Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paths of Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Пътеки на славата

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.06.2009

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-027-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11820

История

  1. — Добавяне

Книга втора
Другата жена

1914

17.

Понеделник, 9 февруари 1914 г.

— Когато през хиляда петстотин петдесет и осма година Елизабет се възкачила на английския престол, нито дворът, нито обикновените хора я приели за свой истински монарх. Но когато умряла през хиляда шестстотин и трета, или четиридесет и пет години по-късно, кралицата дева била не по-малко популярна от баща си, крал Хенри Осми.

— Сър, сър — вдигна ръка момче от първия ред.

— Да, Картър-младши — каза Джордж.

— Какво е „дева“, сър?

Джордж не обърна внимание на последвалото кикотене и реагира, сякаш са му задали напълно сериозен въпрос.

— Дева е жена, която е virgo intacta. Надявам се латинският ви да е поне на това ниво. Ако не е, винаги можете да направите справка с Лука, глава първа, стих двадесет и седми: при една девица, сгодена за мъж, на име Йосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Но да се върнем на Елизабет. Нейното управление било златната ера на Шекспир и Марлоу, на Дрейк и Райли, времето, когато Англия не само победила непобедимата испанска армада, но и бил потушен граждански бунт, воден от граф Есекс, за когото някои историци смятат, че е бил любовник на кралицата.

Естествено отново се вдигнаха няколко ръце.

— Уейнрайт — уморено посочи Джордж. Много добре знаеше какъв въпрос го очаква.

— Какво е любовник, сър?

Джордж се усмихна.

— Любовник е мъж, който живее с жена, без да е минал с нея през тайнството на брака.

— Значи няма възможност любовницата да бъде virgo intacta, нали, сър? — насмешливо попита Уейнрайт.

— Напълно сте прав, Уейнрайт, макар да предполагам, че Елизабет никога не е имала любовник, тъй като това би поставило под въпрос авторитета й като монарх.

Щръкна още една ръка.

— Нима дворът и простолюдието не са искали да видят на трона мъж като граф Есекс?

Джордж отново се усмихна. Грейвс, едно от онези рядко срещани момчета, които предпочитаха класната стая вместо игрището, не задаваше лекомислени въпроси.

— По онова време, Грейвс, дори някогашните хулители на Елизабет са предпочитали нея пред граф Есекс. Всъщност днес, повече от триста години по-късно, тази жена определено се нарежда до най-великите мъже в английската история — завърши той, когато в далечината се разнесе звънът на камбаната на параклиса.

Погледна да види дали има още въпроси. Нямаше и той въздъхна с облекчение.

— Е, в такъв случай приключваме. Но, господа — повиши глас Джордж, — моля да се погрижите есетата ви за религиозното и политическо значение на брака на Хенри Осми с Ан Болейн да бъдат на бюрото ми до четвъртък по обед.

Със стон на недоволство петокласниците събраха учебниците си и излязоха от стаята.

Джордж взе парцала и започна да бърше дъската, върху която бе написал имената на шестте кралици на Хенри VIII. Обърна се и видя, че Грейвс все още седи на мястото си.

— Робърт, можеш ли да изброиш имената и на шестте, заедно с годините, когато са станали кралици?

— Катерина Арагонска, хиляда петстотин и девета, Ан Болейн, хиляда петстотин тридесет и трета, Джейн Сиймур, хиляда петстотин тридесет и шеста, Ан Клеве, хиляда петстотин и четиридесета, Катрин Хауърд, хиляда петстотин и четиридесета, и Катрин Пар, хиляда петстотин четиридесет и трета.

— А следващата седмица ще ви науча как по-лесно да запомните участта на всяка от тях.

— Разведена, обезглавена, умряла, разведена, обезглавена, оцеляла. Казахте ни го миналата седмица, сър.

— Така ли? — учуди се Джордж, докато връщаше парцала на бюрото си, без да забелязва колко тебешир е останал по мантията му.

Излезе от класната стая след момчето, прекоси двора и отиде до учителската стая за сутрешното междучасие. Бе популярен сред повечето от колегите си и момчетата, но добре съзнаваше, че не всички одобряват неговата политика на laissez-faire[1], както я наричаха шепнешком помежду си, а един-двама учители открито бяха изразили мнението си, че липсата на дисциплина в часовете му подрива техния авторитет, особено когато се случва да преподават на петокласниците същия ден.

Когато д-р Рендъл реши, че е време да поговори насаме с Мелъри по въпроса, Джордж просто му обясни, че вярва в себеизразяването — как иначе едно момче би могло да развие целия си потенциал? Тъй като нямаше представа какво означава „себеизразяване“, директорът реши да не го притиска повече. В края на учебната година щеше да се пенсионира и всичко това щеше да стане нечия друга грижа.

Джордж бе намерил един истински приятел сред колегите си — Ендрю О’Съливън, който се оказа негов състудент от Кеймбридж, макар че не се бяха срещали там. Учел география и се изявил като най-добрия участник от представителния отбор по бокс във Фицуилям. И въпреки че не показваше никакъв интерес към планинарството, а още по-малко към Квинт Фабий Максим, двамата с Джордж откриха, че се радват на компанията си.

Когато влезе в учителската стая, Джордж видя Ендрю да седи в удобното кожено кресло до прозореца и да чете вестник. Джордж си наля чай и отиде при приятеля си.

— Чете ли днешния „Таймс“? — попита Ендрю.

— Не — отвърна Джордж и остави чашата на масичката между тях. — Обикновено наваксвам с новините след вечерня.

— Кореспондентът в Делхи съобщава, че лорд Кързън е сключил споразумение с Далай Лама да позволи група избрани катерачи да влязат…

Джордж се пресегна напред малко по-бързо от необходимото и събори чашата на колегата си.

— Извинявай, Ендрю — каза той и грабна вестника от ръцете му.

Ендрю изглеждаше донякъде развеселен от рядката липса на добри маниери у Джордж, но не каза нищо, докато той не му върна вестника.

— Кралското географско дружество кани проявяващите интерес групи да кандидатстват — продължи той. — Скъпи ми Мелъри, да не би по някаква случайност да си сред заинтересованите?

Джордж се позамисли, преди да отговори, и изпита облекчение, когато звънецът го спаси с предупреждението, че почивката ще приключи след пет минути.

— Е — каза Ендрю, като стана от стола си, — щом не си в състояние да отговориш на този въпрос, нека да ти задам един по-прост. В четвъртък вечер правиш ли нещо друго, освен да четеш „Таймс“?

— Проверявам есетата на петокласниците за Непобедимата армада — отвърна Джордж. — Убеден съм, че мнозина изпитват садистично удоволствие от това да пренаписват историята. Уейнрайт дори смята, че испанците са победили и че Дрейк е завършил живота си в Тауър.

Ендрю се засмя и рече:

— Мистър Такъри Търнър от училищното настоятелство ме покани на вечеря и попита дали бих желал да взема и свой приятел.

— Много мило от твоя страна, че ме смяташ за такъв, Ендрю — каза Джордж, докато излизаха от учителската стая, — но предполагам, че мистър Търнър е имал предвид дама.

— Не мисля — отвърна Ендрю. — Особено щом самият той има три неомъжени дъщери.

18.

Четвъртък, 12 февруари 1914 г.

Джордж сложи тебешир на щеката си. Хареса Такъри Търнър от момента, когато се запознаха — прям, открит и непосредствен, макар и донякъде старомоден и неизменно готов да изпита духа ти.

По пътя към дома му Ендрю бе казал, че Търнър е архитект по професия. Джордж мина през фино изработена порта от ковано желязо, продължи по дългата алея с липи и когато видя за първи път Уестбрук, сгушил се сред хълмовете на Съри и заобиколен от най-великолепните цветни лехи, поляни и ниска водна градина, нямаше нужда да му се обяснява защо Търнър е постигнал такива успехи в кариерата си.

Икономът отвори вратата, преди да стигнат последното стъпало, и ги поведе безмълвно по дълъг коридор. Търнър ги очакваше в билярдната зала. Вечерното му сако беше метнато на един стол и Джордж реши, че явно се подготвя за битка.

— Имаме време за една игра, преди дамите да слязат за вечеря — бяха първите думи на Търнър.

След като разгледа с възхищение портрета на домакина в цял ръст над камината, нарисуван от Лейвъри, както и акварелите от миналия век, украсяващи стените (един от тях дело на съименник на Търнър), Джордж свали сакото си и нави ръкави.

Трите топки бяха поставени на местата си на зеленото кадифе и Джордж бързо се запозна с друга черта от характера на домакина. Мистър Търнър обичаше и дори очакваше да печели. Само че не беше предвидил, че Джордж не обича да губи. Джордж не бе сигурен дали Ендрю просто иска да угоди на стареца, или наистина е посредствен играч. Както и да е, той самият не бе склонен да отвърне на очакванията на домакина.

— Ваш ред е, старче — каза Търнър, след като направи серия от единадесет удара.

Джордж огледа внимателно масата преди първия си удар, а когато подаде щеката на Ендрю, беше направил серия от четиринадесет. На Търнър скоро му стана ясно, че е намерил достоен противник, и реши да смени тактиката.

— Мелъри, О’Съливън ми каза, че си падате малко радикал.

Джордж се усмихна. Нямаше да позволи на Търнър да го победи, било на билярдната маса или другаде.

— Ако имате предвид подкрепата ми за всеобщо избирателно право, значи сте прав, сър.

Ендрю се намръщи.

— Само три точки — каза той и добави сумата към нищожния си резултат.

Търнър се върна при масата и не каза нищо, докато не записа още дванадесет на своя сметка, но наруши мълчанието веднага щом Джордж се наведе за първия си удар.

— Значи бихте позволили на жените да гласуват?

Джордж се изправи и сложи тебешир на щеката.

— Определено, сър — отвърна той и прецени разположението на топките.

— Но те не са достатъчно образовани, за да поемат подобна отговорност — рече Търнър. — Пък и как може да се очаква от една жена да взема рационални решения?

Джордж отново се наведе и направи двадесет и една точки, преди да остави щеката.

— Има прост начин да се излекува това — отвърна той.

— И какъв по-точно е той? — поинтересува се Търнър, докато изучаваше масата и преценяваше възможните удари.

— Първо, всяка жена трябва да бъде образована подобаващо, така че да може да продължи в университет и да учи до същите степени като мъжете.

— Предполагам, че това няма да се отнася за Оксфорд и Кеймбридж?

— Тъкмо обратното — каза Джордж. — Те трябва да са първи, защото останалите със сигурност ще ги последват.

— Жени с научни степени — изсумтя Търнър. — Немислимо.

Наведе се да нанесе следващия си удар, но щеката се отплесна и бялата топка се озова в най-близкия джоб. Джордж трябваше да положи огромни усилия, за да не избухне в смях.

— Позволете да се уверя, че съм разбрал правилно предложението ви, Мелъри — каза Търнър, докато му подаваше щеката. — Значи сте на мнение, че на умните жени, получили образованието си в Оксфорд и Кеймбридж, трябва да се даде право на глас, така ли?

— Не, сър — отвърна Джордж. — Смятам, че за жените трябва да важи същото правило, което се отнася и за мъжете. Глупавите също трябва да имат право на глас.

За първи път от началото на играта на устните на Търнър се появи усмивка.

— Не виждам как парламентът би се съгласил с подобно нещо. В края на краищата пуйките не дават мнението си за Коледа.

— Докато някоя от пуйките не се сети, че може просто да спечели следващите избори — отговори Джордж и вкара червената точка в джоба. Изправи се и се усмихна. — Мисля, че играта е моя, сър.

Търнър кимна с неохота. Докато обличаше сакото си, на вратата леко се почука.

— Вечерята е сервирана, сър — обяви икономът.

— Благодаря, Аткинс — каза домакинът им и след като икономът излезе, прошепна: — Обзалагам се, че Аткинс не би дал право на жените да гласуват.

— А аз се обзалагам, че никога не сте го питали — отвърна Джордж и моментално съжали за думите си.

Ендрю изглеждаше смутен, но не каза нищо.

— Моите извинения, сър — каза Джордж. — Забележката ми беше непростима и…

— Ни най-малко, момчето ми — прекъсна го Търнър. — Боя се, че след смъртта на жена ми съм станал донякъде… как го казват сега? Надут стар глупак. Да се присъединим към дамите на масата. Добре играхте, Мелъри — каза той, докато вървяха по коридора. — С нетърпение очаквам реванша. Не се съмнявам, че тогава ще ме запознаете с възгледите си за правата на трудещите се.

Икономът държеше вратата, докато Търнър и гостите му влизаха в трапезарията. В центъра на облицованото с ламперия помещение имаше голяма дъбова маса, която изглеждаше не толкова викторианска, колкото от времето на Елизабет. Беше сервирано за шестима души — най-фини съдове, лен и сребърни прибори.

Джордж влезе и затаи дъх, което рядко правеше дори когато стъпваше на някой връх. И трите дъщери на мистър Търнър — Марджъри, Рут и Милдред — чакаха да бъда представени, но погледът на Джордж не се откъсна от Рут. Накрая тя се изчерви и се извърна.

— Не стойте като истукан, Мелъри — каза Търнър, когато забеляза, че Джордж все още стои на прага. — Няма да ви ухапят. Всъщност много е вероятно да проявят повече съпричастност към вашите възгледи, отколкото към моите.

Джордж пристъпи напред и се ръкува с трите млади дами. Опита се да скрие разочарованието си, когато домакинът го настани между Марджъри и Милдред. Две прислужници поднесоха първото ястие — плато студена сьомга с копър, докато икономът наливаше половин чаша сансер на Търнър, за да го одобри. Джордж почти не обръщаше внимание на най-апетитната храна, която бе виждал от седмици, а все се опитваше да погледне крадешком Рут, която седеше в другия край на масата. Момичето сякаш не осъзнаваше красотата си. „Като от картина на Ботичели“ — помисли си той, докато съзерцаваше светлата й кожа, порцелановосините й очи и гъстата светлокестенява коса. „На Ботичели“ — повтори, докато разделяше рибата с ножа.

— Мистър Мелъри — прекъсна унеса му Марджъри, най-голямата. — Вярно ли е, че сте се срещали с мистър Джордж Бърнард Шоу?

— Да, мис Търнър, имах честта да вечерям с великия Шоу след речта му пред Фабианското общество в Кеймбридж.

— Велик, как ли пък не — обади се Търнър. — Поредният социалист, изпитващ удоволствие от това да ни учи как да живеем. Та той дори не е англичанин.

Марджъри се усмихна мило на баща си.

— Театралният критик на „Таймс“ — продължи тя, като гледаше Джордж, — е на мнение, че „Пигмалион“ е остроумен и провокативен.

— Сигурно и той е социалист — отбеляза с пълна уста Търнър.

— Гледали ли сте постановката, мис Търнър? — обърна се Джордж към Рут.

— Не, мистър Мелъри — отвърна тя. — Последния път гледахме „Лелята на Чарли“, при това след като викарият заклейми четенето на „Колко важно е да бъдеш сериозен“.

— Също написано от ирландец, чието име не би трябвало да се споменава в уважаващо себе си общество. Съгласен ли сте, Мелъри? — попита Търнър, докато вдигаха блюдата.

Недокоснатата сьомга на Джордж изглеждаше така, сякаш все още можеше да заплува, ако я пуснат във вода.

— Ако едно уважаващо себе си общество е неспособно да обсъжда двама от най-талантливите драматурзи на своето време, то да, сър, съгласен съм с вас.

Милдред, която не се бе обаждала до този момент, се наведе към него и прошепна:

— Напълно споделям становището ви, мистър Мелъри.

— А вие как мислите, О’Съливън? — попита Търнър. — И вие ли сте на същото мнение?

— Рядко се съгласявам с онова, което казва Джордж — отвърна Ендрю. — Именно затова отношенията ни са така добри.

Всички избухнаха в смях. Икономът постави телешкото филе на подвижната масичка, представи го на господаря си и започна да го реже.

Джордж се възползва от момента да погледне крадешком към другия край на масата, но откри, че Рут се усмихва на Ендрю.

— Трябва да призная — каза приятелят му, — че никога не съм гледал пиеса на някой от двамата джентълмени.

— Мога да ви уверя, О’Съливън — отбеляза Търнър, след като опита червеното вино, — че никой от тях не е джентълмен.

Джордж понечи да отговори, но Милдред го изпревари.

— Не му обръщайте внимание, мистър Мелъри. Това е едно от нещата, които баща ни не понася.

Джордж се усмихна и завърза разговор с Марджъри за кошничарство, който продължи до разчистването на масата. Макар че от време навреме поглеждаше тайно към другия край на масата, Рут като че ли не го забелязваше.

— Е, господа — каза мистър Търнър, докато сгъваше салфетката си, — да се надяваме, че сте научили един урок от тази вечер.

— Какъв по-точно, сър? — попита Ендрю.

— Че не бива да се оказвате с три дъщери. Най-малкото защото Мелъри няма да намери покой, докато не постъпят в университет и не се дипломират.

— Чудесно предложение, мистър Мелъри — каза Милдред. — Ако ми бе дадена възможност да последвам примера на баща си и да стана архитект, с радост бих се възползвала от нея.

За пръв път тази вечер мистър Търнър остана като гръмнат. Мина известно време, преди да дойде на себе си и да предложи:

— Какво ще кажете за кафе в гостната?

Този път момичетата не успяха да скрият изненадата си, че баща им нарушава обичайната практика. Той винаги канеше гостуващите му господа на бренди и пура, без да се замисли за дамите.

— Невероятна победа, мистър Мелъри — прошепна Марджъри.

Джордж леко й се поклони и изчака сестрите да излязат от трапезарията, преди да ги последва. Със задоволство откри, че Ендрю се е увлякъл в разговор със стареца.

След като Рут зае мястото си на дивана в гостната, Джордж небрежно приближи и седна до нея. Рут не каза нищо и сякаш все гледаше към Ендрю, към когото се бе присъединила Марджъри. Постигнал целта си, Джордж внезапно откри, че не знае какво да каже. Последва неловко мълчание, след което Рут му се притече на помощ.

— Да не би случайно да сте победили баща ми на билярд, мистър Мелъри? — попита тя.

— Да, мис Търнър, победих го — отвърна Джордж, докато Аткинс сервираше кафето.

— Това обяснява защо така спореше по време на вечерята. — Отпи от чашата си и добави: — Ако ви покани отново, може би ще е по-дипломатично да го оставите да победи.

— Боя се, че никога не бих приел подобно нещо, мис Търнър.

— Защо не, мистър Мелъри?

— Защото това би разкрило слабост в характера ми, която тя би могла да забележи.

— Тя? — повтори озадачено Рут.

— Джомолунгма, Богинята майка на Земята.

— Но баща ми каза, че мечтата ви е да покорите Еверест.

— „Еверест“ е английското й прозвище, но тя не отговаря на него.

— Кафето ви ще изстине, мистър Мелъри — каза Рут и хвърли поглед настрани.

— Благодаря, мис Търнър — отвърна той и отпи.

— Значи се надявате да се запознаете по-добре с онази богиня? — поинтересува се тя.

— Може би след време. Но не и преди да покоря още една-две други дами.

Тя го погледна леко шеговито.

— Някои конкретни дами ли имате предвид?

— Мадам Матерхорн. Смятам да й оставя визитката си през великденската ваканция — отвърна Джордж и отпи от кафето си. — А вие къде ще посрещнете Великден, мис Търнър?

— Татко ще ни заведе във Венеция през април. Подозирам, че градът не би се радвал на вашето одобрение, мистър Мелъри. Най-високата му точка е само на няколко метра над морското равнище.

— Не само височината има значение, мис Търнър. „Под лазурните очи на деня, сред ласките на океана Венеция лежи, многолюден лабиринт, посветени на Амфитрита коридори.“

— Шели — малко тъжно рече Рут и остави празната си чаша на масичката.

Джордж погледна към другия край на стаята. Ендрю й се усмихваше и тя отвърна на усмивката му.

Когато часовникът над камината удари веднъж, Ендрю стана и се обърна към домакина.

— Беше чудесна вечер, сър, но май дойде време да ви напуснем.

Джордж си погледна часовника — десет и половина. Изобщо не искаше да си тръгва, но Търнър вече се бе изправил, а Марджъри вървеше към него. Усмихна му се топло.

— Надявам се в най-скоро време да ни гостувате отново, мистър Мелъри.

19.

Петък, 13 февруари 1914 г.

Джордж нямаше никакво желание Ендрю да научава какви са плановете му.

Рут не излизаше от мислите му. Никога не беше виждал такава безметежна красота, а бе успял единствено да се взира в сините й очи. Когато остана насаме с нея, се представи като абсолютен глупак. И колкото повече тя се усмихваше на Ендрю, толкова повече се отчайваше той. Не успя да пусне поне една остроумна забележка, нито дори да завърже любезен разговор.

Страшно му се искаше да я доближи, но Милдред непрекъснато го отвличаше, давайки възможност на Ендрю да ухажва Рут. Дали изобщо имаше някакъв шанс, или Ендрю вече бе заявил намеренията си пред баща й? По време на вечерята двамата бяха улисани в разговор. Трябваше да разбере каква е била темата. Никога през живота си не се беше чувствал толкова жалък.

Беше виждал съкрушени мъже, но ги бе подминавал като заблудени глупаци. А ето че сега стана един от тях. Даже по-лошо — богинята му като че ли отдаваше предпочитания на друг. Ендрю не е достоен за нея, твърдо си каза Джордж. После осъзна, че и той самият не е.

Когато на сутринта се събуди — ако изобщо можеше да се каже, че е спал — той се опита да я прогони от мислите си и да се подготви за предстоящите уроци. Ужасяваше се от перспективата да прекара четиридесет минути с петокласниците и да слуша мненията им за Уолтър Рейли и значението на вноса на тютюн от Вирджиния. Ако Гай не служеше като дипломат в другия край на света, Джордж със сигурност щеше да се допита до него как да постъпи.

Първите четиридесет минути в класната стая му се видяха най-дългите в историята на света. Уейнрайт почти успя да го извади от нерви, а Картър-младши за малко да го притисне в ъгъла, но за щастие камбаната удари. За кого ли? Не че някой от тях беше чувал за Джон Дън — може би с изключение на Робърт Грейвс.

Докато вървеше бавно през двора към учителската стая, Джордж отново репетираше думите, които бе повтарял цяла нощ. Трябваше да се придържа към сценария, докато не получи отговор на всеки от въпросите си. В противен случай Ендрю щеше да разбере какво е намислил и да го обърне на смях. Преди сто години Джордж би го предизвикал на дуел, но после си спомни кой от двамата е участвал в отбора по бокс.

Влезе в главната сграда, като се стараеше да изглежда уверен и спокоен. Докато вървеше към учителската стая, чуваше туптенето на сърцето си. Ами ако Ендрю го нямаше? Не му се вярваше, че ще издържи още един час с петокласниците, без да е получил отговор поне на някои от въпросите си.

Ендрю се бе настанил на обичайното си място до прозореца и четеше сутрешния вестник. Усмихна се, когато видя Джордж, който си наля чай и се приближи. Някакъв колега бе заел мястото до Ендрю и оживено обсъждаше несправедливата учебна програма.

Джордж се подпря на радиатора между тях. Опита се да си спомни първия въпрос. А, да…

— Добро представление стана снощи — каза Ендрю, докато сгъваше вестника си.

— Да, добро представление — нескопосано повтори Джордж, макар че това го нямаше в сценария.

— Май доста се позабавлява.

— Прекарах великолепно — отвърна Джордж. — Търнър си го бива.

— Явно му допадна.

— Нима? Мислиш ли?

— Сигурен съм. Не съм го виждал толкова оживен.

— Значи го познаваш отдавна? — осмели се да попита Джордж.

— Не, бил съм в Уестбрук само два пъти и тогава той почти не си отваряше устата.

— Сериозно? — Джордж вече бе получил отговор на първия си въпрос.

— Е, какво мислиш за момичетата? — попита Ендрю.

— Момичетата ли? — повтори Джордж, подразнен, че Ендрю му задава собствените му въпроси.

— Да. Някоя от тях допадна ли ти? Марджъри определено не можеше да откъсне очи от теб.

— Не съм забелязал — отвърна Джордж. — А ти?

— Е, честно да ти кажа, приятел, дойде ми малко изненадващо.

— Малко изненадващо ли? — попита Джордж с надеждата, че не е прозвучал отчаяно.

— Да. Разбираш ли, не мислех, че тя проявява интерес към мен.

— Тя?

— Рут.

— Рут?

— Да. При предишните ми две посещения не ме и погледна, а снощи не престана да бъбри. Мисля, че може и да ми се усмихне късметът.

— Да ти се усмихне късметът? — изломоти Джордж.

— Добре ли си, Мелъри?

— Разбира се, че съм добре. Защо питаш?

— Защото все повтаряш думите ми.

— Думите ти? Нима? — Джордж се отпусна на радиатора. — Значи се надяваш да видиш Рут отново, така ли? — Най-сетне бе успял да зададе един от въпросите си.

— Тъкмо това е шантавото — отвърна Ендрю. — Веднага след вечеря старецът ме привика настрана и ме покани да прекарам великденската ваканция във Венеция с тях.

— И ти прие ли? — попита Джордж. Самата идея за това го изпълваше с ужас.

— Бих искал, но има едно леко усложнение.

— Леко усложнение?

— Пак почна — каза Ендрю.

— Извинявай — отвърна Джордж. — За какво усложнение става въпрос?

— Вече обещах да участвам на хокейния турнир в Югозападна Англия по Великден. И тъй като съм единственият наличен вратар, не мога да оставя отбора точно сега.

— Определено не можеш — каза Джордж и отново подскочи неволно. — Би било много гаден номер.

— Абсолютно — съгласи се Ендрю. — Но мисля, че успях да намеря компромисно решение.

— Компромисно решение?

— Да. Ако пропусна последния мач, може да взема ферибота от Саутхемптън в петък вечер и да продължа към Венеция с влак. Ще пристигна в неделя сутринта, което означава, че ще прекарам цяла седмица с Търнърови.

— Цяла седмица? — повтори Джордж.

— Споделих идеята със стареца и той няма нищо против, така че ще бъда с тях през последната седмица на март.

Джордж бе научил каквото искаше. Скочи от радиатора, сякаш панталонът му се беше подпалил.

— Сигурен ли си, че си добре, Мелъри? Тази сутрин ми се виждаш доста разсеян.

— Уейнрайт е виновен — рече Джордж, доволен, че може да смени темата.

— Уейнрайт ли? — повтори Ендрю.

— Едва не избухнах сутринта заради него. Каза, че граф Есекс победил Непобедимата армада, а Дрейк дори не бил там.

— Играл е на кегли в Плимут Хоу, предполагам.

— Не. Уейнрайт смята, че Дрейк по това време бил в двора в Хемптън, имал дълга връзка с Елизабет и именно той пратил Есекс в Девън, за да заеме мястото му.

— Аз пък мислех, че е било обратното — каза Ендрю.

— Да се надяваме — отвърна Джордж.

20.

Вторник, 24 март 1914 г.

Първите два дни от изкачването минаха добре, макар Финч да изглеждаше малко разсеян и не толкова прям, колкото обикновено. Едва на третия ден, когато заседнаха на един корниз насред северната стена на върха, Джордж откри каква е причината.

— Започваш ли да разбираш жените? — попита Финч, сякаш това бе тема, която обсъждаха всеки ден.

— Не мога да кажа, че имам особен опит в тази област — призна си Джордж и веднага се сети за Рут.

— И аз така — рече Финч.

— Аз пък винаги съм мислил, че минаваш за нещо като авторитет по въпроса.

— Жените не позволяват на никой мъж да бъде авторитет по въпроса — горчиво рече Финч.

— Влюбен си в някоя, така ли? — попита Джордж и се зачуди дали Финч не страда от същия проблем като него.

— Разлюбен — каза Финч. — Което прави нещата далеч по-сложни.

— Сигурен съм, че няма да мине много време, преди да намериш заместница.

— Не се тревожа за заместницата — отвърна Финч. — Просто открих, че е бременна.

— Значи ще трябва да се ожениш за нея — прозаично отсъди Джордж.

— Точно там е проблемът — каза Финч. — Вече сме женени.

Джордж едва не падна от скалата, а подобно нещо не му се бе случвало от лавината под Монблан.

— Да продължаваме — обади се Йънг и показа глава над ръба. — Или не виждате изход от проблема?

Никой от двамата не отговори и накрая Йънг им каза да го последват.

През следващия час тримата енергично преодоляваха последните триста метра. Финч заговори отново чак когато стигнаха върха.

— Има ли някакви новини за планината, която всички искаме да изкачим? — попита той.

Макар да не одобряваше безцеремонния подход на Финч, Джордж се надяваше, че Йънг ще отговори на въпроса. Едно поне беше сигурно — никой не можеше да ги подслуша на височина 4500 метра, докато стояха на най-високата точка на Матерхорн.

Йънг се загледа към долината. Явно обмисляше колко информация да разкрие.

— Онова, което ще чуете по въпроса, трябва да си остане между нас — каза накрая. — Не очаквам официално съобщение по въпроса от Външно министерство в близките два месеца.

Замълча за известно време и този път дори Финч не отвори уста.

— Мога обаче да ви съобщя — продължи Йънг, — че Алпийският клуб стигна до предварително съглашение с Кралското географско дружество да излъчи съвместна група, която ще бъде известна като Комисия Еверест.

— И кой ще участва в нея? — попита Финч.

Йънг отново не бързаше с отговора.

— Сър Франсис Йънгхъсбенд ще бъде председател, аз — заместник-председател, а мистър Хинкс — секретар.

— Никой не би възразил срещу Йънгхъсбенд като председател — каза Джордж, като внимателно подбираше думите си. — В края на краищата именно благодарение на него експедицията е възможна.

— Но подобно нещо едва ли може да се каже за Хинкс — обади се Финч, който не си мереше приказките. — Този човек успя да превърне снобизма в изкуство.

— Това беше малко грубо, старче — отбеляза Джордж, който отдавна беше престанал да се шокира от забележките на Финч.

— Може би не си забелязал, че по време на лекцията на Скот жените, в това число съпругите на Хинкс и Скот, бяха затворени в галерията като добитък в товарен вагон.

— Традициите умират трудно в подобни институции — спокойно рече Йънг.

— Не извинявайте снобизма, като се опитвате да го представите за традиция — отвърна Финч. — Освен това, Джордж, Хинкс ще бъде доволен, ако бъдеш един от катерачите. Все пак си учил в Уинчестър и Кеймбридж.

— Това не беше честно! — остро рече Йънг.

— Скоро ще разберем — не отстъпваше Финч.

— Няма нужда да се притесняваш — каза Йънг. — Мога да те уверя, че Алпийският клуб ще избере катерачите, а не Хинкс.

— Може и така да е — отвърна Финч, който нямаше никакво намерение да се предава, — но в действителност най-важното е кой участва в онази комисия.

— В нея ще има седем членове — каза Йънг. — Трима от тях ще са от Алпийския клуб. Преди да си ме попитал, ще ти кажа, че смятам да поканя Съмървил и Херфорд.

— Не мога да се сетя за по-подходящи кандидати — отбеляза Джордж.

— Може би — каза Финч. — Но кои ще са представителите на Дружеството?

— Хинкс, един тип на име Рейбърн и генерал Брус, така че да бъдем поравно.

— Това означава, че решаващият глас е на Йънгхъсбенд.

— За мен това не е проблем — каза Йънг. — Йънгхъсбенд се представя добре като председател на Дружеството и почтеността му никога не е била поставяна под въпрос.

— Думи на типичен британец — подхвърли Финч.

Йънг сви устни и добави:

— Може би трябва да отбележа и че Кралското географско дружество ще избира само онези членове на експедицията, чиято задача ще бъде съставянето на детайлни карти на района и събирането на геологични проби, както и уникални за Хималаите представители на флората и фауната. Катерачите ще се избират от Алпийския клуб. Освен това ние ще определим маршрута.

— А кой е най-вероятният ръководител на експедицията? — не отстъпваше Финч.

— Предполагам, че ще бъде генерал Брус. Служил е в Индия години наред и е един от малцината англичани, които познават Хималаите, а освен това е приятел на Далай Лама. Той е идеалният човек, който да ни прекара през границата в Тибет. Щом стигнем подножието на Еверест, ще установя базов лагер и ще поема ръководството като водач на катерачите с единствената отговорност да се погрижа англичанин и именно англичанин да стъпи пръв на покрива на света.

— Аз съм австралиец — напомни му Финч.

— Още по-добре, че друг представител на Британската общност ще стои до мен — каза с усмивка Йънг и добави: — Господа, няма да е зле да започнем спускането. Освен ако не желаете да прекараме нощта на върха?

Джордж си сложи очилата. Беше развълнуван от новините на Йънг, макар да подозираше, че Финч го е провокирал да разкрие повече, отколкото е възнамерявал.

Йънг постави златната лира на най-високата точка на Матерхорн, поклони се ниско и каза:

— Негово Величество ви изпраща своите комплименти, мадам, и се надява да позволите на скромните му поданици да стигнат невредими до родината си.

— Още един въпрос — каза Финч.

— Но последен — отвърна Йънг.

— Имаш ли представа кога ще потегли експедицията за Тибет?

— Да — каза Йънг. — Не по-късно от февруари догодина. Ще трябва да установим базовия лагер до май, ако искаме да имаме достатъчно време, за да изкачим върха, преди да задухат мусоните.

Финч изглеждаше удовлетворен от отговора, но Джордж се запита как ли ще реагира мистър Флетчър, новият директор на „Чартърхаус“, когато един от подчинените му поиска шестмесечна отпуска.

Йънг бавно ги поведе надолу, без да губи време в празни приказки, докато не стигнаха до по-безопасни височини. Когато хотелът се появи в далечината, изрече последните си думи по темата.

— Господа, ще ви бъда задължен, ако не обсъждате този въпрос дори помежду си, докато Външно министерство не направи официално изявление.

Двамата кимнаха.

— Все пак — добави той — надявам се, не сте планирали нищо друго за догодина.

 

 

Финч слизаше за вечеря, облечен с разкопчана риза, дочени панталони и спортно сако, когато забеляза Мелъри да подписва чек на рецепцията.

— Към друго приключение ли се запътваме? — поинтересува се той и хвърли поглед към куфара в краката му.

— Да — усмихна се той. — Трябва да призная, че не си единственият, когото се опитвам да изпреваря поне с една крачка.

Финч погледна етикета върху куфара.

— Доколкото ми е известно, във Венеция няма планини, така че явно е замесена жена.

Джордж не отговори и подаде чека на рецепциониста.

— Както и предполагах — каза Финч. — И тъй като вече намекна, че съм нещо като експерт, когато стане дума за нежния пол, нека те предупредя, че никога не е лесно да жонглираш с две жени едновременно, дори да живеят в различни страни.

Джордж се ухили, сгъна квитанцията и я прибра във вътрешния си джоб.

— Скъпи ми Финч — рече той. — Позволи ми да отбележа, че трябва да има първа жена, преди да се появи втора.

И без да каже нищо повече, той взе куфара си, усмихна се тънко на Финч и тръгна към изхода.

— На твое място бих повторил това, когато се изправя пред Джомолунгма — тихо промълви Финч. — Имам чувството, че тази дама ще се окаже доста ревнива и безмилостна.

Джордж не се обърна.

21.

Четвъртък, 26 март 1914 г.

Откакто видя Рут в Уестбрук, Джордж не можеше да спре да мисли за нея, дори докато се катереше. Това ли беше причината Финч да изкачи Матерхорн преди него и Йънг да избере Съмървил и Херфорд в комисията „Еверест“? Дали Финч не беше прав, че ще настъпи време, когато Джордж ще трябва да избира? За момента от подобен избор няма нужда, помисли си той — точно сега и двете дами подчертано го пренебрегваха.

Напусна Зермат във вторник вечерта, като остави колегите си да си изясняват отношенията с един-два от по-ниските върхове. Взе влак за Лозана и се прехвърли във Висп, като прекара повечето време в размисъл как да я срещне уж случайно — естествено, стига да я откриеше.

Унесен от тракането на колелата, Джордж си помисли, че планините, макар и опасни, поне си стояха на едно място. Нямаше ли да бъде прекалено очевидно, че е пътувал от Швейцария до Италия специално за да я види? Познаваше един човек, който незабавно щеше да се досети.

В Лозана си взе третокласен билет за Цизалпино до Верона, откъдето щеше да вземе експреса до Венеция. Нямаше смисъл да харчи пари за по-скъпо купе, когато смяташе да проспи целия път. И сигурно щеше да го направи, ако не се случи да седи до някакъв французин, която явно смяташе, че всяко ястие трябва да е щедро гарнирано с чесън, и чието хъркане едва не заглушаваше локомотива.

Успя да открадне само няколко минути сън, преди влакът да спре на гарата. Не бе посещавал Венеция, но пътеводителят на Бедекер бе негов постоянен спътник през изминалия месец, така че когато стъпи на перона на „Санта Лучия“, знаеше къде точно се намира всеки петзвезден хотел в града. Знаеше дори, че „Фирензе“ е първият хотел в Европа, който е предлагал баня и тоалетна към всяка стая.

Слезе от пътническото корабче на площад „Сан Марко“ и тръгна да търси единствения хотел, който можеше да си позволи и който не се намираше на километри от центъра на града. Нае най-малката стаичка на последния етаж — подобаващо за планинар място — и си легна, уморен до смърт. Като всеки добър катерач, трябваше да стане преди изгрев-слънце, ако искаше да успее с плана си. Беше уверен, че Търнърови едва ли биха напуснали хотела си — който и да бе той — по-рано от десет.

Прекара поредната безсънна нощ, но този път не можеше да вини чесъна или тракането на влака, а матрака без пружини и възглавницата, в която едва ли някога е имало повече от две-три пера. Дори подопечните му от „Чартърхаус“ биха се оплакали от подобни условия.

Стана преди шест и след половин час вече пресичаше моста Риалто в компанията на страдащи от безсъние като него и неколцина работници, тръгнали на работа. Извади списъка с хотели от вътрешния си джоб и се зае да ги провери един по един.

Първо се отби в хотел „Бауер“. Попита на рецепцията дали семейство Търнър — възрастен господин и трите му дъщери — са сред гостите. Нощният портиер прокара пръст по дългия списък и поклати глава. В съседния, „Европа е Регина“, отговорът бе същият. В хотел „Балионе“ имаше Томпсън и Тейлър, но не и Търнър, а нощният управител на „Грити Палас“ зачака бакшиш, преди изобщо да отговори на въпроса — естествено отрицателно. В следващия хотел отказаха да разкрият имената на гостите си въпреки уверенията на Джордж, че е близък приятел на семейството.

Вече започваше да се пита дали Търнърови не са променили плановете си за ваканцията, когато портиерът на „Сан Клементе“, който се оказа англичанин, се усмихна, щом чу името, но не каза нищо, докато Джордж не му пусна една по-едра банкнота. Търнърови не били гости на „Сан Клементе“, но от време на време вечеряли тук, а веднъж го помолили да извика вапорето, което да ги откара до… Не довърши изречението, докато към първата банкнота не се добави втора със същата стойност… до хотела им. Третата банкнота разкри и името — „Чиприани“ — както и кея, където частното такси оставяше гостите.

Джордж прибра отънелия си портфейл и бързо се върна на „Сан Марко“, откъдето се виждаше остров Гиудека, на който гордо се издигаше „Чиприани“. На всеки половин час пристигаше водно такси с името на хотела на носа. Джордж застана в сянката на една голяма арка, откъдето можеше да следи лодките. Сигурен бе, че лесно ще забележи възрастен господин, съпровождан от три млади дами, особено щом образът на едната рядко напускаше мислите му през последните шест седмици.

Цели два часа той се взира във всеки, който слизаше от таксито. След още час започна да се пита дали Търнърови не са се преместили в друг хотел; може би онзи, който отказваше да разкрива имената на гостите си. Кафенетата наоколо започнаха да се пълнят. Вездесъщият аромат на прясно изпечени панини, кростини и димящо кафе му напомни, че не е слагал нищо в уста. Но не смееше да изостави поста си от страх да не изпусне семейство Търнър. Реши, че ако не се появят до обяд, ще рискува и ще вземе таксито до острова, и може би дори ще влезе в хотела. Но ако искаше срещата да излезе случайна, как ще обясни присъствието си там? Мистър Търнър със сигурност знаеше, че една нощувка в „Чиприани“ струва почти колкото месечната му заплата.

И тогава я видя. Първата му мисъл бе, че е по-прекрасна, отколкото я помнеше. Беше облечена в дълга жълта копринена рокля с широка червена лента под бюста. Вълнистата й кестенява коса се спускаше по раменете, а малко бяло чадърче я пазеше от утринното слънце. Ако бяхте попитали Джордж как са били облечени Марджъри и Милдред, едва ли щеше да ви отговори.

Мистър Търнър — с елегантен кремав костюм, бяла риза и вратовръзка на ивици — пръв стъпи на кея, вдигна ръка и помогна на дъщерите си да слязат от корабчето. Джордж с облекчение установи, че Ендрю не е с тях.

Търнърови се насочиха към площад „Сан Марко“ с увереността на хора, които знаят къде отиват. И явно наистина беше така, защото когато приближиха едно препълнено кафене, главният келнер незабавно ги поведе към единствената незаета маса отвън. Поръчаха и Търнър се зае да прегледа вчерашния „Таймс“. Рут прелистваше някаква книга, която вероятно беше пътеводител за Венеция, защото тя постоянно споделяше прочетеното със сестрите си и от време на време посочваше една или друга забележителност. Веднъж погледна право към Джордж и той се зачуди дали не го е видяла, но изчака търпеливо, докато мистър Търнър поиска сметката. Сега трябваше да осъществи следващата част от плана си.

Щом Търнърови напуснаха кафенето, той излезе от сенките и тръгна към центъра на площада. Не откъсваше очи от Рут, която държеше пътеводителя отворен и четеше откъси от него на останалите.

Джордж се отдели от групата мотаещи се туристи и когато наближи мистър Търнър и дъщерите му, спря и възкликна:

— Добро утро, сър! Каква приятна изненада.

— Определено е изненада, мистър Мелъри — отвърна Търнър.

— И то особено приятна — каза Марджъри.

— Добро утро, мис Търнър — повтори Джордж и повдигна шапката си.

Милдред го дари със срамежлива усмивка, но Рут като че ли се интересуваше повече от пътеводителя, сякаш неочакваната поява на Джордж бе просто дразнещо разсейване.

— Пред петте сводести входа на базиликата — прочете тя — се намира пиаца „Сан Марко“, огромен павиран площад, наречен от Наполеон приемната зала на Европа.

Джордж продължи да й се усмихва. Чувстваше се като Малволио, но тя, като същинска Оливия, не му обърна внимание. Вече му се струваше, че само си е пропилял времето с това пътуване и не е трябвало да си въобразява дори за миг… Можеше да се измъкне и скоро те щяха да забравят, че изобщо са го срещнали.

— Камбанарията — продължи Рут и погледна нагоре, — се издига на сто метра височина и до върха й водят четиристотин двадесет и едно стъпала.

Джордж отново повдигна шапка към мистър Търнър и понечи да си тръгне.

— Вие бихте ли се изкачили, мистър Мелъри? — попита Рут.

Джордж се поколеба, после каза:

— Може би, но трябва да се вземат предвид атмосферните условия. Горе вятърът може да предизвика усложнения.

— Не разбирам какви усложнения може да предизвика вятърът, ако сте вътре, мистър Мелъри.

— И освен това не бива да се забравя, мис Търнър — продължи Джордж, — че най-важното при едно изкачване е избирането на маршрута. Ако направите погрешен избор, може да се наложи да се върнете с празни ръце.

— Колко интересно, мистър Мелъри — отбеляза Рут.

— Но ако е налице по-пряк път, той трябва да бъде обмислен.

— В моя „Бедекер“ не намирам нищо, което да предполага по-пряк път — каза тя.

Това бе моментът, когато Джордж реши, че щом трябва да ги напусне, поне ще го направи със стил.

— В такъв случай може би е време да добавим нова глава в пътеводителя, мис Търнър.

И без да каже нищо повече, той свали шапката и сакото си и ги подаде на Марджъри. Погледна още веднъж кулата и тръгна към входа за посетители, където се нареди на опашката от туристи.

Когато редът му дойде, той скочи на въртящата се преграда и се хвана за корниза на свода над входа. Набра се и се качи върху него. Миг по-късно, пред погледите на стреснатата тълпа, той вече висеше на първия парапет. Спря за момент да обмисли следващия си ход и постави десния си крак върху статуята на някакъв светец — свети Тома, както отбеляза Милдред — който го гледаше доста съмнително.

Мистър Търнър откъсна за момент вниманието си от Джордж, който продължаваше от перваз на перваз и от подпора на подпора, за да погледне дъщерите си. Милдред беше запленена, на лицето Марджъри бе изписано страхопочитание, но реакцията на Рут го изненада най-силно. Тя беше пребледняла като смъртник и цялата трепереше. Когато Джордж се подхлъзна леко на няколко метра от върха, на мистър Търнър му се стори, че дъщеря му ще припадне.

Джордж погледна към претъпкания площад, неспособен да различи Рут сред пъстро множество. Хвана се за широкия парапет, набра се на площадката и се смеси с посетителите, изкачили се горе по стълбите.

Туристите отстъпиха стъписани, неспособни да повярват на очите си. Един-двама направиха снимки, за да докажат на близките си в родината, че не говорят врели-некипели. Джордж се наведе през парапета да набележи обратния път, но видя двама карабинери да тичат по площада.

Явно щеше отново да се окаже зад решетките, затова се втурна към изхода и се смеси с посетителите, които бавно слизаха по витата каменна стълба. Профуча покрай няколко от тях и накрая се смеси с група американци, които явно не бяха видели изпълнението му и единственото, което ги вълнуваше, беше къде ще обядват.

На излизане той хвана под ръка някаква възрастна дама от Илинойс, която изобщо не възрази и дори му се усмихна.

— Казвала ли съм ви, че имам роднина, който беше на „Титаник“?

— Много впечатляващо — отвърна Джордж, докато минаваха покрай карабинерите, които явно търсеха мъж без придружители.

— Да, детето на сестра ми, Родерик. Знаете ли, той дори не биваше да…

Но Джордж вече беше изчезнал.

Измъкна се от многолюдния площад и тръгна бързо към хотела си, като не си позволи да се затича, от страх да не привлече внимание. Нужни му бяха само петнайсет минути да си събере нещата, да плати сметката (към която бе добавена и неустойка, защото напуска по обед).

Закрачи енергично към моста Риалто, където знаеше, че ще намери вапорето до гарата. Докато моторницата се плъзгаше бавно покрай „Сан Марко“, той забеляза един полицай да разпитва млад мъж, който бе горе-долу на неговата възраст.

Слезе на гара „Санта Лучия“, но не се запъти към касата — вече имаше билет трета класа до „Виктория“ в Лондон. Провери разписанието. „Ориент Експрес“ тръгваше след два часа.

Джордж се спотайваше в сенките всеки път, когато видеше полицай. Мина сякаш цяла вечност, преди звънецът на перона да зазвъни и кондукторът да покани всички пътници от първа класа да се качат на експреса. Джордж се присламчи към тях с надеждата, че те са последните хора, към които полицията би проявила интерес. Дори се замисли дали да не се покатери на покрива на влака, но реши, че така ще привлече още внимание.

Щом се качи, той се помота из коридора, като се оглеждаше за контрольори. Тъкмо се чудеше дали да не се заключи в тоалетната, докато не потеглят, както бе направил Ричард Ханей в „Презвитер Йоан“, когато чу глас зад себе си:

— Il vostro biglietto, signore, per favore.

Обърна се и се озова лице в лице с мъж, облечен с дълга синя куртка със златни кантове на реверите и кожен бележник в ръка. Погледна през прозореца и забеляза полицай, който вървеше по перона и надничаше през прозорците в купетата. Започна да се преструва, че търси билета си, когато полицаят се качи във вагона.

— Май съм го загубил някъде — каза Джордж. — Ще се върна до касата и…

— Не е нужно, сър — каза на английски кондукторът. — Достатъчно е да ми кажете името си.

— Мелъри — примирено отвърна Джордж, докато полицаят вървеше към него.

— А, да — каза кондукторът. — Вие сте във вагон В, купе единадесет. Съпругата ви е там и ви очаква, сър. Бихте ли ме последвали?

— Съпругата ми? — изуми се Джордж, но последва кондуктора през вагон-ресторанта, като се мъчеше да измисли достоверно оправдание, преди човекът да е разбрал грешката си. Стигнаха купе 11 и портиерът отвори вратата, на която пишеше Riservato. Джордж надникна и видя сакото и шапката си на седалката.

— Ах, ето те и теб, скъпи — каза Рут. — Започнах да се чудя дали ще успееш.

— Мислех, че се връщаш в Англия най-рано след седмица — изломоти Джордж и седна срещу нея.

— И аз — отвърна Рут. — Но навремето един човек ми каза, че ако е налице по-пряк маршрут, трябва да си готов да го обмислиш, освен ако няма силен вятър.

Джордж се разсмя, идеше му да подскочи от радост, но помръкна, защото се сети за нещо по-ужасяващо дори от италианската полиция.

— Баща ти знае ли, че си тук?

— Успях да го убедя, че не би било добре за репутацията на училището, ако един от преподавателите му се окаже в италиански затвор, когато започне следващият срок.

— Ами Ендрю? Не трябваше ли вие…

Рут скочи и го прегърна в мига, в който Джордж чу как вратата на купето се отвори. Той не посмя да погледне натам.

— Разбира се, че отговорът е „да“, скъпи — рече бързо Рут и го целуна.

— Scusi. — Полицаят в коридора отдаде чест и добави: — Mille congratulazioni, signore!

22.

Петък, 1 май 1914 г.

— Ваш ред е — рече Търнър.

Джордж доближи щеката до бялата топка. Чувстваше как краката му треперят. Щеката се отплесна и топката полетя над масата, отскочи от страничната релса и спря на сантиметри от червената.

— Фал — обяви Търнър. — Това означава, че губите ред. Отново.

— Така си е — въздъхна Джордж, а Търнър се наведе над масата и не продума, докато не направи още четиринадесет точки.

 

 

Изминалият месец бе най-щастливият в живота на Джордж. Всъщност дори нямаше представа, че подобно щастие може да съществува. С всеки изминал ден се чувстваше все по-влюбен и по-влюбен в Рут. Тя бе толкова умна, така бляскава, вълнуваща.

Пътуването до Англия бе същинска идилия. Използваха всеки миг, за да се опознаят, макар че Джордж изпита безпокойство, когато влакът спря на границата и митничарят като че ли се загледа по-дълго в паспорта му. Когато най-сетне се озоваха във Франция, Джордж се поотпусна и дори си позволи да се замисли за Йънг и Финч на Зермат. Но само за малко.

На вечеря обясни на Рут каква е причината да поръча и петте ястия от менюто — не беше хапвал цели три дни. Тя се смя, когато й описа французина от купето на път за Италия, който се оригваше на чесън, когато бе буден, и издишаше чеснови пари, когато спеше.

— Значи не си спал последните три нощи — каза тя.

— И по всичко личи, ще няма да мигна и тази нощ, скъпа — отвърна Джордж.

— Няма да се преструвам, че така съм си представяла първата нощ с мъжа, когото обичам — призна Рут. — Но какво ще кажеш да… — Наведе се през масата и прошепна в ухото му. Той се замисли за момент и с радост се съгласи.

Няколко минути по-късно Рут стана от масата. В купето откри, че седалките са превърнати в единични легла. Съблече се, окачи дрехите си, изми лице в малкия умивалник, легна и изключи осветлението. Джордж остана във вагон-ресторанта и си поръча кафе. Върна се в купето чак след като и последният клиент си бе тръгнал.

Отвори тихо вратата, промъкна се вътре и остана неподвижен за момент, докато очите му свикнат с тъмното. Различаваше очертанията на стройното тяло на Рут под чаршафа и му се прииска да я докосне. Свали сакото си, вратовръзката, панталоните, ризата и чорапите, остави ги на купчина на пода и легна в леглото. Запита се дали тя е още будна.

— Лека нощ, мистър Мелъри — каза Рут.

— Лека нощ, мисис Мелъри — отвърна той.

Спа дълбоко за пръв път от три нощи.

 

 

— Мелъри, в началото на седмицата ми писахте, че искате да обсъдим нещо важно — каза Търнър, докато Джордж се навеждаше за следващия си удар.

— Да, така е — отговори Джордж и топката бияч изчезна в най-близкия джоб.

— Отново фал — каза Търнър, върна се при масата и, без да бърза, направи още една серия точки.

— Да, сър — най-сетне се обади Джордж. Помълча и добави: — Сигурно сте забелязали, че напоследък прекарвам доста време с дъщеря ви.

— С коя по-точно? — попита Търнър и Джордж отново пропусна. — Пак фал. Нима се надявате да направите някакъв удар тази вечер, млади човече?

— Ами, сър, аз такова…

— Искате благословията ми, преди да предложите брак на Рут.

— Вече й предложих, сър — призна Джордж.

— Надявам се да е така. В края на краищата вече прекарахте една нощ с нея.

 

 

Когато се събуди, в купето цареше непрогледен мрак. Наведе се напред и повдигна леко завесата. Първите слънчеви лъчи едва пропълзяваха на хоризонта — гледка, изпълваща с радост сърцето на всеки планинар.

Измъкна се тихо от леглото, пипнешком намери ризата си и я облече. После откри и останалите си дрехи. Не е особено трудно, ако си свикнал да спиш в малка палатка, осветявана само от свещ. Отвори тихо вратата и излезе. Огледа коридора и с облекчение откри, че е празен. Бързо закопча ризата, обу си панталоните и чорапите, върза си вратовръзката и облече сакото. Когато влезе във вагон-ресторанта, прислужниците, които приготвяха масите за закуска, се изненадаха да видят пътник от първа класа толкова рано сутринта.

— Добро утро, сър — каза един келнер, който се взираше малко смутено в панталоните на Мелъри.

— Добро утро — отвърна Джордж и сред две крачки осъзна, че дюкянът му е разкопчан. Засмя се, закопча панталоните и забърза през вагон-ресторанта, за да намери вестник.

Кабината се намираше чак във вагон К. На прозореца имаше табела с надпис Chiuso, но Джордж видя вътре младия продавач, който режеше дебелия канап на току-що получения сноп вестници. Вторачи се невярващо в първата страница. Едва се позна на размазаната фотография, но дори ограниченият му италиански бе достатъчен, за да си преведе водещото заглавие: „Полицията търси неизвестен мъж, покатерил се на базиликата «Сан Марко».“

Посочи купчината вестници и продавачът с неохота отвори вратата.

— Колко броя от този вестник имате?

— Двадесет, сър — отвърна човекът.

— Ще ги взема всичките.

Продавачът се поколеба, но когато Джордж му подаде банкнотата, сви рамене и прибра парите в касата.

Щом получи рестото, Джордж разгледа бижутата на витрината.

— Колко струва това? — попита той и посочи едно от бижутата върху кадифените стойки.

— В каква валута, сър?

— Британски лири — отвърна Джордж и извади чековата си книжка.

— Тридесет и седем лири, сър.

Джордж написа чек за една десета от годишната си заплата, а продавачът опакова малката скъпоценност.

Джордж прибра подаръка в джоба си и тръгна към вагон-ресторанта с купчината вестници под мишница. В следващия вагон се огледа. Нямаше никого. Влезе в тоалетната и започна да къса заглавните страници на всички вестници без един и ги изхвърли в тоалетната. Когато и последното парче хартия изчезна, той отключи вратата и излезе в коридора. На път към вагон-ресторанта пускаше вестник пред вратата на всяко купе.

 

 

— Но, сър, мога да обясня — запротестира Джордж, докато топката отскочи от масата и се затъркаля по пода.

— Отново фал — каза Търнър, вдигна топката и я постави върху сукното. — И какви са перспективите ви, млади момко?

— Както знаете, сър, аз съм преподавател в „Чартърхаус“ и в момента заплатата ми е триста седемдесет и пет лири годишно.

— Това определено е недостатъчно, за да осигурите на дъщеря ми стандарта, с който е свикнала — отбеляза Търнър. — Случайно да имате и други приходи?

— Не, сър, нямам. Баща ми е енорийски свещеник, който трябваше да отгледа четири деца.

— В такъв случай ще отпускам на Рут по седемстотин и петдесет лири годишно и ще й подаря къща за сватбата. Ако се появят деца, ще поема образованието им.

— Не бих могъл да се оженя за момиче с издръжка — гордо отсече Джордж.

— Не бихте могли да се ожените за Рут, ако няма издръжка — каза Търнър и вкара червената топка.

 

 

Джордж отпиваше от кафето си и очакваше Рут. Наистина ли в купе В11 спеше тази прекрасна жена, или той всеки момент ще се събуди в килията на италиански затвор, но този път без мистър Ървин да се яви в ролята на спасител?

Когато Рут се появи, във вагон-ресторанта вече имаше няколко души, които закусваха. Оказа се, че келнерите не са в състояние да им обяснят защо сутрешните им вестници са с липсваща първа страница. В този миг Джордж мислеше само за едно — че ще закусва с Рут почти всяка сутрин до края на живота си.

— Добро утро, мисис Мелъри — каза той, стана и я целуна. — Започваш ли да разбираш колко те обичам?

Рут се изчерви от укорителните погледи на някои от по-възрастните пътници.

— Може би не бива да се целуваме пред хората.

— Но ти вчера ме целуна пред полицай! — напомни й Джордж и седна на мястото си.

— Защото се опитвах да те спася от арест.

Появи се келнер с угодническа усмивка. Служителите бяха свикнали с младоженци, прекарващи медения си месец в „Ориент Експрес“.

Поръчаха и Джордж побутна към нея сутрешния вестник.

— Хубава снимка, мистър Мелъри — прошепна Рут, след като прочете заглавието. — И сякаш не е достатъчно лошо за едно момиче да се компрометира на първата си среща, а сега излиза и че укривам беглец. Да знаете, че първото, което ще поиска да научи баща ми, е дали намеренията ви са почтени, или ще се окажа просто приятелка на престъпник?

— Изненадан съм, че изобщо питате, мисис Мелъри.

— Защото баща ми вече ми разкри, че имате много високопоставена любовница.

— Баща ви е прав и му обясних, че съм обещан на въпросната дама, откакто съм се появил на този свят. Няколко души вече бяха свидетели на годежа. В Тибет наричат това уговорен брак — младоженците не се виждат до деня на сватбата.

— В такъв случай трябва да посетите малката нахалница колкото се може по-скоро и да й обясните недвусмислено, че сте обвързан.

— Боя се, че далеч не е малка — ухили се Джордж. — Но се надявам да я навестя в началото на следващата година и ще й обясня защо няма да е възможно да се виждаме повече.

— Никоя жена не би искала да чуе подобно нещо. — За пръв път от началото на закуската Рут говореше сериозно. — Можете да й кажете, че ще се съглася на компромис.

— Компромис? — усмихна се Джордж.

— Възможно е въпросната богиня да не се съгласи да се срещне с вас при първия ви опит за запознанство — подобно на всяка жена, тя сигурно ще иска да се увери, че сте й верен и ще продължите да я ухажвате. Джордж, единственото, което искам, е, след като прелъстиш богинята си, да се върнеш при мен и никога повече да не я посещаваш.

— Защо сме толкова сериозни, скъпа? — попита той и пое ръката й.

— Защото, когато се покатери на камбанарията, ти ме убеди в любовта си, но заедно с това видях и рисковете, които си готов да поемеш, ако вярваш достатъчно страстно в нещо. Искам да ми обещаеш, че когато стъпиш на върха на онази ужасна планина, това ще бъде за пръв и последен път.

— Мога да направя и нещо повече — каза Джордж и извади малкия пакет от джоба си, свали опаковката и постави малката кожена кутийка пред Рут. Тя отвори капачето — вътре имаше нежен златен пръстен с диамант.

— Ще се омъжиш ли за мен, скъпа?

Рут се усмихна.

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос още вчера — каза тя, сложи си пръстена, наведе се през масата и целуна годеника си.

 

 

Джордж се позамисли над предложението на Търнър.

— Благодаря, сър — рече накрая и щом отбеляза първите си три точки за вечерта, добави: — Много щедро от ваша страна.

— Реших го още когато ви видях във Венеция.

Джордж се засмя за пръв път тази вечер.

— Въпреки факта — добави Търнър, — че се разминахте на косъм с решетките.

— На косъм ли?

— Да — отвърна Търнър, след като вкара червената топка. — Същия следобед имах визита от страна на полицията. Искаха да знаят дали случайно не съм срещал англичанин на име Мелъри, който навремето бил арестуван в Париж, защото се е изкатерил по Айфеловата кула.

— Не съм бил аз, сър — каза Джордж.

— Според описанието онзи вагабонт поразително прилича на вас, Мелъри.

— И все пак не е вярно, сър. Оставаха ми почти трийсет метра, когато ме арестуваха.

Търнър избухна в смях.

— Искам да кажа, Мелъри, че е по-добре да не отивате за медения си месец във Франция или Италия, освен ако не искате да прекарате първата си брачна нощ в килията. Между другото запознах се с криминалните ви деяния във Венеция и се оказва, че сте нарушили само една местна разпоредба.

— Местна разпоредба ли?

— Влязохте в паметник на културата, без да заплатите. Максималната глоба е хиляда италиански лири. — Търнър се усмихна на бъдещия си зет. — А сега нещо по-сериозно, момчето ми. Играта е моя.

23.

Вторник, 2 юни 1914 г.

— Мислите ли, че ще се включим във войната, сър?

— Да се надяваме, че не, Уейнрайт — отвърна Джордж.

— Защо, щом каузата е справедлива? Нали трябва да защитаваме онова, в което вярваме. Винаги сме постъпвали така в миналото.

— Не е ли по-добре да се постигне почтено споразумение с германците? — попита Джордж.

— Не можете да постигнете споразумение с хуните, сър. Те никога не изпълняват своята част от сделката.

— Може би в този случай историята ще покаже, че грешите — каза Джордж.

— Сър, винаги сте ни казвали, че трябва да изучаваме миналото внимателно, ако искаме да предвидим най-вероятното бъдеще, а хуните…

— Германците, Уейнрайт.

— Германците, сър, през цялата си история са се показали като войнолюбив народ.

— Някои биха казали същото за англичаните.

— Това не е вярно, сър — възрази Уейнрайт. — Англия воюва само когато каузата е справедлива.

— От гледна точка на англичаните — рече Джордж и думите му накараха момчето да си затвори за момент устата.

— Но ако все пак влезем във войната, ще се запишете ли доброволец? — скочи Картър-младши.

Уейнрайт се намеси, преди Джордж да успее да отговори:

— Мистър Аскуит каза, че ако влезем във войната, учителите ще бъдат освободени от мобилизация.

— Вие сте учудващо добре осведомен по въпроса, Уейнрайт — отбеляза Джордж.

— Баща ми е генерал, сър.

— Становищата, чути пред домашното огнище, винаги са по-трудни за оборване от преподаваните в класната стая — отбеляза Джордж.

— Кой е казал това? — попита Грейвс.

— Бертранд Ръсел — отвърна Джордж.

— А всеки знае, че той е кръшкач — каза Уейнрайт.

— Какво е кръшкач? — попита Картър-младши.

— Човек, който намира всякакви извинения да не се сражава за родината си — обясни Уейнрайт.

— Всеки има правото да следва собствената си съвест, Уейнрайт. Особено когато се изправя пред морална дилема.

— Пак цитирате Бертранд Ръсел, не се и съмнявам.

— Не, Исус Христос.

Уейнрайт замълча, но Картър-младши не се предаваше:

— Сър, ако влезем във войната, това няма ли да провали шансовете ви да изкачите Еверест?

Из устата на младенци… Рут му бе задала същия въпрос седмица по-рано, както и един по-важен — дали смята за свой дълг да се запише доброволец или, както грубо се бе изразил баща й, ще се крие под щита на преподавателската си мантия.

— Лично аз вярвам… — започна Джордж, но звънецът удари, а класът не искаше да пропусне сутрешното междучасие и явно не проявяваше особен интерес към личните му вярвания.

Докато вървеше към учителската стая, Джордж пропъди всички мисли за войната с надеждата, че ще постигне мирно споразумение с Ендрю, когото не бе виждал от завръщането си от Венеция. Когато отвори вратата, приятелят му седеше на обичайното си място и четеше „Таймс“. Джордж си наля чаша чай и бавно тръгна към него, готов да посрещне словесните удари.

— Добро утро, Джордж — каза Ендрю, без да вдига поглед.

— Добро утро, Ендрю — отвърна Джордж и се настани на стола до него.

— Надявам се, си прекарал хубава ваканция.

— Доста приятна беше — предпазливо отговори Джордж.

— Не мога да се похваля със същото, старче.

Джордж се облегна и се приготви за атаката.

— Предполагам, знаеш за мен и Рут — рече Ендрю.

— Разбира се — каза Джордж.

— Е, какво ще ме посъветваш?

— Да бъдеш великодушен? — с надежда предложи Джордж.

— Лесно ти е да го кажеш, старче. Ами Рут? Не ми се вижда особено великодушна.

— Защо не? — попита Джордж.

— Ти щеше ли да бъдеш, ако те разочаровам в последния момент?

Джордж не успя да намери подходящ отговор.

— Наистина исках да замина за Венеция, знаеш го — продължи Ендрю. — Но това беше, преди да стигнем до полуфинала за купата „Тонтън“.

— Поздравления. — На Джордж започна да му просветва.

— Момчетата ме уговориха. Казаха, че не мога да ги изоставя точно сега, особено при липсата на друг вратар.

— Значи така и не отиде във Венеция?

— Точно това се опитвам да ти кажа, старче. Даже по-лошо. Не спечелихме купата, така че се издъних и на двата фронта.

— Лош късмет — каза Джордж, като се мъчеше да скрие усмивката си.

— Мислиш ли, че тя ще ми проговори някога? — попита Ендрю.

— Е, скоро ще имаш възможност да разбереш.

Ендрю го погледна учудено.

— Как така?

— Ами изпратихме ти покана за сватбата ни.

24.

Понеделник, 29 юли 1914 г.

— Познаваш ли този образец на добродетелта? — попита Оудъл, сгъна днешния „Манчестър Гардиън“ и го остави на съседната седалка.

— Не — отвърна Финч. — Но трябваше да се сетя, че се мъти нещо, когато Мелъри ни изостави и замина за Венеция.

— Мисля, че на това му казват вихрен романс — засмя се Йънг. — Познавали са се само от няколко седмици.

— За мен това би било предостатъчно — обади се Гай Бълок, който се бе върнал в Англия да заеме пост във Военното министерство. — Казвам ви, приятели, тя е пленителна и всеки, който е завиждал поне малко на Джордж, ще се превърне в зеленооко чудовище в мига, в който я види.

— С нетърпение очаквам този момент — обади се Съмървил.

— Време е да се залавяме за работа — каза Йънг, когато кондукторът обяви, че следващата гара е Годалминг. — Надявам се, че не сте си забравили ледокопите…

 

 

— Вземаш ли тази жена за своя законна съпруга, за да живеете заедно според Божиите закони? Ще я обичаш ли, ще я утешаваш ли, ще я почиташ ли и ще се грижиш ли за нея в болест и здраве, ще изоставиш ли всички други, за да бъдеш единствено с нея, докато смъртта ви раздели?

Джордж не свали поглед от Рут, докато баща му се обръщаше към него, и отвърна твърдо:

— Да!

Преподобният Мелъри се усмихна на булката и попита:

— Вземаш ли този мъж за свой законен съпруг, за да живеете заедно според Божиите закони? Ще го обичаш ли, ще го утешаваш ли, ще го почиташ ли и ще се грижиш ли за него в болест и здраве, ще изоставиш ли всички други, за да бъдеш единствено с него, докато смъртта ви раздели?

— Да — каза Рут, макар че малцина от по-задните редици успяха да чуят отговора й.

— Кой дава тази жена за съпруга на този мъж? — попита преподобният Мелъри.

Мистър Такъри Търнър пристъпи напред.

— Аз.

Кумът, Джефри Йънг, подаде на Джордж семпла златна халка, която той сложи на безименния пръст на лявата ръка на Рут.

— С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си те почитам и те дарявам с всичко, което притежавам на този свят.

Мистър Търнър се подсмихна, преподобният Мелъри за пореден път събра ръцете на младоженците и се обърна радостно към паството.

— Джордж Хърбърт Лей Мелъри и Рут Хелън Търнър дадоха съгласието си да бъдат съединени в свещен брак, свидетелстваха за това пред Бог и се заклеха във вярност един към друг, затова сега събирам ръцете им и ги обявявам за съпруг и съпруга в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.

И под звуците на Менделсоновия марш Джордж за първи път целуна съпругата си.

Мистър и мисис Мелъри бавно тръгнаха по пътеката, а Джордж с удоволствие забеляза, че много от приятелите му са си направили труда да изминат пътя до Годалминг. Видя Рупърт Брук и Литън Стрейчи, Мейнард и Джефри Кейнс, а също и Ка Кокс, която седеше до Коти Сандърс. Но истинската изненада го чакаше пред църквата — там, под топлите лъчи на слънцето, ги очакваше почетна гвардия — Йънг, Бълок, Херфорд, Съмървил, Оудъл и, разбира се, Джордж Финч. Блестящите им ледокопи образуваха арка, под която минаха булката и младоженецът, а конфетите валяха като сняг.

След приема, на който Джордж и Рут успяха да поговорят с всеки от гостите, младоженците заминаха с чисто новия морис на мистър Търнър на десетдневен излет в Квантокс.

— Е, какво мислиш за шаферите, които ще ме придружат, когато отида да отдам почит на другата жена в живота ми? — попита Джордж, докато караше по пустия виещ се път.

— Разбирам защо си така готов да последваш Джефри Йънг — отвърна Рут, докато изучаваше картата в скута си. — Особено след речта му от името на шаферите. Оудъл и Съмървил изглеждат хора, на които можеш да разчиташ. Подозирам, че Херфорд ще те следва стъпка по стъпка, ако бъде избран за атаката на върха.

— А Финч? — попита Джордж и я погледна.

Рут се поколеба. Когато заговори, тонът й бе променен.

— Джордж, той ще направи всичко, ама наистина всичко, за да стигне преди теб до върха.

— Какво те кара да мислиш така, мила моя? — изненада се Джордж.

— Когато ти ме изнесе на ръце от църквата, той ме погледна, сякаш съм още неомъжена.

— Обзалагам се, че същото са направили повечето ергени от гостите — каза Джордж. — В това число и Ендрю О’Съливън.

— Не. Ендрю ме погледна, сякаш му се искаше да съм неомъжена. Разликата е от небето до земята.

— Може и да си права за Финч — призна Джордж. — Но не бих предпочел друг катерач пред него, когато се стигне до справянето с последните няколкостотин метра на който и да било връх.

— Дори и на Еверест ли?

— Особено на Джомолунгма.

 

 

Семейство Мелъри спря пред малкия хотел в Крюкърн малко след седем часа. Управителят ги очакваше на входа и след като приключиха с регистрацията — ги заведе до апартамента за младоженци.

Разопаковаха багажа си, като и двамата мислеха за онова, което предстоеше. Когато приключиха с простата задача, Джордж хвана съпругата си за ръка и я поведе към ресторанта. Келнерът им предложи голямо меню, те го разгледаха мълчаливо и поръчаха.

— Джордж, питах се дали… — започна Рут.

— Да, мила?

Рут щеше да довърши изречението, ако не се бе появил келнерът с две чинии димяща доматена супа. Тя го изчака да се отдалечи достатъчно и опита отново:

— Имаш ли представа колко съм нервна, скъпи?

— Аз съм два пъти по-нервен от теб — призна Джордж, още не бе докоснал лъжицата.

Рут сведе глава.

— Джордж, мисля, че трябва да знаеш…

— Да, скъпа? — каза той и пое ръката й.

— Никога не съм виждала гол мъж, какво остава…

— Разказвал ли съм ти за посещението ми в „Мулен Руж“? — попита Джордж, опитваше се да намали напрежението.

— Неведнъж — отвърна Рут с усмивка. — И единствената жена, на която си обърнал внимание тогава, е била мадам Айфел, но тя се отнесла към теб с презрение.

Джордж се разсмя и без да казва нищо повече, стана от мястото си и хвана Рут за ръка. Излязоха от ресторанта с надеждата, че никой няма да ги попита защо дори не са опитали супата.

Изкачиха стълбището бързо. Когато стигнаха пред стаята, Джордж затършува за ключа и успя да отвори след цяла вечност. Веднага щом се озоваха вътре, той притисна Рут в обятията си. Когато най-сетне я пусна, отстъпи крачка назад и се усмихна. Свали сакото и вратовръзката си, разкопча роклята й и я остави да се свлече на пода, разкривайки дълга фуста, която се спускаше малко под коленете й. Рут бавно се съблече, а Джордж я прегърна и целуна. Докато тя се мъчеше да свали панталоните му, той непохватно се опита да разкопчае корсета й. След малко двамата останаха голи и се гледаха дълго, преди да паднат в леглото. Джордж галеше дългата й кестенява коса, а Рут нежно го целуваше, докато постепенно започнаха да изследват телата си. Бързо осъзнаха, че няма от какво да се срамуват.

След като се любиха, Рут отпусна глава на възглавницата.

— А сега ми кажи с кого предпочиташ да прекараш нощта, с Джомолунгма или с мен?

Джордж се засмя така силно, че тя запуши устата му от страх, че ще ги чуят в съседната стая. След малко и двамата заспаха прегърнати.

На сутринта Джордж се събуди пръв и започна да целува гърдите й, докато тя не отвори очи. Усмихна му се и той я прегърна отново. Ръцете му замилваха тялото й. Зачуди се какво е станало със стеснителното момиче, което снощи не опита и лъжица от супата си. След като се любиха отново, двамата влязоха заедно в най-голямата вана, която бяха виждали. После Джордж седна на леглото с увита на кръста кърпа и загледа как прекрасната му съпруга се облича.

Рут се изчерви и каза:

— По-добре побързай, иначе ще изпуснем и закуската.

— Нямам нищо против — каза той, а тя се усмихна и бавно разкопча роклята си.

 

 

През следващите десет дни двамата бродиха из Квантокс и често се връщаха в хотела след залез. Всеки ден Рут неизменно разпитваше Джордж за съперницата си и се мъчеше да разбере с какво толкова го е омагьосала Джомолунгма. Той все още смяташе да замине за Тибет в началото на следващата година, а това означаваше, че ще бъдат разделени най-малко шест месеца.

— Колко дни и нощи според теб ще са ви нужни да стигнете до върха? — попита тя, докато стояха на върха на Лайдиърд Хил.

— Няма как да знаем — призна Джордж. — Но Финч е убеден, че колкото по-високо се намираме, в толкова по-малки палатки ще трябва да спим. Може дори да се наложи да прекараме последната нощ на височина осем хиляди и двеста метра, преди да атакуваме върха.

— Но как ще се подготвите за подобно изпитание? — попита Рут.

— Нямам представа — каза Джордж и заслизаха по склона, хванати за ръце. — Никой не знае как ще реагира човешкото тяло на височина над шест хиляди метра, да не говорим за осем хиляди. На подобни места температурите могат да паднат до минус четиридесет, а ако вятърът духа срещу теб, е почти невъзможно да се върви. Веднъж с Финч изкарахме три дни в малка палатка на четири хиляди и шестстотин метра и по едно време стана толкова студено, че спахме заедно в един чувал и цяла нощ се притискахме един в друг.

— Нямам нищо против да се притискам към теб цяла нощ — ухили се Рут. — Така, когато ме напуснеш, ще знам през какво минаваш.

— Не мисля, че можеш да си представиш какво е да си на осем хиляди и осемстотин метра, мила. Дори две нощи в палатка на плажа могат да се окажат изпитание за теб.

— Сигурен ли сте, че сте готов да го направите, мистър Мелъри?

— Последния път, когато ми зададохте този въпрос, едва не свърших зад решетките.

В най-близкото градче намериха магазин, който предлагаше принадлежности за къмпинг. Джордж купи малка брезентова палатка и спален чувал. След обилна вечеря в хотела двамата слязоха на плажа. Джордж избра изолирано местенце с изглед към океана, което обаче не бе особено защитено от свирепия западен вятър. Забиха достатъчно колчета в пясъка, за да са сигурни, че първият им дом няма да бъде издухан.

Вдигнаха палатката и Рут пропълзя вътре, а Джордж остана за малко на плажа. После се съблече, влезе вътре, напъха се в спалния чувал и прегърна треперещата си съпруга. Любиха се, а после Рут се притисна силно към него.

— Наистина ли ще трябва да спиш нощ след нощ в подобно нещо? — попита тя.

— На минус четиридесет градуса и при толкова рядък въздух, че не можеш да дишаш.

— И в същото време ще прегръщате друг мъж, мистър Мелъри. Все още имаш пет месеца да промениш решението си — добави тя малко печално.

Не усетиха как се унесоха в сън, но никога нямаше да забравят събуждането. Джордж примигна, когато някой насочи лъч на фенер в лицето му. Надигна се. Рут, цялата настръхнала, продължаваше да се притиска в него.

— Сър, бъдете така добър да излезете — каза нетърпящ възражения глас.

Джордж стана бавно, за да не събуди Рут, и изпълзя от палатката. Двама местни полицаи осветяваха с фенерите си голото му тяло.

— Мога ли да попитам какво точно правите тук, сър? — попита първият полицай.

Джордж се зачуди дали да им каже, че жена му е поискала да разбере какво е да изкараш една нощ на Еверест, но накрая отвърна:

— Сержант, със съпругата ми сме на меден месец и просто искахме да прекараме една нощ на брега.

— Мисля, че е по-добре да дойдете с нас в управлението — каза другият. — Но няма да е зле вие и съпругата ви първо да се облечете.

Джордж изпълзя обратно в палатката. Рут беше будна и се смееше.

— Какво толкова смешно има? — попита той остро, докато нахлузваше панталоните си.

— Нали те предупредих, че ще те арестуват.

Главният инспектор, когото събудиха посред нощ за разпита на заподозрените, скоро започна да се извинява.

— Какво ви е накарало да мислите, че сме шпиони? — попита го Джордж.

— Опънали сте палатката си на по-малко от сто метра от свръхсекретен склад на военноморските сили — каза главният инспектор. — Уверен съм, че не е нужно да ви напомням, сър, че премиерът ни призова да бъдем бдителни и да се готвим за война.

25.

Октомври 1914 г.

Всички смятаха, че войната ще свърши до Коледа, но сега това изглеждаше невъзможно.

Джордж и Рут се върнаха в Годалминг след медения си месец и се настаниха в къщата, която мистър Търнър подари на дъщеря си за сватбата. Имението „Холт“ беше повече, отколкото биха могли да искат, и определено много повече, отколкото бе очаквал Джордж. Къщата бе великолепна, обградена от десет акра земи, и с градина, в която Рут можеше да прекарва много щастливи часове.

Никой не можеше да се усъмни и за миг в безкрайната любов на Джордж към Рут и тя сияеше като жена, която знае, че я боготворят. Нищо не им липсваше и всички ги намираха за очарователна двойка, водеща идиличен живот. Но това беше само фасада, защото Джордж се измъчваше.

Много от приятелите му от Кеймбридж и дори някои от младежите, които обучаваше в „Чартърхаус“, заминаваха за Западния фронт, за да не се върнат никога вече, а единствената жертва, която той направи, бе да отложи планираното пътуване в Тибет до края на военните действия. Не му помагаше и това, че приятелите, които го посещаваха в „Холт“, сякаш до един носеха униформи. Брук, Съмървил, Оудъл, Херфорд и дори Финч се отбиваха за ден при тях, преди да продължат за Франция. Джордж често се питаше дали те не си мислят, че е намерил начин да се измъкне. И макар че никой не повдигна този въпрос и всъщност всички изтъкваха колко важна е работата му, той се измъчваше. Всеки път, когато директорът на училището, мистър Флетчър, обявяваше имената на онези, които бяха жертвали живота си в служба на родината, Джордж се чувстваше все по-виновен.

Реши да сподели терзанията си с най-стария си приятел. Гай се опита да го увери, че няма по-достойно призвание от това да обучаваш поколението, което ще заеме мястото на падналите.

Джордж потърси утехата и на Джефри Йънг, който му напомни, че ако реши да се запише доброволец, някой друг ще трябва да заеме мястото му тук. Водеше и непрестанни спорове с Ендрю О’Съливън, който ни най-малко не се съмняваше, че постъпват правилно, като остават на поста си. Мистър Флетчър бе още по-непреклонен и заяви, че не може да си позволи да изгуби опитен човек като Джордж.

Всеки път, когато заговореше за това пред Рут, тя недвусмислено изказваше становището си. Така се стигна и до първия им по-тежък разговор.

Джордж се бореше със съвестта си и му бе все по-трудно и по-трудно да заспи нощем. Рут също често оставаше будна. Много добре осъзнаваше дилемата, която го измъчва.

— Още ли си буден, мили? — прошепна тя една нощ.

Той се наведе и целуна нежно устните й, а тя положи глава на рамото му.

— Мислех за нашето бъдеще — каза Джордж.

— Отегчих ли ви вече, мистър Мелъри? — подразни го тя. — И само като си помисля, че сме женени от малко повече от година.

— По-скоро съм ужасен от мисълта, че мога да те загубя — тихо рече Джордж и усети как тялото й се стяга. — Скъпа, никой не знае по-добре от теб колко виновен се чувствам, че не съм при приятелите си във Франция.

— Да не би някой от тях да е казал нещо, което те кара да се чувстваш така?

— Не, никой — призна Джордж. — Но това само влошава нещата.

— Но те знаят, че служиш на страната си по друг начин.

— Никой не може да избяга от съвестта си, скъпа.

— А ако те убият, какво ще донесе това?

— Нищо, освен че ще знаеш, че съм постъпил почтено.

— И ще бъда вдовица.

— Наред с много други жени, омъжени за почтени съпрузи.

— Някой от преподавателите от „Чартърхаус“ записал ли се е доброволец?

— Не мога да говоря за колегите си — отвърна Джордж. — Но мога да говоря за Брук, Йънг, Бълок, Херфорд, Съмървил и Финч, които са сред най-добрите хора от моето поколение и не се поколебаха нито за миг да служат на родината си.

— Но те ясно показаха, че разбират положението ти.

— Може би, но те не избраха лесния начин.

— Човек, изкачил базиликата „Сан Марко“, не може да бъде обвинен, че избира лесния начин — възрази Рут.

— А какво ще кажеш за човека, който не се е присъединил към другарите си на фронта, когато родината му е във война? — Джордж прегърна жена си. — Разбирам чувствата ти, мила, но може би…

— Може би ще размислиш — прекъсна го тя, — ако ти кажа, че съм бременна?

Тази радостна новина наистина накара Джордж да отложи решението, но малко след раждането на дъщеря им Клеър чувството за вина се върна.

Джордж продължи да преподава, а войната се проточи още една година. Когато Рут забременя за втори път, той започна да се пита как ще отговори на въпроса, който виждаше на плакатите: Татко, какво направи ти през Великата война?

С всеки изгубен приятел кошмарите се завръщаха. Беше чел, че дори най-големите храбреци могат да се пречупят, когато за първи път се озоват под обстрел. Той обаче се пречупи, докато седеше кротко на обичайното си място в училищния параклис.

Директорът стана, за да проведе сутрешната служба.

— Да се помолим — започна той — за онези от нас, които принесоха най-голямата жертва, като дадоха живота си за възвишената кауза. Със съжаление трябва да добавя още две имена към растящия списък. Лейтенант Питър Уейнрайт от Кралските мускетари, загинал при Сома, докато водил атаката срещу вражески пост. Нека си спомним за него.

— Нека си спомним за него — повтори паството.

Джордж скри лице с длани и заплака беззвучно.

Директорът съобщи и второто име:

— Младши лейтенант Саймън Картър, когото мнозина от нас с обич наричаха Картър-младши, убит по време на служба в Месопотамия. Нека си спомним за него.

Докато паството свеждаше глави и повтаряше „Нека си спомним за него“, Джордж стана, поклони се пред олтара и излезе от параклиса. Не спря да върви, докато не стигна Голдаминг Хай стрийт, където се нареди на опашката от младежи пред клуба за набиране на доброволци.

— Име? — попита дежурният сержант, когато дойде редът му.

— Мелъри.

Сержантът го изгледа от глава до пети.

— Сър, разбирате ли, че по силата на новия закон учителите се освободени от военна повинност?

Джордж свали дългата си черна мантия и академичната шапка и ги изхвърли в най-близкото кошче за боклук.

Бележки

[1] Ненамеса в чужди работи (и в частни инициативи от страна на правителството). — Б.пр.