да не говоря за това, че в потенциален план може и да ме разори, особено ако повдигнат обвинения за нарушаване на определени закони. На него му казах същото, което казвам и на вас. Не остана доволен, но аз все пак още си въртя бизнеса.

— Помните ли името на агента?

— Босуърт, Филип Босуърт. И нека бъда искрен — не беше ли ми показал документи, за счетоводител например бих го взел или, да речем, за чиновник, може би за юрист от някоя адвокатска кантора. Прекалено крехък ми се видя за федерален агент. В същото време ерудицията му бе повече от впечатляваща. Идва отново и отново, общо няколко пъти, за да доизясни някои подробности. Да си призная, достави ми удоволствие разговорът с него, взаимният обмен на информация и опознаване.

Отново ме впечатли далечно сексуалният подтекст, прозвучал в думите му за удоволствието да се рови във въпросната тематика и материал. „Взаимно опознаване“, а? Може би Босуърт го бе завел на вечеря, за да измъкне от него повече неща? Е, тогава вероятно е научил повече от мен. Недо бе хлъзгав като змиорка в кофа вазелин, а всяка полезна дума, дето изричаше, излизаше от устата му в оплетен и подвеждащ контекст. Съвсем ясно бе, че казва много по-малко, отколкото знае, освен това отговаряше само на пряк въпрос, а в отговорите му странична информация почти нямаше.

— Хайде сега да ми разкажете за статуята — рекох изведнъж.

Недо сигурно не очакваше да се връщаме на тази тема и ръцете му отново се разтрепериха.

— Интересно подреждане на детайла, да. Може би ще ми трябва повече време, за да я проуча.

— Да я оставя тук ли намеквате? Тц, мисля си, че това абсолютно няма да стане.

Недо сви рамене, въздъхна.

— Е, няма значение. Тя не струва нищо. Просто копие на нещо много, много древно.

— Обяснете.

— Това тук е претворяване на значително по-голяма костна скулптура, според някои източници тя е с височина около два метра и четирийсет, може би седемдесет сантиметра. Оригиналът обаче е изгубен преди много време, бил е създаден в Седлиц през петнайсети век с помощта на тамошен материал.

— Казахте, че свещниците са също репродукции на оригинали от Седлиц. На мен като неспециалист това ми звучи като някаква мания, фикс идея.

— Седлиц е абсолютно необикновено място, както и оригиналната статуя, за която говорим, като, разбира се, допуснем, че тя действително е съществувала, а не е просто един мит. Тъй като никой жив днес не я е виждал, истинската й същност е обект на множество спекулации, а в същото време повечето заинтересувани страни са единни относно външния й вид. Тази, която носите тук, е може би доста точно възпроизведена спрямо оригинала, поне доколкото лично аз мога да се произнеса. Защото досега съм виждал само скици и илюстрации. Мога още да добавя, че в създаването й са били вложени наистина големи усилия. Бих желал да се запозная с автора, който и да е той.

— И аз също — добавих. — Каква е била целта на оригинала? Искам да кажа защо е бил създаден?

— О, по въпроса има много мнения, версии, версии… — започна Недо. — Вашата скулптура е миниатюра на друга, също от кости. Въпросната костна статуя обаче е сама по себе си репродукция, а моделът, по който е правена, е от сребро и по тази причина изключително скъп и ценен. Също както и при настоящото произведение в миниатюра, идеята е пресъздаване, олицетворение на метаморфоза. Известен е като „Черният ангел“.

— Какъв вид метаморфоза?

— Превръщане на човек в ангел или на човек в демон, ако трябва да бъдем по-точни. Е, точно тук идваме до онзи пункт, където мненията се различават. Съвсем ясно е, че „Черният ангел“ би бил изключително ценна придобивка за всяка частна колекция просто заради истинската си стойност, но не само затова е така ревностно търсен. Има, хм, източници… хм, да, които смятат, че сребърният оригинал е в действителност подобие на затвор, нещо като килия. Не е артистично пресъздаване на една трансформация, както говорихме, а самото същество. Според една легенда монах на име Ердрик от Седлиц се опълчил на Имодей, низвергнат ангел в човешка форма, и по време на битката между двамата вторият паднал във вана с разтопено сребро, и то именно в момент на трансформация или възвръщане в истинската си форма, наричано още разкриване. Предполага се, че среброто е пагубно в случаи на демонична метаморфоза и Имодей останал затворен, неспособен да излезе от това покритие. Ердрик дал нареждане ваната да бъде постепенно охладена, а остатъкът бил източен. И ето го Черния ангел или покрития в сребро Имодей в завинаги спряно частично превръщане. Монасите го скрили. Не били в състояние да унищожат онова, което било скрито в среброто, но се страхували то да не попадне в ръцете на събратята му, които ще искат да го освободят или да го използват за привличане на зли хора в обкръжението си. И оттогава сребърната статуя остава в неизвестност, знае се, че е изнесена от манастира по време на разрушението му през петнайсети век. Местонахождението му е скрито в кодирана и нанесена на древна карта информация. Картата била нарязана на части, а те били разпратени за съхранение между цистерцианските манастири в цяла Европа.

Оттогава насам спекулации, мит и предразсъдъци, суеверия и религия, вероятно и частица истина са се обединили в създаването на легендата за този обект. А той придобива все по-голяма привлекателна сила за множество най-различни източници вече в течение на повече от половин хилядолетие. Костното копие на статуята било създадено почти веднага — още навремето. Не бих могъл да кажа защо. Може би да напомня за случилото се на хората в Седлиц. Или за реалното присъствие на Злото в нашия свят. Малко след скриването на сребърната изчезва и костната статуя. Вероятно монасите са искали да я спасят от военните набези и разруха, защото Седлиц бил постоянно нападан и накрая — пак през петнайсети век — разрушен.

— Значи и Вярващите са между онези, които я търсят?

— О, да, при това те са най-активните.

— Вие, изглежда, знаете доста по въпроса.

— Може би, но искрено казано, не смятам себе си за експерт.

— Тогава кой може да е истинският експерт?

— В Бостън има търговска къща на име „Стърн“, тя провежда търгове, върти я собственичката Клодия Стърн. Тази жена специализира в областта, за която говорим, тя знае особено много за Черния ангел и свързаните с него митове.

— Откъде?

— Твърди, че притежава един от фрагментите на картата, обявила го е на разпродажба за следващата седмица. Предметът е спорен. Говори се, че бил намерен от иманяр на име Мордан, а той го открил под една от плочите на църковен под в Седлиц преди няколко седмици. Самият Мордан починал в църквата, изглежда, докато се опитвал да избяга с находката.

По-точно казано, докато се е опитвал да избяга от някого, рекох си аз.

Интересно от кого?

* * *

Ами ако…?

Тези ключови думи витаеха в съзнанието на Мордан години наред. Беше по-умен, по-находчив, по-изобретателен от мнозина колеги в занаята и по-внимателен също. Постоянно търсеше голямата находка, голямото имане, с други думи, предмета, който ще донесе най-добрата печалба. Смяташе под достойнството си дори да помисли да се занимава с по-дребни нещица. Законите не означаваха нищо за него: законът е за живите, а Мордан се движеше изключително в света на мъртвите. И в тази линия на мисли години наред бе прекарал в изучаване на тайните на Седлиц. Мистериите на това свещено място. Отново и отново се ровеше в митовете за най-скришните и тъмни места и, разбира се, разсъждаваше за онова, което би могло да се намери там.

Ами ако?

И ето го накрая в костницата. Алармата бе прекъснал по прост начин — с прерязване на кабела с клещи, тя самата не бе особено сложна. Слизаше надолу по стълбището към самото сърце на тази уникална постройка, а въздухът бе мразовито хладен. Отвсякъде бе заобиколен от кости, частичните тленни останки на хиляди човешки същества. Това обкръжение не го безпокоеше особено, то би разтревожило по-чувствителните души може би, не и неговата. Мордан не беше човек суеверен, но за беля сега изпитваше известно неудобство от присъствието си на това място — сякаш нарушава нечий свещен покой. И колкото и да е нелепо и любопитно, смущаваха го издишваните от самия него бели призрачни пари — така му изглеждаха в хладната подземна атмосфера. Може би затова и придобиваха особена символика — сякаш скрита сила му отнема живителната енергия и бавно, постепенно го изсушава отвътре, дъх по дъх, стъпка по стъпка, за да го превърне в подобие на околните.

Ами ако?

Сега вървеше между пирамиди от черепи, под увиснали гирлянди от човешки прешлени и пищяли. И ето го пред малкия олтар. Спря, пусна черния брезентов сак на каменния под. Той издрънка глухо, метално. Измъкна от него тежък чук със заострена от едната страна глава и се зае да обработва ръбовете на една от плочите. Беше зидана, струваше му се, че е местена и по-рано. Поставеното високо зад него разпятие хвърляше сянка върху му, а през прозореца отзад проникваше лека светлина.

Ами ако?

Постепенно разби стария хоросан, сега вече бе ясно, че са нужни още няколко добре отмерени удара и ще се открие дупка, достатъчна да вкара лост. Бе така увлечен в работа си, че не чу шума отзад. Чак когато усети леката миризма на плесен и мухъл, тогава спря работата и се извърна, все така на колене. Повдигна глава и разбра, че вече не е сам.

Ами ако?

Надигна се леко, с извинителна физиономия, сякаш да рече, че има съвършено разумно обяснение за присъствието си на това място, че и за осквернителната си дейност. Но нападна още в мига, когато реши, че вече е в нужната поза и на удобната височина. Хвърли се напред и замахна с чука. Пропусна мишената, но успя да освободи терен за маневриране. Оттук вече се виждаха стъпалата нагоре. Нечии ръце се опитаха да го сграбчат, но той бе бърз и ловък, най-вече мотивиран да избяга. Следващият му удар попадна в целта, вече бе почти на път към свободата. Стигна стълбището и хукна нагоре, очите му потърсиха изхода.

Присъствието отдясно усети поне със секунда закъснение. Нещо излезе от сенките, нанесе зашеметяващо болезнен удар в Мордановата адамова ябълка, а той го отхвърли назад към стъпалата. За секунда иманярят се задържа на ръба на площадката, като безпомощно махаше с ръце в опит да си възвърне равновесието, сетне стремително политна назад и през глава се затъркаля надолу.

Ами ако…

Главата на Мордан се удари тежко в последното стъпало, прешлените изпукаха, вратът му се пречупи.

* * *

В костницата на Седлиц е винаги студено както в гроб. Затова възрастната жена се бе завила добре с дългия си топъл шал. В дясната й ръка подрънкваше голяма връзка ключове. Вървеше по пътя към прочутата врата на Сантини-Айхел. Поколения наред за това място се грижеше нейното семейство, а поддръжката се финансираше най-вече от дарения и средствата от продаваните книги и картички. Те стояха подредени на масичка край портата, където направилите си труда да дойдат тук посетители плащаха и входна такса. Вече наближаваше, когато забеляза, че вратата е открехната. Зърна и петното кръв на първия камък отвъд прага. Не усети как ръката й сама отлетя на устата, спря, защото краката й отказваха да продължат. Такова нещо досега не се бе случвало: костницата е място свещено, векове наред тук насилие не бе имало.

След малко пристъпи с усилие, ужасно се страхуваше от онова, което знаеше, че ще види. О, да! Долу пред олтара лежеше проснато човешко тяло, главата му извъртяна в неестествен ъгъл. В подножието на разпятието се виждаше отместена голяма плоча — беше извадена от гнездото и в съседство мътно блестеше нещо. В краката на мъртвеца — сега ясно видя, че е мъж — се търкаляха разбитите останки на красив черепен свещник. Любопитно първата й реакция бе на загриженост не за покойника, а за нанесените на костницата щети. Как е възможно някой да извърши такова светотатство!? Тези осквернители не разбират ли, че костите принадлежат на хора, които някога са били живи както самите тях? Грехота е да се посяга върху цялата тази създадена с такава вещина и толкова артистичност красота!

Повдигна частица от раздробения череп, потри я между пръсти, а в същия миг зърна още един необичаен за костницата предмет. Бе неголяма сребърна кутийка, лежаща до ръката на покойния. Внимателно отвори капачето й. Вътре имаше стар пергамент, навит на рулце, видимо добре запазен. Докосна го с пръсти. Той изшумоля, бе гладък, дори леко хлъзгав. Извади го и внимателно го разви. В единия ъгъл забеляза нечий герб: представляваше бойна секира на фона на отворена книга. Не го бе виждала досега, не й говореше нищо. Видя още различни символи, архитектурни скици, рога и част от разкривено в агония нечовешко лице. Рисунката бе изключително подробна, макар и лицето да бе нарисувано само до врата, но жената не искаше да гледа повече от онова, което очевидно й бе съдено да види. Прекалено ужасен й се стори този лик. Върна пергаментовия свитък в кутийката и тръгна да търси помощ, без да усети, че костницата е леко затоплена спрямо нормалната си ледена температура и че необичайната топлина идва от каменните плочи под нозете й.

* * *

А в мрака далече на Запад две очи се отвориха като че в синхрон със случилото се, двоица огньове сякаш светнаха в нощта. И в центъра на едната зеница бяла резка затрептя в спомен за Божественото.

* * *

Недо вече привършваше разказа си.

— Някъде в отрязъка от времето между откриването на тялото и изнасянето му след пристигането на полицията изчезва и намерен в сребърна кутийка на местопрестъплението фрагмент от карта — говореше той. — Сега подобен фрагмент е в списъка на предложените за тръжна продажба предмети в търговската къща на Клодия Стърн. Няма начин да проверим дали става дума за картата от Седлиц, обаче Цистерцианският орден е огласил несъгласието си относно продажбата му. И въпреки това изглежда, че търгът ще бъде проведен и с участието на въпросния предмет. Очаква се голям интерес, макар че търгът ще бъде силно ограничен спрямо присъствието на външни хора. Колекционерите на този тип антики са обичайно, хм, доста дискретни и донякъде тайнствени. Защото общественото мнение често е склонно да тълкува хобитата им, хм, погрешно…

Огледах се наоколо. Мрачният магазин съдържаше доста неща от същия сорт, за който намекваше собственикът му — превърнати в орнаментални предмети човешки останки. Изведнъж почувствах огромна вътрешна необходимост тутакси да се махна от това място. Струваше ми се нечисто.

— По-късно може би ще имам още въпроси — рекох неопределено.

Извадих визитка, оставих я на бюрото. Недо й хвърли кос поглед, но дори не я докосна.

— Винаги съм тук — каза той. — Естествено, ще ви призная, че съм любопитен докъде ще стигнете с разследването си. Чувствайте се поканен и напълно свободен да ми се обаждате по всяко време — ден или нощ, без значение е.

Усмихна се криво.

— Всъщност май най-добре е нощем.

* * *

Гарсия продължаваше да наблюдава сградата, а вътрешното му безпокойство постоянно растеше. Времето минаваше — отначало час, сетне два, сетне още няколко се проточиха сякаш в безкрая. Беше се опитал да проследи мъжа, който имаше такова значение за Брайтуел, обаче не познаваше добре множеството улици на този огромен град и след няколко минути изгуби пътя. Тогава се върна на старото си място, пък и вярваше, че мъжът в черното яке също ще се завърне при приятелите си. В същото време те го безпокояха още повече, защото все така бяха горе — в неговия апартамент. Отначало очакваше да се появи полицията, обаче това не стана. Това му даде известна надежда, но вече не бе така сигурен. Сигурно бяха намерили нещата горе, как иначе? Възможно е дори и да са попаднали на касетките, да са гледали и записите му. Какви са тези хора, дето при това положение няма да извикат ченгетата?

Гарсия направо копнееше да си прибере нещата, най-вече едно от тях. Бяха му важни, при това въпросното бе единственото, което би могло да го свърже с момичето. И с него, и с другите… Без него връзката би изчезнала, просто ей така. И край.

Усети приближаващата се кола. Същата беше. Излезе мъжът с коженото яке и тръгна към вратата. Гарсия с облекчение констатира, че отново носи със себе си кашона. Може би връща изнесеното обратно?

Минаха минути, вратата се отвори, негърът и по-дребният му спътник излязоха. Значи сега горе е само онзи, сам.

Гарсия се измъкна от сенките и тръгна към металната врата.

* * *

Отново претърсих стаите. Луис и Ейнджъл бяха преровили всичко на няколко пъти, но исках да съм абсолютно сигурен, че нищо не е пропуснато. Пак и пак проверявах помещенията, където имаше следи от живот. Накрая остана онова с белите фаянсови плочки, което Луис бе открил в мое отсъствие. Предназначението му бе повече от ясно. Макар и повърхностите да бяха идеално измити и да бе чистено навсякъде, пак знаех, че едва ли могат да се отстранят следите от канализационните тръби. А те вероятно бяха нови, тъй като тази стая бе зидана допълнително. Ако нечия кръв е текла в канала, там остатъци непременно щеше да има.

На импровизирана от дървена плоскост маса пред вътрешната стена на помещението бяха подредени кутии с блажна боя, стари четки, вече напълно втвърдени, а на края й стоеше купчина оръфани чаршафи, изцапани и залети със стара боя. Разместих ги, поогледах между тях, вдигна се фино облаче червеникава прах. Наведох се, опитах да я разпозная колкото мога, сетне със замах свалих чаршафите. На дървото остана червен слой, част от него попадна и на пода отдолу. Тухлена прах беше. Опипах стената с длан, понатиснах тук и там, усетих, че зидът се помръдва съвсем леко, тухла се остъргва в тухла. Аха. Вгледах се отблизо — повърхността не бе абсолютно равна. Но само на едно-единствено място, на не повече от петдесетина сантиметра на височина. Понатиснах с пръсти, хванах една по-издадена тухла и упорито започнах да я разклащам. В началото почти не помръдваше, но бях упорит. И тя се пораздвижи достатъчно, че сетне да мога да я измъкна навън. Падна на масата, остана цяла, остави зееща дупка. Вътре имаше нещо. Надвесих се, светнах с фенерчето.

Човешки череп беше, поставен върху подобие на колона от кости, завързани с кадифена червена лента. Забраден със златист шарф с пайети, незакрити оставаха само очните и носната кухини и, разбира се, устата. В основата на колоната бяха разположени костите на две човешки ръце в пълен комплект, по един от всяка страна, а на съответните места лъщяха евтини пръстени. Встрани стояха дарове, поднесени като жертвоприношение — шоколад, цигари, чашка със златиста течност, миришеща на уиски. Още един олтар.

Сега забелязах и медальона. Бляскаше под лъча на фенера ми — сребро срещу бяла кост. Вмъкнах ръка и го извадих, сетне отворих капачето. Вътре бяха поставени две снимки на жени, изрязани в съответния формат. Първата не я познах. Втората бе жената на име Марта — същата, която бе дошла в моя дом да потърси надежда за детето си.

Изведнъж зад мен проблесна светлина, изтрещя силен изстрел. Току до дясната ми ръка се разлетяха тухлени парченца и дървени тресчици. Нещо попадна в дясното ми око и ме заслепи. Изпуснах фенерчето, залегнах на пода, а в същия миг дребна, възпълна фигура се мярна в коридора, силуетът й отчетливо изпъкна на фона на слабата светлина отзад. Сетне изчезна.

Чух двойно металическо изщракване, рязана двуцевка беше и онзи зареждаше отново. Нечий глас — вероятно на същия, на стрелеца — повтаряше налудничаво отново и отново едно и също на испански. Звучеше като молитва.

— Santa Muerte^[5], reza por mi, Santa Muerte, reza por mi^[6].

Чух и друго — по стълбището трополяха бързи стъпки, връщаха се Ейнджъл и Луис, затваряйки капана. Очевидно и стрелецът ги долови, защото темпото на молитвите му се усили, сега вече крещеше почти в скоропоговорка. Луис високо извика още отдолу, на стълбата:

— Не го убивай!

В същата секунда силуетът се появи отново и двуцевката изрева. Вече се търкалях към стената, когато масата с кутиите се разпадна на части, единият й крак шумно тупна към мен, а стрелецът нахлу в помещението. Пищеше молитвата си отново и отново, зареждаше в движение и стреляше, зареждаше и стреляше, пушек и прах, ужасен тътен изпълниха стаята, запушиха ми носа и очите. Във въздуха сякаш увисна мръсна мъгла, тя закриваше предметите, тук-таме се различаваха неясни детайли от едно и друго. Макар че очите ми бяха пълни с нечистотии, различих, по-скоро може би усетих тъмната, пълна форма. Пред нея ярко блесна огнен облак, за кой ли път гръм разтресе стените. Е, тогава стрелях.