Саша Гулд
Ледено сърце (38)

38

Коленича до леглото си, но не за молитва. Повдигам капака на раклата, в която държа дрехите от миналото си. Сгънати между листа от напоена с лавандула хартия и топчета против молци, лежат монашеските ми одежди, Фаустина искаше да ги изгори, но аз настоях да запазя някакъв спомен от онова време. Сега съм доволна, че го сторих.

Вдигам расото и покривалото за глава и на път към огледалото изтръсквам смачканата материя. На тоалетната масичка лежи малък тъп нож, който снощи задигнах от кухнята, докато Фаустина месеше хляб. Изобщо не може да се сравнява по острота с един меч, но ще свърши работа.

Преобличам се в миришещите на застояло дрехи, силно опъвам косата си назад, после нагласям качулката на главата си. Скоро съм напълно скрита. Едва разпознавам жената, която ме гледа от огледалото. Образец на невинността. На площадката пред вратата на спалнята ми изчаквам, ослушвам се.

Нищо.

Малко по-късно се озовавам пред главния вход на Пиомби. Пазачът ме гледа намръщено.

— Какво правиш тук, сестро? Това не е място за теб.

— Съжалявам — казвам, навеждайки глава, — но искам да дам успокоение на една ваша затворничка. Госпожа Алегреза. Тя винаги е била вярна поддръжница на нашия манастир и игуменката, както и Бог, ще бъдат щастливи, ако мога да разменя няколко думи с нея.

Ако знаеше, игуменката вероятно би определила изказването ми като богохулство, но съм сигурна, че Бог ще ми прости.

Стражът скръства ръце пред гърдите си. Изглежда, се чувства неловко.

— Наредено ми е да претърсвам всеки, който влиза. Без изключения. — Ахвам шокирано и забелязвам как по страните му плъзва червенина.

Преди да тръгна, бях измъкнала Библията си изпод леглото. Беше покрита с прах, но я почистих и сега в очите на целия свят тя изглежда като най-ценното ми притежание. Подавам я на пазача.

— Нямам какво да декларирам, освен вярата си — казвам с усмивка. — Чувствайте се свободен да ме претърсите, но това е всичко, което нося. Всичко, от което имам нужда.

Мъжът се покашля и очите му оглеждат цялата улица. Претъпкана е с хора, твърде много, за да ни обърнат особено внимание. Той ритва вратата зад себе си и тя леко се открехва. Без да променя позицията си, стражът махва с глава към нея.

— Влизайте тогава. Бързо, сестро.

В тъмнината на затворническия коридор забелязвам фигурата на друг страж, заспал на стола си. Хърка, но когато приближавам, леко помръдва на мястото си.

— Тук съм, за да видя Алегреза ди Роко — казвам, като държа главата си наведена надолу, за да не ме познае от предишното ми посещение. Но той дори не ме удостоява с поглед.

— Нагоре по стълбите, първата килия вдясно — изръмжава.

В основата на стълбището виждам как една жена протяга мършава ръка през решетките.

— Помогнете ми! — вика тя с разпенена уста. Потръпвам, отмествам поглед встрани и хуквам нагоре по стълбите.

Дори в този ранен час жегата е потискаща. Отвъд кулите на затвора се долавят шумовете на Венеция. Сигурно за затворниците е ужасно да знаят, че са така близо до живота и енергията на града и въпреки това са толкова далече от него.

Алегреза клечи върху стар сламеник в дъното на килията си. Острата воня на урина опарва очите ми. Наставницата ми е прегърнала коленете си, свила е тялото си на топка, сякаш да се предпази от следващия удар — какъвто и да е той. През скъсаната й рокля прозират прешлените на гръбнака й. Това е същата рокля, в която я бях видяла за последно в деня на ареста й. Сега дрехата е мръсна, коприната е покрита с петна. Ръцете и шията на Алегреза са нашарени със синини. Когато се помества, сред сивата й коса забелязвам голи участъци.

Алегреза се отпуска настрани и едва сега ме забелязва. Очите й се разширяват от страх и тя се отдръпва към задната стена на килията, но щом ме поглежда отново, зърва покритата ми глава и Библията ми. Изражението й се отпуска и устните й се опитват да се усмихнат, но се нацепват от засъхналата по тях кръв.

— Молитвите няма да ми помогнат — предупреждава ме със слаб глас.

Това не е Алегреза, която познавам. За момент ми се приисква да се втурна надолу по стълбите и да избягам оттук, да изтрия тази гледка от съзнанието си. Но после си спомням за какво съм дошла.

— Не съм дошла да се моля — казвам.

Промяната в нея е незабавна. Брадичката й се вирва нагоре, очите й се присвиват, сякаш за да проверят дали зрението й не я е подвело. Усмихвам се и отмятам качулката, за да открия лицето си.

Алегреза опира длани в дървения под и се надига. Докато приближава с накуцване към мен, за пръв път забелязвам какво се е случило с онези нейни красиви ръце, някога така изкусни в свиренето на спинет^[1]. Пръстите й висят непотребни и обезобразени, а на мястото на полираните й нокти се виждат полумесеци от засъхнала кръв.

От гърлото ми се откъсва неволно ридание. Алегреза ми изшътква, както правеше някога. Отблизо установявам, че онова, което е останало от косата й, се е превърнало в твърдо заплетено одеяло.

— Как са могли да ти причинят всичко това? — възкликвам.

— Всяка жена си има своите лоши дни — отвръща Алегреза, притискайки слабото си тяло към решетките. — Не бива да си тук. Не е безопасно. — Тя поглежда към ръцете си и от устните й се откъсва ироничен смях, който бързо замира. Очите й се вдигат към лицето ми. — Трябва да си вървиш — заповядва ми.

— Не още. Алегреза, трябва да знаеш — опитахме се да те измъкнем. До Масимо беше изпратено писмо, в което го заплашихме да извадим наяве истината за похабения барут. Някой казал ли ти е нещо? Надявахме се, че ще предпочете да те освободи, вместо да рискува тайната му да излезе наяве, но… — Не знам какво повече да кажа. Планът ми се провали — както толкова много от усилията ми, свързани със службата ми за Сегретата.

Бледото чело на Алегреза се мръщи, погледът й е онзи, който добре познавам — умът й работи, преценява.

— Какво има? Казали ли са ти нещо?

Тя поклаща глава.

— Точно обратното. Нищо не са ми казвали. Сигурна ли си, че Масимо е получил писмото? — Изведнъж в гласа й се долавя живот, сякаш, макар и за момент, е забравила раните си.

— Паулина го е занесла — казвам.

— Паулина? — Алегреза повдига вежди, сякаш превърта името през главата си. — Странен избор за подобна мисия.

Дори сега, насред всичките си страдания, притежава властта да ме накара да се чувствам дребна и незначителна.

— Тя сама предложи — обяснявам. — Има достъп и…

— Да, разбира се. Сега трябва да си вървиш, Лаура.

— Не дойдох тук без причина — казвам, спомняйки си как трябваше да протече този разговор.

Алегреза иронично оглежда облеклото ми.

— А да разпространиш Божието слово?

— Нещо по-добро от това. — Вземам Библията си и я пъхам между решетките.

Алегреза се отдръпва назад.

— Казах ти, че нямам нужда от молитви — напомня ми почти гневно тя.

— Погледни вътре — прошепвам й.

Алегреза отваря тънките страници. Снощи бях издълбала с нож грапава дупка в средата на книгата. Вътре лежи шишенцето, което Лизандър ми беше дал.

Жената, която спаси живота ми, когато ме измъкна от лапите на Винченцо, поглежда към лицето ми.

— Какво е това? — Макар очите й да ми подсказват, че вече знае.

— Твоето бягство.

Очите на Алегреза се навлажняват, но сълзите се изпаряват, преди да са рукнали навън.

— Благодаря ти. — С треперещи пръсти започва да издърпва корковата тапа. — Сега наистина трябва да си вървиш — казва твърдо. — Кажи на останалите, че не съм изрекла и думичка за нас.

— Ще им кажа.

Посягам през решетките, за да си взема Библията. После изтривам сълзите от бузите си, приглаждам полите си и изправям гръб. Докато слизам по стълбите, не се обръщам назад.

Когато излизам навън, светлината ме удря болезнено в очите и те се насълзяват. Поемам дълбоко глътка от соления въздух, идващ откъм морето.

— Затворничката намери ли успокоение? — пита ме грубо пазачът.

— Така мисля — отвръщам.