Джон Конъли
Черният ангел (14)

Глава тринайсета

Тъксънското летище бе в ремонт, затова от багажното до бюрото за коли под наем бе построен импровизиран с пластмасови плоскости тунел и двамата минаха по него. Високият поиска камри^[1], това накара по-дребният да замърмори горчиво по пътя към гаража.

— Значи, свалиш ли малко килограми от задника, и няма да ти се вижда толкова тясно или кофти — каза Луис. — Аз съм с цели трийсетина сантиметра по-висок и пак си се побирам в камрито напълно спокойно.

Ейнджъл рязко спря.

— Намекваш значи, че съм дебел, а?

— Ами натам отиваш.

— Но досега никога не си казвал такова нещо!

— Айде бе, дявол го взел, казвал съм, не съм казвал. Още откакто се запознахме, само това ти повтарям — проблемът ти, момче, е, че здраво си падаш по сладкото. Ще се наложи да му удариш една-две диети.

— Да гладувам искаш, така ли?

— Не ми се прави, че не загряваш. Хората в Африка гладуват, направо загиват. А ти като свиеш кльопачката мъничко, направо на катеричка ще заприличаш. И като подремваш по-честичко така, организмът ти да изгаря калориите, ето те готов.

Ейнджъл се огледа и дискретно опипа коремчето си. Сетне защипа плътта с два пръста.

— Колко трябва да е щипката за нормална дебелина, хайде кажи?

— По телевизията казват, че не бива да е повече от 2–3 сантиметра.

Ейнджъл се загледа в защипаното между пръстите.

— По дължина или дебелина?

— Стига вече, човече, сам виждаш, че не си в нормата.

За пръв път от дни насам Ейнджъл си позволи усмивка. Макар че тя бе мимолетна, светна и веднага угасна. Откакто Марта се бе появила в дома на Паркър, Луис почти не се бе хранил, нито спал нормално. Ейнджъл често се събуждаше посред нощ, за да намери леглото до себе си празно, възглавницата и чаршафите студени, недокосвани. Още първия ден от завръщането в Ню Йорк, след като прехвърлиха лелята в нов, далеч по-приличен хотел, се бе сепнал посред нощ и като не видя партньора до себе си, стана да го потърси. Завари го потънал в размисли, облегнат на отворения прозорец, взрян надалеч в нощния град, сякаш се надява нейде да зърне лицето на Алис. От него осезаемо се излъчваше болка, чувство за вина, а в стаята сякаш миришеше на нещо горчиво.

Ейнджъл знаеше за Алис още отпреди. Нали бе придружавал приятеля си навсякъде, където я бе търсил. В началото обикаляха Осмо авеню, когато по дискретните си канали Луис научи, че тя е пристигнала в Ню Йорк. По-късно проверяваха и на самия Пойнт, когато полицейските мерки срещу проституцията и наркотиците бяха активизирани, а служителите на отделите за борба с порока започнаха редовни акции в Манхатън. По тамошните улици работят немалко полицейски информатори и действащи под прикритие ченгета, но мерките засегнаха най-вече района под 44 улица. В него най-често пристигаха пикапи без маркировка и от тях в поредна акция се изсипваха цивилни полицаи. На Пойнт бе по-спокойно, тъй като бе доста по-отдалечен и за него важеше друго мерило — не го ли виждаш, значи не е толкова страшно; то беше нещо като мантра за кмета Джулиани — бащата на въпросните мерки. За кмета важното бе туристите, чуждестранните гости и всякакви други посетители да не се препъват в малолетни проститутки, вземат ли случайно или нарочно да мръднат от „Таймс Скуеър“ и да се озоват в по-нечистоплътните нюйоркски квартали. На Хънтс Пойнт титуляр бе 90-и участък, но той нямаше достатъчно хора да провежда повече от една операция на месец. В нея обичайно участваше не повече от десет на сто от числения състав, гонеха редовната клиентела, понякога пускаха и представяща се за проститутка полицайка.

Вярно, имаше и масови акции, в началото те не бяха така редовни, но сетне се появи девизът за „нулева търпимост“ и борбата с порока постепенно набра такава инерция, че полицията не съумяваше да се оправя с потока задържани проститутки, бездомници и наркомани. Повечето от тях не можеха да си плащат глобите, това водеше до арести и дела, макар че редовият полицейски чиновник просто изнемогваше, затиснат от планина бумаги, които трябваше да попълва и завежда, та макар и компютърно. А в Райкърс понякога отвеждаха дори и по 90 души на ден. Проститутките се принуждаваха постоянно да сменят „маршрутите“, тъй като ченгетата ги знаеха, залагаха засади и ставаха все по-безкомпромисни. По същата причина жените започваха да работят на най-отдалечени и скрити места, само че това пък доведе до увеличаване на броя изнасилвания, отвличания и убийства.

Алис постепенно затъваше именно в такава пропаст на безнадеждност, отчаяние и гавра с човешкото достойнство и за нея надежда почти нямаше. Защото въпреки честата намеса на Луис тя не искаше да получава помощ и всячески й се съпротивляваше. Накрая Ейнджъл се убеди, че тази жена изпитва особена наслада да отблъсква Луис, да отхвърля опитите му за роднинска солидарност, каквито и да бяха те. Това неизменно водеше до все по-голяма деградация от нейна страна, а в крайна сметка доведе и до смъртта й.

Единственото, което Луис все пак успяваше да прави, бе да отправя сигнали към поредния сводник да внимава добре в картинката да не й се случи нещо лошо. И, разбира се, да плаща глобите й, за да е сигурен, че няма да влезе в затвора. По едно време Луис вече не можеше да гледа спокойно как тя затъва в блатото на дрогата и все повече запада физически. Затова може би не бе за учудване фактът, че някак пропусна смъртта на Фрий Били, респективно преминаването й в яслата на сравнително новия в бизнеса Джи Мак.

Онази нощ Ейнджъл дълго стоя зад него, наблюдавайки го безмълвно, с огромно състрадание. Накрая не издържа и рече:

— Но ти опита всичко…

— Не съм бил достатъчно настойчив.

— Все пак тя може и да е още жива…

Луис поклати глава едва доловимо.

— Не. Мъртва е. Усещам го, сякаш е взета частица от мен.

— Слушай какво ще ти…

— Недей. Лягай си.

И Ейнджъл се върна в леглото, защото наистина нямаше какво повече да му каже. Нямаше смисъл да му повтаря, че вината не е негова. Че хората сами определят съдбата си, че всеки сам взема решенията си. Че не можеш да спасиш човек, който не желае да бъде спасен. Колкото твърдо и систематично да се опитваш. Луис не би приел такива думи, просто не би могъл да ги преглътне. Усещаше вината си прекалено болезнено и остро, угризенията надвиваха иначе силния му характер. Смяташе се длъжник на Алис, мислеше, че пътят й не е бил определен единствено и само от нея, с действията си други хора и фактори също са го направлявали. И той е бил един от тях.

Днес за пръв път от появата на Марта и онова разкритие в Уилямсбърг Луис изглеждаше живнал, зареден с енергия. Ейнджъл усещаше какво може да означава това. Някой щеше да пострада във връзка със случилото се на Алис. И пет пари не даваше за това, дори се радваше, защото то би донесло покой в душата на приятеля му.

Междувременно стигнаха в гаража, където ги очакваше наетият автомобил — златисто камри.

— Мразя ги тези коли. А тази най-вече! — озъби се Ейнджъл и въздъхна.

— Аха, това вече го чух. Е, за късмет няма да я вземем, нали?

Ейнджъл го изгледа изненадан, но с подозрение.

— Защо? Онази жена в бюрото само как ме гледаше… сякаш не можем да си вземем читава кола, нали?

Оставиха си чантите на земята и се огледаха. Но дежурният с фирмената униформа вече подтичваше към тях.

— Изглежда, имате проблем с колата, нали?

— Пукната е гумата — рече му Луис и двамата се спогледаха с разбиране.

След като чу уговорената парола, дежурният клекна, ловко измъкна сгъваем нож от джоба си и още по-умело заби блестящото острие в предната дясна гума. Завъртя стоманата леко, измъкна ножа и го прибра, гледайки със задоволство как тя започва да спада.

— Вижте, съжалявам, че така се получи, но имам нещо по-хубаво — рече той. — Чудесно мъркюри, ей го там на края на редицата, виждате го, нали? Само че, моля ви, ще трябва поне единият от вас да се върне до офиса да го уредим документално.

— Аз идвам — откликна Ейнджъл с готовност. — Нали е с моята кредитна карта.

Двамата закрачиха към бюрото, а Луис вдигна чантите и се запъти към мъркюрито. Отвори багажника, сетне се огледа, чак тогава повдигна капака над резервната гума. На парче плат бяха поставени два глока, деветки, с общо осем резервни пачки, хванати с ластици по две и симетрично подредени встрани. Едва ли ще трябват повече патрони, рече си Луис. Няма война на Мексико да обявяваме, я.

Прибра всичко в широките джобове на връхното палто, грижливо постави капака на място, сетне постави чантите отгоре му. Когато Ейнджъл се върна усмихнат, Луис вече превключваше каналите на радиото, търсейки подходяща музика. На една от местните станцийки чу познато парче, беше „Трепет“ на Хауи Гелб. Не е лошо човек да уважава местните момчета, усмихна се той и остави музиката да свири.

Ейнджъл се настани на широката седалка с доволно пухтене, все пак познаваше чувството за хумор на Луис и този тип шегички не му бяха за пръв път. Луис го изгледа с полуусмивка, подаде му глока с две резервни пачки. И двамата провериха оръжието, презаредиха, опитаха предпазителите. Сетне прибраха пистолетите.

— Ти знаеш ли къде отиваме? — попита Ейнджъл.

— Хм, мисля, че да.

— Чудесно. Най мразя карти да разчитам.

И посегна към копчето за станциите.

— Не пипай там, човече. Предупреждавам те.

— Ега ти скучната музика.

— Остави я.

Ейнджъл въздъхна. Излязоха от полумрака на гаража, а навън ги пое още по-тъмната нощ. Иначе небето бе напръскано със звезди, хладен пустинен ветрец полъхваше през отворените прозорчета, разхлаждаше лицата им.

— Я, че тук било хубаво — обади се Ейнджъл.

— Аха.

По-дребният продължи да се взира навън, а след минутка подхвърли:

— Хей, няма ли да се отбием за по една поничка, а?

* * *

Късно беше, но отново се намирах на „Кортланд“, а в устата ми още нагарчаше от сосовете на тайландската храна. Откъм централната улица долитаха гласове и смях. На масичките пред един от баровете хората си допиваха, флиртуваха, пушеха. През няколко къщи светеше магазин, мъже с гащеризони сваляха стари мебели от голям камион и ги внасяха, внимавайки да не се спънат. Надпис предупреждаваше за дупки в паважа. Вървях, а стъпките ми глухо кънтяха. Странен въпрос ми хрумна: колко ли пласта надолу се чуват — в кухата, пореста земя?

Стигнах до къщата на Недо, застанах на прага. Този път не ми изигра номера с веригата, веднъж след като си казах името. Заведе ме в същия овехтял и опърпан офис, предложи ми чай.

— Хубав е — увери ме той. — Купувам го от магазина на ъгъла, познавам ги хората, свестни търговци са.

Кимнах, мълчаливо гледах, докато наливаше в изящни порцеланови чашки, мънички, чак на детски играчки приличаха. Взех едната в ръка, веднага личеше, че са много стари, по вътрешната стена се виеше същинска мрежа от много фини кафеникави, прилични на тънички нишки, пукнатини. Чаят наистина бе хубав: дъхав, силен.

— Чета във вестниците за случилото се — рече Недо. — Виждам обаче, че са запазили името ви в тайна.

— Може би се опасяват за сигурността ми — рекох.

— Видимо по-загрижени са от вас самия. Човек би могъл да предположи, че сам си търсите смъртта, било то съзнателно или подсъзнателно.

— Е, на този етап поне мога да кажа, че засега не съм я намерил.

— Засега. На този етап. Интересно говорите, г-н Паркър. Надявам се, че не са ви проследили дотук. Честно казано, нямам желание да свързвам продължителността на живота си с вашата.

Казах му, че съм бил внимателен и продължавам все в този дух.

— А сега, г-н Недо, моля ви, разкажете ми за Санта Муерте.

Недо се сепна, за миг изглеждаше озадачен, сетне лицето му се проясни.

— Говорите за убития мексиканец, нали? За него ли става дума?

— Първо вие ми отговорете, сетне ще видя какво мога да ви кажа аз.

Недо помисли, кимна в знак на съгласие.

— Това е нещо като мексиканска икона, култова — бавно обясни той. — Света Смърт — ангелът на низвергнатите, отхвърлените от обществото, беззаконните. Дори престъпниците и злите люде имат нужда от свои светци. Покланят й се на всяко първо число от месеца, понякога публично, понякога — тайно. Възрастни жени й се молят да спаси синове и близки мъжки чада от злото, в същия ред същите млади мъже й се молят да им помогне в замислено престъпление, да им подкрепи ръката да убият враговете си. Смъртта е най-новата Велика сила, г-н Паркър. В зависимост от замаха на косата й зависи дали ще ви защити или убие. Може да се превърне в убиец, може да бъде съзаклятник. Смъртта получава своя форма и образ в лицето на Санта Муерте. Тя е човешко творение, г-н Паркър, не и Божие.

Недо се изправи и потъна някъде из кьошетата на магазина. Върна се с череп, поставен върху грубо издялан дървен блок. Беше забраден със синя прозрачна марля с щамповани по нея образи на слънцето. Черепът бе боядисан в черно, изключения правеха зъбите, те бяха златисти. В костта бяха завинтени евтини обици, на краниума бе закрепена грубо направена от боядисана жица корона.

— Ето, — рече Недо, — това е Санта Муерте. Представят я и като скелет или украсен череп, често заобиколен с жертвоприношения и запалени свещи. Тя обича плътската любов, но тъй като си няма собствена плът, поощрява и одобрява сексуалното желание в поклонниците си и така съществува, вживявайки се в тях и чрез тях. Обличат я в крещящи дрехи, слагат й пръстени. Нравят й се чистото уиски, цигарите и шоколадът. По време на поклонение или служба не се пеят химни, свири се мексиканска инструментална музика. Тя е Тайна светица. Гваделупската Богородица минава за Светицата покровител на Мексико, но това е страна, където хората се ужасяващо бедни, борещи се за едното оцеляване, затова именно прибягват към престъплението, най-често от нужда, по-рядко поради склонност. Така или иначе си остават фундаментално религиозни, но им се налага да нарушават църковните и държавните закони, за да оцеляват. Сам разбирате, че говорим за държава, която е истински и крайно корумпирана. Санта Муерте позволява на тези хорица да обединят нуждата с вярата. Нейни икони и олтари се намират в Тепито — Мексико Сити, в Тихуана, в Сонора и Хуарес, където често се събират най-бедните.

— Говорим за култ, нали?

— Да, именно. Тя е култ. Католическата църква отдавна е забранила всякакво поклонение пред него, заклеймявайки го като обожествяване на Сатаната. И макар аз лично да имам някои проблеми с въпросната институция, трябва да ви призная, че в дадения случай основанията са напълно налице. Повечето от онези, които се молят на Санта Муерте, го правят, за да намерят някаква защита от бедите в своя живот. Има и друг вид поклонници — те пожелават зло на свои ближни. И така този култ е придобил особена сила сред отрепките на човешкия род: трафиканти на дрога, търговци на хора, организатори на детска проституция. В началото на годината в Синалоа имаше масови убийства — загинаха повече от петдесет души. Повечето от тях носеха по телата си татуировки или амулети и пръстени с образа на Санта Муерте.

Протегна ръка, забърса с парцалче прахта по очните дупки в черепа на Тайната светица.

— И тези хора едва ли са от най-лошите — заключи той. — Да ви сипя още мъничко?

Поднесох чашката, наля ми още чай.

— Човекът, който умря в онзи апартамент, бе скрил подобна статуя в иззидана в стената ниша, а докато стреляше, непрекъснато повтаряше Санта Муерте — разказах му аз. — Останах с впечатлението, че той, може би заедно с други, е използвал помещението за мъчения и убийства. Смятам, че черепът в неговия олтар бе на жената, която търся.

Недо хвърли кос поглед към черепа върху бюрото си.

— Съжалявам — рече той. — Ако знаех за тези обстоятелства, щях да си помисля дали да ви показвам иконата. Веднага ще я махна, само кажете.

— Оставете я, не ми действа чак толкова страшно. Сега поне зная с каква цел е била направена и какво олицетворява.

— Разпознаха ли човека, когото сте убили? — попита изведнъж Недо.

— Името му е Омеро Гарсия. В Мексико има криминално досие като юноша.

Не му казах, че мексиканските федерални служби се интересуват много живо от Гарсия и след новините за смъртта му техни служители бяха звънели многократно в 96-и участък. Официална молба бе отправена и посредством мексиканския посланик за пълно сътрудничество между нюйоркската полиция и мексиканските съдебни власти. Те самите настояваха да получат копия от всички свързани с разследването по случая Гарсия материали. Явно търсеха връзка с нещо много по-едро и важно от малолетен престъпник, за това говореше и фактът, че в играта бе включена и тежка артилерия — дипломати и висши магистрати.

— Кажете ми повече за този Гарсия.

На мен обаче не ми се искаше да го правя. Все още не знаех почти нищо съществено за Недо, а нездравословният му за мен интерес към употребата на човешки останки направо ме притесняваше. Той веднага усети недоверието в мен.

— Г-н Паркър, независимо от това дали одобрявате моите интереси или не, а и начина, по който се издържам, иска ми се да акцентирам на един важен за вас факт: в този град няма човек, който да знае повече от мен по темата. Моето увлечение по нея е чисто научно. Казвам го, защото долавям, че не одобрявате сферата на заниманията ми. Мога да ви помогна, и то вероятно повече, отколкото си мислите, само че трябва да ми кажете вие какво знаете.

При това положение реших, че голям избор нямам. По-добре да му кажа каквото зная и да получа нещо в замяна.

— Вижте, мексиканците се интересуват прекалено много от този човек. Струва ми се, че доста повече от нормалното, като се има предвид досието му на малолетен престъпник — започнах аз. — Съобщили са на нашата полиция някои данни за него, но общото впечатление е, че има други, по-важни неща, които не споделят. Гарсия е роден в Тапито, но семейството му се преместило, докато той самият е бил още невръстно дете. По-късно чиракувал при роднина златар. Очевидно това е семейна традиция. Известно е, че по онова време се занимавал с крадени златни вещи — претопявал ги срещу процент от печалбата след продажба. Така се стигнало до задържането му. Осъдили го на тригодишен тъмничен затвор, освободен бил предсрочно, пак се върнал към златарския занаят. Само че след това е чист — няма повече данни за закононарушения. Поне официално.

Недо се наведе към мен, помисли малко.

— Къде е практикувал тази професия, г-н Паркър? — попита той и сега в гласа му прозвуча тревога. — Къде се е намирал магазинът му?

— В Хуарес — рекох аз. — Работил е в Хуарес.

Недо въздъхна продължително, сякаш бе очаквал да чуе нещо подобно.

— Жени… — рече той. — Момичето, което търсите, не е първото. Мисля, че Омеро Гарсия е професионален убиец на жени.

* * *

Когато прашното мъркюри, сега силно зацапано, влезе в паркинга, в „Харис Бест Рест“ цареше сравнително спокойствие. Коли имаше навсякъде, както винаги, но в ресторантчето нямаше жива душа. По това време на деня всеки зажаднял за женска плът тираджия би се радвал на голям избор сред проститутките, макар че броят им бе понамалял след полицейските набези във връзка с убийствата в „Спайхоул“. Кръчмата затваряше през нощта, но на бара все още висяха две жени, небрежно подпрели гърбове на плота с надежда да хванат последния възможен клиент. Самият той седеше на високо столче, пушеше трева и отпиваше бира направо от шишето. Беше достатъчно затъмнено, приглушените баровски светлини едвам докосваха лицето му, така че чертите му не се виждаха добре.

Ед беше отвън, подреждаше касите с бира и в този миг Луис се появи като зъл дух от мрака.

— Ти ли си собственикът тук? — попита той.

— Аха — рече Ед. — Търсиш нещо ли?

— Търся някого — поправи го Луис. — Кой държи жените тук?

— Те сами се държат — отвърна Ед, сам се изсмя на шегата си и се извърна да влезе в ресторанта.

По принцип неговите хора обслужваха клиентите, ще обслужат и този, щом като си каже какво иска. Обаче на пътя му пред вратата стоеше невисок мъж с тридневна брада, пък и неподстригван доста отдавна. Изглежда, обичаше и да похапва, защото бе понапълнял. Ед това само си го помисли, изобщо не му и хрумна да го казва на глас, защото онзи държеше пистолет. В момента не беше насочен точно в него, но Ед чудесно разбираше, че ситуацията е в движение и никой не може да ти каже какъв ще е следващият ход.

— Име ми е нужно — рече Луис спокойно. — Името на човека, който държеше Серета.

— Аз такава не познавам.

— Не си я познавал. За минало време става дума — рече Луис. — Мъртва е. Умряла в „Спайхоул“.

— Съжалявам да го чуя — рече Ед.

— Лично ще й предадеш съболезнования. Особено ако не ми кажеш името.

— Аз неприятности тук не искам.

— Онези бараки твои ли са? — попита Луис, посочвайки три паянтови постройки откъм външния периметър на паркинга.

— Да, за уморени шофьори са, дето им е писнало да спят по кабините. Който си плати, има и чисти чаршафи за през нощта.

— Или за един час, а?

— Това си е моя работа — отвърна Ед.

— Виж, писна ми, времето ми е кът. Инатиш ли се, ей там влизаме. Ще те заболи, всичко ще изпееш. Излъжеш ли ме, ще се върна, тогава ще умреш. Толкова е просто. Но имаш и трети избор.

— Октавио — бързо рече Ед, разпознал излъчването на Луис, макар и с известно закъснение. — Октавио се казва, ама го няма. Наистина. Ската се, когато убиха курвата.

— Разкажи подробно.

— Тя беше тук, има-няма два дни, бачкаше. Тогава дойдоха двама. Единият дебел, огромен и тлъст. Другият изглеждаше кротък, носеше сини дрехи. Знаеха му на Октавио името, направо при него отидоха. Поговориха си нещо, после се разкараха. Веднага след това ми каза, че е най-добре да забравим цялата работа. Същата нощ онези в мотела ги изтрепаха.

— Този Октавио къде отиде?

— Не зная. Честно, не ми каза. Изглеждаше здравата уплашен.

— Кой се занимава с жените, докато го няма?

— Племенникът му.

— Опиши го.

— За мексиканец е висок. С тънки мустачки. Зелена риза носи, сини джинси, бяла шапка. Ей го там, вътре е.

— Как се казва?

— Руис.

— Оръжие носи ли?

— Боже мой, всички тези хора носят патлаци.

— Викни го.

— Какво?

— Рекох „викни го“. Кажи му, че едно момиче е дошло, работа търси.

— Ще загрее, че съм го продал, сетне лошо ми се пише…

— Няма, ще му покажем пистолетите. Ще разбере, че сме те принудили. Хайде, викни го!

Ед пристъпи към вратата.

— Руис! — викна той. — Едно момиче тук пита за работа.

— Прати я при мен — отвърна глас отвътре.

— Не иска. Страхува се.

Мъжът вътре изпсува. Сетне се чуха стъпки. Вратата се отвори, на прага застана млад мексиканец. Изглеждаше сънен, около него се носеше дъх на марихуана.

— Пуста дрога, здравето ще ти вземе — рече Луис, като застана зад него, ловко измъквайки сребристия колт от колана му. — Само че куршумът е по-бърз. Хайде да те поразходя.

Сетне извърна глава към Ед.

— Този юнак повече няма да се връща. Дръж си устата затворена, за да не става нужда да си говорим пак. Ти и без това си човек зает, толкова много неща имаш да забравяш, нали?

Сетне двамата отведоха Руис. Минаха около пет мили, стигнаха до черен път, свиха по него в мрака и продължиха, докато светлините на трафика по голямото шосе вече не се виждаха. Не беше нужно много време Руис да каже всичко, за което го питаха.

Сетне отново потеглиха. Спряха пред очукан фургон, поставен на дървени трупи зад недовършена къща по средата на неограден парцел земя. Човекът на име Октавио ги чу и се опита да побегне, но Луис го рани в крака. Октавио се препъна и полетя надолу по стръмен, песъчлив склон. Спря се на дъното, край сух кладенец. Викнаха му да хвърли пистолета, дето държеше в ръка, иначе ще го убият на място.

Октавио захвърли оръжието и безпомощно загледа слизащите към него две смътни сенки.

* * *

— Най-опасните са в Хуарес — рече Недо.

Чаят бе вече изстинал. Образът на Санта Муерте все така стоеше между нас двамата, сякаш слуша, но без да чува, гледа, но без да вижда.

Хуарес. Вече разбирах доста неща.

В Хуарес живеят милион и половина души, повечето от тях в неописуема мизерия, още по-трудна за издържане поради близостта на пребогатия Ел Пасо. Тук са търговците на дрога, хора, човешка плът. Тук проститутките са току-що излезли от пубертета момичета. Тук са големите електрозаводи, големи халета за производство и монтаж на микровълнови печки и сешоари за Първия свят. Цените на тези иначе качествени и често луксозни стоки остават ниски, защото работниците получават не повече от 10 долара дневно, нямат правна и медицинска помощ, нито профсъюзна защита. Бедняците живеят извън зоните на заводите и кварталите на богатите чужденци зад огради с бодлива тел. Обитават нехигиенични бордеи от импровизирани от боклуци строителни материали, наречени colonias populares — без канализация, течаща вода, електричество, павирани улици и пътища. Някои от тях имат късмета сутрин да ги водят на работа с бивши училищни автобуси, обслужвали навремето американски деца. Повечето обаче ходят до заводите пеша, прекосявайки опасната рано сутрин, мрачна и смърдяща на отпадъци Sitio Colosio Valle или някоя еднакво неприветлива равнинна област. Зад домовете им са градските сметища, откъдето понякога скитниците припечелват повече от дневната надница на заводските работници. В съседство са и публичните домове в Марискал, и увеселителните бордеи на улица „Угарте“, където младежите и девойките се друсат с „мексикански катран“ — жаргонен термин за евтин хероинов дериват. Синтезират го в Синалоа, а сутрин по улиците се въргалят десетки окървавени игли и спринцовки за еднократна употреба. Тук се подвизават поне осемстотин улични и други банди, вилнеещи из района денем и нощем, дръзки и неуловими, всъщност недосегаеми за закона, който е прекален слаб или доволно корумпиран, че да се справи с тях. Затова и мексиканските федерални ченгета, и самото ФБР вече не уведомяват местните полицаи за своите акции и операции, защото знаят, че направят ли го, сами ще си ги издънят.

Не това обаче е най-тъжното в Хуарес: през последното десетилетие изнасилени и убити в града са над триста млади жени — сред тях има няколко проститутки и склонни да се продават момичета, но повечето са трудолюбиви, бедни и уязвими момичета, които работят за единия хляб. Труповете обичайно захвърлят в сметищата, там ги намират скитниците — най-често обезобразени. Властите в Чиуауа обаче продължават да се правят, че не знаят нищо, а убийствата си продължават със зашеметяваща редовност. Напоследък все по-често се намесват федерални институции, като за предлог използват трафика на органи за присаждане, което е федерално престъпление. Това обвинение обаче е само претекст, който те използват, за да си вършат работата. Сред хората, движени от страх и параноични слухове, се говори за задоволяване на ниските страсти на богати хора, както и за намесата на религиозни култове, не на последно място сред тях и Санта Муерте.

Досега за убийство е осъден само един-единствен човек — египтянин по народност на име Абдул Латиф Шариф. Съдът го е свързал с трагичната кончина поне на двайсетина жени. Според един следовател хвърленият в затвора Шариф продължавал да убива дори и оттам, използвайки членове на една от градските банди на име Лос Ребелдес. Плащал им, те отстранявали посочените от него жени. Всеки член на бандата, участвал в такова убийство, получавал по хиляда песо. Полицията успяла да задържи бандата, съдът — да я вкара в затвора, но според слуховете тогава Шариф си намерил четирима шофьори на градски автобуси, които продължили черното дело, ликвидирайки още двайсетина жени. Заплащането на глава било по-различно: 1 200 песо месечно, което делели с пети човек при положение че за същото време успеят да убият поне четири жени — по една всяка седмица. И през 1999 г. повечето обвинения срещу Шариф паднали, нямало как иначе. Но той е един-единствен човек, колкото и да е ужасяващ като престъпник, и дори с помощта на съучастници не би могъл да се справи с няколкостотин жертви. Имало и други, които също продължавали да убиват, докато той стоял на топло.

— Има едно място, нарича се Анапра — продължи разказа си Недо. — Предградие е, от най-мизерните. Там, в подножието на планината Кристо Рей, живеят поне 25 000 души. И знаете ли какво има на върха й? Статуя на Христос.

Засмя се кухо, на мен ми се стори фалшиво, и добави:

— Как смятате сега, странно ли ви се вижда, че хората се отвръщат от Господ Бога, за да се кланят на някакво си божество от кости и черепи? Говори се, че Шариф е отвличал повечето си жертви именно от Анапра. Сега други са се заели да продължат това кърваво дело, дебнейки тамошните жени, както и девойки от Марискал. Все по-често напоследък намерените заклани и обезобразени трупове носят образи на Санта Муерте. Някои са обезобразявани след смъртта, тогава престъпниците са отрязвали от тях крайници и глави. Ако можем да вярваме на слуховете, виновниците се учат от грешките на предишни убийци. Стават все по-внимателни, търсят си протекция нагоре по веригата. Говори се, че стигаме до много богати хора, за които убийствата са вид спорт, нещо като лов на хора. Може да е вярно. Но може и да не е.

— В апартамента на Гарсия имаше видеозаписи — намесих се аз. — На тях бяха показани жени, убити, но и умиращи.

Недо прояви достатъчно човещина — колкото да направи загрижена физиономия.

— И все пак този човек е в Ню Йорк, нали? — рече той. — Може би е надживял полезността си, не са имали нужда от него повече. Може би е побягнал сам. Може би е имал нужда от такива записи, за да изнудва подходящи хора. Може би е планирал по този начин да гарантира собствената си безопасност, един вид застраховка. Има и друго обяснение: например че изпитва перверзно удоволствие да изживява собствените си престъпления отново и отново, като ги гледа на видеозапис. Каквато и да е причината за прехвърлянето му на север, едно нещо се набива на очи — потвърждава се наличието на връзка между Санта Муерте и убийствата в Хуарес. Никак не е странно, че мексиканските власти живо се интересуват от него. Както и аз самият.

— Какво пък ви интересува вас? — запитах с интерес. — Като, разбира се, изключим връзката със Санта Муерте?

— В Хуарес има малка костница — отвърна Недо. — Подобие на параклис — украсен е с останките на мъртъвци. Не е нещо впечатляващо или монументално, в създаването му не са вложени особени умения и изкуство. Дълго време е била оставена на произвола на съдбата — да се руши. Но през последните години някой посвещава много време и усилия за реставрацията й. Посещавал съм я. Наличните предмети са стегнати, изчистени, поправени. Има и нови добавки към съществуващите отдавна — свещници, стенни украшения, дарохранителница. Те всички са с качество, значително по-високо от това на старите оригинали. Отговорният за реставрацията човек твърдял, че са използвани само намерени в костницата материали, но аз се съмнявам в това. Не ми бе позволено да огледам отблизо новите придобивки — свещеникът, който сега служи в църквата край костницата, се държа странно. Видимо го беше страх, пък и ми се стори, че искаше нещо да прикрие. Смятам, че някои от костите бяха изкуствено състарени, също както беше случаят с онзи череп, който ми донесохте първата вечер. Помолих за среща с отговорния фактор, но се оказа, че си бил заминал. Чух и друго — че федералните власти го търсят. И още нещо: имало специална инструкция да бъде задържан жив на всяка цена, по никакъв начин да не го убиват. И това бе преди година.

В същата костница въпросният човек бе наредил създаването на олтар на Санта Муерте — крайният резултат бе предмет с изящество и красива украса. Ако Омеро Гарсия е наистина от Хуарес, то голяма е вероятността реставраторът и той самият да са едно и също лице. В крайна сметка способен да работи със сребро с такова майсторство човек би могъл да постигне не по-малко и с друг вид материал. Като човешка кост например.

Облегна се на стола и въздъхна. Отново на преден план излизаше увлечението му по финия детайл — същото, което показа и когато говорехме за Преподобния Фокнър, книгата му и умението да работи с човешка кожа и кости.

Може би Гарсия наистина бе дошъл в Ню Йорк по свое желание, без чужда помощ, но дълбоко в себе си се съмнявах в тази възможност. Някой бе научил за таланта и влеченията му, респективно го бе отвел в Уилямсбърг и му бе дал пространство да работи. Именно затова е бил доведен на север — заради специалните му умения. Да е далеч от мексиканските федерални ченгета, сигурно и от онези, за които бе работил по-рано — търсейки подходящи жертви, вероятно убивайки ги също. Неочаквано в съзнанието ми се пръкна онази гадост — крилатата статуя от части на птици, животни и хора. Спомних си ясно и празните кафези, парчетата от кости върху импровизираната маса, инструментите — досущ майстор занаятчия, зарязал за миг работата си. Гарсия е бил на финала, работата му е била пред завършване — каквото и да са му били възложили да сътвори.

Погледнах към Недо, но той бе потънал в размисъл, впил очи в поставената на масата Санта Муерте.

Толкова много неща ми бе разказал и пояснил и все пак — имах чувството, че нещо е останало неказано. Питах се какво скри от мен този човек?

* * *

Тъкмо приближавах хотела, когато иззвъня мобилният телефон. Луис беше. Даде ми номера на уличен автомат и рече да му се обадя веднага щом се добера до нормална линия. Не беше трудно, спрях на улицата, позвъних му също от автомат с карта на „AT&T“. Чакаше ме, отзад ясно се чуваха шумовете на уличен трафик, някой пееше.

— Какво става? — попитах го аз.

— Сводникът, при когото последно е била Серета, се казва Октавио. След като я убили, той веднага се покрил, но намерихме племенника му, по този начин и самия него. Наложи се да го понатиснем. Призна, че тъкмо се канел да се връща в Мексико, в Хуарес, откъдето бил родом. Хей, слушаш ли ме?

Бях занемял, за малко да изпусна слушалката. В продължение на по-малко от час Хуарес се споменаваше за втори път. Започнах да подреждам картинката. Гарсия би могъл да познава Октавио именно от Хуарес. Серета бяга от Ню Йорк, попада в обкръжението на същия Октавио. Хванали са Алис, сто на сто са я разпитвали за приятелката й. Казала им е каквото знаела. Гарсия пуснал дума, Октавио научил, обадил му се. Тогава са изпратили и онези двамата да намерят Серета и да приберат каквото и да е била взела, евентуално скрила.

— Аха — рекох на Луис. — Ще ти обясня, когато се върнете. Къде е сега Октавио?

— Почина.

Поех въздух дълбоко, премълчах.

— Октавио е имал капия в Ню Йорк — продължи Луис. — Трябвало е да му се обади, ако някой започне да разпитва за Серета. Става дума за адвокат. Името му е Сикюла.

* * *

В Скарбъро Рейчъл седеше на края на леглото, притискаше в обятията си Сам. След дълги усилия детето току-що бе заспало. Пред къщата бе спряла патрулна кола, местните ченгета бяха заковали дъски върху разбития прозорец. Майката на Рейчъл стоеше приведена до дъщеря си, стиснала ръце между коленете и настоятелно я гледаше.

— Обади му се, Рейчъл — повтаряше за пореден път Джоун.

Рейчъл упорито клатеше с глава, но това не бе в отговор на майчините настоявания.

— Ама така не може да продължава! — изтърси Джоун на висок глас — Просто не може така…

Рейчъл обаче продължаваше да притиска дъщеря си и не казваше нищо.