Саша Гулд
Ледено сърце (6)

6

Някъде звъни часовник, откъсва ме от размислите ми и ми напомня, че имам работа. Поглеждам през рамо към залата, пълна с облягащи се на мъжете жени и целуващи се непознати. Време е да вървя. Притеснявам се за Емилия, но после я забелязвам с Лизандър, ръката му обвива талията й.

Уверявам се, че никой не ми обръща внимание, и се спускам по едно тясно, обвито с бръшлян стълбище. Дори в този късен час откъм градските канали ме посреща задушната топлина на отминаващия ден. Бързо преминавам по улиците, като се стремя да остана скрита в сенките, стрелвам се от малки алеи в закрити пасажи. Изненадващо лесно е да се придвижваш незабелязано. И други са излезли навън, но извръщат лицата си настрана, крият свои собствени тайни. Зървам жълтия шал на проститутка под една тента, двама мъже разговарят напрегнато един с друг в очертанията на прозорец. Когато подминавам, те затръшват капаците, за да се скрият от погледа ми.

Накрая стигам до закътан кей. Ако Сегретата не беше ми казала как да открия това място, никога нямаше да допусна, че тук спират лодки. Входът е скрит зад тежки кожени завеси, опръскани с кръв и мазнина. Прилича на месарски склад, където на големи куки виси дивеч или прасета, а плясъкът на вълните е приглушен от пеенето, разнасящо се откъм близкия бар. Някой беше вложил много мисъл и старание, за да поддържа това място скрито от погледа.

Промушвам се между кожените завеси, като внимателно прибирам полите на роклята си, и тръгвам по кея. В канала се вижда скелетът на лодка, изоставен от майсторите строители за през нощта. Във водата се разнася внезапен плясък. Когато се обръщам, виждам, че някой е приближил с ниска лодка до самия кей. На носа личи избелелият знак на Сегретата — изрисуван ключ. Жената зад веслата вдига втренчен поглед към мен и двете рязко кимваме. Не си разменяме нито дума, докато не се спускам надолу по няколкото хлъзгави стъпала и не се озовавам в лодката. Сядам на пейката срещу непознатата, държа се за двете страни, за да запазя равновесие, тъй като лодката се клати от течението.

— Знаете ли къде отиваме? — прошепвам.

— Да.

Жената наглася шала пред лицето си и лодката започва да пори водата. Докато гребе, раменете на непознатата се движат енергично, краката й са опрени стабилно в пода. Нямам никакво съмнение, че може да ме отведе до крайната ми цел по-бързо, от който и да е платен гондолиер.

Мислех, че няма да искам да си тръгна от бала, но съм доволна, че в момента се намирам сред водата, далеч от гласовете от миналото. Пресичаме развълнуваната лагуна в мълчание, напредвайки в тъмнината. След малко пред очите ни се извисяват високите силуети на работилниците за стъкло в Мурано. Мнозина от богаташите на Венеция притежават ателиета или дялове във фабриките тук. Островът е друго място на тайни — на местните майстори им е забранено да издават подробности около занаята си. Стъклата на прозорците са матирани и никой не може да гледа навън — или навътре. Идеални за нашата цел тази нощ. Защо тогава поглеждам назад през рамо, а нервите ми са обтегнати?

Изкачвам се по някакви стъпала и жената изтегля веслата си в лодката, докато безшумно я прекарва под един дъсчен мостик.

— Ще се върна — прошепвам.

Обръщам гръб на малкия кей и влизам в най-близката стъкларска работилница. Собственост е на Юлиус, съпруга на Грация, който изобщо не подозира за тайната ми задача. По план, някой е оставил вратата отключена. Докато минавам покрай работните пейки, стъпките ми скърцат по ситния чакъл на пода. Тънък слой от стъклен прах покрива всичко наоколо и аз не смея да докосна нищо от страх да не оставя следи. По средата на стаята, върху един пиедестал, стои недовършена урна. Върху нея е скицирана половината от галопиращ кон; предните крака все още не са нарисувани. До урната лежат малка медна бургия, шишенце ленено масло и бутилка с полираща течност. Маслото проблясва на лунната светлина.

Внезапен шум от един ъгъл на ателието ме кара да се шмугна зад някакъв шкаф, но след това чувам плясък на криле и виждам как един гълъб каца на стряхата.

Силните удари на сърцето ми се забавят. Успокой се, казвам си. И преди съм изпълнявала тайни поръчения; мога да се справя. Намирам ниско дървено столче, събирам полите си, сядам и чакам. Облягам лакти на коленете си, опирам брадичка върху дланите си и впивам поглед във вратата, водеща към кея. Когато посетителката пристигне, ще я видя веднага. Тялото ми тръпне от вълнение. Истинска чест е, че Сегретата е избрала именно мен за тази задача, но сега нямам търпение да разбера каква е най-новата тайна. Кой ще е този човек?

Трудно ми е да определя колко време съм чакала, но знам, че са минали часове.

Гърбът ме боли, краката ми са изтръпнали. Ставам и протягам ръце над главата си, за да раздвижа кръвта в крайниците си. Грация не ми беше казала колко да чакам, но имам чувството, че съм тук от цяла вечност.

Минава поне още половин час. Поемам обратно към чакащата ме лодка. Но докато минавам под покрива на студиото, чувам нов шум — този път не от птица, сигурна съм. Накъсано поемане на въздух.

— Кой е там? — извиквам. Опитвам се да звуча спокойно, но сама чувам уплахата в гласа си. Следва друг звук — стърженето на някакъв предмет по пода, после една сянка се стрелва покрай мен. Жена! Силуетът й хуква напред. Повдигам полите си и тичам след нея. Сянката се обръща. Две ръце ме удрят силно в гърдите. Залитам, губя равновесие и падам на земята. Скачам веднага, но жената вече е далеч. Не тича към кея, а към някаква скрита врата, която забелязвам зад полиците с чинии и вази едва сега. Чувам превъртане на ключ в ключалка и жената изчезва.

— Върнете се! — викам. — Тук съм, за да помогна!

Излизам навън, в открития двор в задната част на стъкларската работилница. Стъпките на непознатата отекват по калдъръма, докато притичват под арката в една ниска стена. Хуквам натам, стиснала полите си в юмрук. Толкова е тъмно, че не виждам почти нищо пред себе си. Мога само да се надявам, че няма разместени камъни, на които човек да се спъне и да си изкълчи глезена.

Когато излизам изпод арката, забелязвам дузини полици, натъпкани с щайги и стъклени продукти. Иззад две от тях ме наблюдават блеснали очи.

— Аз съм приятелка — казвам и пристъпвам напред. Жената се отдръпва и полицата изведнъж започва да се накланя към мен. Отскачам назад в мига, в който цялата кула се стоварва с мощен трясък на сантиметри от краката ми. Ушите ми се изпълват със звук на счупено стъкло.

Обзема ме паника. Дишането ми се учестява. Заобикалям стъклените парчета, оглеждайки се за момичето. Нащрек съм за нови опасности. Девойката не се вижда никъде и след още няколко минути трябва да се призная за победена.

Избягала е.

Отмятам косата от лицето си, с препъване излизам от фабриката и заставам на кея. Провалих се. Онова, което Алегреза ме беше пратила да разбера, си остава тайна.

Изтупвам полите си и докато се качвам в лодката, виждам как жената с греблата повдига вежди.

— Много дълго ви нямаше — отбелязва тя. — Какъв беше този шум?

Поклащам глава и сядам на пейката.

— Да вървим — казвам.