Саша Гулд
Ледено сърце (32)

32

Дожът ме кани да се освежим в частните му покои. Зад стените долитат гневните викове на тълпата. Един слуга бързо отива да затвори прозореца.

В отдалечения край на стаята се вижда мраморна маса, отрупана с плодове и кани с вода и вино. По облицованите с дървени плоскости стени висят картини. В средата на стаята, под един полилей, е поставен тапициран с копринен сатен диван. Дожът ми прави знак да седна. Кима любезно на един слуга, който се спуска към масата, пълни една чиния и ни я поднася.

Посягам да си взема парче пъпеш, но когато го вдигам към устните си, усещам гадене. Внимателно връщам плода обратно в чинията.

— Трябва да ядеш — казва ми дожът с мила усмивка. Загубил е единия си син, а другият е изчезнал из улиците на Венеция и въпреки това е загрижен за моето състояние. Този човек е нещо повече от олицетворение на властта.

Когато отново правя опит да хапна, дожът прочиства гърло.

— Важно е да узнаеш истината — казва той, като потърква с ръка челото си. — Нямам нищо общо с изчезването на Роберто.

Сигурна съм, че не може да прочете собствените ми тъмни подозрения относно намесата на Сегретата.

— Но къде може да е отишъл?

Откъм вратата се разнася шум и един слуга застава на прага.

— Имате посетител — обявява той някак неловко. — Принц Халим настоява да го приемете.

— В такъв случай го пусни — кима дожът. Забелязвам лекото потрепване на ръката му, докато оправя дрехата си.

Миг по-късно в стаята влиза Халим. Очите му святкат. Дворцовата стража го придружава и се разполага из стаята. Хората на принца също го следват. Ножниците им са празни, тъй като е трябвало да предадат оръжията си. Когато Халим ме вижда, стъпките му леко се разколебават, но после вниманието му се насочва към дожа.

— Справедливостта е изчезнала от Венеция — заявява той.

Дожът му посочва масата:

— Почерпете се.

Халим присвива очи.

— Беше ми обещано, че днес убиецът на сестра ми ще срещне смъртта. — Принцът дори не поглежда към мен. — Досега Роберто трябваше да се е разделил с главата си. Вместо това дочувам слухове за бягство. Изглежда… удобно.

Дожът поклаща глава.

— Елате. Седнете. Никой от нас няма нищо общо с изчезването на Роберто. Аз съм също толкова изненадан, колкото и вие.

Халим започва да обикаля бавно из стаята, Фарук също се е промъкнал вътре и наблюдава дожа с презрителна усмивка.

— Очаквате да повярваме, че най-влиятелният човек във Венеция няма представа къде е избягал затворникът му? — пита той. — Неговият син?

Халим посяга към ботуша си и измъква оттам един нож. Стражите по ъглите застават нащрек, но принцът взема праскова от таблата и започва да я реже на парчета. Сокът капе по килимите на дожа.

— Би трябвало да знаете — казва той, насочил цялото си внимание към плода, — че покрай брега са разположени петдесет от най-добрите ми кораби. — Усмихва се студено на дожа, който го слуша с изопнато лице. Халим внимателно изрича следващите си думи, сякаш поставя шахматни фигури по дъска: — Ако Роберто не бъде открит и не ми бъде предаден в рамките на десет дни, ще смятам Венеция за враг. — Гласът му става смъртоносно студен. — Ще срина този град със земята.

Възклицанието ми отеква силно в стаята и Халим се обръща към мен. Поклаща почти незабележимо глава, сякаш да ми каже: Отмъщението ми не е насочено към теб. После хвърля остатъците от прасковата обратно върху таблата и излиза от стаята, последван от хората си.

Когато поглеждам към дожа, го виждам как се свлича обратно на мястото си и отпуска глава в ръцете си. Гласът му прозвучава приглушено:

— Свикайте извънредния съвет.

Слугите се втурват да изпълнят заповедта му и двамата оставаме сами за няколко минути.

— Какво може да се направи? — питам.

Дожът вдига поглед към мен — съкрушен стар човек.

— Канех се да ти задам същия въпрос.

Слугите се пръсват из града и в рамките на следващия час членовете на Великия съвет се събират в двореца. Не знам какво би трябвало да направя, нито къде би трябвало да бъда, затова оставам там, където съм. Когато възрастните мъже, в това число и баща ми, изпълват стаята, забелязвам, че се разделят на две групи.

— Нейното място не е тук — посочва към мен един от съветниците.

— Нека да остане — отвръща дожът. — Няма нищо, което вече да не знае, а познава Роберто по-добре от всеки друг.

Не съм сигурна, че дожът е прав. През последните няколко дни започнах да се чудя дали изобщо познавам годеника си. Толкова много хора са убедени във вината му: писмото, което представи Халим, тайнственото му бягство… Сякаш наблюдавам действията на непознат. Но съм доволна, че имам привилегията да присъствам на тази среща. Ако не друго, то поне ще мога да докладвам на Сегретата, когато настъпи подходящият момент.

Дожът бързо разказва за заплахите от Халим. Когато свършва, думата взема един от съветниците:

— Трябва веднага да намерим сина ти. Стражите трябва да претърсят града.

— А ако не успеем да го открием? — пита дожът.

— Тогава ще трябва да се приготвим за война.

— Не — отвръща дожът. — Въпросът е принципен — не желая да влизам във война заради гнева на някакъв принц, който не е получил онова, което иска. Венеция заслужава нещо по-добро от това!

— По дяволите с твоите принципи! — възразява съветникът. — Нямаме време за тях. Нещата вече са извън контрол. Настоявам да предприемем практически мерки, а не да седим и да се надяваме, че Роберто ще се появи отнякъде.

Дожът му отвръща с усмивка, която би могла да среже стъкло.

— Нито ти, нито някой друг е в състояние да настоява за каквото и да било. Все още аз съм начело на този град.

Съветникът се изчервява. Хвърля поглед към останалите мъже и те се извръщат с лице към застаналия точно до прага човек. Не бях го забелязала преди — адмирала, Мечока.

— Масимо — казва дожът. — Какво успя да чуеш от разговора ни? Тъкмо дискутирахме…

— Знам какво сте дискутирали — отвръща Масимо. Когато пристъпва напред, сякаш изпълва цялата стая. Широките му рамене и мазолестите ръце говорят за множество водени и спечелени войни. Това е мъж, който не обича да губи. — Трябва да се подготвим за предстоящата битка.

— Такава няма да има — възразява дожът.

— Във времена като тези — отвръща адмиралът — имаме нужда от силни мъже, които да ни водят. Прозорливи мъже. — Останалото остава недоизказано, но смисълът е очевиден.

Дожът поклаща глава и оглежда съветниците един по един. Настъпва ефектът на доминото — в отговор всеки последователно свежда очи надолу, към пода.

— Войници! — вика дожът. — Изведете Масимо от двореца!

Мълчание трови въздуха. Нито един войник не помръдва да изпълни заповедта на дожа. Стражите гледат единствено към адмирала.

— Виждаш ли? — вдига вежди Масимо. — Картите вече са изиграни.

— Единственото, което виждам, е предателство — отвръща дожът.

— Нищо подобно. Всеки в тази стая е верен син на Венеция. Съветът и аз стигнахме до споразумение. Единственото, от което имаме нужда сега, е да разбереш нашата гледна точка. Ще поема контрола по мирен начин, докато заплахата за сигурността на Венеция отмине. Ти си болен и съкрушен от мъка поради случилото се. Позволи ни да ти помогнем. — Той протяга длан, подканяйки дожа да я поеме и стисне. — Така ще запазим достойнството на всички.

— А ако откажа? — пита дожът, пренебрегвайки подадената му ръка.

Масимо разперва длани, за да подчертае очевидността на следващите си думи.

— Тогава най-голямата заплаха за Венеция си ти.

Дожът отново поглежда от човек към човек в последен отчаян зов за подкрепа. Никой не казва нищо. Радвам се, че херцогиня Бесина не присъства, за да стане свидетелка на унижението на съпруга си.

— Така да бъде — казва с разтреперан глас дожът. — Но само заради доброто на Венеция. — Отдръпва се от някогашните си най-близки съветници. — Лаура, придружи ме.

Бащата на Роберто се отпуска тежко на ръката ми и двамата прекосяваме стаята.

— Довиждане, старче — прошепва зад гърба му един съветник. Неколцина се присъединяват към него с тих смях.

Повече не мога да мълча.

— Кой би го допуснал? — възкликвам, когато спираме за миг на прага. — Змии в сърцето на Венеция.