Саша Гулд
Ледено сърце (4)

4

Пристъпвам навън, в хладната нощ, стиснала маската си в ръка. От близката часовникова кула разбирам, че скоро ще настъпи полунощ — трябва да побързам. Тичам по алеята и се озовавам на улиците на Венеция, следвам извивките и завоите им. Оглеждам се за карета под наем. Движа се изключително тихо, като една от стотиците тайни, пътуващи из този град. Сегретата търгува с истории, които никой не иска да споделя; ето това дава на жените от Венеция властта, с която разполагат. Скоро ще бъда с маскираните си приятелки. Надявам се Тереза също да се появи — знам, че Сегретата ще стори всичко по силите си, за да й помогне.

 

 

Каретата спира пред Бинарната на Зенато. Пристъпвам към вратата и почуквам по тайния ни начин — не на самата врата, а на рамката, където дървото издава по-приглушен звук, за да не бъде чут от случайни минувачи или заспали съседи. Вратата се отваря безшумно на смазаните си панти; зървам проблясването на очи зад една маска. Шмугвам се вътре и се спускам тичешком по каменните стъпала към мазето. Свещите примигват като танцуващи дяволски очи. Жените са се събрали в очертан от светлината на свещите кръг.

Все още изпитвам радостно вълнение, когато Сегретата ме посреща. В началото се ужасявах, но тогава бях различно момиче — изправено пред дилемата да се подчиня и да се омъжа за жестокия Винченцо или да се доверя на тези жени, които биха могли да ме освободят. Бях направила правилния избор. В рамките на часове покровителките ми бяха успели да извадят на показ корумпираността на Винченцо и годежът беше развален.

— Добре дошла — прозвучава глас иззад една от маските. Веднага разпознавам жената — както по котешкия дизайн на маската, така и по приглушения тон. Грация де Ферара. Простичкият сребърен пръстен на средния й пръст може да изглежда като евтина дрънкулка от пазара, но за онези от нас, които сме част от редиците на Сегретата, той е знак за принадлежност към по-висшите ешелони на най-изключителния и труднодостъпен клуб във Венеция. Прост, скромен — но символ на огромна власт. Надявам се един ден и аз да се сдобия с подобен, но засега съм в по-долните слоеве на нашето тайно общество. До Грация стои жената, която ни води — с посребрена коса и остри зелени очи. Алегреза ди Роко. Алегреза стиска в ръката си маска. Дупките за очите са обрамчени със скъпоценни камъни и дантела, поръбена е с блестящи златисти пера. Върху пръстена на Алегреза, изработен от един от най-добрите бижутери в града, е монтиран дребен рубин. Само да знаеше този майстор какво му беше поръчала Алегреза!

— Надявам се, че сте добре — казвам на Грация.

Тя сваля маската от лицето си и очите й, както често, са бдителни и тъжни. Грация, Алегреза и аз сме свързани с тайна, неизвестна дори за останалите членки на Сегретата: дъщерята на Грация, Карина, бе загинала във водите на Венеция. Именно тя беше убила Беатриче, обзета от злоба, породена от изкривена любов. Когато разкрих онова, което знаех, Карина се опита да убие и мен, но вместо това загина тя самата. Споменът за писъците й и гърчещото й се от болка насред пламъците на горящата лодка тяло никога няма да ме напуснат.

— Стари приятелки! — вика ни тихичко един глас. Разпознавам леко задъхания шепот на Паулина.

— Толкова се радвам, че най-после те виждам — казвам й.

Тя слага длан върху ръката ми.

— Много съжалявам! Братовчедите ми дойдоха на гости и не успях да се отърва. Пък и ти вече си голямо момиче! Можеш да си избираш рокли и без мен.

Усещам как челото ми се сбръчква, но е трудно човек да се сърди дълго на Паулина.

— Няма значение, Фаустина дойде с мен.

— О, не! — прошепва приятелката ми. — На сватбата си ще си облечена в груб чувал!

Засмивам се и печеля остър поглед от страна на Грация. Работата на Сегретата рядко е весела.

— Скоро ще сме етърви — казвам на Паулина.

— Не остава още много време! — отвръща тя. — Може би ще отделиш някоя малка стаичка за Николо и мен в твоя дворец.

Докато говори, се усмихва и очите й проблясват като разтопено злато на светлината на свещите. Казва го не за първи път и се чудя дали повторението й е умишлено. Имам чувството, че всеки път, когато се срещнем, не пропуска да подхвърли някой коментар за това как щяла да бъде обезнаследена или да изпадне в бедност. Вярно е, че откакто Роберто престана да се крие, Николо вече не е наследник на баща си, но злъчните шеги на Паулина ме карат да се чувствам неудобно. Не че някога ще бъде бедна, а приятелството ни е по-скъпо от всичките пари на света. Поне за мен.

— Знаеш, че винаги ще сте добре дошли у нас, нали? — питам я.

— Разбира се! — отвръща тя, но продължава да избягва погледа ми.

Алегреза застава в центъра на групата и всички ние, посветени, заклели се във вярност към Обществото, оформяме стегнат кръг около нея. Чудя се дали Тереза ще се появи в уречения час.

— Трябва да обсъдим един важен въпрос — започва Алегреза. — Получихме тайно послание от сестрите ни зад граница, написано с амониеви соли. Утре вечер тук ще пристигне лодка. Заради повишената охрана на пристанището пратеничката им ще слезе на остров Мурано, за да се срещне с наша представителка. — Тя се оглежда из стаята. — Трябва ми доброволка.

Преди да съм отворила уста, Паулина пристъпва напред.

— Аз ще отида.

Но Алегреза поклаща глава.

— Прекадено си неопитна. — Страните на приятелката ми пламват и тя отстъпва назад в кръга. Гласът на Алегреза омеква: — Не бихме искали да пострадаш по какъвто и да било начин.

Погледът на водачката ни се отмества към мен.

— Лаура — казва тя. — Струва ми се, че искаш да кажеш нещо?

Осъзнавам, че пристъпвам напред.

— Мога да помогна, ако искате.

В мига, в който думите излизат от устата ми, си спомням за големия бал с маски, който ще се състои утре вечер из улиците около „Сан Марко“. Нищо чудно, че останалите от групата мълчат — всички искат да танцуват и да се наслаждават на карнавала.

Алегреза кимва одобрително с глава.

— Благодаря ти, Лаура — казва тя. И въпросът е приключен. Когато се обръщам към Паулина, приятелката ми се отдалечава от мен.

Откъм входната врата се разнася приглушено почукване, до нас долита струя хладен въздух. После — звук от стъпки по стълбището и в стаята се появява Тереза. Малко е подранила.

Всички бързо нахлузват маските пред лицата си. Алегреза се превръща в бухал, Грация се трансформира в хитра черна котка. Аз дръпвам своята маска надолу, за да се скрия зад нея, лебедовите пера гъделичкат страните ми, докато завързвам копринените панделки зад главата си. Когато Тереза се оглежда наоколо, установява, че е заобиколена от лица, скрити зад маски.

— Коя си ти и какво те води насам? — пита строго Алегреза.

Тереза се покашля. Синината около окото й е потъмняла като зряло черно грозде.

— Казвам се Тереза — започва тя с разтреперан глас. — Бях поканена тук.

Из стаята започват да се стрелкат погледи, но аз замълчавам. Сега не е моментът.

— Мъжът ми е войник — продължава жената. — Но обича юмруците си прекадено много. — Ръката й отскача към раните върху лицето й. — Казаха ми, че тази вечер може да намеря помощ тук.

— Зависи — отвръща Алегреза.

Останалите жени стоят неподвижно като статуи. Спомням си какво е чувството да бъдеш критично оглеждана от Сегретата.

— Разменяме услуги срещу тайни — обяснява Алегреза. — Имаш ли тайна, която да споделиш?

— Какво имате предвид? — пита Тереза.

Алегреза разперва ръце, гласът й е мек:

— Имаме предвид, че ще ти помогнем, но срещу определена цена.

Тереза бавно поклаща глава:

— Нямам тайни.

Думите й предизвикват кикот из стаята, дори аз се присъединявам към общия смях. Очите на Алегреза се присвиват зад маската.

— Всеки има тайни. Искаш ли да помислиш за момент?

Тереза не откъсва поглед от пода, очевидно се опитва да сдържи емоциите си.

Пристъпвам напред и слагам длан върху ръката й.

— Аз съм тази, която те покани тук — казвам й нежно. — Искам да направя живота ти по-лек, но първо трябва да сториш това за нас. Тайните са навсякъде и онова, което на теб може да ти се струва незначително, е възможно да се окаже въпрос на живот и смърт за някого другиго. Помисли внимателно.

Когато Тереза вдига поглед обратно към нас, сълзите най-накрая рукват от очите й.

— Барут — казва тя.

От устните на жените се откъсват съскане и шепот, изпълват въздуха над главите ни, подобно на ято птици.

— Тишина — нарежда Алегреза. Очите й не се откъсват от жената. — Продължавай.

— Помня, че мъжът ми говореше за муниции, складирани в… мисля, че спомена Арсенала. — Тереза кърши ръце. Знае, че думите й поставят живота й в опасност. Съдържанието на Арсенала е строго пазена тайна.

— И какво по-точно е казал мъжът ти? — питам я.

— Каза, че запасите с барут са пострадали при последното наводнение. Сега почти всичкият е неизползваем. Цели варели. Адмирал Масимо е бесен и е предупредил мъжа ми да не казва на никого. Но когато си пийне, езикът на моя хубостник се развързва също както юмруците му.

Това наистина е много интересно. Барутът е източникът на нашата власт по море. Ако враговете ни разберат за това, целият град ще бъде в опасност.

— Много добре — кимва Алегреза и приближава, за да сложи ръка върху тази на жената. — Заслужи си безопасността. В замяна на твоята тайна ще те приемем в нашата група. — Тя отмята ръка и от ръкава й изскача малък кинжал. Острието проблясва.

Тереза отстъпва назад.

— Какво възнамерявате да правите?

Алегреза се усмихва и обръща острието към светлината.

— Нищо особено. Мъничко убождане по дланта ти. Ето, подай ми ръката си.

Но Тереза се оттегля назад и се притиска към стената.

— Не искам да ме бодете! Аз съм обикновена жена. — Очите й отчаяно пробягват от лице на лице. — Моля ви, пуснете ми да си ходя.

Алегреза прави едва забележимо движение и кинжалът изчезва.

— Успокой се — казва нежно тя. — Можеш да си тръгнеш. Ще решим проблема ти.

От гърдите на Тереза се изтръгва ридание, очите й отскачат към вратата, подобно на очи на хванато в капан животно.

— Благодаря ви, благодаря ви.

Тя се извръща и тръгва нагоре по стъпалата, извеждащи от избата. Стигнала е до последното, когато Алегреза й вика:

— Запомни, Тереза, не споменавай нищо за това, което видя тук.

Тереза изчезва в нощта. Не всички са създадени да бъдат членове на Сегретата. Чудя се дали някога ще я видя повторно.

Възцарява се кратка пауза.

— Ако онова, което чухме, е вярно — започвам, — корабите ни са като кучета пазачи без зъби.

— И Масимо е в беда — казва една от жените, имайки предвид адмирала. — Ако това излезе наяве, вината ще падне върху него. Сигурно именно поради тази причина го пази в тайна — щяхме да разберем, ако беше връчил официален доклад на дожа.

— Но как бихме могли да използваме тази информация — чуди се Алегреза.

Помежду ни се спуска мълчание. Не ми хрумва никаква разумна теория, която да изложа пред останалите. Паулина въздъхва раздразнено:

— Тайната на тази жена не означава нищо! — Очите й са разширени зад обрамчената с тюркоази маска.

Но Грация пристъпва в центъра на кръга.

— Не прибързвай толкова със заключенията, девойко — смъмря я тя. Колко ли тайни е узнала Грация? Колко ли години е членувала в Обществото? Готова съм да се закълна, че е от времето, преди аз да се родя. — Никоя информация не е без стойност. Тази жена е омъжена за войник — част от свят, към който рядко имаме възможност да надникнем. Трябва да изчакаме и да наблюдаваме нашите шахматни фигури. Когато настъпи подходящият момент, ще знаем какъв ход да предприемем.

Алегреза бавно кима.

— В думите ти има мъдрост, сестро. Дори една най-обикновена пионка може да постигне шах и мат. Междувременно трябва да видим как да решим проблема на Тереза. Това трябва да е по-лесно.

— Съгласни сме — изричаме в хор. Една по една изкачваме стълбите, за да поемем към домовете си. Тази вечер е споделена поредната тайна. Поредната загадка чака.