Саша Гулд
Ледено сърце (34)

34

Прекарвам следващите няколко дни у дома. Не спирам да очаквам съобщение от Роберто, някакъв намек, че е жив. Помолих Бела Дона да разпита познатите си и да ми съобщи дали някой е виждал нещо подозрително. Надеждата, че ще получа новини, ми дава сили да живея, но засега още нищо не съм научила. Как копнея да видя лицето му или просто да чуя гласа му.

Заради действията срещу дожа, вечерният час все още не е отменен, Фаустина се суети и ме кара да се храня насила, пълни ми ваната и вади дрехите ми. Дори тя няма подръка някоя простичка мъдрост, с която да предложи надежда в тези странни времена. Баща ми е тясно свързан с новия революционен съвет и ни информира, че дожът се е оттеглил в палата си. Отнасям се към него с хладното презрение, което заслужава, и от това нравът му само става по-лош. Масимо настоятелно твърди, че военният закон е само временна мярка, но от бурната история на този град знам, че веднъж щом се хванат юздите на властта, е почти невъзможно да бъдат върнати обратно.

Брат ми се опитва да развлича Емилия, което е трудна задача. В момента Венеция не е място за влюбени двойки; след несъстоялата се екзекуция по улиците има сблъсъци и революционно настроение. Хората смятат, че справедливостта им е била отнета, и са разгневени. Бианка ни осведомява, че пазачите, които са допуснали Роберто да избяга, по-късно са били завлечени на ешафода и пребити почти до смърт.

Тази сутрин Фаустина пристигна в стаята ми, за да ми направи прическата, и в момента увива русите ми кичури в сложни плитки. Посягам през рамо да взема сребърния гребен от ръката й и после придърпвам дланта й към бузата си.

— Благодаря ти, че се грижиш за мен — казвам й.

Старата ми дойка поклаща глава и взема гребена обратно.

— Престани да бъдеш толкова сантиментална — гълчи ме тя, концентрирайки се върху един заплетен кичур коса. Отказва да погледне към отражението ми в огледалото и знам, че се опитва да сдържи сълзите си. През последните няколко дни това се случва доста често и на двете ни. На мен — заради Роберто и всичко, което се случи. На Фаустина — защото не може да понася да ме вижда отчаяна.

— Изглежда ми съмнително — чува се звънкият глас на Емилия откъм стълбите.

— Ще ми се да можех да се съглася с теб — отвръща Лизандър. — Винаги съм се чудел за какво толкова намират да клюкарстват жените в продължение на часове.

Двамата подминават вратата ми и аз забелязвам, че брат ми се опитва да потисне усмивката си и да си придаде по-сериозна физиономия. В ръката си стиска някакъв памфлет.

— Извинявай, Лаура. Мислех, че си излязла.

— Няма защо да се извиняваш — казвам възможно най-ведро. — Животът не може да спре само заради моите проблеми. Какво държиш?

Емилия ми се усмихва.

— Раздаваха ги на една сергия — обяснява. — Очевидно във Венеция съществува тайно женско общество, което ръководи целия град задкулисно.

— Тайно общество! — възкликва Фаустина и избухва в сърдечен смях. — Защото жените нямат какво друго да вършат с всичкото това пране, готвене, домакинстване, шиене…

— Твърди се, че става дума за благороднички — подхвърля Емилия. — Но въпреки това ми се струва абсурдно.

Успявам да запазя гласа си спокоен:

— Може ли да погледна?

Лизандър ми подава памфлета и аз поемам глупавия отпечатък, изобразяващ група жени с наметала на вещици. Лицата им са изкривени в грозни усмивки. Рисунката е груба и наивна, очевидно е нахвърляна набързо. Текстът разказва за сборище на вещици, които били твърдо решени да подкопаят морала на нашия град. В него се твърди, че Силвио е намерен мъртъв в леглото с прерязано гърло. Призовава се божията помощ при залавянето на жените с черни сърца. Изправям се и табуретката ми пада назад.

— Добре ли си? — пита Лизандър, като внимателно се вглежда в лицето ми.

Памфлетът носи отпечатъка на Адмиралтейството — дело е на Масимо.

— Напълно — отвръщам, връщайки му листа. — Колко нелепо.

— Градът си има достатъчно проблеми и без тайни общества, които да въздават своя собствена справедливост. — Брат ми размахва памфлета във въздуха. — Убили са невинен човек! — Погледът му се спира най-долу. — Справедливостта прекалено дълго е извръщала очи от тази клика жени. Настъпил е моментът да се предприемат силови мерки! — Лизандър кимва. — Мнозина читатели ще се съгласят.

— Откъде знаеш? — питам го. Брат ми ме поглежда изненадано.

— Лаура, скъпа. Нима е необходимо да питаш? Тези жени се подиграват с Венеция. Знаеш ли от кого са водени? От Алегреза, братовчедката на херцогинята. Не разбираш ли? Тя посрамва дожа. Това не би трябвало да се случва. Каквото и да си мислиш за тактиката на Масимо, това трябва да престане.

Започвам да кръстосвам из стаята.

— Но как?

Лизандър се втренчва в написаното.

— Съветват ни да не даваме подслон на никоя от тези жени, нито да общуваме с тях. Очевидно Алегреза е подведена под съдебна отговорност и е разпитвана в Пиомби.

Ахвам:

— Но Пиомби е място за мъже!

— Масимо я използва, за да даде пример. И с право.

— Видях Роберто по време на престоя му там — напомням му. — Не мога да понеса мисълта, че някой друг ще страда по същия начин.

Лизандър вдига вежди.

— Може би тя си го заслужава, малка сестричке.

— Е, аз пък се надявам, че няма да страда — намесва се Емилия, като намества шала около раменете си. — Мисля, че трябва да има нещо повече от онова, което се казва в памфлета. Жените не ходят да създават неприятности и да убиват хора ей така, без никаква причина.

— Права си — кимам. — Сигурна съм, че е имало причина за случилото се. Ако изобщо е вярно.

— Не ме е грижа за мотивите им — възразява Лизандър. — Законът си е закон. Никой не бива да отнема човешки живот. Ако тези жени са избрали този начин, за да се чуе гласът им във Венеция, тогава трябва да бъдат накарани да замлъкнат!

Повече не мога да го слушам.

— Би ли се съгласил да накарат мен да замълча? — питам. — Или Емилия? Да не би да твърдиш, че не заслужаваме право на глас, понеже носим рокли? Срамота, братко. Имах по-добро мнение за теб.

Емилия опира длан на гърдите на Лизандър.

— Наистина, скъпи, трябва да оставим Лаура на спокойствие.

Но сега кръвта на брат ми също кипва. Той се отърсва от ръката й и посочва към мен.

— Не изкривявай думите ми — настоява.

— Няма нужда да го правя — отвръщам. — Вече звучиш точно като баща ни.

Знам, че е удар под кръста, но Лизандър наистина страшно ме ядосва.

Той хваща Емилия за ръката и я повлича към вратата.

— Лизандър! — опитва се да протестира тя, но брат ми не я слуша.

Фаустина наблюдава сцената с отворена уста.

— Мъже! — измърморва тя.

Зад затворената врата на стаята на брат ми закънтяват високи гласове. Бързо слизам по стълбите, отдалечавам се от гневните звуци. На долната площадка спирам. Случайно или нарочно съм се озовала под портрета, който ми беше нарисувал Роберто.

В деня, в който го беше донесъл, още преди да бях разбрала истинската му самоличност, творбата му ме беше удивила. Беше уловил всеки детайл от лицето ми и всяко движение на четката беше свидетелство за проницателността му. Познаваше ме изключително добре — дори тогава.

Но аз вече не познавам онази девойка. Блясъкът в очите й, обещанието, което сякаш витае около нея — и двете са изчезнали. Всичко, което е останало от момичето, което някога бях, е този портрет. В миналото годеникът ми ме беше излъгал, като ми се беше представил за художника Джакомо. Може би ме беше излъгал и като Роберто.