Саша Гулд
Ледено сърце (16)

16

Приближаваме до единия бряг на канала и аз поглеждам през рамо, за да се убедя, че внезапното ни спиране няма да доведе до сблъсък с гондолите зад нас, в които пътуват стражите. Но те са изчезнали в друг канал.

— Вашата охрана… — произнасям. — Мъжете ги няма.

— Няма значение. — Халим вече стои на кея и ми протяга ръка. Поемам я и стъпвам на сушата. Корсетът ограничава дишането ми, усещам, че леко се запъхтявам. Скачам на брега и се отдръпвам от Халим, измъквам ръката си от неговата — не искам да забележи колко съм нервна.

— Не трябваше ли да ни пазят?

Халим ми се усмихва палаво и ми поднася свития си лакът.

— Освободих ги. Искам да походя по тези улици като нормален човек. Цялата тази помпозност и церемониалност изморяват след известно време. Не се страхувайте — аз ще ви пазя.

— Всъщност, не това беше моето притеснение — отвръщам. — Не бива да ни виждат без придружители.

Халим придава на лицето си пресилено съкрушено изражение.

— Нямате ли ми доверие?

Не искам да го обиждам. Плъзгам ръка под лакътя му.

— Добре — отвръщам тихо. Последен поглед наоколо. Сама съм с един принц.

Влизаме в хладната църква „Санта Мария деи Фрари“ и приближаваме до високия олтар. Стената му е украсена с „Успение Богородично“ на Тициан. Църквата е празна, с изключение на един старец, който сменя свещите, качен на стълба.

— Не е ли красива? — питам.

— Красива е — съгласява се Халим. Забелязвам, че устните му са леко разтворени, докато очите му поглъщат богатите червени и златни багри на възнасянето на Светата Дева в небето.

— Майката на Исус е свещена фигура и за мюсюлманите — обяснява той, — но ние нямаме нищо толкова хубаво, колкото… Ще ми се сестра ми да можеше да види тази красота.

— Може би един ден и това ще стане. — Отново го хващам под ръка и двамата тръгваме из централния кораб на църквата. — Може да е опасно да сме сами заедно — промърморвам.

— Имате предвид вашата репутация? — предполага принцът.

Поклащам глава:

— Не. Говоря за живота ни. Венеция е пълна с убийци, сигурна съм, че го знаете.

Не е нужно да поглеждам към него, за да знам, че се усмихва.

— Тогава да живеем опасно. Ще поема риска да бъда убит. А вие?

— Самото ми присъствие тук представлява риск за живота ми.

Обръщаме се с лице един към друг, после тръгваме обратно по централната пътека.

— Колко безразсъдни сме и двамата — отбелязва Халим.

Излизаме на слънце и за момент присвивам очи срещу ярката светлина. Изневиделица пред нас изскачат пет фигури. Петима мъже, забили погледи в мен и принца, със студено изражение на лицата, които се разгръщат като ветрило пред нас, за да блокират пътя ни. Не са от градската стража; това поне е ясно от окъсаните им дрехи. Двама държат къси тояги, двама — ножове. На бедрото на петия виси меч.

— Какво искате? — питам ги.

— Главата на това куче — казва мъжът в центъра, насочвайки острието на ножа си към принца. После налита срещу него. Не разбирам какво става, докато не виждам как нападателят се свлича на земята, стиснал се за корема. Ножът му иззвънява върху камъните, през стиснатите му пръсти се процеждат струйки кръв. Острието на Халим е окървавено, очите му блестят яростно.

— Бягай! — крещи той и ме изблъсква встрани.

Спъвам се, а мъжете приближават. Халим отстъпва приклекнал назад, оттегля се към стъпалата на църквата; камата му е обърната така, че острието й да сочи към вътрешната страна на китката му. Изобщо не се замислям, когато посягам към дръжката на сабята, затъкната в ножницата на нападателя.

— Хей! — изкрещява той и се завърта.

Насочвам сабята към него.

— Махнете се! — предупреждавам го.

Въпреки че мъжът е удивен, един от придружителите му — водачът на шайката, който говореше и преди, — само се засмива и вдига тоягата си.

— Не ме карай да ти смажа черепа, жено — заканва се той. Останалите нападатели спират, обзети от внезапно колебание.

— Недей, Лаура! — казва Халим.

Виждам как мъжът с тоягата ме заобикаля от ляво, но не отмествам острието си от разбойника пред мен.

— Ако не искаш да пронижа приятеля ти — предупреждавам, — свали оръжието.

Водачът на шайката се усмихва подигравателно:

— Надценяваш лоялността ми.

Спуска се да нападне, но внезапно спира и се хваща за гърлото, от което стърчи златна дръжка на кама. Краката му омекват и негодникът се свлича на земята. Ръката на Халим е все още протегната след мятането на камата и сега посяга към падналия нож на първата си жертва.

— Трима срещу двама — обръща се към останалите мъже. — Смятате ли се за равностойни наши противници?

Водачът на нападателите издъхва в краката ми. Кръвта криволичи между паветата.

Останалите бандити се споглеждат, но желанието за битка вече е напуснало очите им. Уплашени са. Единият изведнъж хуква към някаква странична алея.

— Шансовете ни стават още по-добри — отбелязвам.

— Кой ви изпрати тук? — пита Халим. — Кажете ми и можете да запазите жалкия си живот.

Двамата мълчат. Халим прехвърля камата си в ръка, готов да я метне отново. Притискам силно острието на сабята към ребрата на моята жертва и тя изохква от болка.

— Кажи ни! — заповядвам.

— Не мога! — отвръща мъжът. — Моля те, не ме убивай. Имам деца. — Хвърля тоягата на земята, а приятелят му пуска ножа си. — Не сме въоръжени.

Откъм алеята идва трополящ звук — появяват се още четирима мъже. Подкрепление. Очите на Халим срещат моите. Няма смисъл да се борим. Кимвам и двамата хукваме.

— Хванете ги! — чува се вик.

Стрелваме се покрай едната страна на църквата и се озоваваме в малка алея, която се извива и разделя на няколко пътеки. Преследвачите ни не изостават. Хващам Халим за ръката и двамата се шмугваме зад изоставения двор на някакъв скулптор. Незавършени късове мрамор, лица, издялани от камък, ни гледат безстрастно.

— Ей там! — изсъсквам и двамата хукваме към купчина издути дървени каци с почервенели от ръжда метални скоби. Спускаме се приведени зад тях и коленичим върху купчини сухи листа и паяжини.

Усещам как сърцето ми бие лудо в гърдите, ребрата ме болят от стегнатия корсет. Надничаме през цепнатините между каците и чакаме. До мен Халим диша тежко, кожата му лъщи от пот. Топлината, която се излъчва от тялото му, прониква през роклята ми.

В далечината отекват викове. Никой не приближава до двора. Дишането ни се успокоява и след няколко дълги минути Халим изсумтява.

— Изгубиха ни — казвам.

Той става и ме дръпва нагоре. Ставите ми са се схванали. Осъзнавам, че продължавам да стискам сабята. Принцът нежно я освобождава от пръстите ми.

— Сега вече няма нужда от това — казва той и хвърля оръжието на земята. Забелязвам, че ръката и китката му са покрити с кръв.

— Ранен сте — прошепвам и леко докосвам ръката му.

— Кръвта не е моя.

Никой от двама ни не произнася на глас онова, което си мислим: Лесно можехме да сме мъртви.

Чува се звук от провлачени стъпки и аз цялата се напрягам. Но се оказва само една превита на две старица, която се опитва да хване някаква котка.

— Ела тук, беззъбо чудовище — вика тя след любимката си. Халим и аз се разсмиваме от облекчение, докато гледаме как възрастната жена куцука след старото мършаво животно.

— Да се връщаме на лодката — казва той, поклащайки глава. — Видях достатъчно от Венеция за един ден.