Саша Гулд
Ледено сърце (45)

45

Крайниците ми тежат от умора, но умът ми е погълнат от стотици мисли. Целувам Роберто за довиждане и се връщам у дома, придружена от Фаустина. На Айсим й е предоставена стая в двореца. Вече се подготвят празненства заради разпространяващата се новина за оттеглянето на Фарук. Очевидно гребците му са го отвели далеч от пристанището с доста голяма скорост. Музикантите изпълват алеите със своите мелодии и смехът, дълго отсъствал от града, изглежда, се е завърнал. Дочувам откъслечни фрази от разговора между двама работници, застанали на прага на една таверна.

— Винаги съм знаел, че дожът е способен човек! — заявява единият.

Не мога да сдържа печалната си усмивка. Само допреди няколко дни хората разправяха, че дните на дожа са преброени. Сега на висок тон ръсят хвалебствия по негов адрес.

Баща ми вече си е у дома. Когато, придружена от Фаустина, влизам в библиотеката му, той се извръща на високото си кресло, за да ме погледне.

— Предполагам, че ти дължа извинение — казва, затваряйки книгата си.

— Както рентите — отвръщам. — В края на краищата, вие сте господарят на тази къща.

Лицето на баща ми омеква, погледът му се свежда надолу.

— Сгреших по отношение на Роберто — признава той. — От него ще излезе добър съпруг.

— По-добър от Винченцо? — не успявам да се сдържа.

Фаустина отвратено изсумтява, но погледът на татко я кара да млъкне. Върху устните му играе усмивка.

— Вероятно — промърморва той. — Макар че Винченцо със сигурност ще бъде провъзгласен за герой, когато флотът му помогне да победим онези мизерни турци.

— Сега Халим едва ли ще се бие — възразявам.

— Ще е истински глупак, ако го стори — съгласява се баща ми. — Масимо се е запасил с достатъчно барут, за да потопи флота на Халим — да потопи десет флота!

Не и ако информацията на Тереза е вярна. Но няма причина баща ми да го знае.

— Тогава нека се надяваме, че изобщо няма да се стигне до кръвопролитие — казвам.

— Във всеки случай сега това е работа на мъжете — отбелязва татко и се връща към книгата си.

След като излизаме от библиотеката, Фаустина тръгва да се изкачва по стълбите.

— Искаш ли да сваля фибите от косата ти? — пита ме старата жена.

Нещо ме тревожи и това не е само прибързаната убеденост на баща ми във венецианската победа. Поклащам отрицателно глава, опитвайки се да не допускам кипежът от емоции да се изпише върху лицето ми.

— Не, благодаря.

Когато чувам вратата на Фаустина да се затваря на горния етаж, оставам за момент на стълбището. Мислите ми ме водят. Нещо в сведенията за барута не се връзва. Ако е безполезен — а няма причина Силвио да е излъгал жена си за това — Масимо няма как да е толкова сигурен в себе си. Трябва да е наясно, че битката съвсем не е спечелена.

Веднага излизам обратно през предната врата. Подозренията ми растат като огромна вълна. Става дума за конспирация, по-голяма от всичко, което Сегретата би могла да постигне, но въпреки това е възможно.

Защото, ако Силвио не е убит от Сегретата — а аз съм убедена в това, — тогава кой го е сторил? Възможно ли е убиецът да е човекът, който знае, че складираните в Арсенала варели с барут са безполезни?

Знам, че мислите ми ме изпреварват, че виждам предателство там, където то вероятно не съществува. Но Айсим каза, че брат й е имал съучастник във Венеция. Ами ако това е самият мъж, от когото Венеция очаква спасение? Масимо бе действал светкавично бързо, когато му се бе удала възможността да отстрани дожа. Адмиралът е верен единствено на самия себе си.

Достатъчно барут да потопи десет флота.

Или толкова, че дори да не стигне за фойерверки на някое парти.

Възможно ли е Мечока на Венеция да обърне ноктите си срещу нас?

Когато стигам до двореца, вече се е стъмнило. През целия път не съм спирала да прехвърлям възможностите из главата си. Разбира се, съществува вероятност Силвио да се е объркал за барута, но ако е бил прав…

Достъпът ми до покоите на Роберто е открит. Пазачът на портата едва прикрива усмивката си. Заварвам годеника си заспал на един стол. Все още е изтощен след всичките дни в плен. Когато го събуждам, той лениво ми се усмихва.

— Сънувам ли?

— Трябва да те питам нещо — казвам, присядайки на ръба на стола му. — Масимо беше ли в делегацията, която посети Константинопол по-рано тази година?

Роберто престава да се усмихва, доловил сериозността в тона ми. Почесва се по главата.

— Да. Присъстваше като ескорт с малка рота войници. Държаха се грубо и шумно и му беше отказана покана за вечерния банкет.

Къкрещите ми подозрения започват да кипят.

— Мисля, че е предател.

— Е, той почти узурпира властта от баща ми…

— Не — прекъсвам го, — предател на Венеция.

— Какво искаш да кажеш? Той командва флота ни срещу османците.

— Ако съм права, флотът, който възнамерява да изпрати под вълните, е нашият.

Очите на Роберто се разширяват.

— Как?

Казвам му какво знам за барута.

— Ами ако изпрати нашите кораби невъоръжени? Ще бъдат като патици по водата.

Роберто смръщва чело.

— Откъде се сдоби с тази информация?

— Не мога да ти кажа, но мисля, че източникът ми е достоверен.

Роберто поклаща глава и ме гали по бузата.

— Но аз видях плановете. Пък и сам Винченцо разполага с достатъчно барут.

— Корабите на Винченцо може да не са достатъчни, за да победим принц Халим. Помисли. Ако турците се канят да ни завладеят, те ще имат нужда от силен лидер тук. Масимо е очевидният кандидат. Ами мъжете, които те отвлякоха? Те също трябва да са били войници. Може да са работили за Мечока.

Усещам, че Роберто не е убеден във версията ми.

— Виждаш конспирация там, където не съществува — възразява той. — Убитият войник вероятно се е опитал да измами погрешния човек при игра на зарове.

Искреността в очите му ме кара да се успокоя. Прав е. От твърде дълго време съм в редиците на Сегретата и съм наблюдавала навързването на най-различни тайни.

— Масимо може да е амбициозен, но е истински войник — продължава Роберто. — Баща ми вярва в лоялността му ако не към дожа, то поне към Венеция. Това е градът и на адмирала. Мислиш ли, че би рискувал живота на хората си, както и дома си, за да се превърне в пионка на османците? Сигурен съм, че досега барутът е бил сменен с нов.

Усмихвам се колебливо.

— Сигурно мислиш, че съм глупачка.

— Мисля, че си красива — отвръща любимият ми и се навежда напред, за да ме целуне. — Също така мисля, че ако останеш по-дълго, слугите ще започнат да клюкарстват.

Ставам от стола и му пожелавам лека нощ.

— Приятни сънища — отвръща той.

Наистина спя добре — за пръв път от известно време насам. Дори не съм чула дъжда, който трябва да се е изсипал през нощта, защото, когато поглеждам навън, градината е окъпана и яркозелена, а алеите покрай къщата са осеяни с локви. По синьото небе се носят леки облачета, въздухът ухае на чисто.

Бианка ме информира, че из града патрулират войници, в случай на изненадваща атака, но към обяд получаваме известие, че всички кораби на османския флот, с изключение на няколко, са изчезнали от хоризонта.

— Онова парвеню е избягало! — заявява баща ми.

Мисля си за Халим, застанал на борда на кораба си, потънал в размисли за осуетените си планове. Не мога да не се подсмихна самодоволно, когато си представям гнева му.

Скоро след разговора ми с Роберто получаваме покана да посетим двореца. Ще има празненство в чест на дожа и мощта на Венеция. Баща ми не спира да се усмихва, докато си тананика моряшка песничка.

— Никога не съм го виждала по-щастлив — мърмори Фаустина. — Тази сутрин даже ме целуна по бузата.

Усмихвам се и изпращам бележка до Роберто. В нея се съдържат само две думи, но нима те не са единственото, което има значение?