Джон Конъли
Черният ангел (7)

Глава шеста

Джаки О. бе от старомодните пичове. От онези, дето вярват, че мъжкарят винаги трябва да е облечен както подобава. Движи ли бизнес, обичайно ще сложи жълт костюм с бяла риза и розова вратовръзка, ще обуе жълто-бели лачени обувки. Застудее ли, на рамо ще метне дълго до глезените кожено палто, а на главата му ще кацне бяла мека шапка с розово перо. Носи и още по-старомоден черен бастун със сребърна дръжка във формата на конска глава. Тя се сваля само с едно умело завъртане и с нея от монтираната в ствола кания излиза скрито в кухината четиридесетсантиметрово острие. Ченгетата знаят, че Джаки О. притежава такава импровизирана сабя, но досега не са го нито задържали, нито обискирали или разпитвали дори и един-единствен път. Защото най-често е отличен източник на информация, а като една от старшите фигури на Пойнт заслужава и малко уважение.

Джаки държеше изкъсо работещите за него жени, но се опитваше да бъде максимално справедлив. Той купуваше кондомите, както правят и повечето други сводници, в същото време внимаваше момичетата му излязат ли на улицата, винаги да разполагат със защитен спрей срещу многобройните ненормалници, пияни и дрогирани. Беше и достатъчно умен да осъзнава, че като носи елегантни дрехи и кара скъпа кола, това едва ли го прави човек от висока класа, но дотук стигаше и реализмът му. Със спестяванията си купуваше произведения на изкуството — главно картини от модерни художници — и често с тъга разсъждаваше, че дори и най-прекрасните от тях, било платно, било статуетка, са за съжаление опетнени от произхода на парите, с които ги е заплатил. И по същата причина обичаше да прави размени с надеждата, че по този начин постепенно отстранява въпросното клеймо от колекцията си.

Джаки О. не канеше много посетители в апартамента си в района, известен като Трибека — между Хъдзън и Бродуей, купен по съвет на финансисти още преди много години, а днес доволно скъпо имущество и прекрасна инвестиция. Защото в крайна сметка повече от времето прекарваше в компанията на курви и престъпници, а те не бяха хора, дето ще оценят или разберат висящото по стените му изкуство. Истинските му ценители обичайно не общуват със сводници. Иначе биха могли да се възползват от услугите им, но едва ли ще приемат покана да посетят човек като Джаки на чашка шери със скъпи сирена.

По тази причина изпита краткотрайно удоволствие, когато погледна през шпионката в направената от специална стомана врата и видя не друг, а стоящия отвън Луис. Ето човек, който със сигурност ще оцени колекцията му, рече си той, но в същия миг се досети относно евентуалната причина за посещението и се вкисна. Имаше избор — да не отваря вратата на Луис и в такъв случай да влоши нещата още повече или да отвори и да го пусне с надеждата, че ситуацията още не е навлязла в най-гадната си фаза. И двете опции не му харесваха, ама хич. Само че нямаше начин да бави топката, току-виж посетителят съвсем загубил търпение и тогава…

Но преди да стигне до отварянето, отново сложи предпазителя на оръжието, което държеше в дясната си ръка — пистолет „Хеклер и Кох“. И внимателно го върна в кобура, закачен с лепенки от долната страна на масичката пред коридорната закачалка. Чак тогава се опита да се успокои, да придаде на лицето си щастливо изражение и изненада, изтривайки страха. Сетне задвижи сложните механизми на няколкото ключалки и отвори вратата с думите:

— О, приятелю мой! Добре дошъл…

Повече не успя да каже, защото железните пръсти на Луис го стиснаха като менгеме за гърлото, а дулото на неговия глок болезнено се притисна във вдлъбнатината под ябълчната кост на лявата буза. Последната се разпъна като гума, а болката принуди Джаки О. да отвори уста в многострадално възклицание, докато Луис пристъпваше напред, светкавично затръшвайки вратата след себе си с крак. Няколко секунди по-късно двамата се намираха в гостната, а Джаки О. лежеше проснат по гръб на любимия си диван. Тъкмо преваляше два часът следобед, затова домакинът все още бе облечен в червено копринено японско кимоно и лилави пижами под него. Трудно бе да демонстрира достойнство в тези дрехи и позата, в която се намираше. Затова побърза да протестира с максимално неантагонистичен тон:

— Ама, човече, какво става? Каня те в дома си, а виж само ти как се отнасяш… Гледай тук, боже мой… — изскимтя Джаки О. и опипа разпраната яка на кимоното. — … Божке, скъса ми робата, от най-скъпата коприна…

В материала зееше дупка, при повторния тласък на Луисовата ръка в него бе цъфнала поне двайсетсантиметрова цепка.

— Млък! — откликна Луис. — Знаеш защо съм тук.

— Откъде да знам, бе, човече?

— Не те питам откъде. Твърдя, че знаеш.

Джаки О. реши, че е по-добре да приключи с актьорските изпълнения. Отлично загряваше, че с този човек шега не бива. Още помнеше първата си среща с него, някъде преди десетина години. Иначе и преди да го срещне лице в лице, бе чувал за него, славата на Луис се носеше надлъж и нашир и разказите за делата му всяваха страх дори и в хората от престъпния свят.

В онези дни Луис бе по-различен: хладен огън гореше в сърцето му, избиваше в очите, така че всички го виждаха и разпознаваха неукротимия вътрешен гняв. Пък и излъчването му бе особено — сякаш в него кипи скрито насилие, готово всеки миг да се отприщи и да помете околните. Но дори и тогава бруталността в него бе на път постепенно да избледнее, огънчетата на бесовете, които го движеха, бавно гаснеха, объркани от различни съдбовни повеи.

Още в онези години Джаки О. бе разсъждавал, донякъде в рамките и на собствения си опит, че човек не може безкрайно да убива и разрушава, без рано или късно да заплати висока цена за това. Най-опасните люде в неговия свят — социопатите и психарите; те не си дават сметка какво вършат и защо или психически са вече така дълбоко увредени, че няма място за по-нататъшна деградация. Луис бе друг човек обаче, замесен от доста по-различно тесто и Джаки О. бе чувал достатъчно, за да разбере, че последиците от действията му постепенно ще си казват думата. Пък го познаваше и от личен опит, дето се казва, на гърба си го бе изпитвал.

Помнеше онзи случай, как изобщо може някога да го забрави? За сексуалния маниак, преследвал момичета и млади жени, блудствал, издевателствал, измъчвал жертвите си, посягал и на момчета. След като по особено мъчителен, садистичен начин бе убил девойка в далечна страна, тамошни засегнати хора, достатъчно силни и влиятелни, бяха пуснали поръчка този човек да бъде премахнат. Съответно си бяха намерили изпълнител, на насилника му бе поставен капан в един чикагски хотел. Там го бяха намерили удавен във ваната в банята, подмамен с обещания за младо, хубаво момиче с пълна свобода на действие и без впоследствие да се задават въпроси, дори и то да е пострадало физически. А той бе германски компютърен специалист, човек с пари, свикнал да си угажда във всяко отношение. Хотелът не бе скъп, стаята — обикновена, ченгетата не бяха намерили нищо особено — само портфейл и часовник. Часовникът дори бил на ръката му в мига на смъртта. И друга интересна подробност — във ваната бил с дрехите, напълно облечен, защото пусналите поръчката хора настоявали да няма и най-малкото подозрение, че смъртният случай може да е самоубийство. Искали кончината му да бъде предупреждение за други подобни изроди.

Е, за късмет, добър или лош — Господ само си знае, — Джаки О. излизаше от хотелска стая на същия етаж в същия миг, когато и убиецът напускал местопрестъплението. Тъкмо бе отвел една от по-скъпите си проститутки на клиент за еднодневна работа. Не знаеше, нито в същия момент можеше да се досеща, че онзи човек е убиец, макар че с присъщата си интуиция тутакси улови излъчването зад видимо ледено спокойната маска на лицето му.

А когато погледите им се срещнаха, за частица от секундата усети нещо като призрака на акула човекоядец да се мярка в очите на онзи. Високият непознат задържа очи върху Джаки за по-дълго, а последният неспокойно ускори крачка, копнеещ час по-скоро да се озове на улицата, в относителната безопасност на множеството пешеходци. Не знаеше къде отива другият, нито какво е правил в хотела, не искаше да чува и дума за това. Забързан към края на коридора и оттам по стълбището към фоайето, дори не посмя да се обърне, а междувременно онзи изчезна някъде.

Обаче Джаки О. винаги си купуваше вестници, прочете ги и на следващия ден. Пък и нямаше нужда да бъде математик, че да съпостави простите факти. И в онзи момент прокле популярността си сред хората от своя занаят, изпсува на майка и прекалената си слабост към скъпите дрехи. Тутакси се бе досетил, че онзи ще го намери сравнително лесно.

Така и стана. Днешната среща с Луис не бе първата. Не за пръв път усещаше и смъртоносното дуло на негов пистолет, болезнено притиснато в плътта му. При онзи случай реши, че е настъпил последният му час, но се опита да пледира за живот с прости думи:

— Виж, синко, ти от мен няма за какво да се опасяваш. Аз да бях по-млад, че и с повече самочувствие, и аз щях да постъпя като тебе.

Тогава усети, че другият бавно отдръпва оръжието. Сетне Луис се извърна и рязко напусна мястото на срещата. А Джаки мигом си даде сметка, че ще му бъде доживотен длъжник. Мина малко време, понаучи още неща за него. Натрупаха се факти, събития, създаде се определен образ, разбираем в контекста на различните истории. Един ден същият вездесъщ Луис неочаквано цъфна в дома му. Изглеждаше странно, неразбираемо променен, иначе от него се излъчваше същият мразовит полъх. Този път обаче бе по-любезен, нарече го по име, поиска Джаки да се погрижи за млада жена с еди-какви си белези, най-вече мек южняшки акцент и неконтролируема пристрастеност към дрогата.

Джаки даде всичко от себе си: намери я веднага, съветваше я, опитваше се да влее разум в безпътицата й. А тя се боцкаше на поразия, минаваше от сводник на сводник. Междувременно Луис се бе появявал отново и отново, също опитвайки се да й помогне с каквото бе възможно. Но на заклет наркоман помага ли се? За сметка на това Джаки шепнеше разни неща в ушите на сводниците, при които тя работеше. Увещаваше ги да се държат добре с нея, наблягаше, че тя е по-различна, намекваше, че случи ли й се нещо лошо, после ще има не само въпроси, а и други неща… Но това бяха само палиативни мерки, тя продължаваше да си чезне, вървейки по наклонената плоскост на своя живот. Минаваше от мъж на мъж и при всеки умираше по мъничко. При поредната среща с Луис виждаше болката в очите му, вече бе подразбрал, че високият чернокож и тя са от една кръв. И малко по малко Джаки престана да се интересува за нея. Тя самата пет пари не даваше за себе си, какво би могъл да направи той отстрани? И беше прав. Мина доста време, а сетне тя изведнъж изчезна и ето ти го сега тук провалилият се в задачата си роднина и защитник, разгневен, задаващ въпроси.

— Тя при Джи Мак работеше… — тъкмо обясняваше Джаки О. — … аз и с него се опитах да поприказвам, но той дъртаци като мене не зачита. Пък и нали си имам и мои момичета… и за тях трябва да се грижа. Просто не съм в състояние да я следя постоянно…

Луис седна на стол срещу дивана, но пистолета не прибра. Той бе все така насочен в Джаки О., а това го притесняваше, Боже, как само го изнервяше. Лицето на Луис бе ледено, но по него гняв не се четеше, а това още повече изплаши Джаки. Гневът изчезна така светкавично, както бе избухнал в мига на влизането, а това бе лош симптом, много лош. Защото гневът, яростта — това са си емоции човешки. А пред него сега седеше човек, лишен от тях, тоест лишен и от човещина. И сигурно замисляше как по-жестоко да го накаже.

— Виждам проблеми в току-що казаното от теб — студено рече Луис. — Първо ти каза „работеше“ — работеше при Джи Мак. Минало време, а в него се съдържа нюанс на окончателност, дето не ми харесва. Второ — помня, че беше при Фрий Били. Предполагаше се да ме осведомяваш при промяна на статуквото. Освен това съмнявам се, че си говорил с който и да е от двамата.

— Фрий Били почччина — заекна Джаки О. — А тебе те нямаше, търсих те. Другите си разделиха момичетата му.

— Ти не взе ли някое?

— Да, едно. Азиатка. Личеше, че ще носи добри пари.

— Но не и Алис.

Джаки О. си знаеше, че ще се стигне до тази негова грешка. Боже, какъв глупак е наистина!

— Виж, аз вече имам доста жени, пък съм и стар…

— Обаче за азиатката място имаш, не и за Алис.

— Но тя беше специална, човече.

Луис бавно се наведе напред, с него и пистолетното дуло.

— И Алис бе специална. За мен.

— Ама зная, човече, зная… все пак нали ти обясних още навремето. Аз нея не мога да я взема… Как ще те гледам в очите, когато ти знаеш, че лично аз ще я продавам на този и на онзи… казах ти го, нали така?

Очите на Луис светнаха за секунда.

— Вярно, каза го.

— Пък и смятах, че при Джи Мак ще бъде добре. Честно ти казвам, човече — забърза Джаки О. — Той е нов, амбициозен, иска да си създаде репутация, за него нищо лошо не съм чувал, значи затова нямаше основания да се притеснявам за нея, нали така? Пък и той от мен съвети не приема, изобщо не ще и да ме знае. Това обаче не го прави по-различен от останалите нови хора в занаята.

Луис замълча, изглежда, мислеше, преценяваше нещо. Постепенно Джаки се окопити, куражът му започна да се възвръща. Ама това не е честно. Така де. Ебават го тук, в собствения му дом. Обвиняват го за нещо, дето не е негово задължение. Джаки О. е в този занаят прекалено отдавна, че да приема такива гаври дори и от човек с реномето на Луис.

— Чакай сега, ти за какво ме виниш мен, мамка му? Тя не беше моя отговорност. Твоя си беше. Искаше някой постоянно да се грижи за нея, значи това е трябвало да бъдеш ти самият, нали?

Думите сами излетяха от устата му, преди още да ги бе премислил. А Джаки веднъж раздрънка ли се, вече спиране няма. И сега стана така. Току-що бе обвинил Луис пряко, словата натежаха помежду им. Джаки се стресна, сега не знаеше дали обвинението ще бъде прието, или ще се обърне срещу самия него. И ето, Луис се сви и потрепна. Джаки видя внезапно изписаните по лицето му вина и угризения. И мъка.

— Опитвах се… — каза високият мъж тихо.

Джаки кимна и наведе очи. Така си беше. Помнеше как тя се връщаше на улицата след всяка поредна намеса на Луис. Лечение в скъпи болници, частни клиники. Или ще избяга оттам, или ще направи скандал, за да я изпишат. Веднъж, след като Луис се бе намесил пряко и опитал да я върне, тя бе измъкнала нож и му се бе нахвърлила. След този случай Луис отново го бе помолил да продължава да я наглежда, да прави каквото може. Само че какво толкова можеше да направи той самият? Тази жена се свличаше надолу и все по-надолу, пропадаше безвъзвратно, при това бързо. Може би трябваше да направи нещо да я прехвърли при някой по-свестен от Фрий Били, ама пък той не беше човек, дето лесно се разделя с имуществото си. Джаки го беше предупреждавал какво може да го сполети, отнася ли се зле с Алис. Но дали наистина се бе постарал достатъчно? Все пак Били да не беше женен за нея, а пък Луис да й е баща? Така де, то и в тези неща си има правила. Ставаше дума за сводник и курва, нищо повече. Дори и при наличието на най-добронамерено желание — а Били не беше човек на добрата воля, — си има граници на възможностите. Защото никой сводник не може да направи нищо за жена, която е решила по своя собствена и напълно свободна воля да изкарва пари от проституиране. Е, сетне Фрий Били пукна, а Алис я взе онзи младок Джи Мак. Джаки О. още тогава се досети, че би трябвало да я вземе в своята ясла, но не можа да събере сили. Просто не я искаше, независимо от приказките, дето ги бе пуснал пред Луис. Тя си беше жива беля, прибере ли я, все едно сам да си го начука. Лицето й вехнеше, скоро на силна светлина щеше да изглежда като зомбирана заради всичките отрови, дето си наливаше в организма. Джаки не понасяше наркомани в яслата. Те са непредсказуеми, а носят и зараза, дават лош пример. Винаги се бе старал неговите момичета да практикуват безопасен секс, без значение какво ще предложи клиентът за разни екстри и перверзни. А при жена като Алис никаква гаранция няма какво би могла да направи, особено когато я е налегнала абстиненцията. Всякакъв номер може да извърти. Джаки О. не беше както повечето други сводници, дето и понятие си нямат от обществен дълг или съвест. Както бе казал на Луис, искрено предполагаше, че Алис ще бъде добре при Джи Мак. Оказа се обаче, че този тип не е достатъчно умен, че да постъпи както трябва. Джаки О.тново се изруга мислено.

Ненапразно бе оцелял толкова години в тази професия. Буквално на улицата израсна, а в онези години бе доволно необуздан младеж. Крадеше, продаваше трева, разбиваше коли. Почти нямаше област, в която не се бе пробвал, за да изкара някой и друг долар. В едно нещо обаче мярка винаги бе имал: жертвите не бе малтретирал, наранявал, още по-малко убивал. В онези години пистолет редовно носеше, но никога не му се наложи да го използва. Контакта с жертвите ограничаваше максимално. Повечето, от които крадеше, никога не му бяха виждали лицето. Днес друсаните ще вземат да разбият чужд апартамент дори при положение че собствениците спят в него. Че кой би се примирил с такова нещо? Да се събудиш и да видиш някой си дрогиран изрод да ти изнася дивидито, а? Естествено, че ще има конфронтация. И в повечето случаи ще има наранени при положение че изобщо не е било необходимо кръв да се пролива. Е, Джаки О. направо не одобряваше този вид социално поведение.

Като сводник се изяви съвсем случайно. Оказа се, че сводничи, без дори да се досеща за това, и то заради първата жена, в която сериозно се влюби. Когато я срещна, беше позакъсал с късмета заради банда черньовци. Ограбиха му чудесна пратка трева, а тя щеше да му стигне за продажби чак до края на годината. С други думи, лишиха го от сериозни и редовни финансови постъпления. Така се бе оказал на улицата, и то в миг, когато бе изчерпал възможностите си при всички източници, от които би могъл да очаква някакви услуги. И в края на краищата в квартала не остана нито една квартира, дето да не бе преспивал по едно или друго време. Тогава се запозна с онази жена, беше в приземен бар. Едно нещо доведе до друго, така както обикновено се случва в живота между мъж и жена. Беше по-възрастна от него с пет години, приюти го за една нощ, сетне за втора, трета и така. Обясни му, че работи до късно, такава й била професията, обаче чак на четвъртата нощ Джаки усети за какво става дума. Видя я как се приготвя за излизане на улицата и тутакси загря какъв й е занаятът. Но остана при нея, докато финансовото му положение се подобри, а някои вечери излизаше и я придружаваше по лабиринта улички, където тя се продаваше. Дискретно вървеше след нея и поредния клиент до празните паркинги, където най-често в колата на последния се консумира платената любов, а всъщност внимаваше да не й се случи нещо лошо. В замяна тя редовно му плащаше по десетарка. Една вечер — беше запомнил добре този дъждовен четвъртък — чу виковете й от камион за доставка на стоки по супермаркетите. Изтича навреме, за да спре мъжа, който я пляскаше през лицето заради някаква си въображаема обида. Лесно се оправи с насилника — удари го неочаквано отзад по главата с палка, която носеше под сакото именно за такива случаи. След това стана неин постоянен охранител, малко по малко и сводник, а много скоро заработи и с още цяла група жени.

И повече никога не обърна глава назад.

Опитваше се да не мисли много-много за онова, което прави. Беше вярващ, ужким благочестив човек и пускаше щедри дарения за местната църква. Смяташе го за инвестиция в бъдещето си, ако не за нещо друго. Съзнаваше, че професията му, ако изобщо можеше така да се нарече, не е богоугодна. В същото време си казваше, че ако не е той, то някой друг ще го върши вместо него, а пък и за онези жени все някой трябва да се погрижи, нали? Това му бе аргументът и извинението в Божиите очи, реши ли някога Господ Бог да се усъмни в него в деня на Страшния съд.

Затова Джаки О. зорко следеше и жените си, и улиците, където те работеха, дори окуражаваше колегите си по занаят да правят същото. Беше си добро бизнесменско правило — хем жените наглеждат, хем следят да не довтасат ченгетата. Изобщо не можеше и за миг да си представи жените му — полуголи и на високи токове — да бягат по тротоарите от служителите на отдела за борба с порока. Защото паднат ли веднъж, което си е доволно вероятно, ще се наранят, а това ще увреди външния вид на стоката и ще се отрази на професионалното й изпълнение. А при достатъчно по време предупреждение си имаше план за организирано спотайване по определени места и изчакване полицейската акция да отшуми.

И така един ден до него стигнаха слуховете, а то бе скоро след изчезването на Алис и нейната приятелка. Жените започнаха да говорят за честа поява на черен пикап със замацани, очукани номера. Неписано правило на улицата е да се избягват пикапи и големи автомобили със затъмнени стъкла, защото те са идеалното превозно средство за отвличане и изнасилване. Това само по себе си бе лоша новина, защото проститутките бяха вече достатъчно изнервени от вестите за безследно изчезнали през последните месеци жени, младежи и момчета, най-често бездомници или наркомани. На приказките за митичния според него черен пикап Джаки О. гледаше скептично и дори се замисли дали да не започне временно да дава на жените си успокояващи, че дано кротнат. Момичетата разправяха, че в пикапа имало мъже, но те никога не ги заговаряли, затова Джаки реши, че това е може би нов трик на ченгетата. И тогава една вечер Люла, една от най-доходоносните му жени, пристигна при него тъкмо когато беше време да започва работа.

— Трябва да внимаваме много с този черен „Транзит“ — рече му тя. — Чух, че доста въпроси се задават за едни момичета, дето обслужвали някакъв дъртак от Куинс.

Джаки О. винаги обръщаше внимание на думите на Люла. Тя бе най-възрастната от проститутките, отлично познаваше улиците, обстановката и другите жени. Водеше се нещо като майка на яслата и Джаки вярваше в интуицията й.

— Мислиш, че са ченгета ли?

— Тц, не са от полицията. Номерата им са нарочно огънати и очукани. А онези вътре имат лошо излъчване, слушай какво ти казвам.

— Хм, какви са на вид?

— Бели хора. Единият е дебел, ама чак тлъст. Другият добре не го огледах, не успях.

— Е, добре тогава. Казвай на момичетата зададе ли се този автомобил, да се спасяват. Просто да се махат. И при мен да идват, чуваш ли?

Люла кимна и тръгна към обичайното си място на един от съседните ъгли. Джаки О. направи доста голяма разходка същата вечер, поговори с другите сводници на Пойнт. Но разговорите не бяха лесни, особено с по-простите, невъзпитаните, неинтелигентните.

— Твойта кучка ш’те издъни, Джаки — рече му един от тях, приличен на прасе мъж, който обичаше да се нарича Хавана Слим.

Твърдеше, че пуши този тип пури, а всъщност употребяваше евтини доминикански имитации.

— Одъртял си, брато. Не си за улицата вече.

Джаки не обърна внимание на закачката. Беше се подвизавал по същите улици години наред преди Хавана да се появи, вярваше, че ще бъде и дълго след като този тип се похарчи поради собствената си глупост. Накрая стигна и до Джи Мак, който тутакси го изруга и отказа да слуша съвети от него. Джаки О. обаче веднага усети, че Джи Мак е уплашен, и то здравата. Сетне започна да прави заключения и сам да си запълва празните места в логичния за събитията пъзел.

Само една нощ по-късно лично забеляза черния пикап. Беше се вмъкнал в странична улица, за да се изпикае на воля, и изведнъж зърна нещо метално, бляскаво зад голям контейнер за боклук. Дръпна ципа на панталона бавно, сякаш нищо не е видял. Задният номер не беше смачкан, нито зацапан и тогава Джаки реши, че въпросните хора систематично си подменят номерата. Гумите бяха нови и макар че страничните тенекии изглеждаха издрани и тук-таме чукнати, той позна, че това е чиста козметика. Тези типове се опитват да представят колата си за стара и зле поддържана, но това не е истина.

Поразтъпка се, стигна до шофьорската врата. Стъклата тъмни, опушени, но му се стори, че вътре мърдат поне двама души. Почука на стъклото, никой не откликна.

— Хей — викна Джаки, — отворете, бе, хора. Жени ли търсите? Веднага ще ви доставя, само кажете.

Никакъв отговор не последва. Цареше пълна тишина.

Тогава Джаки направи грешка, при това тъпа. Опита се да отвори вратата.

Като се замисли след време защо го е направил, просто отговор не можеше да си даде. Защото сам си беше потърсил белята — някой сериозно ядосан тип да му завре я пистолет, я нож в мутрата. Поне така си мислеше той в типичната нюйоркска традиция: най-лошото, което може да ти се случи, е някой да ти забие патлак между очите.

Хвана дръжката и я завъртя, дръпна към себе си. Вратата се отвори. Лъхна го воня, сякаш някой бе изровил разплутия, подут труп на убито и заровено на плитко някъде животно, разкъсал кожата, освободил събралите се от разложението газове. Смръднята удари Джаки О. в лицето с такава сила, че направо го замая. Защото иначе нямаше друго обяснение за видяното във вътрешността на колата, преди вратата да се затръшне под носа му и тя да потегли. Дори и сега, в относителния покой на собствения си апартамент и с помощта на ретроспекцията, Джаки си припомняше само частични, накъсани образи. Прилични на хипнотично внушение…

* * *

Сега разказа всичко това на Луис.

— Като че с клано месо бе задръстена — рече му той. — Ама не с месарска стока, а с жива плът, все едно току-що рязана, цялата лилаво-червена. Стори ми се още, че по панелите, по пода тече кръв, събира се на локвички. Отпред — двойна седалка, а на нея — две фигури. Целите черни с изключение на лицата.

Едната огромна, дебела — мъж. Той беше откъм мен и ми се струваше, че вонята идва най-вече от него. Изглежда, маски носеха, защото лицата им бяха страшни, като разложени, като…

— Като разложени ли? — смръщи вежди Луис.

— Виж, аз добре не помня, пък и не видях втория. Всъщност нищо не различих достатъчно, обаче дебелият, неговото лице бе като на череп, озъбено. А може и да ми се е привидяло, знаеш… може от страх или да съм си го внушил, а? Кожата набръчкана, почерняла, носът като отчупен, само част от него останала откъм челото… Очите му бяха зелени и черни, бяло нямаше. И зъбите мярнах, защото нещо каза, когато отворих вратата. Остри бяха долу, много остри и пожълтели. Трябва маска да е било, нали? Че какво друго? Иначе…

Сега повече на себе си говореше; човек, обърнал очи назад във времето, сам със себе си спори. За видение, навестявало го нощем след онази вечерна среща.

— Какво друго да е било, а?

* * *

Разделихме се с Уолтър след разговора с Маки и Дън. И двамата предложиха да се срещнем отново, ако още имаме нужда от помощ.

— И без свидетели… — подхвърли Маки, а в очите му заиграха лукави огънчета, дето хич не ми харесаха.

Пет пари не давах какво може да са слушали за мен, но за нищо на света не бих позволил на някой като Маки да ми подхвърля миналото в лицето по този начин.

— Ако имаш нещо, което желаеш да кажеш, кажи го сега — натъртих аз.

Дън тутакси застана между нас.

— Вижте, нека да сме наясно — рече той тихо, спокойно. — Вие с Джи Мак си говорете и правете, каквото ви е нужно, но по-добре след това той да е на крак и да може да говори, нали? Или ако е покойник, значи трябва да си имате железни алибита. Ясен съм, нали? Иначе впоследствие ще трябва да се занимаваме с вас.

Не гледаше Уолтър, докато говореше, очите му си останаха отправени само към мен. Чак след като свърши с казаното, тогава обърна очи към Коул. На него заяви:

— Най-добре е и ти да внимаваш, Уолтър.

Уолтър не отговори, аз не реагирах повече. В крайна сметка Дън имаше известно право.

— Няма нужда да идваш довечера — рекох на стария си партньор, когато онези двамата се отдалечиха достатъчно.

— Глупости. Но чу какво рече Дън, нали? Случи ли се нещо с въпросния Джи Мак, и те ще хукнат подире ви. По-ясно предупреждение, здраве му кажи.

— Аз сводника няма и с пръст да го докосна. Окаже ли се, че е имал нещо общо с изчезването на Алис, е, тогава ще трябва да изтръгнем фактите от него. Сетне ще се опитам да го отведа при ченгетата, за да им разкаже каквото знае. Но аз само за себе си мога да говоря. За другиго няма как. Нали?

В далечината зърнах такси. Замахах с ръка и със задоволство видях, че дава мигач, минава вдясно от лента в лента, за да спре до нас.

— Някой ден тези двамата ще те повлекат съвсем надолу, ще те съсипят заедно със самите себе си — рече Уолтър, без да се усмихва.

— А може би преди това аз самият ще ги повлека тях — отвърнах ведро. — Благодаря ти за всичко, Уолтър. Ще ти се обадя.

Качих се на таксито и го оставих там.

* * *

Някъде надалеч от Ню Йорк Черният ангел се раздвижва, отваря уста.

— Грешка си направил — казва това същество. — Възложено ти бе да провериш миналото й. Нали ме уверяваше, че никой нямало да задава въпроси?

— Става дума за най-обикновена курва — обажда се Брайтуел.

Завърнал се е от Аризона без облечения в синьо другар и загубата му тежи много. Знае, че отново ще се съберат, но времето е кът и всички налични ресурси са повече от необходими. Днес, непосредствено след смъртта на двете момичета, него го критикуват за невнимателни действия и това не му харесва. Много, ужасно много човешко време вече действа независимо и сам, без да дава някому отчети за извършеното, и сега поставянето на нечий авторитет над неговия и авторитарният тон го дразнят така, както никога в миналото. Освен това обстановката в скромно мебелираното помещение направо го потиска. Отново оглежда огромното, покрито със зелена кожа бюро с фино изваяна стара дърворезба, меко осветяващите стените скъпи старинни лампи, дървения под с износения килим. Прекалено много места остават празни, сякаш очакват да бъдат запълнени. В известен смисъл това е метафора за битието на онова, пред което сега е изправен.

— Не! — отрязва Черният ангел или това, в което е той. — Става дума за извънредно необичайна курва. Прекалено много въпроси се задават за нея сега. Защо? Дори и полицейски доклад е подготвен.

По слепоочията на Брайтуел заиграват две големи сини вени, кръвта пулсира в тях и ги издува, подчертавайки релефа на ясно видимия под короната от рядка коса череп. Критиката го унижава, забележките не му се нравят търпението му бързо изтънява.

— Ако изпратените да убият Алън си бяха свършили работата, както се полага и дискретно, сега нямаше да водим този разговор — откликва той. — Би трябвало да се консултираш с мен.

— Ти си неоткриваем. Никога не знаем къде ходиш. Изчезваш внезапно, потъваш в сенките.

— Това си е моя работа.

Черният ангел се изправя в цялото си величие, опира ръце на тапицираното бюро.

— Забравяш се, Брайтуел! — отсича съществото.

— Не — отвръща другият, — никога не се самозабравям. Аз останах верен. Търсих и намерих. Открих теб, припомних ти какво си бил някога. Както бях обещал. Ти си онзи, който забравя. Аз помня. Всичко помня!

Брайтуел е прав. Черният ангел не е забравил онази среща, нито отвращението, която тя му е донесла, помни и сетнешното постепенно осъзнаване, връщането на миналото в огнени спомени, мощта на бунта, разбирането и възприемането. Сега решава да отстъпи от тази видимо ескалираща конфронтация, извръща се, пристъпва към прозореца. Вижда простосмъртните навън, радват се на слънцето, трафикът е тежък, колите бавно лазят по претоварените улици.

— Убий сводника — нарежда Черният ангел. — Занимай се и с онези, които задават толкова много въпроси. Научи за тях всичко нужно.

— А после?

Черният ангел решава да му подхвърли кокалче, отдавна умее да го прави.

— Прецени сам.

Няма смисъл да му припомня необходимостта, че повече не бива да привличат ничие внимание към самите себе си. Наближават целта, а Брайтуел става все по-неуправляем.

Ако изобщо някога наистина е бил под контрол.

Брайтуел излиза, но Черният ангел остава потънал в размишления, възпоминания. Странни са формите, които се налага да приемаме, казва си съществото. Изправя се, крачи към позлатеното огледало на стената. Там внимателно докосва лице с дясната ръка, проследява очертанията на черепа под кожата. Сетне бавно вади контактните лещи от очите. Принудено е да носи лещите часове наред — трябва да се среща с човеците, да подписва документи. Сега дясното око сякаш гори — прикритието не му действа добре.

Навежда се още напред, подръпва кожата под окото. Млечнобяла лъскавина покрива синьото на ириса; трепти болезнено, създава усещане за несигурност, досущ разкъсано корабно платно в открито море. Образ на скверен лик, мимолетно зърнат сред витаещи черни облаци, падащ в пламъци.

* * *

Същата вечер Джи Мак излезе на улицата със затъкнат на голо зад колана на джинсите пистолет. Беше деветмилиметров хай-пойнт, от специални сплави, с патрони „Кор-Бон П“ за максимално поразяващ ефект. Беше си го купил доста евтино — дори по цени на дребно нов хай-пойнт излиза не повече от десет на сто от сходния по характеристики валтер. Значи и да се наложи да го изхвърля при акция на ченгетата, пак с парите няма много да се мине. С него бе стрелял не повече от два пъти и все в горите на Ню Джърси. Знаеше, че този тип оръжие не реагира добре на муниции кор-бон, на точността му се отразява, пък и откатът пречи, но пък компенсацията е в ефективността. Удря и дори и едра мишена спира, на място поваля, няма мърдане. Пък Джи Мак е научил номера: стреля се отблизо, но поне си сигурен — уцелиш ли, онзи никога няма да стане.

Остави скъпата си лимузина в гаража и тръгна към Пойнт с доджа — втората кола, която най-често използваше, защото бе достатъчно сигурен автомобил. Не му пукаше, че доджовете минават за таратайки, дето само бабичките ги карат. Който от братоците важи, знае, че той си има кътлас сюприйм и може да го пришпорва, когато си поиска. Иначе доджът никога не привлича внимание, а двигателчето си е достатъчно мощно и бързо те изнася извън опасната зона, ако не дай Боже се наложи. Паркира в една странична уличка — същата, дето Джаки О. се бе опитал да се опъне на хората в черния пикап — само че Джи Мак не знаеше този факт. Заключи и закрачи към централните улици на Пойнт. Не излезе направо на откритото, а приведен, криещ глава зад храсти и автомобили, започна да проверява курвите — коя къде е и какво прави. Остана доволен от видяното и се върна при доджа. Беше наредил на младата кучка Елън да събира парите от другите жени и да му ги носи на ръка в колата. На светло не искаше да се появява.

Все още се шубелисваше, но не го беше срам да си го признае. Сега се наведе и изпод предната седалка извади „Глок“ 23 от импровизирано там скривалище. Другият пистолет на кръста — хай-пойнт — бе при случай, че загази на открито на улицата. Иначе любимият му патлак бе глокът. Беше си го купил от едно ченге, дето го изгониха за корупция от щатската полиция на Южна Каролина, ама той завъртя ужасно доходоносен бизнес, продавайки оръжие на по-изискани клиенти, като Джи Мак например. От него знаеше, че щатските ченгета в Каролина отдавна носят глок и досега не са имали повод да се оплакват от качеството му. Зареждаш го с патрони смит и уесън и само гледай — по-страшна машинка за убиване, здраве му кажи! Джи Мак измъкна и хай-пойнта от гащите и подхвърли на дланите и двете оръжия. Сравнявайки ги, си каза, че до глока другият изглежда направо лайно и половина, но пък какво толкова? Джи Мак да не е на модно шоу? Така де — тук може би става въпрос на живот и смърт, а два патлака са винаги по-добри от един.

* * *

На Хънтс Пойнт стигнахме някъде малко преди полунощ.

През деветнайсети век в района са живели предимно богати земевладелски семейства. Броят им постепенно нараствал, към тях се присъединявали и по-заможни градски жители, които завиждали на пищния им стил на живот. След Първата световна война покрай „Южния булевард“ била построена и жп линия, тогава големите имения с къщите започнали да се свиват, появили се сградите с апартаменти. Градският бизнес се поразширил, сменил си центровете, най-вече привличан от свободните за застрояване зони и достъпа до Трищатския район, наричан така поради това, че е допирна точка на Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Бедните и работническите семейства, всъщност близо 60 000 жители или две трети от населението през седемдесетте години, постепенно били изтикани от Хънтс Пойнт за сметка на разширяването на големия бизнес. Това на практика довело до откриването на Нюйоркския селскостопански пазар през 1967 г. и на Месния пазар — Хънтс Пойнт — през 1974 г. Като гъби никнели огромни складове, комерсиални градски бунища с инсталации за обработка и унищожение на боклука, магазини за стоки от рециклирани продукти, депа за продажба на автомобилни резервни части и стъкла, складове и магазини за скрап. Напълно естествено било по цялата обслужваща ги инфраструктура да се появят и проститутките. В района все още живеели поне 10 000 души и за тяхна чест те се борели за подобряване на битовите условия, за регулиране на трафика и въвеждане на светофари, за построяване на специализирани само за камиони шосета, за засаждане на нови дървета, създаване на брегови паркове. Така постепенно тясната ивица земя, на която е построен Южен Бронкс, се благоустроявала и превръщала в по-добро място за живот. Но въпреки това тамошните хора, както и поколенията след тях, са живели в район, където на практика се намират главните артерии и кръстопътищата за превоза на боклука на целия Ню Йорк. Само на този малък полуостров имало две дузини трансферни станции за боклук, където се натрупвали полуразложени отпадъци, а на същия терен завършвала и системата на битовите и промишлените отпадъчни води с цялата си утаечна нечистотия и кал. Лятно време целият район смърдял, местните жители масово страдали от астма. Боклуците се лепели по оградите, канавките отдавна били препълнени и задръстени, целогодишно се носел неспирен грохот на два милиона тежки камиона, придружен от свистенето и писъка на спирачки, ревящи сирени, клаксони и какви ли още не шумове. Хънтс Пойнт се превърнал в миниатюрен град с множество промишлености, а сред тях най-видима била проституцията.

Когато пристигнах, по улиците имаше прекалено много коли, а жените абсурдно щъкаха между тях на високите си токове, най-често облечени в почти нищо друго, освен бельо: стотици професионалистки с какви ли не форми, на всякакви възрасти, от всички цветове.

По своя си, собствен начин Хънтс Пойнт е най-егалитарният център за платена любов. Забелязах жени, които танцуваха на място, тресейки се целите, като да са в последната фаза на Паркинсоновата болест, други гордо демонстрираха прелестите си, трети се опитваха да стоят изправени и с вирнати глави, но умората си казваше думата. Две момичета от Лафайет ядяха сандвичи, доставени в рамките на благотворителни програми за здравни грижи, сред които доставки на безплатни кондоми, игли и спринцовки за еднократна употреба, а когато е възможно, и храна. Главите на проститутките се въртяха непрекъснато като същински радари — много е важно да знаеш къде ти е сводникът, откъде може да се зададе потенциалният клиент или ченгето. Защото ченгетата обичат да се появяват изневиделица, заковават фургоните си по уличните ъгли, набарват най-близките проститутки и ги товарят като стока. Понякога им съставят актове за неморално поведение, възпрепятстване на правосъдието или пък на трафика например. Може и за бездомничество. Каквото им скимне. Главната цел е да се разстрои търговията с човешка плът, сетне идват и глобите. Например еднократни 250 долара не са малко пари за една проститутка, ако си няма сводник, който да поеме удара. Много от тях рутинно предпочитат да изкарат по 30 до 60 дни в кауша, отколкото да платят тези пари в съда. По-бедните направо не могат да си позволят да се лишат от такава сума.

Влязох в „Грийн Мил“ да изчакам другите. Това е легендарно за района ресторантче. Съществува вече десетилетия наред и е ужасно привлекателно място за простинали сводници и уморени проститутки. Сега беше относително празно и тихо, защото часът бе пиков за бизнеса. Неколцина сводници в модни спортни фланелки седяха край един от прозорците, разлистваха списания и лениво спореха за бизнеса. Седнах недалеч от вратата, търпеливо зачаках. В едно от сепаретата седеше само момиче. Беше чернокосо, облечено в къса черна рокля, малко по-длъжка от комбинезонче. Скоро забелязах, че доста по-възрастни от нея жени влизат в ресторанта, подават й банкноти и отново си излизат. По едно време затвори мъничката си чанта с парите и тръгна към вратата. Върна се може би след не повече от пет минути и същият цикъл се завъртя отново.

Ейнджъл се появи малко след като момичето се бе завърнало. За случая се беше облякъл максимално небрежно, ако изобщо това е точната дума. Джинсите му бяха най-изтритите, които съм виждал, а джинсовото яке бе сякаш свлечено от трупа на възможно най-нечистоплътния рокер.

— Засякохме го — рече той.

— Къде?

— В една странична уличка, през две пресечки оттук. Седи си в колата — додж, слуша си радио.

— Сам ли е?

— Така изглежда. Онова момиче до прозореца ей там му носи парите от жените може би на трийсетина минути. Само че тя е единствената, дето се е приближавала до него още от десет часа.

— Мислите ли, че е въоръжен?

— На негово място аз не бих седял с празни ръце.

— Е, не знае, че ще го посещаваме.

— Тц, усеща, че някой ще дойде, напрегнат е, може би изплашен. Луис говори с Джаки О.

— Онзи дъртият ли?

— Същият. Той ни даде информация и ни насочи. Според него Джи Мак е направил голяма грешка. Знае го още от онази вечер, когато е говорил с Марта. Ужасно е неспокоен.

— Изненадва ме тогава защо още е тук.

— Джаки О. твърди, че би избягал, ама не може. Нямал достатъчно сухо, защото си профукал мангизите по супер автомобил, а с приятелите бил зле.

— Не думай, чак сърцето ме заболя.

— Тъкмо си мислех, че точно това ще кажеш. Хайде да тръгваме. Плати на касата. Тук оставиш ли пари на масата, тутакси някой ще ги свие.

Платих си кафето и го последвах.

Засякохме момичето тъкмо като влизаше в уличката. Доджът със сводника бе по-надолу зад ъгъла, а между нас се издигаше и неголяма къща. Мястото имаше изход тъкмо зад доджа и още един — отпред, отиващ перпендикулярно към друга задна уличка. В момента нямаше как да ни забележи, така бяхме подбрали мястото да спрем чернокосата.

— Здравей — рекох приветливо.

— Тази вечер не работя — отвърна тя.

Опита се да се измъкне покрай мен, но я хванах за ръката. Китката й се оказа толкова тъничка, че с мъка я задържах. Отвори уста да писне, но Луис я затисна с длан. Тогава я отмъкнахме в най-дълбоките сенки.

— Не се бой — рекох с приятелски глас. — Няма да ти направим нищо.

Показах й значката с разрешителното, но не я оставих да го чете на воля и да запомни подробностите.

— Аз съм частен детектив — добавих сега. — Разбираш ли? Налага се да поговорим. Само няколко думи, ясно ли е?

Кимнах на Луис, той внимателно свали ръка от устата й. Момичето не се опита да вика отново, обаче той си държеше дланта на подходящо разстояние. Не му се рискуваше.

— Как се казваш?

— Елън.

— Ти си от момичетата на Джи Мак, нали?

— Е, и какво?

— Откъде си?

— Абърдийн.

— Ти и още милион фенове на Кърт Кобейн, а? Виж, питам те сериозно, откъде си?

— Детройт — отвърна тя и раменете й увиснаха.

Стори ми се, че пак излъга.

— На колко си години?

— Не съм длъжна да ви отговарям на въпросите.

— Зная, че не си длъжна. Просто питам. Ако не искаш да ми отговаряш, не го прави.

— На деветнайсет години съм.

— Глупости — намеси се Луис. — На деветнайсет ще станеш през 2007 г.

— Я си го начукай.

— Добре, послушай ме за миг, Елън. Джи Мак е загазил здравата. След тази нощ повече няма да върти този бизнес, можеш да бъдеш повече от сигурна. Затова искам да вземеш тези пари, дето са ти в чантичката, и да се спасяваш с тях. Първо обаче ще се върнеш в „Грийн Мил“. Наш приятел ще дойде с теб, за да сме сигурни, че няма да говориш с никого.

Елън видимо се поколеба. Видях я, че в един миг почти настръхна, не съм сигурен какво ли се е канила да направи, но Луис незабавно залепи длан на устата й.

— Виж, Елън, просто го направи, хайде, моля те.

В този миг до нас от мрака като че повикан с помощта на магия изникна Уолтър.

— Хайде, дете — рече той мило и протегна ръка към нея. — Няма нищо страшно. Давай, аз ще те отведа в ресторанта, ще те почерпя кафе, каквото и да си пожелаеш.

Тя така и така особен избор нямаше. Уолтър я прегърна бащински през раменете и я поведе. Отстрани изглеждаше най-приятелски жест, но знаех, че я държи здраво в случай че се опита да хукне. На втората крачка момичето се обърна към нас и подхвърли:

— Моля ви, не го наранявайте. Нямам си никого, освен него.

С Уолтър пресякоха улицата и влязоха в ресторанта. Видях отдалеч, че тя седна на старата си маса, а Коул — зад нея, за да може да чува какво ще си говорят с носещите пари жени. И да я спре в случай че побегне към вратата.

— Че тя е просто дете — рекох на Луис.

— Аха — поклати глава той. — Нея си я спасявай по-късно, след като свършим с този.

* * *

Джи Мак бе обещал на Елън десет процента от спечелените от другите жени пари, за да играе ролята на посредник и куриер през нощта. Чудесна сделка, на която тя се съгласи най-охотно. Още повече че щеше да прекара няколко от най-натоварените нощни часове на топло с чашка кафе и списание в ръка, вместо да й мръзне задникът по едни гащички отвън в гадни опити да хване разни пияни или дрогирани клиенти и да ги чука по празните паркинги.

Джи Мак обаче си повтаряше, че този план няма да е читав за него. Такава му е работата, че не бива да оставя кучките за по-продължително време без личен физически надзор. Те сто на сто вече го одират здравата и пак ще е късметлия, ако за него е останал някой и друг долар. Сигурен бе, че и самата Елън ще отдели банкнота-две за себе си, преди да му предаде общата сума. И по тази причина, като се преценят всичките меродавни фактори, то си беше ясно, че нощта едва ли ще бъде доходоносна. Не знаеше колко още време ще бъде нужно да се притайва в сенките, опитвайки се да избегне неизбежната конфронтация. Сигурен бе, че тя се задава отнейде — така ще стане, усещаше го отдавна. Значи му трябваха пари, и то повече, че да може да се разкара достатъчно удачно. Отначало бе размислил дали пък да не шитне олдсмобила? Но колебанията му изтраяха само пет-шест секунди. Обичаше я тази кола, по дяволите. На практика купуването й бе осъществяване на най-красивата му мечта. А продажбата й би означавало сам да си признае, че е напълно провалил се некадърник.

В същия миг усети движение в огледалото за задно виждане. Нечия фигура се мярна и изчезна. Хай-пойнтът бе отново затъкнат в колана на кръста, но глокът бе в ръката му, все така топъл от телесната температура, отпуснат надолу, прикрит зад бедрото. Стисна го силно, напълно интуитивно. Сега усети, че дланта му е изпотена, металът се хлъзга леко в нея. Размазан силует на човек се появи до оградата, май че залита, мамка му. Кой е пък тоя? Огледа го зорко, внимателно — точно така, някакъв си нехранимайко, бедняк, дребен при това. Мръсно яке, изтрити панталони, обувки с неясна марка, сякаш са купувани от магазин за преоценени стоки. Човекът забърка в дюкяна си, наведе глава напред и зае типичната стойка, почти допрял чело в стената, изчаквайки урината да потече. Джи Мак отпусна ръка, охлаби натиска на пръстите върху глока — пиянде някакво, да си пикае.

Страничното шофьорско стъкло на доджа внезапно изтрещя, сякаш избухна навътре, посипа го с парченца стъкло. Опита се да вдигне ръката с пистолета, а в същия миг се разби и стъклото на отсрещната страна, едновременно с това получи силен удар в слепоочието. Това го зашемети, но събитията не спряха дотук. Силна ръка го сграбчи за дясната мишка, в главата му болезнено се заби пистолет, доста по-голям от неговия. Периферно долови чертите на нападателя — чернокож беше, с много късо подстригана сивееща коса и типично сатанинска брадичка. И този човек го гледаше с омерзение, сякаш му бе сторил нещо. Опита се да плъзне лявата ръка назад към патлака на кръста, но се отвори отсрещната врата и друг глас каза:

— Хич не се и пробвай.

Джи Мак се подчини, взеха му хай-пойнта.

* * *

— Хвърли глока! — нареди Луис.

Джи. Мак разтвори пръсти, пистолетът меко тупна на пода.

Луис бавно отдалечи своя от слепоочието на сводника, отвори вратата.

— Излизай! — кратко добави той. — И ръцете високо горе. Да ги виждам.

Джи Мак се огледа. Вляво бях аз, приклекнал до дясната предна врата. Държах взетия от колана му пистолет. Оказа се хай-пойнт, видя ми се като детска играчка в сравнение с моя колт. Беше си вечер за големи патлаци, ама кой да му каже на Джи Мак? Той пристъпи встрани от колата, по земята се посипаха още стъкла. Луис го завъртя с лекота, опря го на доджа, накара го да се разкрачи широко. Джи Мак усети нечии умели, леки ръце да го опипват навсякъде и в следващия миг забеляза онзи същия — дребния, дето изглеждаше бая къркан. Не можеше да повярва, че са го извозили толкова левашки.

Луис го потупа с цевта на своя хеклер и кох.

— Виж се само колко си тъп, а? — каза тихо. — Но сега ще ти дадем шанс да докажеш обратното. Обърни се бавно.

Джи Мак изпълни нареждането. Сега беше с лице към Луис и Ейнджъл. Вторият държеше неговия глок. Нещо му казваше, че никога вече няма да си го получи обратно. Всъщност в този миг той бе така близо до смъртта, капо никога в предишния си живот, само че откъде да го знае?

— Какво искате? — попита ги Джи Мак.

— Информация. Разкажи ни за жена на име Алис. Била е едно от твоите момичета.

— Няма я. И не зная къде е.

Луис го удари в лицето с пистолета, звукът не беше никак приятен. По-младият мъж се преви на две, ръцете притиснаха счупения нос, кръвта шурна на фонтанчета между пръстите.

— Да помниш една жена? — продължи ледено Луис. — Дошла при теб преди две нощи, питала те същото, дето и аз те питам? Да помниш какво й направи?

Мина тежка секунда, Джи Мак с усилие кимна. Главата му висеше на гърдите, циментовата замазка на уличката и избилите през пукнатините бурени в краката червенееха от собствената му кръв.

— Виж, още дори не съм започнал истински да наказвам. Затова не запееш ли веднага, оттук на крака няма да излезеш. Разбираш ли?

Сега Луис вече говореше съвсем тихо, страховито.

— И най-лошото е, че няма да те убивам — продължи той. — Ще те осакатя, ще имаш ръце, дето нищо не държат, очи дето не виждат, уши, дето… крака и… Ясен ли съм?

Джи Мак кимна отново. Изобщо не се съмняваше, че този тип ще си изпълни заканите до дупка.

— Погледни ме! — нареди Луис.

Джи Мак отпусна ръце, повдигна очи към него. Долната му челюст висеше немощно, в очите му се четеше шок и неистов страх, зъбите бяха червени.

— Какво се случи на онова момиче?

Джи Мак заговори гъгниво, задавено. Гласът бе неясен заради счупения нос и кръвоизлива.

— При мен дойде един човек… рече, че добре ще заплати, ако му я намеря… нали беше изчезнала…

— Защо му е била нужна?

— Тя беше в една къща, при клиент на име Алън, и там имало нападение… Алън го убили, също и шофьора му. Алис беше там с едно друго момиче, Серета. Двете побягнали, ама Серета свила нещо от къщата. Онези, убийците, го искаха…

Джи Мак се опита да преглътне част от кръвта, в същото време подсмръкна и се задави. Кръвотечението бе спряло, само фина нишка се точеше по устните и брадичката. Видимо го болеше, често примигаше.

— Виж, човече, тя беше наркоманка… — сега вече пледираше, но гласът каканижеше монотонно, сякаш той самин не вярва в онова, което говори на Луис. — Ужасно бе западнала… вече не можеше и стотарка да заработи… само в най-сполучлива вечер изкарваше… аз така или иначе щях да я разкарвам… онзи рече нищо лошо няма да й се случи, само като им каже нужното и…

— … и ще я гръмнат. А ти ми казваш, че си му повярвал, така ли?

Джи Мак впери очи право в Луисовото лице. Изглежда, не загряваше добре.

— Че какво значение има? — рече той, а аз изтръпнах.

За пръв път през дългите години, откакто го познавам, Луис май стигна до прага да загуби контрол върху себе си. Видях, че повдига пистолета, пръстът му заобира мекия спусък. Боже мой! Протегнах ръка, натиснах неговата надолу, кротко рекох:

— Убиеш ли го, нищо няма да научим.

Мускулите му са като от желязо, ръката продължи хода си нагоре, все едно кулокран натискам. И така няколко секунди, сетне се отдръпна, наведе оръжието.

— Името?

— Не ми каза никво име — зафъфли Джи Мак. — Беше дебел и грозен, смърдеше ужасно… само веднъж се видяхме с него…

— Дал ли ти е телефон? Или адрес за контакт?

— Другият, дето беше с него, ми даде… Строен, в синьо облечен. Той се върна, когато му казах къде е. Парите ми донесе, плати, нареди да си трая…

— Колко? — запита Луис. — За колко я продаде?

Джи Мак преглътна.

— Десет бона. Обещаха още десет, ако им кажа къде е Серета.

Отстъпих назад, гадно ми стана. Ако Луис иска да го убие, така да бъде. И без това негово си е възмездието.

— С нея сме една кръв — рече той.

— Не знаех… човече — захленчи Джи Мак. — Не знаех, честна дума! Мислех, че тя си няма никого. Мислех, че няма значение…

Луис го сграбчи за гърлото и заби пистолета в гърдите му. Лицето му се изкриви жестоко, от устата му излезе див, но задавен вопъл. Някъде дълбоко вътре от него се откъсна, може би оттам, където се крият цялата му човешка любов и лоялност, някак разделени от немалкото сътворени злини.

— Недей! — изплака сводникът. — Моля те, недей! Зная още, още ще ви кажа…

Вече ридаеше неудържимо, а Луис доближи лице до неговото. Така близко, че цялото се изпръска със ситни капчици кръв.

— Казвай!

— Проследих онзи, след като ми плати… Исках да науча къде мога да го намеря по всяко време… значи потрябва ли ми…

— Значи в случай че дойдат ченгетата да им го продадеш и на тях, своята кожица мръсна да спасиш, нали?

— Да, човече, да, както кажеш!

— И?

— Пусни ме… — изтърси Джи Мак просто ей така, чак се удивих. — Аз ще ти кажа, а ти ще ме пуснеш…

— Ебаваш се с мен, а!?

— Слушай, човече, аз постъпих лошо, много кофти, знам, но никога не съм я бил, ръка не съм й вдигал. Ти с някои други трябва да говориш за това, дето й се е случило. Ще ти кажа къде можеш да ги намериш, само ме пусни да си ходя. Ще се махна от този град, повече тук няма да ме видиш. Ей ти на, честен кръст, кълна ти се!

— Сделка ще ми правиш, а? С допрян в сърцето пистолет?

Този път се обади Ейнджъл.

— Не знаем със сигурност дали е мъртва — дипломатично рече той. — Все още може би има шанс да я намерим жива.

Луис извърна очи към мен. Щом Ейнджъл играе доброто ченге, а Луис — лошото, то значи моята роля е нещо по средата. В същото време убие ли Луис Джи Мак, нещата при мен ще се влошат. Изобщо не се и съмнявах, че Маки и Дън ще ме навестят незабавно, а аз алиби нямах. И откъде? В най-добрия случай може да се размине с неудобни въпроси и отваряне на стари рани, но и такава опция бих предпочел да избегна.

— Според мен най-добре е да го изслушаш. Сетне ще намерим онзи или онези, за които става дума. Ако се окаже, че нашето приятелче тук лъже, е, тогава ще си получи заслуженото — тоест каквото ти решиш.

Луис се замисли и това отне малко време. Животът на Джи Мак направо на косъм висеше и той отлично го разбираше. Накрая Луис свали оръжието и отстъпи крачка назад.

— Къде се намира въпросният тип?

— Проследих го до адрес край Бедфорд.

Луис кимна.

— Добре, май си откупи още няколко часа живот — рече той неопределено.

* * *

Гарсия наблюдаваше четиримата от импровизираното скривалище зад голяма кофа за боклук. Вярваше абсолютно във всичко, което му бе казал Брайтуел по-рано. Сигурен бе, че ще получи обещаните от него възнаграждения. Вече носеше тайния знак на китката, за да бъде разпознаван от другите като него, но за разлика от Брайтуел бе прост, обикновен боец — участник в голямата война, която се водеше. Брайтуел също имаше подобно клеймо на ръката и макар то да бе далеч по-старо от неговото, мястото имаше вид на незаздравяла рана. Всъщност застане ли до Брайтуел, Гарсия често долавяше миризма на изгорена плът. Невинаги обаче, само когато излъчващата се от дебелия отблъскваща воня бе по-слаба.

Гарсия не можеше да знае със сигурност дали името му наистина е Брайтуел. Но истината бе, че и пет пари не даваше така ли е или не. Вярваше на дебелия мъж, благодарен бе, че се е спрял на него, че го бе отвел в големия град. При това му бе намерил работа и място, където на воля да задоволява влеченията си. Сега изпитваше съмнения дали е най-разумно да не се намесват. Може би трябваше да го направят веднага, още щом като забелязаха тримата мъже да приближават автомобила на Джи Мак. Но бе само изпълнител и си знаеше мястото. Не биваше да прави нищо, преди да получи съответната команда от Брайтуел. За съжаление оказа се, че малко са закъснели. Няколко минути по-рано да бяха дошли и сводникът щеше да е мъртъв, така и щяха да го намерят онези непознати мъже.

Гарсия ясно видя как двама от онези хванаха Джи Мак за ръцете и го отведоха от колата. Третият, облечен в черно яке, се накани да ги последва, но се спря и внимателно огледа уличката. Погледът му се плъзна по терена, задържа се за миг върху сенките, където бе Гарсия, сетне продължи по-нататък — по околните сгради с мръсните прозорци и разнебитените метални стълбища на противопожарните изходи. Главата му бавно се извъртя, покри цялата околност, после третият закрачи след вече излизащите от уличката негови другари. Само че вървеше заднешком, очите му продължаваха да шарят по сенките и прозорците, сякаш усещаше нечие злокобно, враждебно присъствие.

* * *

Брайтуел бе решил да ги убие. Ще ги проследи тези четиримата, сетне с Гарсия ще ги изколят и ще скрият труповете на подходящо място. Не се боеше от тях, дори и от високия чернокож не го беше страх, въпреки че онзи се движеше като рис и имаше смъртоносно излъчване. Работата трябваше да бъде свършена бързо, сръчно и чисто, тогава последствията щяха да бъдат минимални.

Сега Брайтуел стоеше в силно замърсения коридор на четвъртия етаж в жилищна сграда, недалеч от противопожарния изход, встрани от който имаше гледащ към уличката прозорец с пожълтяло от нечистотии стъкло. Беше взел нужните предпазни мерки да повреди ключа на мигащото флуоресцентно осветление в случай че някой случайно би пожелал да го запали. Тъкмо щеше да отстъпи от мястото си, когато белият мъж в черното кожено яке обърна лице и се загледа в неговата посока. Докато онези се разправяха с Джи Мак, бе стоял с гръб към Брайтуел, а сега очите му зашариха по сградите и за миг му се стори, че погледите им се срещат. И в същия този миг скритият в тъмното наблюдател усети необичайно свиване в гърлото. Пристъпи още и още малко към прозореца, а дясната му ръка инстинктивно излезе напред и опипа стъклото, върховете на пръстите му насочени право в силуета на онзи долу. Спомени проблеснаха в паметта му. Огнени сенки, проблясъци на обърнати наопаки в падението фигури, стремглаво политане надолу, пламъци, отчаяние, гняв.

Спомени за предателство.

Сега мъжът на уличката долу тръгна назад, но без да обръща гръб, сякаш също усещаше враждебното присъствие — едновременно незнайно, но и познато. Очите му не се отделяха от прозорците на къщите, сякаш търсят движение, някакъв сигнал за източника на онова, което усеща в себе си. След малко излезе от обсега на погледа му, но болезнено дебелият мъж дори не се и помръдна. Изведнъж затвори очи и изпусна продължително накъсан стон на облекчение, а мислите за смърт и убийство напуснаха съзнанието му. Дадено му бе да види онова, отбягвало му вече така незапомнено дълго. Напълно неочаквано и радостно събитие. Отдавна търсено откровение.

Най-сетне те намерихме, говореше глас в него.

Открихме те.