Джефри Арчър
Пътеки на славата (19)

Епилог

Тоз, що вижда истинската доблест…

Щом Джордж Лей Мелъри се беше изненадал от посрещането, което получиха при завръщането си в Англия след експедицията от 1922 година, как ли щеше да реагира, ако можеше да види мемориалната служба в негова чест в катедралата „Сейнт Пол“? Нямаше тяло, нито ковчег, нито гроб, но въпреки това хиляди хора бяха прекосили цялата страна, за да изразят почитта си.

Нека следва своя господар…

Тук бяха Негово Величество кралят, Уелският принц, дукът на Конот и принц Артър, наред с премиера Рамзи Макдоналд, бившия външен министър лорд Кързън, кмета на Лондон и кмета на Бъркенхед.

Страхът не ще го накара да трепне…

Генерал Брус строи почетната гвардия — подполковник Нортън, доктор Съмървил, професор Оудъл, майор Бълок, доктор Морсхед, капитан Ноуъл и Джефри Йънг. Със сребърни ледокопи под мишница те тръгнаха след декана на „Сейнт Пол“ покрай претъпканите пейки и заеха местата си на първия ред до сър Франсис Йънгхъсбенд, мистър Хинкс, мистър Рейбърн и капитан Ашкрофт, които представляваха Кралското географско дружество.

Щом врекъл се е, че е пилигрим…

Епископът на Честър се качи на амвона и започна словото си, посветено на двамата мъже от Бъркенхед, които на Възнесение бяха завладели умовете на цял свят.

— Никога няма да разберем — продължи той — дали са стигнали върха на великата планина. Но кой би си помислил, че ако заветната цел е така близо, Джордж Мелъри няма да рискува всичко и младият Сенди Ървин няма да го последва до края на земята?

Рут Мелъри, която седеше на предната редица от другата страна на пътеката, нямаше подобни съмнения. Съпругът й не би тръгнал назад, ако имаше и най-малка възможност да постигне най-шеметната си мечта. Не се съмняваше и преподобният Хърбърт Мелъри, който седеше до снаха си. Хю Такъри Търнър мълчеше от другата й страна.

Онез, що плашат го с истории ужасни…

След като деканът благослови всички и важните особи си тръгнаха, Рут остана до северния вход, за да приеме съболезнованията на близки и приятели.

Усмихна се, когато видя Джордж Финч, очакващ реда си да говори с нея. За първи път беше облечен с тъмносив костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Поклони й се ниско, а тя се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Ако ти беше с Джордж, може би щеше да е още жив.

Финч не каза нищо. Твърдо вярваше, че ако го бяха поканили в експедицията, със сигурност щяха да изкачат върха и да се приберат живи и здрави. Но знаеше и че при евентуални трудности Мелъри щеше да пренебрегне съвета му и ще продължи нагоре сам.

Смущават само себе си; по-силен той е…

Накрая бащата на Рут реши, че е време да отведе дъщеря си у дома, въпреки че още много опечалени чакаха да изкажат съболезнованията си.

По обратния път към Годалминг двамата почти не разговаряха. Все пак Рут бе изгубила единствения мъж, когото бе обичала, а възрастните господа не очакват да надживеят зетьовете си. След като минаха през портала на „Холт“, Рут благодари на баща си за подкрепата и съпричастието, но помоли да я остави сама и Търнър с неохота продължи към Уестбрук.

Никой враг не ще му устои, дори с гигант ще влезе в бой…

Когато Рут отвори вратата, на килима лежеше плик, надписан с характерния почерк на Джордж. Вдигна го. Много добре знаеше, че това е последното му писмо. Отиде в дневната, наля си уиски и седна в креслото до прозореца. Погледна към алеята. Някак все още очакваше Джордж да се появи на портата и да я прегърне.

И с право пилигрим ще бъде…

Отвори плика, извади писмото и зачете последните думи на съпруга си.

7 юни 1924 г.

Скъпа моя,

Намирам се в малка палатка на осем хиляди триста и двайсет метра над морското равнище и на почти осем хиляди километра от родината в търсене пътеките на славата. Дори и да ги намеря, те не ще означават нищо, ако не мога да споделя мига с теб.

Не беше нужно да отивам на другия край на света, за да открия, че без теб съм нищо, както често ми напомнят със завист онези, които не са изкарали такъв късмет — а те не познават дори и половината от щастието ми. Попитай когото и да е от тях какво би жертвал за онзи първи момент на страст, която ще трае през целия му живот, и той ще ти каже — половината си живот, защото такава жена не съществува. Грешат. Аз открих тази жена и нищо не може да заеме мястото й, най-малко тази леденостудена девица, която дреме над мен.

Някои мъже се хвалят със завоеванията си. Истината е, че аз имам само едно, тъй като се влюбих в теб в мига, в който те видях. Ти си моята ведра утрин, ти си моето залязващо слънце.

Все още се възхищавам на късмета си, защото съм трижди благословен.

Първата благословия дойде в деня, когато стана моя съпруга и се съгласи да споделиш с мен остатъка от живота си. Същата нощ сподели постелята ми и стана моят най-близък приятел.

Втората бе, че така безкористно ме окуражаваше да осъществя най-голямата си мечта, че винаги позволяваше главата ми да остава зареяна в облаците, докато ти успяваше с мъдростта и здравия си разум да стоиш твърдо на земята.

И към всичко това ме благослови с чудесно семейство, което продължава да носи безкрайна радост в живота ми, макар че минутите в денонощието не са достатъчни, за да споделя техния смях и да избърша сълзите им. Много често съжалявам, че съм се лишил от толкова много от кратките години на детството им.

Клеър ще постъпи в Кеймбридж и не само ще надмине мъжете, но със сигурност ще успее там, където аз се провалих. Беридж е дарена с твоята грация и очарование, с всеки изминал ден се превръща в твое подобие и когато женствеността й разцъфне, много мъже ще искат ръката й, но никой няма да е достоен в моите очи. Колкото до малкия Джон, с нетърпение очаквам да видя първите му оценки в училище, да гледам първия му футболен мач и да бъда до него, когато се изправи пред първата трудност в живота си.

Скъпа моя, искам да ти кажа още толкова много неща, но ръката ми започва да трепери, а трептящото пламъче на свещта ми напомня, че утре ме чака задача. Смятам да поставя снимката ти на най-високата точка на света, за да пропъдя завинаги този демон от мен и най-сетне да се върна при жената, която винаги съм обичал.

Виждам те как седиш в креслото си до прозореца в „Холт“, четеш това писмо и се усмихваш, докато обръщаш листата. Вдигни очи, мила, защото всеки момент може да ме видиш как минавам през портите и тръгвам към теб. Ще скочиш ли да ме посрещнеш, за да те прегърна и никога повече да не се отделя от теб?

Прости ми, че ми бе нужно толкова много време, за да осъзная, че за мен си по-важна и от самия живот.

Твой любящ съпруг,

Джордж

Всеки ден до края на живота си Рут Мелъри сядаше в креслото до прозореца и препрочиташе това писмо.

На смъртното си легло сподели с децата си, че не е минал нито ден, в който да не е виждала как баща им минава през портите и тръгва по алеята към нея.