Саша Гулд
Ледено сърце (20)

20

Слънцето се е снижило до върховете на многобройните градски кули. Скоро ще потъне под хоризонта на Венеция и всички ще сме принудени да останем затворени в домовете си заради новоустановения вечерен час. Вървя по калдъръмените улички с още три жени — Алегреза, Грация и една млада жена на име София.

Четири венецианки със скрити зад ветрила лица.

Четири членки на Сегретата със скътани в сърцата тайни.

Градът е притихнал — постих, отколкото някога съм го виждала. Една продавачка на дантели, тъжна и отчаяна, си почива на каменна пейка до стоката си. Сигурна съм, че скоро ще се скрие вътре, за да вечеря сама. Може би дори и тя се е трогнала от новината за смъртта на Николо.

Завиваме зад един ъгъл и поемаме по пътека, от едната страна, на която се издига редица от каменни арки. Над всяка арка е гравирана детелина от три преплитащи се окръжности. Детелините хвърлят изкривени кръгове светлина и сенки върху отсрещната стена. За мен и София е голяма чест, че сме в компанията на другите две жени, че сме избрани за този частен разговор, но засега все още не сме засегнали така близката до сърцето ми тема.

Докато Алегреза нахвърля подробностите около плана за справянето със Силвио, съпруга на Тереза — план прост и директен, — се чудя кой е най-добрият начин да повдигна въпроса за Роберто и Айсим, бедната мъртва сестра на принц Халим. Защото именно тя трябва да е била момичето, с което ме бяха изпратили да се срещна в Мурано.

— Когато това чудовище си тръгне, ще се е заклело, че никога повече няма да вдигне ръка срещу жена — казва Грация с изпълнен със задоволство глас.

— Тереза не е единственият човек във Венеция, който се нуждае от помощ — казвам. — Роберто може и да е излязъл от смърдящата си затворническа килия, но обвинението в убийство срещу него все още си стои.

— Всяко нещо с времето си — отвръща Алегреза. — Сигурна ли си, че си наясно с плана за Силвио?

— Да, да — отвръщам нетърпеливо. — Но вие казахте, че Айсим е идвала да се срещне с нас? Трябва да има някаква улика, нещо…

Алегреза вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Когато настъпи подходящият момент, ще се заемем с този въпрос. Лаура, ти доведе Тереза при нас. Дребните ситуации са също толкова важни, колкото и големите интриги.

Потискам писъка, който напира да излезе. За мен съдбата на Роберто е нещо повече от интрига — животът ми е свързан с неговия. Не могат ли да го разберат тези жени? Толкова ли са безсърдечни, мисля си, после веднага ме обзема чувство за вина. Алегреза и Грация са двете най-важни дами в Сегретата и следователно — в цяла Венеция, сторили са повече от всеки друг, за да променят безброй съдби. Не бива да съм толкова неблагодарна; трябва да си спомня търпението, на което ме бяха учили в манастира.

Алегреза ме поглежда съчувствено, сякаш е в състояние да прочете всяка моя мисъл. Отвежда групичката ни до една пейка, скрита под арките.

— Да поседнем.

Във всички посоки се простират виещи се алеи, чезнат в неизвестното. Този град е не по-малко сложен, от която и да е интрига.

След пауза, целяща да се уверим, че никой не приближава, Алегреза взема думата:

— Айсим е рискувала много, като е тръгнала да се срещне с нас.

Грация кимва. Значи и тя знае повече от мен.

— От известно време поддържахме връзка чрез… посредници — обяснява Алегреза. — Разбира се, почти на никого не може да се има сто процента доверие. Особено когато една мрежа започне да се разраства към чужбина. — Тя поема дълбоко дъх и вдига ръка към лицето си. Озадачена осъзнавам, че тази жена е на път да се разплаче. — Окуражихме Айсим да обедини силите си с нас, но накрая я подведохме. Смъртта на тази жена ще ми тежи на съвестта, докато съм жива. Но в момента много неща не са ясни. Ще е глупаво да се намесим, когато сигурността ни е заложена на карта. Разбирате ли?

София седи тихо, профилът й е осветен от залязващото слънце. Нямам представа какво мисли.

— Започвам да разбирам — казвам тихо, но умът ми крещи: Това не е достатъчно добро! Може да не ни остава много време!

— Добро момиче — кимва Алегреза, а в гласа й долавям нещо като нежност. — Нека първо да се справим със Силвио, а после ще обсъдим Роберто.

Нашата лидерка ни оставя, минава под арките и изчезва от поглед. Слънцето се скрива и мракът подгонва гражданите към техните домове и жените от Сегретата — към техните задължения.

Горещината в малкия дрешник е жестока. Грация стои от едната ми страна, София — от другата. Трите сме облечени в тежки вълнени наметала с качулки, лицата ни са скрити зад черни филцови маски. Моята ми пречи да дишам, усещам как потта се стича под мишниците ми. Плъзгам ръка в джоба на наметалото си и погалвам дръжката на един кинжал, чието острие е прибрано в кожена кания. Грация ми го даде, преди да пристигнем. Пръстите ми треперят в джоба. През последните няколко дни съм държала повече оръжия, отколкото през целия си живот, дори в сравнение с месеците, които бях прекарала в упражнения по фехтовка с Роберто.

Струйка светлина се процежда под вратата на дрешника и разкрива една кука, на която виси портокал с набодени зрънца карамфил. Ароматът му не е в състояние да надделее над миризмата на нафталиновите топчета, пъхнати в гънките на дрехите на полицата над главите ни. Очите на София се местят от Грация към мен, и после обратно. Лявото ми стъпало е така изтръпнало, че почти не го усещам. Може би Силвио изобщо няма да се появи.

Предполагам, че е честно да бъда избрана за изпълнението на тазвечерната задача. Именно аз привлякох вниманието на Сегретата към случая на Тереза. Прехвърлям тежестта на тялото си на другата страна и усещам как кръвта с мравучкане започва да се връща в глезена ми.

— Чакай! — вика весело женски глас. Чува се звук от грухтене и тежки, нестабилни стъпки. Влажен шум от целувка, моментно мълчание, и после:

— Казах да почакаш!

Жената се смее. Това е добродушната куртизанка, с която за пръв път се срещнах благодарение на Сегретата. Тя ни помага в нашата работа; малцина от мъжете във Венеция осъзнават, че под жълтата забрадка, знак за жена с лоша репутация, се крият бърз ум и повече тайни, отколкото някой би могъл да предположи.

— Скоро трябва да се прибирам у дома — завалено казва мъжът. — Иначе онази усойница, жена ми, ще ми загори вечерята! — Гласът му звучи пресипнало от изпития алкохол.

— Жена ти знае ли къде си? — леко го дразни Бела Дона.

— Не ме интересува — изръмжава Силвио. — Ела тук.

— Един момент, мили ми Силвио. — Сега гласът на Бела Дона звучи по-близко. Това означава, че проститутката се придвижва към прага, готви се да излезе. — Само да се освежа малко.

Това е нашият знак. Вратата на спалнята се затваря и ние се изсипваме от дрешника. Измъкнала съм кинжала от джоба си. Ниско около нас горят свещи, димящите им пламъци примигват и хвърлят танцуващи сенки из стаята. В центъра се вижда разхвърляно легло, отрупано с одеяла. Когато ни забелязва, мъжът на Тереза се приплъзва нагоре по таблата на леглото. Бързо го наобикаляме, за да го приклещим от три страни. Няма откъде да избяга.

— Какво, по…! — Силвио оглежда лицата ни, мръщи се и примигва. — Кои сте вие? — Намръщената му гримаса преминава в лисича усмивка, докато замъгленият му мозък се опитва да схване ситуацията. — Да не сте част от забавлението? — пита. Лицето му е покрито с прясно прораснала четина. Отдалеч подушвам алкохола в дъха му. — Елате тук, скъпи мои — напевно изрича той и извива пръст, за да ни повика.

Заемам моята позиция до вратата. Грация отмята наметалото си назад и аз разбирам, че дава възможност на Силвио да забележи сребърния кинжал на кръста й. Усмивката му помръква; мъжът разбира, че играта е свършила. Спуска ръка към колана си и измъква кожена кесия. Развързва вървите й и с пресилен жест я обръща с дъното нагоре. Нищо.

— Губите си времето — казва ни той, думите му се сливат една с друга. — Нямам нито стотинка. Нямам достатъчно дори да платя на онази уличница! — Силвио отмята глава назад и се залива в смях.

— Не искаме парите ти — тихо го осведомява Грация. Сега кинжалът е в ръката й и сочи към мъжа.

Силвио отказва да бъде уплашен.

— Женски кинжал — отбелязва той. — Не е ли красив? Почти безопасен! — Обръща гърба си към Грация и със сумтене се премества към ръба на леглото. Трябва наистина да е мъртво пиян, щом не разбира колко смъртоносно е оръжието на Грация. Това тънко острие може да се плъзне между ребрата на човек, преди още да се е усетил, че го атакуват.

София измъква сабя, около дръжката, на която е гравирана змия, и насочва острието й към Силвио. Пияният се спъва и залита назад към едно нощно шкафче.

— Къде ми е момичето? — пита колебливо.

София му се усмихва студено.

— Няма да я видиш повече. — Пристъпва към него и разсича въздуха със сабята си, на косъм от върха на носа му. Той трепва и вика. — Всъщност, няма да видиш никого повече, ако не правиш онова, което ти казваме.

— Какво искате? — пита Силвио. Гласът му е слаб, очите — сълзливи и жълти.

София навежда острието надолу, после го опира под мазния пояс, стегнал панталоните му.

— Какво правиш? — протестира войникът и се опитва да извие тяло встрани. Но София разрязва пояса с внезапно движение нагоре и панталоните се свличат около бедрата му.

— Свали ги — заповядва Грация, която наблюдава от другата страна на леглото. Зад маската й играе усмивка.

Очите на Силвио се разширяват.

— Шегувате ли се?

Грация поклаща глава и прехвърля кинжала си от едната ръка в другата.

— Направи го — обаждам се.

Силвио бавно развързва панталоните си. Те се свличат по белите му крака и падат около глезените му. Той пристъпва навън и ги изритва към един ъгъл на стаята. По-късно Бела Дона може да ги изгори.

— А сега и ризата — казвам откъм вратата.

Разтреперан, Силвио изхлузва мръсната си памучна туника през главата, мъчи се да освободи ръце от ръкавите. За момент единственото, което се вижда от него, е кръглият му, мек като тесто корем. Търбухът се люлее настрани, докато притежателят му се опитва да се измъкне от ризата си. Двете с Грация се споглеждаме, а София едва потиска самодоволната си усмивка.

— Вие, проклети неверници — мърмори Силвио. Със силен звук на скъсано, ризата най-сетне се измъква над главата му и той я захвърля на пода. — Сега доволни ли сте? Унижението ми забавлява ли ви?

— Всъщност, да — равно отвръща Грация. — Но още не е приключило. — Тя посочва с острието на кинжала си към бельото му. — И останалото.

Очите й не се отместват от лицето му. Силвио се поколебава за момент; после с отвратено сумтене пъха палци под ръба на изцапаните си памучни дълги гащи и ги смъква надолу. Когато стига до бедрата, се навежда. Гледам да не отмествам очи от стената насреща ми. Не мога да повярвам, че Грация го кара да върши това — но в края на краищата, той е подлагал Тереза на много повече от едно незначително унижение.

Силвио се изправя и закрива слабините си с ръце.

— Вие жени ли сте, или вещици? — изсъсква той, а очите му се местят между маскираните ни лица.

Грация приближава към жертвата ни. Усмивката й е изчезнала.

— Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу жена си, ако я предадеш или й изневериш, ти обещавам, че ще загубиш нещо повече от дрехите си.

Лицето на Силвио се напряга от половинчато осъзнаване на ситуацията.

— Значи Тереза стои зад всичко това? Откъде я познавате? — Виждам как гневът се надига в него. Трябва да му бъде отправено предупреждение.

— Ако накараш жена си да страда заради случилото се тази вечер, последствията ще са жестоки — осведомявам го. — Досега бяхме добри.

Силвио ми хвърля подигравателен поглед.

— За какви се мислите? Никоя жена не може да ми казва какво да правя!

За секунда се озовавам върху него, острието на кинжала ми опира в шията му и от кожата му се процежда капчица кръв. Чувствам силните удари на сърцето си и бученето на гнева във вените си. Едно натискане и вратът на този мъж ще бъде прерязан. Откъде се появи у мен тази жажда за кръв?

— Разбираш ли? — изсъсквам в лицето му.

Долната му устна затреперва, по челото му избива капка пот и се стича надолу към челюстта му.

— Извинявам се! Не исках да кажа това! Ще направя всичко, което искате.

Усещам как другите жени ни наблюдават.

— Внимавай — предупреждава ме гласът на Грация. Притискам плоската част на острието към адамовата ябълка на Силвио. После се отдръпвам назад заедно с оръжието си.

— Тогава върви — заповядвам му. — Освободи погледите ни от омразното си лице и благодари на Тереза, че все още си жив. И запомни, че можем да те открием навсякъде.

Когато се навежда да вдигне дрехите си, Силвио леко се спъва.

— О, не, недей — вика му София и рита ризата под леглото, далеч от ръката му. — Тези дрехи вече не ти принадлежат.

— Какво? Вие… — понечва да протестира нещастникът, но после размисля. Задържайки ръка пред слабините си, той с клатушкане излиза от стаята, като тихо ругае. Затръшвам вратата зад него, после отивам до прозореца. Гледам го как изчезва по алеята долу, хвърляйки нервни погледи през рамо. Късметлия е. Най-вероятно нощните улици на Венеция ще запазят честта му. Почти ми се приисква да бяхме ударили посред бял ден и негодникът да беше станал обект на открити подигравки из оживените пазари. Но прикритието на нощта е винаги най-добро за нас.

— Чисто ли е? — пита Бела Дона, подавайки глава иззад вратата на спалнята. Грация й маха да влезе и всички прибираме оръжията. Бела Дона отпуска длани върху бедрата си и избухва в звънлив смях. — Гледах през ключалката. Видяхте ли размера на търбуха му? Мислех, че ще се пръсне от гняв!

Смъкваме качулките, сваляме маските и разтърсваме коси. Имаме достатъчно доверие на Бела Дона, за да покажем лицата си пред нея — рядка привилегия. Хубаво е да се превърна отново в Лаура, жена с лице.

— Твоето изпълнение беше най-добро — хвали ме Грация. — Ходът с кинжала беше много хитър — дори аз повярвах, че ще го промушиш.

Скромно навеждам глава, но само защото не искам да види лицето ми. Грация може да чете по очите. И аз знам какво ще види в моите — чувство за вина. Не знаят колко близо съм била. Как гневът ми за малко не надделя.