Саша Гулд
Ледено сърце (47)

47

— Какво ще стане с нас — нарежда Фаустина. — Тези негодници са способни на ужасни неща! — Тя увива шала си още по-стегнато над гърдите си.

Усмихвам й се успокояващо, независимо от болката в главата и пресъхналото си гърло.

— Всичко ще е наред — уверявам я, но ми се ще сама да вярвах на собствените си думи.

Придвижвам се неумело из лодката, опитвайки се да предвидя всяко надигане и спускане на морето. Спъвам се и падам като прощъпалник в краката на дойката си. Тя ми помага да се настаня на пейката и двете седим една до друга — аз преметнала ръка през раменете й, тя заровила лице в извивката на шията ми.

— Какво ще правим? — пита ме тихо Фаустина. Фарук е отправил поглед към морето, очите му не се откъсват от кораба на Халим. Около нас се вижда единствено вода.

— Трябва да ми вярваш — прошепвам в косата й. — Ще ни измъкна оттук.

— Оттук? — Фаустина се отдръпва назад и открива мокрото си от сълзи лице. Поглежда към заобикалящото ни море. — Безнадеждно е. Дори не мога да плувам!

Малката ни лодка приближава кораба на Халим. Платната му са навити стегнато. От долната палуба стърчат топове. Толкова впечатляващ е, колкото го помня. Тентата над павилиона на принца е украсена със златни пискюли. Около галерата са наредени по-малки кораби. Плитките им килове означават, че ако топовете не се окажат достатъчни и се наложи използването на мечове, екипажът на Халим може да ги приближи максимално близо до пристанището на Венеция.

Принцът се появява на палубата. Облечен е в яркочервена роба, препасана със златист пояс, на главата му се вие син тюрбан. В едната си ръка държи златен жезъл, в другата — вехнеща хризантема. Дори от разстояние забелязвам, че очите му блестят. Покланя ни се ниско.

— Спуснете дъската — нарежда той, като се изправя.

Фаустина ме сграбчва ужасено за ръцете, стиска ги до болка.

— Ще ни прережат гърлата! — проплаква тя.

Освобождавам пръстите си един по един. Трябва да я успокоя.

— Турците са цивилизовани хора. Няма да направят нищо подобно. — Знам, че няма да ми повярва, затова се обръщам да прошепна в ухото й: — Пък и Халим има слабост към мен.

Дойката ми ахва и отваря уста да протестира. Дори добрата стара Фаустина е в състояние да схване какво имам предвид.

— Не можеш да го направиш! — изсъсква тя.

Фарук ни смушква да станем и двете се качваме на дъската. Не е широка и тъй като корабът и лодката се поклащат, тя също се движи и се налага да пристъпваме по нея изключително внимателно — едва плъзгаме стъпалата си. Това със сигурност не е най-грациозната поява в живота ми. Най-накрая скачам на палубата и протягам ръка на Фаустина. Зад принца, стиснал извит ятаган в ръка, стои един от стражите, охраняващи апартамента му във Венеция.

— Каква неочаквана изненада! — възкликва Халим, поглеждайки остро към Фарук. По-възрастният мъж се изчервява.

— Дар от приятелите ни — отвръща той.

— Аз не съм дар — възразява Фаустина и извръща лице настрани.

Фарук жестоко се смее.

— Не говорех за теб, стара вещице! — Блъсва ме грубо в гърба и аз залитам напред. Зашлевявам го, преди да съм успяла да се спра. Плешивият само се хили, докато докосва страната си. — Ще бъдеш опитомена. С времето.

Халим ми се усмихва, зъбите му блестят като перли на фона на махагоновата кожа. Все така красив. Красиво чудовище.

Поклащам отвратено глава и всичките ми намерения да се опитам да се разбера с този презрян човек се изпаряват.

— Убиец! Като си помисля, че едва не те целунах!

Фаустина поразена ахва, но Халим не й обръща внимание и само повдига едната си вежда.

— Изкарваш ме истински дявол — отбелязва. — Уверявам те, че единственото нещо, което преследвах, беше справедливостта. Но виждам, че плановете ми са разкрити. — Той замълчава. Отпуска жезъла в сгънатата си ръка и започва да къса листенцата на хризантемата. Те политат едно след друго към дървените дъски на палубата. — Срамота, защото играта все още не е приключила.

Слънцето се показва иззад един облак и лъчите му се отразяват в морето. Засенчвам лице с ръка. Почти невъзможно е да разгадая изражението на Халим.

Той се засмива за кратко.

— Венеция ще е моя до падането на нощта.

— Роберто е спасен — осведомявам го, — а на сестра ти никога няма да й се наложи отново да види лицето ти. Венеция ще ти устои.

За момент челото му се набръчква.

— Ще видим — казва. Посочва ме с ръка — от най-горната къдрица до сатенените пантофки на краката ми. — Както и да е, вече притежавам най-голямата скъпоценност на Венеция.

— Загубено, всичко е загубено! — проплаква Фаустина и пада на колене.

Фарук застава зад господаря си и двамата отправят поглед към бреговете на Венеция.

— Готови ли сте да видите града си в пламъци? — подигравателно пита Фарук.

Измервам го с леден поглед.

— Може и да сте купили Масимо, но флотът на Винченцо…

Халим избухва в смях и запраща настрани голото стъбло на хризантемата.

— О, Винченцо! Спасителят на Венеция! Де да беше така.

Фарук също се усмихва. Вятърът около нас сякаш замръзва и изведнъж ми просветва. „Дар от приятелите ни“, беше казал Фарук. Повече от един.

Поклащам глава:

— Не — Винченцо не би…

— Ще ми обясни ли някой какво става? — проплаква отново Фаустина.

Халим се усмихва:

— Точно така. Човекът, за който баща ти искаше да те омъжи, мъжът, когото смяташ за стар глупак. Когато вдигна флаг на мачтата, това ще бъде сигнал за него. И ще обърне топовете си срещу венецианския флот. Корабите на дожа, въоръжени единствено със съсипан барут, ще пламнат за миг. — Принцът доближава лице до моето; едва си налагам да не се отдръпна назад. — И ти не можеш да направиш нищо, моя Лаура.

Значи Масимо и Винченцо през цялото време са били съучастници. Мечока бе повикал бившия ми годеник именно поради тази причина. Снощи са действали заедно на партито — Винченцо ме беше примамил на една страна, докато Масимо бе осигурил виното с опиата. Не е тайна колко ненавиждам Винченцо. Но чак да е в състояние да стори нещо подобно? Немислимо е.

Войникът ни държи на мушка с меча си, докато Халим кръстосва из палубите и организира хората си. Вдигат се знамена, дава се сигнал на останалите кораби от флота. Моряците притичват напред-назад, подготвят се за битка. Когато Халим минава наблизо, не се сдържам и му извиквам:

— Значи сестра ти не означава нищо за теб, така ли?

Той се усмихва, но в очите му блести единствено гняв.

— Грешиш. Тя предаде плановете ни. До този момент я обичах.

— Искала е да запази честта и на двете ни страни — възразявам.

Халим изсумтява:

— Това е война. Честта е абстрактно понятие. Съществуват само победата и поражението.

— В такъв случай се надявам да вкусиш от второто.

Халим посочва с вирната брадичка към нещо зад рамото ми и аз се обръщам, за да видя как венецианският флот се носи към нас, готов да прогони османците.

— Скоро ще видим — отбелязва принцът.

Дългите венециански галери са разположени ниско върху водата. Платната им се издуват, златните флагове се веят на върховете на мачтите. Палубите са претъпкани с хора — офицери, войници, моряци.

Някъде отзад зървам корабите на Винченцо. Всеки от тях е с по три мачти; платната с неговия герб плющят на вятъра. Докато си проправят път сред морето, водата около тях се надига и пени. Засега надделяват числено над венецианските кораби.

Устата ми пресъхва. Хората на дожа са хванати в капан между един предател и един луд. Докато гледам как корабите напредват във формация, стомахът ми се свива на топка. Винченцо лесно може да бъде подкупен, но изобщо не съм сигурна за хора като Халим. Трябва да намеря начин да отвърна на удара.

Обръщам се, като внимателно изтривам гнева от лицето си. Няма нужда да се притеснявам; принцът вече не мисли за мен.

— Вдигнете червения флаг! — крещи той, като ме изблъсква от пътя си. Застава в края на палубата между две въртящи се оръдия. Мъжете почистват гърлата им и поставят железните гюлета в тях.

— Ще умрем ли, Лаура? — пита с треперещ глас Фаустина.

— Не и ако мога да го предотвратя.

Един моряк дръпва някакво въже, извива врат назад да погледне към небето, флагът на Халим се развива и заплющява, после бавно започва да се издига по мачтата.

Това е, мисля си. Битката започва.

Докато въжетата се стягат и връзват, платната улавят вятъра и корабите поемат по водата. Целият флот се раздвижва. Откъм задната палуба се разнася тропот на нозе, крещят се инструкции — добре трениран екипаж в действие.

Когато приближаваме на около сто ярда, Халим ми подава ръка.

— По-добре да се хванеш за нещо.

Не я поемам и той изкрещява заповед. Изведнъж платната рязко се събират и носът на кораба се накланя на една страна. Залитам към Фаустина и двете се пързаляме по палубата. Когато се изправям на крака и помагам на бавачката си, забелязвам, че се движим успоредно на първия от венецианските кораби. Халим отново крещи нещо и мъжете насочват топовете към съгражданите ми.

— Моля ви! — чувам вика си. — Не го правете!

В отговор венецианските моряци се прехвърлят от едната страна на своя кораб. Очите им блестят над дулата на мускетите и покрай топовете.

— Не мога да повярвам — мърмори Халим.

Лицето му е пребледняло от шока. Фарук отстъпва към някакви стъпала, спускащи се към трюма на кораба. Лицето му е изкривено от ужас.

Тогава забелязвам онова, което двамата вече са видели. Под герба на кораба на Винченцо, към кърмата на „Il Castigo“ крачи един мъж. Движи се уверено, млад и силен. Къде са прегърбените рамене на Винченцо и накуцването му? Непознатият обвива крака около предната мачта, покатерва се по нея и развява меч във въздуха.

— Това не е Винченцо — казва с пресекнал глас Фаустина.

— Не, не е — отвръщам.

Роберто е!