Джон Конъли
Черният ангел (21)

Глава двайсета

Мартин Рийд ми се обади достатъчно рано на следната сутрин. Дочувайки името му, Ейнджъл ядовито зададе въпроса дали този човек не е в съюз с онези, срещу които е призван да работи. Защото, както се изрази, само свързана с нечестивия личност може да буди хората в шест сутринта.

— Ще ходите ли на днешното събитие? — попита ме Рийд направо.

— Поне се надявам. А вие?

Изръмжа нещо, сетне добави:

— Прекалено съм известен, за да мина незабелязан в подобна компания. Във всеки случай вчера имах неприятен разговор с нашата обща позната госпожица Стърн. Изтъкнах отново, че съм подчертано недоволен от решимостта й да си направи разпродажбата въпреки съществуващите съмнения относно начина, по който е придобита кутията и фиктивната й собственост. Някои членове на нашата общност ще бъдат там, разбира се, но няма да съм аз.

Не беше за пръв път да ме спохождат съмнения относно начина, по който Рийд пристъпваше към евентуалната продажба на Седлицкия фрагмент. Сякаш католическата църква — огромна световна институция — няма адвокати и сила, особено пък в САЩ, още повече в светлината на нашумелите скандали около Масачузетската архиепископска епархия, когато цял свят се убеди какво може тя. Само да решат където трябва, че има нужда да бъде спряна тръжната процедура, и във фирмата на Клодия Стърн ще се изтресат най-малкото два вагона мазни юристи в суперкостюми и бляскави обувки, ще извадят папките с документите и край на цялата история. Да не говоря, че има и други начини.

— Между другото — продължи Рийд, — съобщиха ми, че сте задавали въпроси за нас.

Естествено, след срещата с него и Бартек бях поразпитвал тук и там. Известно време ми отне да намеря човек, готов да даде гаранции, че и двамата са свети хора, отци с духовни санове, ръкоположени в църква и прочие. Обаче в крайна сметка тяхната благонадеждност ми бе потвърдена, и то посредством абатството „Сейнт Джоузеф“ в Спенсър, Мазачузетс, където двамата бяха отседнали като гости. Оказа се, че Рийд е свещенослужител в „Сан Бернардо алле Терме“ в Рим, там развеждал гостуващи свещеници и монахини и ги запознавал с битието на свети Бернард. Светията пък бе тясно свързан с разпространяването на ордена, бе медитирал в ключови за тази цел места като Норика, Субиако и Монте Касино. Бартек бил свещеник в нов манастир на име „Новидворската Света Богородица“ в Чешката република, всъщност първият, чийто строеж започва след падането на комунизма в Източна Европа и все още продължава. Беше служил и в общината на абатство Сет Фон във Франция, където избягал в началото на 90-те години на двайсети век, за да се спаси от преследване на религиозна почва в родината си. В същото време бе работил продължително и в САЩ, главно в абатство Дженесий в щата Ню Йорк. Помнех от по-рано, че Сет Фон е същото място, където богохулно се бе подвизавал така трудно откриваемият агент на ФБР Босуърт.

И докато кариерата на Бартек звучеше сравнително убедително, то Рийд определено не ми приличаше на човек, който ще седне да развежда някого с автобус и микрофон в ръка, че и да поучава млади свещеници за нечие битие, било то и на светия. Интересни неща обаче бях научил за двамата от монаха в „Сейнт Джоузеф“, който преди това бе искал разрешение от главата на ордена в САЩ, а вероятно и от самите Рийд и Бартек. Бартек бил трапист, член на група, която води името си от абатство на име „Света Богородица“ в Ла Трап във Франция след известно разцепление в ордена. Трапистите стриктно държали на въздържанието и някои ограничения: мълчание, строго поведение и прости одежди, докато подобните на Рийд предпочитали по-голяма свобода в задълженията и начина си на живот. Втората група била известна като Свещения орден от Сито, още наричани Цистерианци на общите обичаи. И в същото време нямаше как да не усетя голямото уважение, граничещо почти с благоговение, спрямо Бартек и Рийд в гласа на монаха, когато ми предаваше тези подробности.

— Любопитен бях — рекох в отговор на подмятането на Рийд. — А пък бяхме и само на едната честна дума, че сте монаси.

— Е, и какво научихте? — попита ме той весело.

— Нищо, за което да не сте му дали разрешение да ми каже — отвърнах му аз. — А, вярно — разбрах още, че развеждате гости и туристи.

— Това ли ви казаха? — възкликна Рийд. — Е, добре, добре. И гидовете служат, нали? Божи служители са и тези, които стоят край вратата на автобуса и изчакват да дойдат и закъснелите братя во Христе. Защото много е важно църковната история да не бъде забравяна. Именно затова ви дадох и кръста. Надявам се, че го носите. Много е стар.

Аз обаче бях закачил кръстчето към ключодържателя си. Защото вече си имах кръст, носех го на врата: обикновен византийски, дето ги имат ходилите на Божи гроб, но на възраст поне едно хилядолетие. Подарък ми беше от дядо, когато завърших гимназията. Сметнах, че не ми е нужен още един.

— Държа го близо до себе си — уверих го аз.

— Добре правите. Случи ли ми се нещо, само го потривате в себе си и аз ще ви навестя от онзи свят.

— Не съм убеден, че това ми звучи успокоително — отвърнах. — Както и множество други неща относно вас.

— Например?

Помислих внимателно какво точно да му кажа.

— В действителност вие предпочитате търгът да се състои. Не мисля, че лично вие или вашият орден направихте нещо по-сериозно от просто козметичен опит да го спрете. Вероятно по някаква си причина сте заинтересовани в разгласяването на съдържанието на онзи последен фрагмент, каквото и да е то.

Отсреща настъпи мълчание. Може би Рийд ми бе затворил, само че наострих уши и чух мекия звук на дишането му.

— И каква би могла да бъде тази причина? — попита той и тонът му вече далеч не бе весел.

Напротив, звучеше ми загрижено. Не зная как да го обясня, може би загрижено не бе точна дума. Струваше ми се, че му се иска сам да отговоря на въпроса, той предпочиташе да не го прави. Въпреки вчерашните ми закани с гнева на Луис и бизонската мощ на братя Фулси Рийд играеше играта по негов си начин, така сигурно щеше да прави и до края.

— Може би и вие искате да зърнете Черния ангел — подхвърлих аз. — Орденът ви го е загубил, сега си го иска обратно.

Рийд прочисти гърло, изпуфка доволно и сега веселият тон бе отново на линия.

— Топло, г-н Паркър, но не и горещо. Близо сте, така да се каже, но голямата награда не печелите. Пазете кръста, който ви дадох, и предайте поздравите ми на Клодия Стърн.

Сетне затвори и повече с него нито се видяхме, нито се чухме.

* * *

С Фил Айзъксън се срещнахме пред сградата на „Фанюъл Хол“, оттам тръгнахме пеша за компанията на Клодия Стърн. Ясно бе, че тя е взела някои предпазни мерки във връзка с продажбата на пергамента. На вратата висеше надпис, текстът уведомяваше, че фирмата е затворена поради частна разпродажба, всички запитвания и справки да се правят по телефона. Натиснах звънеца, вратата отвори едър, дебеловрат мъж в черен костюм. Изглеждаше нафукан, гледаше страшно — човек, който не би се поколебал да нанесе първия удар, че и някой и друг още.

— Събитието е частно, господа. Влиза се само с покани.

Фил измъкна две покани от джоба на сакото. И представа си нямам как се бе сдобил с тях. Бяха елегантно оформени графически картички, носеха златни печати с името „Стърн“, датата и часа на търга. Биячът ги разгледа внимателно, сетне огледа и нас от главите до петите, за да се увери, че няма да измъкнем отнякъде кръстове, светена вода и босилек и да му извъртим номер, поръсвайки охранявания обект. След като реши, че сме достойни за допускане, отстъпи и ни пусна да влезем.

— Кажи-речи Форт Нокс^[1] — подхвърлих аз.

— Да, и все пак не е точно такова място, по-скоро казано е необичайно — тънко възрази Фил. — Дори известно удоволствие предчувствам, признавам си.

Фил се регистрира на една маса, дадоха му както се полага папка, каталог, туй-онуй още и подобната на лопатка с дръжка табелка за наддаване. Млада жена в черно ни предложи напитки от голям поднос. Много церемониална атмосфера цареше, сякаш нов албум на попгрупа ще представят или пък върви прием по повод баровски годеж. И двамата си избрахме портокалов сок, сетне поехме по стъпалата към залата на горния етаж. Както се бях надявал, попаднахме в тълпа хора, които непрекъснато сновяха напред-назад. Тутакси се сляхме с общия фон и се загубихме в него. В същото време се изненадах на количеството присъстващи, бях очаквал ограничена селекция на избраници. Още повече ме удиви фактът, че повечето изглеждаха напълно нормални, изключвайки вкуса им към едноцветното облекло, разбирайте черно. И все пак имаше няколко изключения, сред които един-двама типове, дето прекарват повечето от времето си на тъмно в нередовни изпълнения и то си личеше. Първенство държеше изразен гадняр с дълги закривени нокти и черна конска опашка, липсваше му само тениска с надпис, че е смукал зърната на Сатаната.

— Току-виж и Джими Пейдж^[2] дошъл — рекох. — Трябваше да си донеса албума „Лед Цеп IV“ за автограф.

— Джими кой? — запита Фил, но не загрях дали не ме будалка.

— За китариста на „Лед Цепелин“ става дума, ваша чест. Голяма група беше, много силна.

Седнах най-отзад. Държах си главата наведена, разглеждах каталога, който бяха дали на Фил. Повечето от представените в него предмети бяха книги, при това предостатъчно стари. Едната бе ранна версия на „Ars Moriendi“ — подобие на ръководство как да си отидеш от този свят, особено за онези, дето ги е шубе вечното проклятие да не ги закове и след смъртта. Дело е на англичанина Какстън някъде след 1490 г.; с нея имаше и единайсет гравюри на дърво, илюстриращи изкушенията на човек на смъртно ложе. Клодия Стърн очевидно отлично умееше да предлага стока — в каталога някои от отделните вещи вървяха в пакети; офертите бяха действително впечатляващи, информацията за тях — отлично поднесена. Прочетох няколко параграфа, станаха ми ясни куп термини от онова време: научих нови думи за „опрощаване на греховете“; от една от тях идваше и изразът „къса изповед“ или малко време за изповед, респективно опрощение на греховете под натиска на настъпваща кончина. Терминът „добра смърт“ пък не изключваше възможността от насилствен край на живота. От книга за битието на светци научих, че свети Дени, Голски апостол и покровител на Франция, бил обезглавен от враговете си, обаче по-късно си взел главата собственоръчно и си тръгнал с нея. Рекох си, че ще да е бил голяма работа, днес такова шоу не можеш да видиш.

Някои от офертите изглеждаха свързани тематично. Пакет 12 бе екземпляр от книгата Malleus maleficarum^[3], датиращ от началото на шестнайсети век и според описанието принадлежал на някой си Йохан Гайлер фон Кайзерсберг, пламенен проповедник, сипал гръм и мълнии върху грешниците от амвона си в страсбургската катедрала. Пакет 13 пък бе сбирка на проповедите му от 1516 г., илюстрирани с рисунки на измъчвани вещици от Ханс Балдунг, ученик на Албрехт Дюрер^[4]. Пакет 14 бе поредица еротични рисунки от същия Балдунг, представящи старец — олицетворяващ Смъртта, — който опипва млада жена: тема, към която художникът, изглежда, се е връщал множество пъти в творческата си кариера.

Имаше още статуи, икони, картини, включително онази, която бях видял в ателието по време на реставрация. В каталога бе представена по следния начин: „Кутна Хора, петнайсети век. Неизвестен художник“. Разбира се, и няколко костни скулптури. Повечето бяха изложени, но не приличаха на онези от апартамента на Гарсия и хранилището на Стъклър. Бяха доста по-груби, не така изпипани вещо и артистично в детайла. Изведнъж ми хрумна, че май вече се превръщам в експерт по костната скулптура.

Един часа наближаваше, хората започнаха да заемат местата си. До този момент не бях зърнал нито Стъклър, нито Мърнос, обаче на маса до подиума на водещия търга бяха настанени осем жени — те вече държаха телефонна слушалка на ухо и всяка говореше с някого.

— Не очаквай сериозните наддавания за подчертано езотеричните предмети да дойдат от тази публика тук — обърна се към мен Фил. — Търсачите на такива неща ще си направят заявките анонимно. Просто не искат имената ми да стават известни на широката публика. Някои го правят заради стойността на купените предмети, повечето — заради това, че техните интереси са обект на нападки и недоразбиране.

— С думи прости, хората ги смятат за нередовни, нали?

— Ами да.

— Но те са си такива!

— Може и така да се каже.

— Е, добре тогава. Щом дотук сме на едно мнение…

В себе си бях убеден, че Стъклър си има представител в залата, който ще наблюдава развитието на търга. Нямаше начин германецът да се самоизолира от развитието на нещата. Като него щеше да има и други, сто на сто. Някои може би щяха да използват услугите на жените с телефоните, други вероятно си имаха тайни пълномощници тук. И въпреки думите на Фил може би наддавания щяха да дойдат и от тези около и пред мен. Някъде в тълпата трябваше да има и от онези, дето се наричат Вярващи. Бях предупредил Фил за това, макар и да не вярвах, че за него има някаква опасност.

Клодия Стърн се появи от странична врата. Съпровождаше я възрастен мъж с черен костюм и посипана с пърхот яка на сакото. Тя застана зад катедрата на подиума, а той зае място зад съседната висока маса, върху която го очакваше отворен дебел дневник. В него щяха да бъдат записвани подробностите на търга с успелите в наддаването и обявените цени. Госпожица Стърн почука по металния обръч на катедрата с тръжното чукче, призовавайки публиката към тишина. Сетне изрече няколко уводни слова, сред които и „Добре дошли!“. Имаше и кратка процедура с обяснения за начина на плащане и отнасяне на покупката, сетне бе обявено началото на търга. Първо бе обявено известно ми с интересната си репутация произведение. Бе екземпляр на „Книгата на Енох“ в превод на Ричард Лоурънс от 1821 г., който предлагаха заедно с Байроновата драматична мистерия в стихове „Небе и земя“, издание от същата година. Както и очаквах, имаше известно наддаване с неголяма конкуренция, книгите купи анонимно лице по телефона. Фон Кайзерсберговата Malleus maleficarum отиде в дребна възрастна женица в черно със строго и сериозно лице, която видимо остана доволна от покупката.

— Довечера на вещерското сборище ще се радват — пошегува се Фил.

— Опознавай врага — ухилих се и аз.

— Точно така — кимна Фил, само че вече напълно сериозен.

Минаха пет-шест предмета още, никой от тях не предизвика нито голям интерес, нито високи наддавания. Неочаквано от страничната врата се появи мъжага, досущ близнак на горилата на входа в началото. Беше с бели ръкавици, носеше поднос, а на него сребърна кутия с гравиран отгоре й кръст. Кутията бе почти идентична с онези, които видях в мазето на Стъклър, само че изглеждаше в малко по-добро състояние. И това стана съвсем ясно, когато изображението й се появи уголемено на дисплея край подиума и Стърн. Мекият метал бе почти ненаранен, нямаше големи драскотини, само няколко вдлъбнатини.

— Ето ни в интересен момент на нашия търг — обади се Стърн. — Ред идва на онова, което, вярвам, ще бъде най-примамливият предмет за мнозина от вас тук. Пакет номер 20 — кутия от петнайсети век, сребро от Бохемия от същия период, гравиран кръст, съдържанието е част от пергамент. Онези от вас, които обявиха особен интерес към него предварително, получиха широка възможност да изследват частичка от пергамента с цел независима експертна оценка за възрастта и автентичността му. В настоящия момент в тон с нашия правилник възражения или въпроси повече не се приемат, включването му на продажбата е окончателно.

Случаен посетител би се удивил на обстоятелствеността и целия сложен протокол, още повече като се има предвид краткото и вяло описание на предлагания пореден пакет. Но в залата вече се чувстваше напрежение, сякаш надвисваше конфликт, въздухът бе определено наелектризиран. Настъпи мълчание, тук-таме се чу приглушен шепот, жените с телефоните в ръце замръзнаха в очакване.

— Откривам наддаването на база пет хиляди долара — обяви Стърн.

Никой не се обади. Тя се усмихна любезно.

— Убедена съм, че в нашата зала има достатъчен интерес към пакета. Има и достатъчно средства, нали? Добре, нека започнем от по-ниско. Кой ще ми даде две хиляди долара?

Сатанистът с дългите нокти вдигна табелката. И се започна. Темпото нарастваше за секунди, наддаването вървеше бързо нагоре, стъпката бе пет стотака. Петте хиляди останаха далеч назад, скочихме на десет, сетне на петнайсет. На ниво около двайсет и нещо бона обаче в залата притихнаха и Стърн обърна лице към жените с телефоните. Там играеха с друга мяра и цената отиде на петдесет бона, сетне на седемдесет и пет, не след дълго задмина и стотарката. Не, не спря, а продължи да скача, задмина две стотарки, на двеста и трийсет хиляди долара и нещо настъпи известно затишие.

— Какво чувам? — любезничеше Стърн. — Кой ще ми даде повече?

В залата мълчаха.

— Дами и господа, стоим на двеста трийсет и пет хиляди долара.

Изчака мъничко, отново почука с чукчето. Направи задължителните предупреждения — първи, втори, трети път, сетне тържествено обяви:

— Продадено за двеста трийсет и пет хиляди долара.

И ето, тишината се разчупи, публиката зашумя, хората се насочиха към изхода — практически главната работа този следобед бе приключена. Очевидно на същото мнение, Стърн подаде чукчето на една от асистентките. Търгът продължи, но интересът и въодушевлението бяха вече далеч по-слаби. Стърн размени няколко думи с младата жена, която бе поела последното наддаване по телефона, сетне закрачи към вратата на своя офис. Фил се изправи, след него и аз, готови да тръгваме, а в същия момент тя погледна към нас и присви очи с известно недоумение, като че се опитва да си спомни къде ли ме е виждала по-рано. Сетне отмести очи, видя Фил и му кимна, а той й се усмихна.

— Дамата те харесва — рекох му аз.

— Аха, имам го аз този белобрад чар, дето обезоръжава жените — отвърна ми той с все същата усмивка.

— А може би причината е, че не виждат в теб заплаха.

— Значи именно това ме прави още по-опасен.

— Богат ти е вътрешният живот, Фил. Това е същото, казано по най-възпитан начин.

Слизахме по стълбата, когато Стърн се появи от друга врата на долната площадка. Там спря и ни изчака.

— Радвам се да те видя отново, Филипе — рече тя.

Поднесе бледата си буза към него за целувка, на мен протегна ръка.

— Здравейте, г-н Паркър. Не знаех, че са ви включили в списъка. Интересно как е станало? Опасявах се, че присъствието ви на търга би смутило клиентите. Като разберат за професията ви, искам да кажа.

— Дойдох ей така, просто да хвърлям по едно око на Фил. Да не вземе да се поддаде на общата възбуда и да се увлече. Току-виж дори се хванал да наддава за някой череп.

Покани ни в кабинета си на по едно питие, както се изрази. Последвахме я през врата, на която пишеше „Вход за външни лица забранен!“. Озовахме се в уютно помещение с елегантни канапета и кожена мека мебел. На поставени край стената шкафове бяха изложени каталози от минали и предстоящи търгове, на красива чаена масичка имаше още от тях, разположени ветрилообразно. Стърн отвори вратите на вграден в стената, отлично зареден бар, покани ни с жест да си изберем. Взех малка безалкохолна бира „Бекс“, колкото да не бъда неучтив. Фил си пожела чаша червено вино.

— Знаете ли, г-н Паркър, всъщност изненадващо е, че не се включихте в търга — обади се тя. — В крайна сметка именно вие дойдохте при мен с онази интересна костна скулптура.

— Не съм колекционер, госпожице Стърн.

— Естествено, че не сте. По-скоро, изглежда, сте склонен да съдите колекционерите, и то най-сурово, както си личи от съдбата на покойния г-н Гарсия. Нещо ново за него да сте разкрили?

— Туй-онуй.

— Е, няма ли да ми разкажете?

Гледаше ме с бегло превъзходство, увенчано с крива усмивчица, като че предварително знае какво бих могъл да й кажа за Гарсия.

— Има нещичко — рекох с чувство. — Например събираше си видеозаписи на мъртви и умиращи жени. И доколкото аз съм наясно, той е главното действащо лице в създаването на това изкуство.

По лицето й пробяга сянка, усмивката помръкна, в очите й се мярна нещо.

— При това смятате, че присъствието му в Ню Йорк е било свързано с днешния търг на Седлицката кутия, нали? — подхвърли тя. — Иначе защо ще сте тук?

— Искам да зная кой я купи — рекох направо.

— Охо, мнозина биха желали да научат същото.

В следващия миг пренасочи тактическите мерници и пусна целия си чар в посока Фил. Само че и той беше фалшив, както и усмивките и другите преструвки. Струваше ми се, че бе недоволна от присъствието му, още повече я дразнеше, че не бе дошъл сам. Сигурен бях, че и Фил усеща това — прекалено фино чувствителен човек беше.

— Всичко това, разбира се, е казано неофициално. Не е за публикуване, нали?

— Не съм тук в качеството си на журналист — обади се той.

— Знаеш, че си добре дошъл по всяко време, Фил. В каквото и качество си избереш да ни посетиш — отвърна тя, но може би нарочно го каза по такъв начин, че си звучеше като лъжа. — Просто ситуацията е такава, че е нужна дискретност. Наложителна дори, бих добавила.

Сетне отпи от чашата си. По външната страна се плъзна тъничка струйка вино, мъничко капна на брадичката й, но тя, изглежда, не усети. Сега се обърна към мен.

— Тази продажба бе много деликатна, г-н Паркър. Стойността на пакета е, образно казано, право пропорционална на нивото секретност, което целях да постигна относно същността му. Ако съдържанието на фрагмента бе оповестено преди продажбата — например ако бях разрешила на потенциалните клиенти да изследват целия пергамент, а не само частичка от него, — то бъдете сигурни, че продажната му цена щеше да бъде много пъти по-ниска от постигнатата днес. Мнозинството присъстващи в залата на днешния ден са само търсачи на антики и любопитни древни предмети в надежда да попаднат на нещо, свързано с недобре познат окултен мит. А клиентите с реални пари всъщност бяха достатъчно далеч от залата. Вижте един факт: шестима от тях си направиха труда да внесат немалки суми като депозит в нашите сметки, само за да имат правото да изследват частица от пергамента. Самите те, както вече казах, отсъстваха от търга. Но на никой от тях не съм разрешавала да се запознае дори и с един-единствен от символите или рисунките на него.

— Като изключим вас самата.

— Вижте, аз действително го разгледах, както и двама души от моя екип, но той — напълно честно го казвам — си остана безсмислен за мен. Дори и да бях в състояние да разчета някои елементи, пак биха ми били нужни и другите фрагменти, за да разполагам с целия контекст, нали? Давахме си сметка, че е възможно някой от клиентите вече да разполага с всички останали части или поне с някои от тях и разглеждайки нашата, да направи определени заключения. Именно затова бяхме загрижени и взехме необходимите мерки. Това е.

— Наясно ли сте с произхода на същия този фрагмент, който наричате „нашия“? — запитах, гледайки я право в очите. — Защото, както научих, той определено е съмнителен.

— Имате предвид факта, че някои хора го приемат за откраднат от Седлиц, нали? Обаче няма никакви доказателства, че става въпрос за една и съща кутия. Получихме предмета посредством доверен и изключително надежден европейски източник. Смятаме, че е автентичен, на същото мнение бяха и онези, които участваха в същинската разпродажба днес.

— Значи ще продължавате да държите в тайна името на печелившия клиент?

— И то по най-добрия възможен начин. Този тип информация обичайно изтича отнякъде, обаче нашите намерения са да не допуснем клиентът ни да стане обект на натиск или попълзновения от страна на безскрупулни хора. Именно на това се гради и добрата ни репутация — дискретност, запазване на анонимността на клиентите, особено като се има предвид естеството на предметите, с които най-често боравим тук.

— Значи в същото време сте наясно, че купувачът може да е подложен на истински риск?

— О, но има и друга възможност, дори възможности — например трети лица да попаднат в рискова ситуация от страна на купувача — рече тя.

Сега вече ме гледаше много внимателно.

— Значи купувачът може би е Вярващ? За това ли намеквате?

Стърн се изсмя, разкривайки леко жълтеещи зъби.

— Нищо определено не намеквам, г-н Паркър. Просто ви демонстрирам, че логическите възможности са много по-широки от вашето стеснено мислене. Не можем да правим само едно-единствено заключение, нали? Със сигурност мога да ви кажа следното: ще съм много по-спокойна веднъж след като кутията напусне моята фирма. За щастие не е достатъчно голяма, така че може да бъде предадена на купувача, без да се привлича ненужно внимание. И ще го направим по най-бързия и най-точния начин.

— А какво да кажем за вас самата, госпожице Стърн? — продължих да я притискам. — Вие как мислите — не сте ли изложена на риск? След като сте видяла всичко?

Още веднъж отпи от чашата с вино, сетне се изправи. Станахме и ние с Фил. Личеше, че слага край на аудиенцията, ако изобщо можеше да се нарече така.

— Аз в тази професия съм от доста дълго време — бавно рече тя. — Истината да си кажа — по време на сделките съм виждала доста необичайни неща и предмети. В същата връзка съм се запознавала и имала работа с не по-малко чудновати хора. Нито един от тях обаче не ме е заплашвал. Никога до този момент. И тепърва никога няма да ми се случи. Защото съм отлично защитена.

В това отношение нямах никакво намерение да се съмнявам в думите й. От каквато и страна да я погледне човек, фирмата й ме смущаваше. Прекалено много приличаше на търговски възел, и то точно на границата на два свята.

— Вие от Вярващите ли сте, г-це Стърн?

Сега рязко остави чашата на масичката, бавно нави ръкавите на блузата си достатъчно високо. По ръцете й нямаше белези, символи, нищо подобно.

— В доста неща вярвам, г-н Паркър, в някои от тях с отлична причина. Едно такова нещо е доброто възпитание, каквото на вас ви липсва. В бъдеще, Филип, ще бъда извънредно благодарна предварително да ме уведомяваш, когато на търговете ми водиш гости. Мога само да се надявам, че вкусът ти относно техния избор е единственото качество, което си загубил поне от времето на последната ни среща насам. Иначе твоят вестник ще трябва да си търси друг художествен критик.

Тогава се изправи и закрачи към вратата. Отвори я широко, застана встрани, изчаквайки да излезем. Фил изглеждаше разстроен и засрамен. На прага й каза довиждане, но тя не му обърна внимание. За сметка на това отново се хвана с мен.

— Трябвало е да си останете в Мейн, г-н Паркър — издума тя тихо. — Да си живеете там кротичко, да си налягате парцалките, да не вирите главица. Така сте щели да си останете незабелязан.

— Така ли? Прощавайте, че още не са ми се разтреперили гащите — рекох в същия тон. — Жалко, че и преди съм се препъвал в боклуци като Вярващите.

— Не, г-н Паркър — рече тя по-високо, наблягайки на името ми. — Не сте.

И затръшна вратата в лицето ми.

* * *

Изпратих Фил до колата му.

— Извинявай, че те поставих в неудобно положение — рекох, докато той затваряше вратата и пускаше прозореца.

— Аз нея така и никога не съм я харесвал — отвърна Фил. — А пък и виното й беше пълно с парченца от корковата тапа. Обаче кажи ми нещо: на теб винаги така ли гадно ти реагират — както сега тя?

На този въпрос наистина се позамислих.

— Всъщност — отвърнах — това нищо не беше. Тук с мен направо мило се отнесоха.

Недалеч от мястото, където се разделихме, ме чакаха Ейнджъл и Луис. Бяха седнали в лексъса на Луис, апетитно хрускаха огромни сандвичи от онези, дето ги наричат джоб, отпиваха ледена минерална вода от пластмасови бутилчици. Ейнджъл бе целият покрит със салфетки — по гърдите, корема и краката, върху седалката встрани, чак и на пода. Малко се беше престарал, но имаше и защо — хранеше се като дете — невнимателно, мърляво, тук-таме вече имаше пръски от кетчуп и майонеза, изпаднали грахчета, бобени зрънца. А Луис бе чистник и половина, вманиачен на темата, ужасно държеше автомобилът му винаги да свети.

Влязох да седна на задната седалка и не се стърпях.

— Трябва много да те обича, щом те пуска да ядеш тук — рекох на Ейнджъл, докато се намествах.

Луис кимна, но недоизказаното между нас двамата видимо си оставаше. Аз обаче за нищо на света не бих подхванал темата. Не и с Луис. Знаех, че дойде ли му времето, сам ще ми каже какво го мъчи.

— Ами да, ти не знаеш ли? То така става — за цели десет години — веднага се обади Ейнджъл, винаги готов да се пошегува с партньора. — Първите пет изобщо и в колата не даваше да влизам. Но ето виж, нещата се променят…

Луис мълчеше, грижливо почистваше пръстите и лицето си.

— Имаш майонеза на вратовръзката — подхвърлих му с усмивка.

Той едва не подскочи, грижливо опипа скъпата копринена връзка и очите му пламнаха.

— Значи да му… — започна той, сетне се овладя. — Ти си виновен! Вечно си гладен, че и мен ме извози да ядем тук. Мамка му!

— Ако питаш мен, тегли му куршума — обадих се с надежда в гласа.

— Хей, имам чисти салфетки — ухили се Ейнджъл. — Дръж…

Луис гневно грабна една, пръсна вода върху нея и се захвана да работи върху петното, не спирайки да ругае.

— Значи, научат ли враговете за тази му ахилесова пета, и край с нас — долях масло в огъня аз.

— Ами да. Нямат нужда от патлаци, само соев сос, нали? А решат ли да ни затрият, направо с прясно масло на филийки ще ни замерват.

Луис продължи да сипе цветисти пожелания, поделяйки по-солените думи между нас двамата и петното. Усмихвах се вътрешно. Радвах се да видя и чуя стария Луис отново.

— Шитнаха го — минах направо на темата, щастлив, че Луис кажи-речи излиза от онова скапано състояние. — За двеста трийсет и пет хиляди долара.

— Каква комисионна взема тръжната фирма? — с любопитство запита Ейнджъл.

— Според Фил поне петнайсет процента от продажната цена.

Ейнджъл подсвирна, впечатлен.

— Охо, не е лошо. Онази мадама не ти ли каза кой е купувачът?

— Тц. И кой е продавачът или източникът също не благоволи да ми съобщи. Рийд е на мнение, че кутията е открадната от Седлиц просто часове след като местните хора са разкрили взлома в църквата. Сетне е стигнала до Бостън чрез поредица посредници. Има и друга възможност — че последният купувач е била фирмата на Стърн и в такъв случай самата тя днес направи немалък удар. Иначе Стъклър ми изглежда напълно възможна кандидатура за финален клиент. Никак няма да се учудя, ако фрагментът е вече на път към него, дори може и да е стигнал. Направо е фиксиран на темата, разполага с предостатъчно пари да си угажда на маниите. Сам ми каза, че е готов да плати тавана — каквото му поискат. При дадените обстоятелства двеста трийсет и пет бона може би са му се видели направо евтино.

— Какво очакваш да стане сега?

— Стъклър ще си получи покупката, ще съпоставя и комбинира фрагментите, с които вече разполага, опитвайки се да нарисува цялата картина, за да закове Ангела. Струва ми се, че той самият не е от Вярващите. Затова те вероятно ще се свържат с него. Възможно е да му направят предложение, да поискат информацията. Той естествено ще им откаже, може да се опита и някаква друга сделка да сключи с тях, например да ги разкара от главата си. Това няма да мине, налице е и възможността те да опитат силовия подход. Домът му обаче е добре подсигурен, като крепост е, там има и хора. Струва ми се, че Мърнос е добър професионалист и пак ще ви кажа следното: имам усещането, че Стъклър и Мърнос подценяват хората, с които си имат работа.

— Значи ще се наложи да изчакаме, за да видим как ще се развие ситуацията — почеса се по главата Ейнджъл.

— Най-вероятно зле за Стъклър — рекох аз.

В същия миг се обади ядно и Луис:

— Мамка й и вратовръзка. Май ще я хвърлям…

* * *

Брайтуел седи полулегнал на кресло. Очите му са затворени, пръстите на ръцете му се свиват и отпускат ритмично, сякаш ги движи единствено силата на пулсиращата в тялото му кръв. Рядко спи, обаче отлично знае, че тези мигове на спокойствие и тишина възстановяват енергията му. В известен смисъл понякога и сънува. Сънищата му приличат на стари ленти, които той прожектира отново, съживявайки древна история, отколешни битки и врагове в бран. В тях напоследък все по-често се връща в Седлиц и към смъртта на Предводителя.

* * *

Ето ги, отиват към Прага, но попадат на отряд хусити и се завързва сражение. Случайна стрела поразява Предводителя. И докато останалите разгромяват нападателя, Брайтуел — самият той ранен — пълзи по полесражението към него. Оглежда падналото възнак тяло, обагрената в алено трева под него, отмята влажната коса от очите на своя лидер, излага на показ бялото петно в окото му. То постоянно променя формата си в периферията, остава едно и също само в средата. Погледнеш ли го, все едно в слънцето заничаш. В омразата си мнозина са се отделили от Предводителя, други отбягват да го гледат, трети се страхуват, то им напомня за всичко онова, което завинаги са загубили. Не и Брайтуел обаче. Той никога не се е отдръпвал, не е избягвал да надникне в белотата, отдаде ли му се подобна възможност. Така подхранва ненавистното в себе си, укрепва решимостта да действа срещу всичко Свято.

В същия миг Предводителят се опитва да поеме дъх, а когато с огромно усилие проговаря, измежду устните му бликва кръв. Брайтуел усеща началото на разделението: духът напира да напусне гостоприемника, готов да поеме безбрежния път в мрака между световете.

— Ще запомня всичко — шепне Брайтуел, обещавайки бъдещето. — Няма да престана да търся. Мен няма да ме убият! Ще дойде време да се срещнем отново. Ще бъда твоя памет. Ще ти припомня кой си…

Предводителят тръпне в предсмъртна агония, тялото му се гърчи, разтреперва се ситно. Брайтуел сграбчва дясната му ръка, навежда глава към устните на умиращия, допира своите в кръв и жлъчка и в същия миг усеща полъха на преминаващия дух. Брайтуел се изправя, освобождава ръката му. Статуята я няма, изпуснали са я, но той е научил за картата на игумена от млад монах на име Карел Брабе. Изтръгнал е сведението с помощта на жестоки мъки. Знае, че сребърните кутии са на път към тайни скривалища, а душата на Карел Брабе е вече в затвора, скрит в Брайтуеловата несъща същност.

Но Брабе му е казал още нещо, преди да умре: в надеждата да сложи край на нетърпимата болка, която сякаш блика от Брайтуеловите ръце.

— От тебе мъченик няма да излезе, не се и надявай — злокобно шепне Брайтуел, наведен над младежа.

А той е само момче, а Брайтуел притежава съкровищница от знания относно възможностите на човешкото тяло. Пръстите му играят върху плътта на послушника, дълбаят я, нокти разкъсват алената тъкан. Пробиват вени, разпарят органи, едновременно кръв и думи потичат от младото тяло. А то е уязвимо и слабо — статуя от кости, кръв и плът, поела в себе си една тайна, — подобие на скверната реликва, която онези търсят.

Но Брайтуел няма да се откаже. Напразно е дирил вече прекалено дълго…

* * *

Брайтуел отваря очи. Пред него стои Черният ангел.

— Вече сме на края — казва Ангелът.

— Не сме сигурни, че е у него.

— Напротив, той се издаде.

— Ами Паркър?

— С него ще се занимаваме, след като намерим брат ми.

Брайтуел навежда очи.

— Но той е същият…

— Склонен съм да се съглася — отвръща Черният ангел.

— Но ако го убият, значи пак ще съм го загубил!

— И пак ще го намериш. В края на краищата нали и мен намери?

Брайтуел има усещането, че губи от силата си. Раменете му увисват напред, за миг изглежда неимоверно стар, износен, уморен.

— Това тяло ме подвежда, отива си… — казва той. — Вече нямам сила да търся отново.

Черният ангел докосва лицето му с нежността на любовник. Гали порестата кожа, подпухналата плът на врата, меките, сухи устни, говори му нежно:

— Наложи ли ти се да напуснеш този свят, тогава мой дълг ще бъде аз на свой ред да те търся. И знай, този път няма да съм сам. Ще те търсим двама.