Саша Гулд
Ледено сърце (50)

50

Същата нощ отърсвам последното цветно листенце от главата си, докато гледам към спящата фигура на Роберто. Мъжът ми се е отпуснал върху леглото с широко разперени ръце, лицето му е заровено във възглавниците. Придърпвам поръбената със сатен завивка отгоре му и леко го целувам по челото. Той се размърдва и потъва още по-дълбоко в леглото. Усмихвам се и се измъквам на пръсти от стаята. Копринените ми чорапи беззвучно се плъзгат по мраморните плочи. Вземам от тоалетката си черна кадифена торба.

Тихо притварям вратата зад гърба си и се усмихвам на слугата, който чака отвън.

— Можеш да се оттеглиш за тази нощ — казвам му. Той ми се усмихва с благодарност и тръгва нагоре по каменните стъпала, водещи към отделението на слугите, разположено на дворцовия таван. Трябва да съм сама за онова, което ми предстои.

Слизам по двойното стълбище и се озовавам на първия етаж на двореца. Свещите догарят в закрепените за стените златни конуси. Очите на мъжете от маслените портрети ме наблюдават, докато се отдалечавам по широкия коридор, водещ към трапезарията. По пътя си изваждам маската и я поставям пред лицето си. Облягам се на гравираната дръжка на бравата, отварям лакираната врата и се измъквам навън.

Приятелките ми ме чакат. Блясък на котешко око, трепет на високо издигащо се пауново перо, бели лебедови пера.

Маските са навсякъде. Когато жените стават да ме поздравят, се разнася шумоленето на коприна. Махвам им с ръка да седнат и членките на Сегретата се отпускат обратно по местата си, изчаквайки ме да заема мястото си на масата.

Тишина.

После се разнася гласът на по-възрастна жена: Грация.

— Пропусна посвещаването — укорява ме тя. Оглеждам се наоколо и забелязвам, че една от жените е с бинтована ръка. Спомням си своето собствено посвещаване, острието на кама върху дланта ми. Раната й скоро ще заздравее.

Непознатата носи маска, която не съм виждала преди: с извита човка на бухал и поръсена със светлокафяви перца. Но аз знам кой се крие зад нея, заемайки най-накрая полагащото й се място.

— За мен е чест да се присъединя към вас — казва Айсим.

— Съжалявам — извинявам се, — но ми беше трудно да се измъкна.

Тих смях изпълва стаята и страните ми порозовяват.

— И така, на работа — казва Грация. — Научихме, че…

В стаята внезапно нахлува светлина — вратата се отваря за втори път и вътре влиза още някой. Разпознавам гордата стойка, но откритото лице е плахо. Цялото ми същество се напряга.

— Какво търсиш тук? — питам.

— Аз я поканих — отвръща Грация и поставя длан върху ръката ми. — Трябва да я изслушаме.

Паулина се покланя бързо, без да се помества от прага. Облечена е в скромна черна жалейна рокля, в ръката си държи малка чантичка.

— Съжалявам — казва тя. Жените я наблюдават със сериозно изражение. — Толкова съжалявам за всичко. Трябва да разберете — бях накарана да се отклоня от правия път. Позволих на Карина да излее отровата си в ушите ми. Аз…

— Моля те! — прекъсвам я. — Не се преструвай, че си била омагьосана. Винаги си отстоявала собственото си мнение, Паулина.

Тя се разплаква — тъжна самотна фигура. Никой не приближава към нея. Прилича на изоставено малко момиченце. Въпреки всичко ме изпълва съчувствие, но то не е достатъчно.

— Ти ни предаде — казвам й. — Предаде приятелството ни. Предаде Венеция.

— Моля ви — подсмърча тя. — Нямам си никого.

— Ами Карина? — пита я Грация.

Паулина избърсва очите си и бръква в чантичката на кръста си. Приближава до масата и плъзва запечатан бежов плик към мен.

— Отиде си. Това е за теб, Лаура.

Грация става и я хваща за ръката.

— Трябва да дойдеш с нас, Паулина.

Върху лицето на момичето се изписва страх.

— Защо? Какво ще правите с мен?

Грация въздъхва:

— Ще говорим с теб, това е всичко. Не се страхувай, няма да ти причиним зло.

Докато Грация и по-възрастните жени отвеждат Паулина в една странична стаичка, приближавам до камината и пъхам пръст под восъчния печат на гърба на плика. Той се отваря и аз измъквам отвътре парче плътна хартия. Докато чета бележката, кафявото мастило проблясва на пламъците на огъня.

Скъпа тоя Лаура,

Нищо не е приключило. Кълна се винаги да хвърлям сянка над твоето щастие.

Един ден Венеция ще те отлъчи и аз ще съм там, за да изтрия и последния спомен за теб. Може да си се омъжила за принц, но ще умреш като невеста на болката и скръбта.

Обещавам ти го.

Карина

Листът потрепва в пръстите ми. Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам, докато ръката ми не се успокоява. Лесно се отправят подобни заплахи, само че аз отказвам да живея в страх. Навеждам се над пламъците, задържам крайчеца на писмото над един оранжев въглен. Хартията веднага пламва. От нея се отделя струйка дим и с въртеливо движение излита през комина. Хвърлям писмото и плика в огнището и гледам как червеният восъчен печат се стапя, а хартията се гърчи и овъглява. Скоро не остава нищо.

— Какво беше това? — пита една жена с маска на гълъб. Поклащам глава.

— Нищо съществено.

Минават десетина минути, преди възрастните жени и Паулина да се върнат в стаята. Грация се обръща към всички присъстващи:

— Някои от нас биха искали да дадат на Паулина втори шанс. Но гласът, който ще бъде решаващ, ще е този на новата ни водачка.

Нова водачка? Това изобщо не сме го обсъждали. Грация бърка в ръкава си и изважда една кесия от него. Раздрънква я и изсипва съдържанието й върху отворената си длан. Зървам блясъка на потъмняло сребро. После приближава към мен и ми подава пръстен с малък рубин, който ми е много добре познат.

— Не разбирам — пелтеча. Оглеждам се наоколо и виждам, че останалите членки на Сегретата ме наблюдават с усмивка.

— Вотът беше анонимен — обяснява Грация. Хваща ръката ми и ми слага пръстена. Усещам хладината на среброто върху кожата си. Приляга ми идеално. Протягам ръка напред, към светлината на свещите, завъртам китката си. Пръстенът сякаш е направен за мен, макар че съм го виждала върху тънката като хартия кожа на жената, на която помогнах да умре.

— Така би искала Алегреза — тихо добавя Грация.

Това истина ли е? Аз ли ще съм новата ръководителка на Сегретата?

— Не съм сигурна… Не мисля, че аз…

Грация ме смъмря:

— Не ни обиждай. Не мислиш ли, че тези жени — най-могъщите и влиятелните във Венеция — знаят най-добре? Без теб нямаше да ни има. Алегреза винаги е имала високо мнение за теб. Понякога се държеше остро, но само защото искаше да си готова, когато този ден настъпи.

Честно казано, за мен това е огромна чест. Свалям маската си и останалите жени правят същото. Оглеждам всяко лице поотделно.

— Ще съм ваша слугиня, докато ме искате — обещавам на приятелките си. Последното лице, върху което се спират очите ми, е това на Паулина. Тя е забила поглед в земята.

Мисля си за всичко, през което съм преминала. Затвор, предателство, смърт и женитба. Но все още съм тук. Паулина беше проявила слабост, но се беше върнала, за да си понесе последствията. Загуби съпруг, а моят беше спасен. Наруши клетвата си, но аз бях направила същото.

Кимам.

— Добре дошла отново в редиците ни — казвам й.

Паулина вдига отново глава и усмивката, която разцъфва върху устните й, е изпълнена с толкова надежда и облекчение, че не успявам да се сдържа. Вземам старата си приятелка в прегръдките си, усещам я как ридае на рамото ми.

— Благодаря, благодаря — не спира да повтаря тя.

След известно време заемам мястото си начело на масата. Огънят изгасва в огнището и скоро ще трябва отново да се разделим.

— Сегретата е сила на доброто — казвам. — Бяхме подложени на болезнени изпитания, но оцеляхме. Един град не може да стои гордо изправен, без да има здрав гръбнак. Вие сте причината, поради която Венеция остава непокътната.

Обръщам глава към един от скритите зад перденца прозорци. Отвън, под пелената на нощта, лежи градът. Какви ли тайни се разгръщат в него дори в този момент? Галя пръстена на пръста си и усещам тежестта му.

— Дами, работата ни едва сега започва.