Саша Гулд
Ледено сърце (36)

36

Връщам се обратно вкъщи и се промъквам нагоре по стълбите, за да се скрия в стаята си. Без особен ентусиазъм вземам наполовина завършената дантела. Колко различни са двата живота, които водя.

Набързо нахвърляхме писмото и Паулина обеща, че ще стигне до получателя си още на следващия ден. Настоях да внимава, но тази вечер в нея забелязах нещо толкова отчаяно, че се страхувам за живота й.

Около десет часа Фаустина надниква през вратата. Старата жена е задъхана от изкачването на стълбите.

— Баща ти се върна — изсъсква тя — и е довел гост със себе си. Очакват теб, брат ти и снаха ти за вечеря.

Въздишам и оставям дантелата. Гост, в този час?

— Не съм гладна — отвръщам.

— Баща ти настоява — възразява Фаустина.

Отваря гардероба и изважда от него една пурпурна кадифена рокля с висока талия и хермелинова подплата. Мисля си дали да не се заинатя, но знам, че това е битка, която не мога да спечеля. Пък и може би гостът е някой от членовете на Съвета. Ако е пиян, мога да науча информация, която да се окаже полезна за Сегретата.

Обличам се бързо, залепям фалшива усмивка върху лицето си и се спускам бързо надолу по стълбите.

Но в мига, в който пристъпвам в стаята, усмивката ми изчезва. Иде ми да се обърна и да избягам.

Пред мен стои ухилен мъж. Устата му е пълна с криви зъби. Раменете му са изгърбени, тънкото му тяло се губи под прекадено големите дрехи. Кожата на лицето е обсипана с мастилено — кафеникави старчески петна.

Винченцо.

— Добър вечер, Лаура — поздравява ме той и в ъгълчетата на устните му се събират мехурчета слюнка. Покланя ми се ниско и подигравателно, преди отново да се изправи — или поне толкова, колкото му позволява изкривеното тяло. Баща ми наблюдава от един ъгъл на стаята, очите му са тъмни като въглени. Емилия изглежда шокирана, а Лизандър — притеснен.

— Аз… не разбирам. Как…

— Как така съм се върнал обратно във Венеция? Нека просто кажем, че допуснатата в миналото несправедливост е била поправена. Съветът ме повика обратно.

Само един човек разполага с властта да повика един изгнаник — дожът, — а той никога не би го сторил. Парчетата от пъзела се нареждат.

— Това трябва да е направил Масимо още преди седмици — казвам. Което означава, че бунтовническата фракция съществува от по-дълго време.

— Да кажем, че нашият адмирал е далновиден човек — отвръща Винченцо. — Знае, че флотът ми е по-добър от всеки друг. Сега Венеция има нужда от приятелите си.

Това поне е вярно. Чудя се дали Мечока вече е споделил подробностите около дефектния барут с хората, на които вярва. Ако избухне война, Венеция ще има нужда от всичките кораби и муниции, които успее да събере.

— Нямам търпение да вечерям със старите си приятели — добавя Винченцо. Ухилва ми се и въпреки че вече не е заплаха за мен, ми е трудно да изпитам към него нещо друго, освен отвращение.

— Добре дошли обратно — правя реверанс. Татко се усмихва — знак, че в неговите очи съм се справила добре. Стомахът ми се свива.

Винченцо пристъпва по-близо; докато се движи, робите му шумолят. Очевидно изгнанието му се е отразило добре. Дублетът му е бродиран със златна сърма и е добре подплатен. Наметалото му е поръбено с кожа от самур и е преметнато през едното рамо, за да разкрие тежката златна верига, висяща на гърдите му. Когато го изпрати в изгнание, дожът благосклонно му позволи да задържи флота си; бизнесът му сигурно е бил успешен.

Винченцо ме хваща за ръката. Преди да успея да я издърпам, той я поднася към устните си и целува пръстите ми. Усещам влажния допир по кожата си.

— Забелязвам, че все още не носиш венчална халка. — Пуска ръката ми, лицето му е изкривено от задоволство. Цялото ми тяло се е вдървило от напрежение. — Същинска гълъбица — добавя, а погледът му безсрамно ме оглежда от глава до пети. — Чиста и бяла, гукаща нежно. — Усмихва се.

Поглеждам през рамо към баща си. Един слуга му прошепва нещо и той тръгва към трапезарията.

— Да продължим разговора си на масата — казва татко и ни извежда от библиотеката. Емилия и Лизандър тръгват след него. Новата ми приятелка ми хвърля притеснен поглед.

Заемам мястото си на дългата маса. Разбира се, татко е уредил да седя до неговия стар съюзник. Усещам как някой ме настъпва по сатенената пантофка и бързо отдръпвам крак под полите си.

Докато слугите раздават чиниите за супа, Винченцо вдига чаша с вино и шумно отпива от нея. После се обляга на стола си.

— Мислех, че никога повече няма да видя родния си град — казва ни той. — Независимо от всичко, което наговориха по мой адрес, винаги съм бил лоялен.

Леко се задавям от виното си. Емилия и Лизандър изглеждат объркани. Те не бяха във Венеция в деня на позорното изгонване на Винченцо, след като машинациите му за херцога на Милано бяха разкрити.

— За мен беше чест, когато представителите на Масимо се свързаха с мен. Сега, след като дожът… — замълчава. — След като се е оттеглил за почивка, ще направя всичко по силите си, за да спася града от езичниците, които заплашват бреговете ни.

Винченцо избухва в смях, който преминава в режеща кашлица. Всички мълчаливо чакаме кризата да премине. Дори баща ми изглежда леко объркан. Сега разбирам, че предизвикателствата, пред които ще бъде изправен дожът по пътя си обратно към властта, ще бъдат почти невъзможни за преодоляване. Прекадено много хора са се изправили срещу него.

Накрая Винченцо поема дълбока, накъсана глътка въздух и продължава, сякаш не се е изложил току-що:

— Разбира се, сега, след като съм тук, мога да открия кой е стоял зад измислените обвинения, заради които бях прогонен. Аз лично обвинявам онази конспиративна Сегрета, за която говорят всички. Само шайка жени биха могли да измислят подобна чудовищна лъжа, не сте ли съгласни? — Погледът му продължително и многозначително обхожда масата, накрая се спира върху мен.

— Точно така, Винченцо — съгласява се баща ми, накланяйки глава. — Скоро ще ги разкрият и изловят.

— Чувам, че вършели и добри дела. — Срамежливата добродушна Емилия се опълчва на това чудовище. — Не сте ли чули за домовете за бедни жени? Според слуховете те били основани от Сегретата.

Винченцо поклаща пренебрежително глава и вдига пълната със супа лъжица към устата си, после шумно сърба.

— Бедни жени! Какво ни е грижа за тях? Трябва да бъдат хвърлени в каналите!

— Сестра ми почина от удавяне в един канал — отвръщам. — Сигурна съм, че не сте забравили; в края на краищата, някога бяхте сгоден за нея.

— Лаура! — вика баща ми.

— Съжалявам — казва Винченцо, осъзнал грешката си. Очите му се стрелкат из насядалите около масата. — Беше много нетактично от моя страна.

Баща ми кимва.

— Няма значение — казва тихо.

Лизандър е втренчил поглед във Винченцо, очите му са присвити гневно. Обръща се към Емилия.

— Аз не бих говорил за Сегретата — съветва я той. — Знаеш толкова малко за Венеция.

Лицето на снаха ми порозовява и тя внезапно става от мястото си.

— Моля да ме извините — казва. Докато вратите на трапезарията се затварят зад гърба й, долавям потиснато ридание.

Забивам поглед в брат си. Какво те прихваща, питам го с поглед. Мисля си дали да не последвам Емилия, но усещам, че има нужда да остане сама за известно време.

Вечерята продължава със скучен разговор за корабните такси. Слугите прибират купите и ни сервират второто.

— Чух, че Алегреза била на крачка да се пречупи — казва баща ми, внезапно отмествайки темата обратно към Сегретата. — Скоро ще изпее имената на нейната банда от вещици.

При тези думи гръбнакът ми се изправя. Слагам приборите си възможно най-тихо до чинията си.

Винченцо пъха парче дивечово месо в уста, като едновременно с това отвръща:

— Мечока знае как да изтръгне отговори.

— Как можете да говорите за мъчения по време на вечеря? — питам пискливо и накъсано.

— Лаура е права — подкрепя ме Лизандър.

Винченцо отново избухва в смях, почуква с нож по празната си чаша. Един слуга се спуска да му я напълни. Старецът ме гледа втренчено, вдигнал развеселено вежди, сякаш съм някоя глупачка.

— Трябва да направим всичко необходимо, за да запазим сигурността на нашия град.

Ръката му изчезва под масата и ме стиска за бедрото. Отблъсквам я, като устоявам на изкушението да го нарека развратен предател. Баща ми има добрината да си придаде смутен вид и да се изкашля.

— Имаш ли съпруга в новия си дом? — пита той.

Винченцо извръща очи към тавана.

— Никаква съпруга, само самотни нощи. — Потрива ръце, после поглежда от татко към мен и обратно. — Но кой знае какво може да се случи сега. Обратно във Венеция, обратно на власт, щастливо възстановен на полагащото ми се място. Нова булка до мен? — Ухилва ми се. Една слугиня се надвесва помежду ни, за да вдигне чиниите, но когато отстъпва назад, похотливата усмивка продължава да играе по устните на Винченцо в очакване на моя отговор.

— Желая ви късмет в намирането на кандидатка за булка — произнасям хладно. — Баща ми сигурно ви е казал, че съм сгодена.

— Наистина — кимва Винченцо, поглеждайки несигурно към баща ми. — Сгодена за…

Откъм вратата се чува покашляне. Когато вдигам поглед, виждам Емилия на прага.

— Лаура, би ли могла да дойдеш и да ми помогнеш? Има един шев на тази бродерия, който просто не излиза както трябва.

Винченцо изсумтява:

— Бродерия? Да, да — върви и зарадвай малките си меки ръчички с копринените конци.

За момент си представям как черепът му се размазва по камъните навън. Прокарвам ръка по челото си, изтривам този образ от въображението си. Рязко избутвам стола си назад.

— Разбира се — казвам, игнорирайки обидите на Винченцо, — да видим как мога да ти помогна.

Емилия ми подава ръка, без да помръдва от прага. Усмихвам й се с благодарност.

— Довиждане, сладко гълъбче! — вика Винченцо, докато напускам стаята.

Обръщам се назад, отпуснала длан върху бравата.

— Лека нощ, Винченцо. Дано завръщането ви във Венеция ви донесе всичко, което заслужавате.

Усмивката му трепва, изглежда, не е сигурен как да отвърне на думите ми. Но аз и не му давам шанс. Напускам стаята заедно с Емилия и затварям вратата.