Саша Гулд
Ледено сърце (27)

27

— Хаос — мърмори недоволно баща ми. Очите му се стрелкат към мен, за да видят дали го слушам — очевидно има нещо наум. — Нищо друго, освен хаос.

Вечеряме само двамата, тъй като Лизандър и Емилия са на гости у приятели. Храната се превръща в каша в устата ми и аз с мъка я преглъщам. Не мога да спра да си мисля колко зле съм се представила днес. Но трябва да вляза в тона на баща ми.

— Какво имаш предвид?

Той си сипва чаша вино и жадно я пресушава, после избърсва устни с опакото на ръката си и свива рамене.

— Хората говорят.

— Във Венеция винаги се говори — казвам.

Той внимателно оглежда лицето ми.

— Да, но този път е различно. Има мъже, които… — Думите му увисват във въздуха.

— Мъже, които какво? — Изведнъж заставам нащрек. — За Великия съвет ли става дума? Какво са казали?

Баща ми мачка една салфетка, увива я около кокалчетата на пръстите си. Накланя глава на една страна, сякаш не е сигурен какво може да сподели с една глупава жена.

— Съществува една фракция — казва накрая той. — Мисля, че разбирам тяхната гледна точка.

— Каква гледна точка? — Венеция няма нужда от допълнително интриги, не и във времена като сегашните.

— Смятат, че дожът управлява зле работите на града, че е прекалено компрометиран от всичко, което се случи в семейството му — единият му син е мъртъв, а другият — убиец.

Трепвам при тези думи.

— Как можеш да говориш така за Роберто — за своя бъдещ зет?

— Нима ме виниш? Цяла Венеция казва същото.

— Какво друго говорят? — Баща ми отмества стола си назад, сякаш се кани да става. — Кажи ми! — В гласа ми звучи мрачно предупреждение. — Започна, така че най-добре да завършиш.

Татко хвърля салфетката на масата.

— Дожът е обречен — дръзко се втренчва в лицето ми той. — Има планове…

— Какви планове? — Баща ми поклаща глава, но аз повтарям въпроса си по-високо: — Какви планове?

Той поглежда нервно към вратите, зад които слугите чакат — и може би слухтят.

— Добре, добре. Мълчи и ще ти кажа. Масимо, адмиралът на флота — той мисли, че би могъл да поеме командването.

— Да детронира дожа?

Баща ми се обляга назад.

— Звучиш изненадана, Лаура. Не мислиш ли, че ще е най-добре Венеция да се отърве от подобно семейство чудовища? — Изчаква, за да чуе протеста ми, но аз успявам да се овладея. Няма да скоча да защитавам Роберто пред баща си. Силните емоции са слабост на лошите тактици — усвоявам тази житейска мъдрост. Ако искам да предпазя Роберто, трябва да съм в състояние да се контролирам. Вдървено се изправям на крака и тръгвам към вратите на трапезарията.

— Не се притеснявай, дъще — вика баща ми след мен. — Всичко ще е за добро. Ще видиш. Тогава ще можем да започнем отново да свързваме отделните парчета на живота си в едно цяло.

Излизам и се спирам до вратите на верандата. Зървам жасмина в двора — белите му цветчета проблясват на лунната светлина. Ароматът им се носи по въздуха, достига до мен и ме привлича навън. Отивам да седна на пейката под маслиновото дърво и се облягам на възлестата му кора. Отмятам глава назад, притворила очи, и гледам през мигли как един прилеп се стрелва из сенките.

Как се стигна дотук? Как градът, който обичам, се превърна в такъв затвор? Не само за Роберто, но и за мен.

Чувам шумолене по камъните и когато поглеждам, установявам, че на прага стои снаха ми. Роклята й блести на светлината на свещта. На едната си ръка е преметнала шал и копринените му пискюли издават тих шепот, докато се влачат по камъните. Емилия идва при мен и сяда.

— Лизандър си легна — казва тя и посяга да пъхне един кичур коса зад ухото ми. — Ти също изглеждаш уморена. Какво правиш навън?

Свивам рамене. Изведнъж ми се струва, че ще е прекалено изморително да обяснявам. Допълнително лъжи, прибавени към многото други.

Емилия обвива ръце около себе си. Проследява отправения ми към тлъстия кръг на луната поглед.

— Тя свети над нас, където и да се намираме — усмихва се снаха ми. После поглежда към мен. — Двамата с Лизандър мислим скоро да се приберем у дома. Може би ти… Може би ще дойдеш с нас?

Изведнъж се събуждам.

— Да напусна Венеция?

Емилия се усмихва.

— Това не е чак толкова невероятна идея, нали? Ти си млада жена, която през последните няколко дни носи много тежък товар на плещите си. Едно пътуване би направило чудеса за теб. А защо не и нещо по-постоянно? — Ръката й стиска моята. Кожата й е топла.

— Без Роберто? Как бих могла? — питам доста остро. Веднага съжалявам за тона си и стисвам пръстите й. — Знаеш, че не мога да го напусна.

— Той може да дойде при теб! Когато всичко това приключи, двамата ще сте свободни да пътувате, където си поискате. Далеч от всичките тези клюки и интриги!

В думите на Емилия има здрав разум. Докато слушах баща си преди малко, изпитах огромна умора. Колко дълго ще ми се наложи да защитавам годеника си от клюките в този град?

Ставам и снаха ми също се надига.

— Благодаря ти — казвам, — но…

— Просто си помисли — прекъсва ме Емилия.

Обещавам и двете се връщаме обратно в къщата.

Пожелавам й лека нощ и тръгвам по стълбите към стаята си.

Коленича пред прозореца. Не съм се молила истински от времето в манастира и се чудя дали сега някой ще ме чуе.

Но въпреки това го правя. Моля се Роберто да бъде освободен. Тогава двамата ще сме свободни заедно. Моля се да можем да напуснем това място и всичките тревоги, свързани с него.

Ставам и се облягам на прозореца, отправям поглед към мястото, където се издига дворецът на дожа.

Сегретата може да запази тайните си, стига да си върна любимия.