Саша Гулд
Ледено сърце (8)

8

Не наемам карета за вкъщи. Така, както се чувствам, не бих могла да погледна кочияш или когото и да било в очите. Тичам по моста „Риалто“ към най-богатата част на Венеция. Почти не забелязвам широките арки на моста или сергиите по пазара, банките и часовниковите кули. Главата ми е заета с една-единствена мисъл.

Когато се втурвам нагоре по мраморните стълби пред дома на Алегреза, заварвам големите дъбови врати плътно затворени. Хвърлям се върху тях, удрям с юмруци по лакираното дърво и крещя. Не ме е грижа кой ще ме чуе.

— Помощ — пуснете ме да вляза!

Дали благородната дама ще чуе гласа ми през един от многото прозорци с формата на арка с изглед към канала? Сграбчвам чукчето за врата във формата на виеща се морска змия и удрям с него, отново и отново. Но сутрешният въздух сякаш заглушава звука и аз се свличам с отчаяна въздишка на площадката насред издутите като меки облаци поли на роклята ми. Скривам лицето си в ръце и започвам да ридая, коленичила на стълбите на най-величествения дом в целия окръг.

— Стани, дете!

Поглеждам през пръсти към сбръчканото от времето лице на една старица, препасана с огромна бяла престилка. Прислужницата стои на вратата, отпуснала ръка върху резето, готова всеки момент да я захлопне отново.

— Моля ви — произнасям, докато се изправям на крака. — Моля ви, пуснете ме да вляза. Алегреза ме познава. Трябва да я видя!

Мустакатото лице на жената се изопва.

— По-скоро Венеция ще потъне под водата, преди да те пусна вътре в този час. — Тя прокарва ръка през уморените си подпухнали очи. — Събуди половината къща. Как се осмеляваш да проявяваш подобно…

— Достатъчно — прозвучава глас.

Очите на слугинята се разширяват и докато гледам как жената се обръща, в душата ми пламва лека искрица надежда. Сега вече виждам коридора. В него стои Алегреза.

— Влизай — казва ми тя, хвърляйки поглед към уплашената старица, забила очи в плочите на пода. — Можеш да се оттеглиш. Кажи на Ефи да донесе на гостенката ни гореща напитка. Ще бъдем в салона.

— Но камините още не са запалени… — възразява прислужницата. Алегреза вдига ръка, за да й даде знак да замълчи. — Разбира се, господарке — смотолевя възрастната жена. — Веднага.

Пристъпвам вътре и двете с Алегреза изчакваме слугинята да излезе. Изведнъж си давам сметка за външния си вид — роклята ми е изцапана от криене из улиците, кичури от косата ми стърчат, измъкнати от фибите, очите ми със сигурност са зачервени от плач. Опитвам се да пригладя полата си, но Алегреза ми протяга ръка.

— Ела.

Отваря висока махагонова врата и двете влизаме в салона. По пода са пръснати килими, през гладката коприна на завесите разпуква светлината на идващия ден. Алегреза приближава до един прозорец и го отваря. Стаята се изпълва със свеж хладен въздух, който изсушава сълзите по страните ми.

Водачът на Сегретата се обръща да ме погледне. Изглежда величествена дори по нощница. Посивялата й коса блести като сребро на слабата утринна светлина. Облечена е в ленена нощна риза, но върху нея е наметнала кадифен шал, бродиран с тюркоазен конец и украсен с тежки пискюли. Краката й са обути в леки пантофки от ярешка кожа. Забелязва, че гледам към шала й, и слага ръка върху него.

— Имаме си жена, която бродира. Изработката на този шал й отне две години. — Зелените й очи блестят. — Но не допускам, че си дошла тук да си говорим за дрехи. Изтрий мръсотията от страните си. Трябва да се държим на положение. Мисля, че прислугата ми е лоялна, но не бих заложила живота си на това.

Бързо прокарвам длани по лицето си. Когато ги махам, Алегреза ми кимва кратко в знак на одобрение. Отвежда ме до нисък диван и двете сядаме на него.

— Ще поговорим след момент. — После, с по-висок глас: — А, Ефи ти е донесла горещ шоколад.

В стаята влиза млада слугиня, понесла сребърна табла в ръце. Наблюдавам я как взема сребърната каничка и налива димящо мляко през муселинена цедка с ванилови семенца. После добавя кафяви гранули какао и захар, енергично разбърква напитката и накрая ми подава топлата чаша. Повдигам кремообразната течност към устните си и отпивам. Дъхът ми секва от сладостта й, но веднага се усещам по-спокойна.

Алегреза внимателно ме наблюдава. После заповядва на момичето да излезе и се обляга назад на дивана.

— Така, предполагам, че си тук, за да ми разкажеш за срещата от снощи. Така ли е, Лаура? Не мога да се сетя за нищо друго — нищо! — което да е достатъчно важно, че да ме притесняваш по това време в собствения ми дом.

Гласът й звучи опасно ниско. Това не е покана да говоря, а заповед.

— Никой не дойде — казвам. — Или по-точно, имаше една жена, но избяга. Чаках цяла вечност.

Лицето на Алегреза помръква.

— Какво искаш да кажеш с това, че е избягала? Защо би…

— Отведоха Роберто, обвиниха го в убийство!

Обикновено не бих си позволила да прекъсна Алегреза, но повече не мога да се сдържам. На кого му пука за Мурано в този момент?

— Отидох в квартирата му и на пода лежеше тялото на жена. — Думите ми се сипят забързано. — Не знам какво да правя. Не е възможно това да се случва, не е възможно! — Сграбчвам ръцете на Алегреза в своите и ги притискам към гърдите си. — Простете ми — прошепвам. — Нямам към кого другиго да се обърна.

— Чакай да си изясня нещата — казва Алегреза, а очите й отскачат към вратата на салона. Привежда глава към моята. — Снощи нашата непозната ти е избягала, а часове по-късно си открила женски труп в апартамента на Роберто.

Кимам.

Алегреза става от мястото си и започва да крачи по тъкания килим. Кръстосва ръце на гърдите си, барабани с пръсти. После спира и се извръща да ме погледне. Шалът се изхлузва от раменете й с развети пискюли.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш за мъртвата жена.

Умът ми се връща назад. Тъмна стая, кръв по пода, лицето на Роберто… Всичко се слива в едно.

— Не знам. Почти не мога да мисля…

— По-добре да започнеш. — Кръвта се е качила в шията и лицето на Алегреза, покрива кожата й с червени петна.

Сякаш са ме зашлевили. Но гневът на Алегреза кара нещо в мозъка ми да се раздвижи. Пред очите ми просветва спомен.

— Беше облечена в скромна рокля без ръкави в блед цвят. Беше скъсана на рамото и… — Преглъщам ужаса, надигащ се в гърлото ми. — И изцапана с кръв. Кожата й беше тъмна, това си го спомням.

— Добре, добре. Сега, Лаура, това е най-важният от всички въпроси, затова ми отговори честно. — Алегреза застава пред мен. — Каза ли на някого за своята мисия в Мурано? И наистина имам предвид, когото и да било. Каза ли на Роберто?

Поклащам глава и ставам, за да погледна Алегреза в очите.

— Не — отвръщам твърдо. — Никога не бих го направила. Защо питате?

Без да отговори на въпроса ми, Алегреза се обръща, отива до отворения прозорец и зарейва поглед над канала.

— В такъв случай в Сегретата има предател — казва тя, обърната с гръб към мен. — Ако мъртвата жена, която си видяла, е тази, която предполагам, последствията ще са жестоки. Тя беше част от… — Очите й отскачат към мен; после свива устни, сякаш е взела решение. — Част от бъдещ план за разпространение на движението ни извън пределите на този град. Бяхме съвсем близо до създаването на нов клон.

Прехапвам устни.

— Още като нас? Зад граница?

Алегреза се обръща с лице към мен.

— Да. Не разбираш ли? Някой е твърдо решен да провали плановете ни. Нима смяташ за чиста случайност това, че в Мурано не си се срещнала с никого, а после на пода на Роберто се е озовал труп? На жена, която ни се е доверила?

— Коя е тя?

Някъде откъм вътрешността на къщата се разнася звън на звънец.

— Това няма да ти кажа — отвръща Алегреза, отправяйки се към вратата. — Първо трябва да съм напълно сигурна.

Разбирам, че разговорът ни е приключил.

— Трябва да съберем Сегретата при първа възможност. — Алегреза вече говори на себе си, планира. Отваря вратата и докато излизам навън, осъзнавам, че сега е последният ми шанс да отправя молбата си към нея.

— Ще ми помогнете ли за Роберто? — Забивам поглед в земята. — Ще ви бъда вечно задължена.

— Всяко нещо с времето си. — Гласът й внезапно омеква. — Колелата се въртят със своя собствена скорост. Имай търпение.

Тези няколко думи трябва да са достатъчни засега. Не се осмелявам да покажа никаква неблагодарност.

— Върви си у дома и поспи малко. — Алегреза взема един шал от страничната облегалка на дивана и го мята на раменете ми, за да скрие изцапаната ми рокля. — Трябва да събереш сили — ще ти трябват.

Вратата на салона се затваря зад гърба ми. Старата прислужница ме чака, за да ме изпроводи навън. Усмихва се победоносно — времето ми в къщата е приключило.

Когато се озовавам на улиците на Венеция, търговците вече подреждат сергиите си. Започнал е нов ден.